В. С. Ендрюс
Семена на злото (14)

Предателството на Мелъди

Леко почуках на вратата на Мелъди. Дори зад дебелата врата дочувах музиката на „Лебедово езеро“. Сигурно я беше пуснала много високо, защото в противен случай нямаше да я чуя. Почуках отново. Тя не отговори. Отворих вратата и пристъпих вътре, като тихо затворих вратата зад себе си. В стаята й цареше хаос — дрехите бяха разпилени по пода, а козметиката — по тоалетната масичка.

— Мелъди, тук ли си?

Банята беше празна. О, по дяволите! Пак се е върнала при Барт. Изскочих от стаята и като светкавица се втурнах към крилото на Барт. Потропах ядосано на вратата му.

— Барт, Мелъди, не може да причинявате това на Джори.

Но те не бяха там.

Спуснах се по стълбите и се отправих към трапезарията. Очаквах да вечерят без Крис и мен. Тревър сервираше масата за двама, като на око измерваше разстоянията между чиниите е такава точност, сякаш използваше линия. Бавно пристъпих в трапезарията.

— Тревър, виждал ли си по-малкия ми син?

— Да, госпожо — отвърна той с английска учтивост, докато нареждаше сребърните прибори. — Господин Фоксуърт и госпожа Маркю излязоха да вечерят в ресторант. Господин Фоксуърт ме помоли да ви кажа, че скоро ще се върне.

— Тревър, какво точно каза той? — попитах с присвито сърце.

— Госпожо, господин Фоксуърт беше леко пиян. Не много, така че не се притеснявайте от дъжда. Убеден съм, че ще може да кара колата и госпожа Маркю ще се чувства добре. Нощта е прекрасна, ако обичате дъжда!

Побързах към гаража, като се надявах да ги спра. Закъснях. Случи се това, от което се притеснявах най-много. Барт беше качил Мелъди в малкия си спортен ягуар.

Сякаш пълзях по обратния път. Джори се беше зачервил от шампанското, което пиеше, докато чакаше. Крис беше отишъл да се преоблече за вечеря.

— Къде е съпругата ми? — попита Джори, седнал до малката маса, която Хенри и Тревър бяха качили в стаята му. Върху нея беше поставена ваза със свежи парникови цветя, а шампанското се изстудяваше в леда. Огънят, който прогонваше студа, създаваше интимна атмосфера. Джори изгледаше както някога, тъй като краката му бяха скрити, а количката почти не се забелязваше.

Трябваше ли пак да го излъжа?

Пламъкът в очите му угасна.

— Значи няма да дойде — заяви той. — Вече не влиза в тази стая. Обляга се на вратата и разговаря с мен от разстояние. — Гласът му заглъхна и той се разплака. — Мамо, по всякакъв начин се опитвам да приема това и да не се ограничавам. Но се разкъсвам, като виждам какво става между мен и съпругата ми. Зная какво си мисли, дори и нищо да не казва. Вече не съм истински мъж и тя не знае как да се справи с това.

Паднах на колене и го прегърнах.

— Тя ще се научи, Джори, ще се научи. Всички трябва да свикнем да се справяме с неизбежното. Дай й време. Изчакай, докато се роди бебето. Тя ще се промени. Обещавам ти, че ще се промени. Ти си й дал детето. Няма по-голяма радост от едно бебе в ръцете ти, което да топли сърцето ти. Радостта от бебето, усещането, че това мъничко същество зависи изцяло от теб. Джори, имай търпение и ще видиш как Мелъди ще се промени.

Джори спря да плаче, но мъката му не изчезна.

— Не зная дали мога да чакам — прошепна той. — Когато около мене има други хора, се усмихвам и се опитвам да съм весел. Но през цялото време обмислям как да приключа това и да освободя Мелъди от задълженията й. Не е честно да очаквам от нея да остане. Тази вечер ще й кажа, че ако иска, може да си отиде, или да изчака, докато се роди бебето, и да поиска развод. Няма да го оспорвам.

— Не, Джори! — извиках аз. — Не я разстройвай повече. Дай й време. Нека свикне. Бебето ще й помогне да се приспособи.

— Но, мамо, не зная как ще продължа да живея. През цялото време си мисля за самоубийство. Сещам се за баща ми и мечтая да събера смелост да направя като него.

— Дръж се, скъпи. Никога няма да си сам.

Двамата с Крис му правихме компания, докато вечеря. Той не пророни и десетина думи.

Когато дойде време да си ляга, тайно скрих всички остриета, с които би могъл да се нарани. Останах да спя на канапето в стаята му, защото се страхувах, че може да се опита да се самоубие и да освободи Мелъди.

— Мел, болят ме краката! — извика той в съня си. Скочих, за да го успокоя. Той се събуди и ме погледна объркано. — Всяка нощ ме болят гърбът и краката — отговори на въпроса ми той. — Не ми трябва съчувствие за болките. Просто искам да си почивам цяла нощ.

През цялата нощ се мята от болки. Краката, които не чувстваше през деня, нощем го боляха непрекъснато. А долната част на гръбначния му стълб го пронизваше.

— Защо нощем ме боли, след като денем не чувствам нищо? — извика той. От лицето му се стичаше пот, която беше намокрила пижамата до кръста му. — Все още се моля да имам смелостта на баща ми… това ще разреши всичките ни проблеми!

Не! Не! Притиснах се до него и обсипах лицето му с целувки, като му давах хиляди обещания, за да не се отказва от живота.

— Всичко ще се оправи, Джори! Ще се оправи! Дръж се! Не се предавай пред най-голямото предизвикателство в живота ти! Ние с Крис сме до теб, а Мелъди скоро отново ще започне да се държи като твоя съпруга.

Той ме погледна, сякаш говорех глупости.

— Мамо, иди си в стаята. Така ме караш да се чувствам като дете. Обещавам да не те карам да плачеш отново.

— Скъпи, ако имаш нужда от нещо, само ни позвъни. Не звъни на Мелъди, защото може да се стресне и да падне в тъмнината. Винаги съм се будила лесно и нямам проблеми със заспиването. Джори, слушаш ли ме?

— Разбира се, че те слушам — отнесено отвърна той. — Сега съм специалист по слушане.

— Скоро ще дойде терапевтът ти и ще се погрижи за възстановяването ти.

— Възстановяване ли, мамо? — Изглеждаше уморен, огорчен. — Така ли наричаш скобата, която ще ми сложат? С нетърпение я очаквам! Скобите на краката ми ще са същинско удоволствие. Не е ли цяло щастие, че няма да ги усещам? Да не споменаваме за уреда, наподобяващ хомот, който ще ме кара да се чувствам като кон. Просто ще си мисля, че ме предпазва от падане. — Той замълча, скри лице в ръцете си и въздъхна. — Господи, дай ми сили да издържа… дали не ме наказваш, че толкова се гордеех с краката и тялото си. Ако си искал да ме обезнадеждиш, добре се справи.

Джори отпусна ръцете си. В очите му блестяха сълзи. След минута вече се извиняваше:

— Съжалявам, мамо! Мъжете обикновено не плачат, нали? Но не мога да се сдържам през цялото време. И аз имам моменти на слабост. Върни се в стаята си. Няма да направя нищо, което да ви разстрои още повече. Ще издържа докрай. Лека нощ. Кажи „лека нощ“ на Мелъди, когато се върне.

 

 

Разплаках се в прегръдките на Крис и той ми зададе хиляди въпроси, на които отказвах да отговоря. Той ядосано се отдръпна от мен.

— Катрин, не можеш да ме заблудиш. Криеш нещо, мислиш, че ще ми спестиш натоварването, когато всъщност най-тежко ми е, когато не зная какво става тук.

Чакаше да му кажа. Не го направих, а той се обърна и заспа. Вбесяваше ме с навика си да заспива, когато аз не можех да го направя. Исках да го събудя, за да ме накара да отговоря на въпросите му. Но той продължаваше да спи, като се обърна, прегърна ме и зарови лицето си в косите ми.

Ставах всеки час, за да проверя дали Барт и Мелъди са се върнали и да видя дали Джори е добре. Той лежеше с широко отворени очи и явно също като мен очакваше завръщането на Мелъди.

— Имаш ли болки?

— Не, добре съм. Лягай си.

В коридора пред стаята на Барт се срещнах с Джоел. Той се изчерви от вида на бялата ми нощница.

— Джоел, мислех, че си се върнал в стаите над гаража.

— Само за известно време — промърмори той. — Барт ми нареди да се върна тук, защото един Фоксуърт не може да живее като прислужник.

Очите му ме обвиняваха, че не се противопоставих, когато заяви, че студената стая над гаражите е по-хубава от онази в крилото на Барт.

— Не знаеш какво е да си стар и самотен. От години страдам от безсъние и кошмари, изпитвам тъпи болки, които ми пречат да заспя дълбоко. Затова ставам да се поразходя и обикалям наоколо…

Обикаля наоколо! Той просто ни следеше! Но като го огледах отблизо, се засрамих! Дали не бях несправедлива към Джоел — той изглеждаше толкова блед, слаб и болен в тъмния коридор. Дали не се отнасях към него така само защото беше син на Малкълм и непрекъснато си повтаряше странни цитати от Библията, които ни напомняха за баба ни и настоятелността й да учим по един цитат от Евангелието всеки ден.

— Лека Нощ, Джоел — казах по-мило от обикновено. Но докато той стоеше там, сякаш се опитваше да ме спечели на своя страна, се сетих за Барт, който като дете ми беше причинил много болка, но не и след като порасна. Сега той също четеше Библията. Дали Джоел не беше помогнал да се върнем към онзи живот, който смятах за приключен?

Изгледах възрастния мъж, а той се отдръпна от мен почти изплашено.

— Защо изглеждаш така? — попитах остро.

— Как, Катрин?

— Сякаш се страхуваш от мен.

Усмихна се леко, саркастично.

— Ти си страшна, Катрин! Независимо от красотата ти, понякога се държиш като майка ми.

Погледнах го озадачена, че си е помислил така. Не бе възможно да приличам на онази подла възрастна жена.

— Приличаш и на майка си — прошепна той с хриптящия си глас и пристегна халата около кръста си. — Изглеждаш прекалено млада за своите петдесет години. Баща ми казваше, че грешниците остават по-дълго здрави и млади от онези, които имат място в рая.

— Ако баща ти се намира в рая, Джоел, то аз с радост ще се отправя в противоположната посока.

Той ме изгледа, сякаш бях достойна за съжаление, че не мога да го разбера, и се отдалечи.

Крис се събуди и му разказах за случилото се между мен и Джоел. Той ме погледна сънено.

— Катрин, как можеш да се държиш толкова грубо с възрастния човек? Не можеш да го изгониш! В известна степен той има по-големи права над този дом от нас, а юридически къщата е на Барт, независимо че имаме доживотни привилегии да я използваме.

Обхвана ме ярост.

— Не виждаш ли, че Джоел се е превърнал в бащата, когото Барт търси цял живот? — Обидих го. Той се вцепени и се извърна настрани.

— Лека нощ, Катрин. Може би трябва да останеш в леглото и да не се бъркаш в чуждите работи. Джоел е самотен човек и е благодарен на Барт, че му подсигурява място, където да изживее оставащите му дни. Престани да си представяш Малкълм във всеки възрастен мъж, с когото се срещнеш, защото и аз мога да доживея до тази възраст.

— Ако говориш и действаш като Джоел, с удоволствие ще те довърша.

Как можех да говоря така на мъжа, когото обичах? Той се отдръпна и отказа да отговори, когато го докоснах.

— Извинявай, Крис. Не исках да кажа това. — Ръката ми погали рамото му и се мушна под пижамата му.

— По-добре не ме докосвай, защото не съм в настроение. Лека нощ, Катрин! Не забравяй, че когато търсиш неприятности, обикновено ги откриваш.

 

 

Чух далечен шум от затваряне на врата. Часовникът ми показваше три и половина. Облякох халата, вмъкнах се в стаята на Мелъди и зачаках. Едва в четири тя успя да дойде от гаража в спалнята си. Дали двамата с Барт не се бяха прегръщали и целували? Дали не си прошепваха любовни обещания, които не можеха да почакат до утре? Какво друго би й отнело толкова време?

Планините показваха признаци на зазоряване. Разхождах се из стаята й нетърпеливо. Най-накрая я чух да се приближава. Мелъди се препъна пред вратата. В едната ръка държеше сребърните си сандали на висок ток, а в другата — сребърна чанта.

Беше в шестия месец на бременността си, но това не се забелязваше през свободната й черна рокля. Тя подскочи, когато се изправих от стола, след което отстъпи.

— О, Мелъди — казах иронично аз, — колко добре изглеждаш!

— Кати, Джори добре ли е?

— Да не би да те интересува?

— Толкова си ми сърдита! Какво съм направила?

— Сякаш не знаеш — отвърнах натъртено аз, като забравих такта, който възнамерявах да използвам. — Една дъждовна вечер се измъкваш с по-малкия ми син и се връщаш след доста време със следи от ухапване по шията ти, с размазано червило и развързана коса и ме питаш какво си направила… Защо ти не ми кажеш какво си направила.

Тя ме погледна невярващо с огромните си очи, в които се смесваха вина и срам, но и някаква надежда.

— Кати, ти си ми като майка — проплака тя. Очите й се напълниха със сълзи и ме молеха за съчувствие. — Моля те, не ме отблъсквай сега, когато се нуждая от майка повече от всякога.

— Да, но ти забравяш, че най-вече съм майка на Джори. А също така и на Барт. Когато предаваш Джори, предаваш и мен.

Мелъди извика и ме помоли да я изслушам.

— Не ми обръщай гръб сега, Кати. Никой, освен теб не може да ме разбере. Обичам Джори, винаги ще го обичам…

— И спиш с Барт, така ли? Какъв прекрасен начин да демонстрираш любовта си — прекъснах я аз. Гласът ми беше хладен и отнесен.

Тя отпусна глава в скута ми и ме прегърна през кръста. Притисна се до мен.

— Кати, моля те да ме изслушаш. — Вдигна глава. По лицето й се стичаха сълзи — черни, от спиралата. По някакъв начин това й придаваше по-уязвим вид.

— Аз съм част от света на балета, Кати. Ти знаеш какво означава това. Ние сме танцьори, които попиват музиката в душите си, и я пресъздаваме за всички останали. За това плащаме определена цена. Огромна цена. Ти знаеш каква. Танцуваме, а всички, които желаят, могат да критикуват душите ни, и когато спектакълът приключи и чуем аплодисментите, когато поемаме цветята и приемем овациите и чуваме виковете „Браво! Браво!“, накрая се озоваваме зад завесите, слагаме обикновените си дрехи и разбираме, че по-голяма част от личността ни не е истинска, а само измислена. Носим се на крилете на чувствителността, така че никой не осъзнава като нас болката на жестокостта и бруталността на света.

Тя се поколеба за миг и събра сили да продължи, докато аз мълчах, объркана от прямотата й.

— Публиката смята, че повечето от нас са обратни. Не осъзнават, че живеем с музиката, с овациите, с поздравленията, а най-малко осъзнават, че любовта ни държи на повърхността. Двамата с Джори се любехме страстно веднага щом останехме сами и едва тогава се успокоявахме и заспивахме. Сега нито аз, нито той можем да намерим утеха. Той не иска да слуша музика, а аз не мога да се откажа.

— Но ти си имаш любовник — казах плахо аз, като разбирах всяка нейна изречена дума. Някога аз самата се носех на крилете на музиката и страдах, че никой не разбира измисления свят, който обичах най-много.

— Кати, изслушай ме, моля те. Дай ми шанс да ти обясня. Знаеш колко скучна е тази къща. Никой не те посещава, а телефонът звъни само защото търсят Барт. Ти, Крис и Синди винаги посещавахте Джори в болницата, а аз се страхувах да дойда с вас. Притеснявах се да не забележи страха ми. Опитах се да плета като теб, но не можех. Отказах се и очаквах да звънне телефонът. Никой от Ню Йорк не ме потърси. Разхождах се, плевях градината. Плачех в гората, гледах небето и пеперудите и се разплаквах още по-силно.

Няколко дни след като разбрахме, че Джори никога няма да ходи отново, Барт дойде в стаята ми. Просто затвори вратата зад себе си и се загледа в мен. Както обикновено плачех на леглото си. Слушах симфонична музика и се опитвах да осъзная как ще се чувствам отсега нататък с Джори, а Барт ме наблюдаваше с тъмните си хипнотизиращи очи. Просто ме наблюдаваше и чакаше, докато спрях да плача, а той се приближи и избърса сълзите ми. Очите му омекнаха от любов, докато го гледах. Никога не го бях виждала толкова мил, нежен и състрадателен. Докосна ме. Бузата ми, косата ми, устните ми. Пронизаха ме тръпки. Сложи ръцете си в косата ми, погледна ме в очите и бавно наклони глава, докато устните му докоснаха моите. Не съм предполагала, че може да е толкова мил. Винаги съм си мислила, че ще демонстрира силата си. Но с нежността си той ме обезоръжи. Напомни ми за Джори.

Не исках да я слушам. Трябваше да прекъсна изповедта й, преди да започна да изпитвам съчувствие към нея и към Барт.

— Мелъди, не искам да слушам повече — казах аз хладно, като наведох глава, за да не виждам белезите по врата й, които Джори неминуемо щеше да забележи, ако отидеше при него. — Сега, когато Джори има най-голяма нужда от теб, ти смяташ да го изоставиш и да отидеш при Барт. Каква прекрасна съпруга се оказа, Мелъди! — Тя заплака на глас и скри лицето си с ръце. — Помня сватбата ви, когато дадохте обет за вярност за добро или лошо. А при първата неприятност ти си намери нов любовник.

Докато Мелъди плачеше и търсеше подходящи думи, за да ме спечели, се замислих колко изолирана е тази къща. А ние оставяхме Мелъди тук с мисълта, че е много разстроена и не би пожелала да отиде някъде. Дори не предположихме, че между нея и Барт може да се получи нещо, защото той й беше толкова несимпатичен.

Все още плачейки, Мелъди каза:

— Как можеш да ме обвиняваш, Кати, след като самата ти си постъпила по-лошо.

Изправих се да си тръгна, но установих, че краката и сърцето ми са натежали като олово. Тя беше права. Самата аз бях грешила неколкократно. Не бях по-добра от нея.

— Ще стоиш ли настрани от Барт, за да убедиш Джори, че все още го обичаш?

— Аз наистина обичам Джори, Кати. Може да ти се струва странно, но обичам Барт по различен начин, който няма нищо общо с чувствата ми към Джори. Джори е детската ми любов и най-добрият ми приятел. Никога не съм харесвала по-малкия му брат, но той наистина се е променил, Кати. Не съществува мъж, който може да се люби като него, ако мрази жените.

Стиснах устни. Стоях на вратата и я обвинявах, както някога майка ми ме обвиняваше с безмилостните си сиви очи и ме наричаше най-голямата грешница.

— Не си тръгвай, преди да съм те накарала да ме разбереш — приплака тя и протегна ръце към мен. Затворих вратата, заради Джоел, и се облегнах върху нея.

— Добре, ще остана, но едва ли ще те разбера.

— Барт ме обича, Кати, наистина ме обича. Вярвам му, когато ми го казва. Иска да се разведа с Джори. Твърди, че иска да се ожени за мен. — Трептящият й глас се превърна в шепот. — А и аз не зная дали ще мога да продължа да живея със съпруг, който се движи с инвалидна количка.

Тя се разплака по-силно и се сви на пода.

— Аз не притежавам твоя дух, Кати. Не мога да дам на Джори подкрепата, от която се нуждае. Не зная как да разговарям с него, как да му помогна. Искам да върна времето назад и Джори да стане какъвто беше, защото в момента е като непознат за мен. Дори не зная дали искам да го опозная и толкова се срамувам! Искам просто да изчезна!

— Няма да избягаш толкова лесно от отговорността си, Мелъди — заявих с леден глас. — Ще се погрижа да изпълниш брачната клетва. Първо ще отстраниш Барт от живота си. Няма да му позволяваш да те докосва отново. Ще му отказваш винаги, когато се опита да предприеме нещо. Аз пак ще говоря с него. Да, вече го направих, но сега ще бъда по-настоятелна. Ако се наложи, ще разкажа на Крис какво става тук. Както знаеш, съпругът ми е много търпелив човек, но няма да позволи връзката ви е Барт да продължи.

— Моля те! — проплака тя. — Крис ми е като баща! Искам той да продължи да ме уважава.

— Тогава престани да се занимаваш с Барт! Помисли първо за детето си. Така или иначе сексът не е безопасен.

Тя преглътна сълзите и обеща, че повече няма да се люби с Барт. Не й повярвах, независимо че се закле. Не повярвах и на Барт, с когото разговарях, преди да си легна.

 

 

Не мигнах цяла нощ. Станах уморена и пресилено се усмихнах, преди да почукам на вратата на Джори и да обясня кой е. Той ме покани да вляза. Изглеждаше по-щастлив от предишната вечер, сякаш сънят го беше успокоил.

— Радвам се, че Мелъди може да разчита на теб — каза Джори, докато му помагах да се обърне.

Всеки ден, когато терапевтът не идваше, Крис, аз и рехабилитаторът се редувахме да масажираме краката на Джори, за да не се атрофират мускулите му. Благодарение на масажите краката му бяха възвърнали част от формата си.

Приех настроението му като голяма крачка напред. Надеждата… винаги оцветявахме надеждата в жълто в тази тайнствена къща, като слънцето, което някога рядко виждахме.

— Очаквах Мелъди да се появи тази сутрин — тъжно каза Джори, — след като вчера дори не се отби да ми каже „лека нощ“.

 

 

Дните отминаваха. Мелъди и Барт често изчезваха. Вярата ми в Мелъди се беше изпарила. Вече не й се усмихвах. Престанах да разговарям с Барт и избрах компанията на Джори. Заедно гледахме телевизия, заедно играехме и се състезавахме кой ще открие правилните неща по-бързо. Следобед си сипвахме вино, а около девет часа ни се приспиваше и се преструвахме, че всичко ще се оправи.

Непрекъснатото стоене в леглото го изморяваше.

— Явно не правя подходящите упражнения — каза Джори и дръпна трапеца. — Поне раменете ми са силни, а къде каза, че е Мелъди?

Оставих терлика, който завърших, и започнах нов. Между игрите гледахме телевизия, а аз плетях. Когато не бяхме заедно, пишех дневника си. Последната ми книга. Какво повече бих могла да разкажа? Какво още можеше да ни се случи?

— Мамо, слушаш ли ме изобщо? Попитах те дали знаеш къде е Мелъди и какво прави?

— В кухнята е, Джори — отговорих бързо аз. — Приготвя любимата ти вечеря.

По лицето му се изписа облекчение.

— Притеснявам се за нея, мамо! Тя идва тук и ми помага, но сякаш сърцето й е на друго място. — Очите му помръкнаха, но той бързо се съвзе, като видя погледа ми. — С теб споделям всички неща, които искам да й кажа. Боли ме, като виждам как постепенно се отчуждава от мен. Искам да й обясня, че все още съм същият човек, но като че ли не я интересува. Мисля, че се мъчи да повярва, че съм различен, защото не мога да танцувам и да се движа. Така ще й е по-лесно да скъса връзката между нас. Никога не говори за бъдещето. Дори не сме обсъдили името на детето. Разглеждах книгите и търсех подходящо име за сина или дъщеря ни. Непрекъснато си повтарям, че е бременна. Запознах се с този въпрос, за да компенсирам предишната ми незаинтересованост.

Разговаряхме с часове и той се самоубеждаваше, че бременността й е виновна за промените в нея. Изкашлях се и използвах предоставения шанс:

— Джори, дълго обмислях този въпрос. Докторът ти веднъж спомена, че е по-добре да си в болницата, за да може някой да помага при възстановяването ти. Двамата с Мелъди може да наемете един малък апартамент в близост до болницата и тя да те кара всеки ден в отделението за рехабилитация. Зимата почти дойде, Джори, а ти не познаваш зимните условия в тази планинска част на Вирджиния. Зимата е много сурова. Вятърът не престава да духа. Често вали. Пътищата до селото често са затрупани. Щатът поддържа магистралите и главните пътища, но частните пътища много често са затворени. Мисля си за дните, когато рехабилитаторът и терапевтът няма да могат да идват, а ти се нуждаеш от всекидневни упражнения. Ако живееш близо до болницата, лесно ще се справяш с това.

Той ме изгледа обидено.

— Значи искаш да се отървеш от мен?

— Напротив. Но трябва да признаеш, че не харесваш тази къща.

Той погледна към прозорците, през които се виждаше силният дъжд, приковаващ късно цъфналите рози и листата към земята. Всички прелетни птички бяха отлетели.

Вятърът свистеше около къщата, като откриваше всички пролуки в новата постройка, както някога беше направил с оригинала.

— Харесва ми как двете с Мел обновихте тези стаи — обади се Джори, докато аз продължавах да наблюдавам дъжда. — Дадохте ми рая, откъснахте ме от грозния свят, а точно сега не искам да се срещам с хората, които се възхищаваха на способностите и грацията ми. Не искам да се отделям от теб и от татко. Чувствам, че сме станали много близки, а наближават и празници. А ако пътищата дотук са затворени за рехабилитатора и терапевта ми, ще са затворени също и за теб и татко. Моля те, мамо, не ме гони, когато искам да остана. Имам нужда от теб и от татко. Дори се нуждая от шанса да се сближа с брат си. Напоследък често си мисля за него. Понякога той се отбива тук и разговаряме. Мисля, че отново ставаме приятели, каквито бяхме, преди майка ти да се премести в съседната къща…

Неволно потръпнах при мисълта за двойната игра на Барт. Преструваше се на приятел на брат си, а зад гърба му прелъстяваше съпругата му.

— Остани, щом искаш, Джори. Но първо помисли. Двамата с Крис може да се преместим в града и да бъдем близо до вас. Ще създадем същите удобства и там.

— А можеш ли да ми родиш нов брат, мамо? Барт ще остане единственият ми брат. Искам да разбере, че се интересувам от него, преди нещо да ни се е случило. Искам да го видя щастлив. Искам да има такъв семеен живот, какъвто имаме ние двамата с Мел. Някой ден ще осъзнае, че не може да купи всичко с пари, а най-вече че не може да си купи любов. Не и като любовта между Мел и мен.

Той се замисли, а аз вътрешно страдах за него и за „любовта“ му. Той внезапно почервеня като пуловера, с който беше облечен.

— Или поне като семейния живот, който водехме. Със съжаление трябва да призная, че вече почти не съществува такъв. Но вината не е нейна.

 

 

Една седмица по-късно, докато пишех дневника сама в стаята си, чух бързите стъпки на Крис.

— Кати — започна възбудено той, хвърли палтото си и се отпусна в стола, — имам страхотни новини! Спомняш ли си опитите, в които участвах? Имаме резултат. — Той ме вдигна от стола ми и ме настани пред огъня. За секунди ми обясни в подробности какво са се опитвали да постигнат е другите учени. — Това означава, че пет дни в седмицата ще отсъствам, но ще се връщам за уикендите. Сега е зима и пътищата не са разчистени, което пречи на работата в лабораторията. Но ако не си съгласна, ми кажи. Ти и семейството ми сте от първостепенно значение за мен.

Вълнението му около новия проект беше толкова очевидно, че не можех да стопя ентусиазма му със страховете си. Беше дал толкова много на мен, на Барт и Джори, а не бе получил почти нищо в замяна. Несъзнателно обвих ръце около врата му. Погледнах любимото лице. Открих леки бръчки около очите му, които не бях забелязала досега. Пръстите ми докоснаха сребърните му кичури коса. По веждите му също се забелязваха посивели косъмчета.

— Ако смяташ, че ще си нещастна, ще се откажа и изцяло ще се посветя на семейството си. Но ще съм ти много благодарен, ако ми дадеш възможност да опитам. Когато се отказах от лекарската си практика в Калифорния, сметнах, че вече нищо няма да ме заинтересува така. Но явно съм сгрешил. Явно е трябвало да стане така, но ако е необходимо, мога да се откажа и да остана при семейството си.

Да се откаже изцяло от медицината? Той й беше посветил по-голямата част от живота си. Смисълът на живота му беше да се чувства полезен. Ако трябваше да го задържа при себе си, като му попреча да се чувства полезен за обществото, щях да го съсипя, защото в момента беше в най-уязвимите години за един мъж.

— Кати — започна Крис, прекъсна мислите ми и отново облече дебелото вълнено палто, — добре ли си? Защо изглеждаш толкова тъжна? Ще се връщам всеки петък и ще тръгвам едва в понеделник сутрин. Моля те, обясни на Джори. Не, по-добре е сам да му обясня.

— Добре, щом така искаш. Но ще ни липсваш. Не зная дали ще мога да спя, ако не си до мен. Говорих с Джори, но той не иска да се премести в Шарлотсвил. Смятам, че много се е привързал към стаята си. Вече почти завършва работата по платнохода. А ще е грехота да го лишим от създадените удобства. А наближава и Коледа. Синди ще се върне за Деня на благодарността и ще остане до Нова Година. Крис, обещай ми, че ще се опитваш да се връщаш всеки петък. Джори се нуждае от твоята и от моята помощ, след като Мелъди го предаде.

О, казах прекалено много.

Той присви очи.

— Какво криеш от мен? — Свали палтото си и внимателно го закачи.

Преглътнах тежко, опитах се да заговоря, но заекнах и се опитах да отместя погледа си от неговия, ала сините му очи ме принудиха да попитам:

— Крис, много ужасно ли ще ти се стори, ако узнаеш, че Барт е влюбен в Мелъди?

— А, това ли било? Знам, че го привлича от момента на пристигането си тук. Виждам как я гледа. Един ден ги видях в задния салон. Седяха на канапето. Той беше разтворил роклята й и целуваше гърдите й. Оставих ги. Кати, ако Мелъди не го харесваше, щеше да го удари и да се опита да го спре. Вероятно смяташ, че Барт отмъква съпругата на Джори, когато той има най-голяма нужда от нея, но Джори не се нуждае от жена, която вече не го обича. Остави ги. Тя вече не би могла да помогне на Джори.

Не вярвах на ушите си.

— Ти защитаваш Барт! Да не би да смяташ, че е постъпил честно?

— Не, не смятам. Но животът никога не е честен, Кати. Честно ли беше Джори да счупи гръбначния си стълб и да не може да ходи? Не, не е честно. Достатъчно дълго време се занимавам с медицина и съм убеден, че не съществува справедливост. Добрите хора често умират преди лошите. Децата умират преди дядовците си. Кой би могъл да каже, че това е правилно? Но нищо не можем да направим. Животът е подарък, а по всяка вероятност смъртта е някакъв различен подарък. Кои сме ние, за да го определим? Приеми случилото се между Мелъди и Барт и стой по-близо до Джори. Карай го да се чувства щастлив, до деня, в който ще си намери нова жена.

Бях зашеметена от думите му.

— А бебето? Какво ще стане с бебето.

— За бебето нещата стоят различно. То ще принадлежи на Джори, независимо кого от братята ще предпочете Мелъди. Детето ще помогне на Джори да издържи, защото той може да не успее да направи друго.

— Крис, моля те, иди при Барт и му кажи да остави Мелъди. Не мога да понеса мисълта, че Джори ще загуби съпругата си в този момент от живота си.

Той поклати глава и каза, че Барт никога не го е слушал и едва ли сега щеше да го послуша. А вече беше разговарял с Мелъди, без мое знание.

— Приеми фактите, скъпа. Мелъди не желае Джори. Тя няма да си го признае, но зад всяка неизречена нейна дума, зад всичките й извинения ясно проличава, че не желае да е съпруга на инвалид. Смятам, че ще бъде жестоко да я задържаме, а на Джори ще му е още по-трудно. Ако я заставим да остане, тя рано или късно ще му го върне, като му каже, че не е истински мъж, а аз искам да му спестя това. По-добре да си отиде, преди да го е наранила по-силно, отколкото с връзката си с Барт.

— Крис — извиках, шокирана, че разсъждава така, — не можем да й позволим да причини това на Джори.

— Кати, какво право имаме ние да ги съдим, след като Барт ни смята за грешници?

 

 

Крис замина на следващата сутрин и ми каза, че ще се върне в петък около шест часа. От прозореца си наблюдавах как колата му изчезва от погледа ми.

Колко празни ми се струваха дните, а нощите ми бяха безсънни без него — усещах прегръдката му, а не чувах шепота, с който ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Смеех се с Джори, защото не исках той да разбере, че страдам от празното си легло. Щом Джори спеше сам, и аз щях да свикна с това. Знаех, че любовната връзка между Мелъди и Барт продължава, но те запазваха благоприличие и се опитваха да го скрият от мен. Но от начина, по който Джоел наблюдаваше Мелъди, знаех, че я смята за курва. Странно, че не гледаше така и на Барт, който беше виновен колкото нея. Но всъщност дори и силно религиозните мъже като Джоел винаги си мислеха, че това, което е позволено на петела, не важи за кокошките.

През втората седмица на ноември бяхме привършили с плановете си за Деня на благодарността. Времето стана още по-студено, а вятърът натрупа сняг около вратите, който през нощта замръзна, така че не можехме да подкараме нито една от многобройните ни коли. Един след друг прислужниците ни напускаха, докато остана само Тревър, който с моя помощ приготвяше храната ни.

Синди се прибра вкъщи и ни развеселяваше със смеха си и чара, който упражняваше над всички, освен над Барт и Джоел. Дори и Мелъди изглеждаше щастлива. След това се свиваше в леглото си, опитвайки се да не настине сега, когато електричеството ни често прекъсваше, а печките ни, управлявани от термостати, не топлеха. Трябваше да готвим на печката с въглища.

Барт спокойно занесе дървата в офиса си и забрави, че ние също бихме се насладили на топлината от огъня.

Той се беше усамотил с Джоел и кроеше планове за коледното тържество, така че аз трябваше да пренеса дърва за огъня в стаята на Джори, докато Синди играеше с него. Той седеше в инвалидната си количка, увит в одеяло, а на раменете му беше наметнато сако. Усмихна се на неуспешните ми опити да запаля огъня.

— Открехни комина, мамо, това винаги помага.

Защо забравих за това?

Скоро огънят гореше. Светлите пламъчета осветяваха стаята — така приятна през лятото и толкова различна през зимата, точно както Барт предсказа. Сега тъмните стени биха създали по-голям уют на Джори.

— Мамо — започна изведнъж Джори, — от известно време обмислям нещо. Много глупаво се държах досега. Вие бяхте прави през цялото време. Няма да се самосъжалявам в мига, в който остана сам, както правех досега. Просто ще приема неизбежното и ще се опитам да извлека полза от ситуацията. Точно както сте направили ти и татко, когато сте били затворени на тавана, ще се опитам да оползотворя времето. Ще имам време да прочета много книги, а следващия път, когато татко ми предложи да ме научи да рисувам с акварели, ще се съглася. Мога да опитам и с маслени бои или други техники. Искам да ви благодаря, че ме убедихте да се боря. Късметлия съм, че имам родители като вас.

Бях готова да заплача от щастие. Прегърнах го и го поздравих, че отново е станал оптимист, какъвто беше преди инцидента.

Синди беше подредила масата за бридж за двама, но Джори отново се зае с платнохода, който искаше да завърши преди Коледа. Опъваше въжетата, които бяха последната стъпка, преди да се заеме с боядисването му.

— Ще го подаря на един много специален човек, мамо — информира ме той. — На Коледа един човек в тази къща ще получи първото ми произведение.

— Купих го за теб, Джори, за да го наследят децата ти… — Замълчах, когато осъзнах, че съм казала „деца“.

— Няма значение, мамо, защото с този подарък ще си върна по-малкия брат, който ме обичаше, преди да се появи онзи старец и да го промени. Той ужасно иска да го притежава. Желанието се чете в очите му всеки път, когато проверява докъде съм стигнал. Винаги мога да сглобя още един за детето ми. Сега искам да направя нещо за Барт. Той смята, че никой от нас не го харесва и не се нуждае от него. Никога не съм срещал човек, така неуверен в собствените си способности!