В. С. Ендрюс
Семена на злото (13)

Братска обич

По-голяма част от ужасно горещия месец август отмина, докато Джори все още беше в болницата. През септември нощите станаха по-хладни, а есента започна да оцветява градините. Двамата с Крис събирахме изсъхналите цветя, след като градинарите си тръгваха, и си мислехме, че са пропуснали много от тях. Листата не преставаха да падат, а и двамата обичахме да се занимаваме с това.

Събирахме ги на купчини, запалвахме ги и се приближавахме един до друг, за да наблюдаваме как горят. Пламъците бяха толкова високи, че топлеха ръцете и лицата ни. Огънят беше безопасен. Наблюдавахме го, а после често се обръщахме един към друг и се вглеждахме в блесналите си очи и зачервените лица. Крис ме гледаше, докосваше бузата ми с ръката си, прокарваше пръсти през косата ми, целуваше шията ми и ме омагьосваше с нестихващата си любов. На фона на изгарящите листа се преоткривахме по нов, зрял начин, който беше дори по-добър от предишния.

А зад нас, вечно затворена в стаята си, Мелъди наедряваше все повече и повече.

Настъпи октомври и цветовете се смениха, като ме изненадаха така, както само природата беше способна да го направи. Това бяха същите дървета, чиито върхове бяхме наблюдавали от тавана. Почти си представях как ние четиримата гледаме през прозорците на тавана. Близнаците бяха само на пет години. Гледахме навън и копнеехме да сме свободни и да правим нещата, които сега ми се струваха съвсем естествени.

Призраците бяха горе.

Навремето мислех, че дните ни са оцветени в сиво. Сега дните бяха сиви за Джори, защото той беше сляп за красотата на планините, след като не можеше да се разхожда из гората, да танцува върху кафявата трева, да се наведе и да откъсне цвете или да тича към Мелъди.

Тенис кортовете оставаха празни, тъй като Барт не ги използваше, защото нямаше партньор. Крис би се зарадвал събота или неделя да играе с Барт, но той все още го игнорираше.

Огромният басейн, който доставяше удоволствие на Синди, беше изпразнен, изсушен и закрит. Прозорците бяха измити, а капаците — спуснати. До гаража бяха струпани дърва. Камиони докараха въглища, в случай че нафтовите печки не работеха и прекъснеше електричеството.

Независимо че имахме допълнителен генератор, който да поддържа осветлението и уредите, се страхувах от тази зима както никога досега, освен през годините, прекарани на тавана.

На тавана беше неописуем студ, почти като в Антарктида. Сега ни се предоставяше възможност да разберем как се чувстваха долу, когато мама се наслаждаваше на живота с родителите и приятелите си и с новия си любовник, а четирите деца замръзваха и гладуваха на тавана.

Неделните сутрини бяха най-хубавите. Двамата с Крис се наслаждавахме на времето, прекарано заедно. Закусвахме при Джори, за да не се чувства изолиран от семейството, но само няколко пъти успяхме да накараме Мелъди и Барт да се присъединят към нас.

— Хайде, тръгвайте — настоя Джори, когато забеляза, че често поглеждам през прозореца. — Не искам да смятате, че само защото не мога да използвам краката си, ще ви накарам и вие да се откажете от тях. Не съм нито бебе, нито егоист.

Трябваше да тръгнем, защото не искахме да си помисли, че влияе върху начина ни на живот. Излязохме, като се надявахме Мелъди да отиде при него.

Един ден се събудихме толкова рано, че все още имаше дебел слой скреж върху земята, а тиквите се подаваха изпод натрупаната слама. Скрежта приличаше на захар, която скоро щеше да се стопи при появата на слънцето.

По пътя се загледахме в птичките, отлитащи на юг. Те ни показваха, че тази година зимата ще настъпи по-рано от обикновено. Отлитаха към Южна Каролина — също като нас навремето.

В средата на октомври дойде ортопед, който разряза гипса на Джори и го свали. Синът ми каза, че се чувства като костенурка, извадена от черупката си. Здравото му тяло беше изчезнало под гипса.

— След няколкоседмични упражнения с ръцете, гръдните ти мускули отново ще заякнат — успокои го Крис. — Ще ти трябват силни ръце, така че използвай трапеца. Ще монтираме и успоредни лостове, за да можеш да се повдигаш до седнало положение. Не си мисли, че животът ти е приключил и всички предизвикателства са останали зад теб, защото ще мине доста време, преди това да се случи.

— А-ха — промърмори Джори, загледан с празен поглед във вратата, която Мелъди толкова рядко прекрачваше. — Ще мине доста време, докато открия ново тяло, което да функционира нормално. Предполагам, че ще започна да вярвам в прераждането.

 

 

Дните бързо станаха много студени, а нощите — мразовити. Миграцията на птичките приключи и сега се чуваше само свистенето на вятъра около къщата. Луната отново приличаше на кораб на викинги. И наводняваше леглото ни със светлина, създавайки атмосфера за нов романс. Чиста, спокойна любов, която топлеше душите ни и ни казваше, че не сме най-лошите грешници, след като любовта ни продължава, а други бракове се разпадаха за няколко месеца. Не беше възможно да съгрешаваме и да изпитваме подобни чувства един към друг. Кого наранявахме? Никого! Барт се самонараняваше. Но тогава защо ме преследваха кошмари? Бях свикнала да заличавам неприятните мисли, концентрирайки се върху обикновените неща в живота ми. Нямаше нищо по-необяснимо от красотата на природата. Исках тя да излекува раните ми, раните на Джори и дори тези на Барт.

С точното око на фермер наблюдавах фактите и ги съобщавах на Джори. Зайците надебеляха. Катеричките сякаш се запасяваха с повече орехи.

Скоро извадих зимните палта, които смятах да подаря на благотворителните дружества, заедно с дебелите пуловери и вълнените поли, които не очаквах да нося в Хаваите. Синди беше заминала за Южна Каролина през септември. Това беше последната й година в скъпото частно училище, което тя „направо обожаваше“. Писмата й се изсипваха като топъл дъжд. В тях непрекъснато искаше пари.

Синди не спираше да се нуждае от различни неща, независимо от скъпите подаръци, с които я затрупвах. С всяко писмо ни съобщаваше, че има нов приятел. Трябваха й обикновени дрехи заради момчето, което обичаше да ловува и да лови риба. Нуждаеше се от изискани рокли заради приятеля си, с когото ходеше на опера и театър. Трябваха й джинси и топли връхни дрехи, луксозно бельо и нощници, защото просто не можеше да спи с нещо обикновено.

Писмата й описваха всичко, което ми беше липсвало на нейните години. Спомних си Клеърмонт и дните ми в къщата на Пол, където Хени с жестове ми показваше как да готвя. Бях си купила книга: „С какви ястия да спечелим мъжа и да го задържим“. Колко бях наивна! Въздъхнах. Вероятно и аз имах всичко като Синди, но по различен начин, след като избягахме от Фоксуърт Хол. Помирисах парфюмираната хартия на Синди, преди да оставя писмото й и да се върна към настоящите проблеми в сегашния Фоксуърт Хол.

Ден след ден се убеждавах, че Барт и Мелъди прекарват много време заедно, докато Джори почти не виждаше съпругата си. Искаше ми се да вярвам, че Мелъди се опитва да успокои Барт, който не наследи колкото очакваше, ала трябваше да си призная, че съществуваше не само съжаление.

Джоел следваше Барт навсякъде, като вярно кутре с един-единствен приятел. Не влизаше единствено в кабинета и спалнята му. Молеше се в малката стая преди закуска, обед и вечеря. Молеше се, преди да заспи, докато се разхождаше, непрекъснато си повтаряше подходящи цитати от Библията.

По свой собствен начин Крис се намираше на седмото небе. Наслаждаваше се на най-хубавите години от живота си, или поне така твърдеше.

— Обожавам новата си работа. Колегите ми са умни, весели и притежават чувство за хумор. Непрекъснато разказват интересни случки, които те развличат от монотонността на опитите. Всеки ден влизаме в лабораториите, обличаме си престилките, проверяваме опитните установки, очаквайки чудеса, след което търпеливо приемаме, че не са станали.

Барт не беше нито приятел, нито другар на Джори, а просто някой, който надниква през вратата и разменя няколко думи, преди забързано да се отправи към по-важни занимания, отколкото разговорите с осакатения му брат. Чудех се как прекарва времето си и с какво се занимава, освен с изучаване на финансовите пазари, покупка и продажба на акции. Предполагах, че ще рискува петстотинте хиляди долара, за да ни покаже, че е по-умен от Крис и по-хитър от Малкълм Фоксуърт.

Вторник сутринта, веднага след като Крис замина, се качих да видя Джори и да видя дали има всичко необходимо. Крис беше наел рехабилитатор, който да се грижи за него, но той идваше през ден.

Джори рядко се оплакваше, че е изолиран в къщата, въпреки че често го забелязвах да гледа през прозореца.

— Лятото си отиде — каза той безучастно, докато вятърът разнасяше разноцветните листа наоколо, — а заедно с него си отидоха и краката ми.

— Есента ще те направи щастлив по друг начин, Джори. А през зимата ще станеш баща. Животът все още крие много приятни изненади за теб, Джори, независимо дали вярваш в това. Аз лично смятам, че Крис е прав — най-хубавите неща все още те очакват. Сега трябва да намерим някакъв заместител на краката ти. След като вече можеш да седиш, не виждам причина да не използваш количката, която баща ти донесе. Моля те, Джори. Не желая да те гледам непрекъснато в леглото. Опитай, може би ще разбереш, че не е толкова лошо, колкото очакваш.

Той упорито поклати глава. Не му обърнах внимание и продължих:

— Можем да излезем навън. Можем да се разхождаме из гората веднага след като Барт наеме работници да разчистят пътеките, а сега можеш да седиш на терасата и да възвърнеш тена си. Скоро ще стане много студено за разходки навън.

Той хвърли гневен поглед към количката, оставена така, че да може да я вижда.

— Това нещо ще се обърне.

— Ще ти купим инвалидна количка с електронно управление, която е добре балансирана и няма да се обръща.

— Няма нужда, мамо. Винаги съм обичал есента, но сега тя ме потиска. Имам чувството, че съм загубил всичко важно в живота си. Въртя се без посока като счупен компас. Нищо не ме интересува. Изиграха ме, признавам това. Мразя дните, но нощите са още по-лоши. Искам да задържа лятото и нещата, които имах. Падащите листа са като непроронените сълзи, нощният вятър — тъжните ми викове, а птичките, които отлитат на юг, ми нашепват, че лятото в моя живот приключи и никога няма да се чувствам отново щастлив. Вече не съществувам, мамо, не съществувам.

Думите разкъсваха сърцето ми.

Едва след като се обърна към мен, той видя това и лицето му почервеня от срам.

— Извинявай, мамо, но ти си единствената, с която мога да разговарям така. Татко е прекрасен, но с него трябва да се държа по мъжки. След като съм си излял чувствата пред теб, не се терзая толкова силно. Извини ме, че те натоварвам така.

— Няма значение. Винаги ми казвай как се чувстваш. Ако не го правиш, няма да зная как да ти помогна. А аз за това съм тук, Джори. Родителите са за това. Не смятай, че баща ти няма да разбере. Говори с него, както разговаряш с мен. Не се притеснявай да споделяш всичко. Каквото и да поискаш, двамата с Крис ще ти го дадем, но не ни моли за невъзможното.

Той кимна мълчаливо, след което леко се усмихна.

— Добре, вероятно някой ден ще седна в електронна инвалидна количка.

На подвижната маса пред него бяха разпилени различни части от платнохода, които той залепяше. Рядко пускаше уредбата, сякаш хубавата музика дразнеше слуха му, след като вече не можеше да танцува. Смяташе, че телевизията е загуба на време, и когато не се занимаваше с платнохода, четеше. Хвана тънко дървено парче с пинсетите, преди да го намаже с лепило, обърна се към указанията и го залепи.

Без да вдига очи, ме попита:

— Къде е жена ми? Рядко идва да ме види преди пет часа. Какво, по дяволите, прави по цял ден?

Въпросът на Джори беше съвсем естествен, но в този момент влезе рехабилитаторът и каза, че си тръгва. Когато той отсъстваше, или аз, или Мелъди трябваше да се грижим за Джори и да го забавляваме. Най-трудно беше да му създаваме работа. Досега животът му беше изпълнен с физическо натоварване, а сега трябваше да се задоволи с умственото. Най-голямото физическо усилие, което извършваше сега, беше лепенето на платнохода.

Мислех си, че Мелъди поне идва да му помага.

Рядко я виждах. Къщата беше огромна и лесно можеше да отбягваш хората, с които не искаш да се срещаш. Напоследък тя не само закусваше, но и обядваше в спалнята си, разположена срещу стаята на Джори.

Крис донесе инвалидна количка, която се управляваше от специален лост. Рехабилитаторът веднага започна да учи Джори как да накланя тялото си и да се прехвърля върху инвалидната количка, която беше застопорена до леглото му.

Бяха изминали три и половина дълги месеци след инцидента с Джори. За него бяха цели години.

Измина още един ден, без Мелъди да го посети, и Джори отново ме попита какво прави тя.

— Мамо, не чу ли въпроса ми? Моля те, кажи ми какво прави жена ми по цял ден. — Гласът му, който обикновено звучеше нежно, беше станал груб. — Защото определено не прекарва времето си с мен.

В очите му се четеше горчивина, докато погледът му ме пронизваше.

— Искам веднага да отидеш при Мелъди и да й кажеш, че искам да я видя СЕГА! Не по-късно, когато тя реши, защото явно тя никога няма да реши да дойде.

— Ще я доведа — убедено заявих аз. — Не се съмнявам, че е в стаята си и слуша симфонична музика.

Джори сглобяваше платнохода. Навън вятърът разнасяше падналите листа около къщата. Златни, червени и кафеникави листа, които той не желаеше да види, а някога толкова много се наслаждаваше на багрите им.

Виж ги сега, Джори, сега! Възможно е никога вече да не зърнеш подобна красота. Обърни й внимание, грабни я, както правеше някога.

Изправих се и отново го погледнах. Докато се опитвах да го вразумя, небето внезапно потъмня, а дъждът залепи листата по мокрите прозорци.

— Когато живеехме в Гладстоун, татко пускаше капаците, защото мама се оплакваше, че след буря трябва да мие прозорците много повече…

— Мамо, искам съпругата си СЕГА.

Не исках да търся Мелъди без причина. Джори беше принуден да запали лампата в десет часа сутринта.

— Искаш ли да запаля огън в камината?

— Искам съпругата си. Колко пъти трябва да повтарям това. Тя може да запали огъня, когато дойде.

Оставих го сам, защото осъзнах, че в момента присъствието ми го дразни.

За разлика от очакванията ми, Мелъди не беше в стаята си.

Тръгнах по коридорите, които приличаха на онези, по които се промъквах като дете. Затворените врати, покрай които минавах, наподобяваха онези врати, които тайно отварях на петнайсет години. Сякаш усещах присъствието на Малкълм, подлостта на жестоката ни баба.

Отправих се към западното крило — крилото на Барт. Краката ми ме отведоха там почти автоматично, без да разсъждавам. През по-голямата част от живота си се ръководех от интуицията, вероятно и в бъдеще щях да правя така. Защо вървях натам? Защо не потърсих някъде другаде Мелъди? Какво ме тласкаше към стаите на сина ми, където той не желаеше да влизам?

Застанах пред тежките врати, облицовани със скъпа черна кожа, върху която със златни букви бяха изобразени монограмът и семейният герб, и извиках:

— Барт, вътре ли си?

Не чух отговор, но вратите бяха изработени от дебело дъбово дърво. Те изолираха шума и прикриваха тайни, така че нямаше нищо чудно, че успяха да ни затворят на тавана преди години. Натиснах дръжката, очаквайки вратата да е заключена, но тя не беше.

Внимателно пристъпих в хола на Барт, който беше изрядно подреден — нямаше нито една разхвърляна книга или списание. По стените висяха спортни принадлежности, тенис ракети, въдици, чанта за голф. Погледнах снимките на любимите му спортисти. Често смятах, че Барт се преструва, че харесва футболисти и бейзболисти, за да прилича по нещо на приятелите си.

Според мен щеше да е по-честно от негова страна да залепи по стените снимките на хората, натрупали богатство на борсата, или на политици и видни индустриалци.

Стаите му бяха в черно и бяло, с акцент от червено. Имаха драматичен, но студен вид. Седнах върху кожения диван, с дължина двайсет фута, отпуснах краката си върху дебелия червен килим и се облегнах на черните кадифени и копринени възглавници. В единия ъгъл беше разположен прекрасен бар, върху който блестяха различни кани и чаши и различни видове алкохол. Имаше малък хладилник и печка.

Снимките бяха върху черен или бял фон със златни рамки. Три от стените бяха покрити с бели тапети, а четвъртата с обработена кожа. Това беше лъжлива стена. Едно от кожените копчета отваряше голям сейф, в който се съхраняваха акциите и ценните книжа. Барт ми беше показал стаята само веднъж, след като тя беше напълно завършена. Беше натиснал тайните копчета, за да демонстрира какво притежава. Използваше сейфа в кабинета си за по-маловажни неща.

Погледнах вратата на спалнята му, тапицирана също с черна кожа. Спалнята му беше прекрасна и беше обзаведена в същия стил като тази стая. Долових някакъв звук. Мъжки глас и мек женски смях. Грешах ли? Нима Барт можеше да накара Мелъди да се смее, след като ние не успяхме?

Въображението ми заработи и си представих какво правят. Заболя ме сърцето, когато си помислих за Джори, който очакваше съпругата си, а тя не го посещаваше. Призля ми при мисълта, че Барт можеше да причини подобно нещо на брат си, когото за кратко време бе обичал.

В този миг вратата се отвори и Барт се появи чисто гол. Придвижи се бързо. Объркана от голотата му, се свих във възглавниците и тайно се помолих да не ме забележи. Никога нямаше да ми го прости. Не трябваше да влизам.

Стаята му беше много мрачна поради развихрилата се буря, така че съществуваше възможност да не забележи, че седя на дивана. Той се отправи директно към бара, забърка два коктейла и уверено ги наля в две чаши. Добави парченце лимон, постави чашите върху сребърен поднос и се върна в спалнята, като затвори с крак вратата зад себе си.

Коктейли преди дванайсет часа сутринта…

Какво би казал Джоел?

Седях и дишах тежко.

Трещяха гръмотевици и проблясваха светкавици, а дъждът се удряше в прозорците.

Преместих се на най-тъмното място в стаята и застанах в сянката на едно огромно растение. Чаках.

Сякаш измина цяла вечност, преди вратата да се отвори. Знаех, че Джори чака нетърпеливо (дори ядосано) съпругата му да се появи. Две чаши. Две. Тя беше тук. Би трябвало да е тук.

Най-накрая видях Мелъди да излиза от спалнята на Барт, облечена в прозрачен пеньоар, който ясно показваше, че не носи нищо друго. Една светкавица я освети и очерта корема й. Очаквахме бебето през януари…

О, Мелъди, как можа да постъпиш така с Джори?

— Върни се — извика доволно Барт. — Навън вали, а огънят придава уют на стаята. Няма какво друго да правим…

— Трябва да се облека и да отида при Джори — каза тя. Колебливо се спря на вратата и го погледна със съжаление. — Наистина искам да остана, но понякога и Джори има нужда от мен.

— Той може ли да ти даде това, което получаваш от мен?

— Моля те, Барт. Той се нуждае от мен. Ти не разбираш какво означава това.

— Да, само слабите се нуждаят от някого.

— Ти никога не си бил влюбен, Барт — отвърна тя, — и не можеш да разбереш. Взимаш ме, използваш ме, казваш ми, че съм прекрасна, но не ме обичаш, не съм ти необходима. Всеки друг би могъл също да задоволи нуждите ти. Много е хубаво да се чувстваш необходим, да знаеш, че някой те желае повече от всеки друг.

— Тръгвай тогава — каза той с леден глас. — Нямам нужда от теб, разбира се. Нямам нужда от никого. Не зная дали те обичам, или просто те желая. Дори и бременна, ти пак си хубава. Но въпреки че тялото ти сега ми доставя — удоволствие, утре може да не е така.

— Тогава защо искаш да идвам тук всеки ден и всяка нощ? — извика тя. — Защо не откъсваш очи от мен, където и да отида? Ти наистина се нуждаеш от мен, Барт! И наистина ме обичаш! Просто те е срам да го признаеш. Моля те, не ми говори така. Обиждаш ме. Прелъсти ме, когато бях слаба и изплашена, а Джори беше в болницата. Възползва се от мен, когато имах нужда от него, и ме убеди, че се нуждая от теб! Знаеше, че се ужасявах Джори да не умре и… имах нужда от някого!

— Това ли означавам за теб? — изрева Барт. — Нужда! Мислех, че наистина ме обичаш!

— Да, обичам те!

— Лъжеш! Как можеш да ме обичаш и да говориш за него? Иди при него сега и виж какво може да ти даде!

Тя излезе, а прозрачната й дреха се носеше зад нея. Напомняше ми призрак, който непрекъснато се опитва да открие живота.

Вратата се затвори зад нея.

Изправих се вдървено от стола. Болката в коляното ме пронизваше, както винаги в дъждовно време. Леко накуцвайки, се приближих до вратата на спалнята. Дори не се поколебах да я отворя. Преди да се възпротиви, влязох вътре и запалих лампата в уютно осветяваната от камината стая.

Той моментално седна по средата на огромното легло.

— Майко, какво, по дяволите, правиш в спалнята ми? Излез, излез!

Спуснах се напред и за секунди прекосих разстоянието от вратата до леглото.

— Как смееш да спиш със съпругата на брат си? Със съпругата на осакатения си брат?

— Махай се оттук! — извика той, като се погрижи да скрие интимните си части. — Как не те е срам да ме следиш?

— Не ми викай, Барт Фоксуърт! Аз съм ти майка, а ти все още нямаш трийсет и пет години и не можеш да ми заповядаш да напусна къщата. Ще си отида, когато поискам, а този момент все още не е настъпил. Дължиш ми много, Барт, много!

— Така ли? — попита саркастично той. — Ще ми кажеш ли защо би трябвало да съм ти задължен! Трябва ли да ти благодаря, че почти си помогнала да убият баща ми? Трябва ли да ти благодаря за всички онези дни, когато се чувствах отхвърлен и несигурен в себе си? Или че се чувствам толкова нестабилен и неспособен да обичам? — Той сведе глава и унило продължи. — Не ме обвинявай с тези проклети Фоксуъртови сини очи. Не можеш да ме накараш да се чувствам виновен, защото се чувствам така, откакто съм се родил. Възползвах се от Мелъди, когато плачеше и се нуждаеше от някой, който да я успокои. И за първи път открих онази обич, за която съм слушал цял живот, за почтените жени, които притежават само един мъж. Знаеш ли колко рядко се срещат? Мелъди е първата жена, която успя да ме накара да се почувствам човешко същество. С нея се успокоявам, свалям щита си и тя не се опитва да ме нарани. Тя ме обича, майко. Не зная дали някога съм бил по-щастлив.

— Как можеш да говориш така, след като бях свидетел на разговора ви?

Той проплака и се отпусна на леглото.

— Просто се защитавам, и тя също. Смята, че предава Джори с любовта си към мен. Аз се чувствам по същия начин. Понякога се освобождаваме от чувството за срам и вина и тогава прекарваме чудесно! Когато Джори беше в болницата и вие с Крис през цялото време бяхте при него, не беше необходимо да я съблазнявам дълго. Тя с радост ми се отдаде, щастлива, че някой се интересува от чувствата й. Караме се единствено от чувство за вина. Ако Джори не стоеше между нас, тя с удоволствие щеше да стане моя жена.

— БАРТ! Сега не можеш да откраднеш съпругата на Джори. Тя му е необходима повече от всякога! Сбъркал си, че си се възползвал от слабостта й, от депресията и самотата й. Откажи се от нея. Спри да я любиш! Бъди лоялен към Джори, както той беше лоялен към теб. Не забравяй, че Джори винаги те е подкрепял!

Той се преобърна и дръпна черния чаршаф. Нещо в погледа му се пречупи и го превърна отново в уязвимо, нещастно дете. Дете, което не одобрява постъпките си. Гласът му трепереше, когато продължи:

— Да, обичам Мелъди и искам да се оженя за нея! Обичам я от цялата си душа. Тя ме събуди от дълбок сън. Не разбираш ли, тя е първата жена, която съм обичал. Досега друга жена не ми е въздействала и не ме е вълнувала като нея. Тя се промъкна в сърцето ми и просто не мога да я отстраня от там. Тя влиза в стаята ми с изисканите си дрехи и блестящата си коса, застава там и ме умолява с поглед, от който сърцето ми се разтуптява още по-бързо. Сънувам я. Тя се превърна в най-прекрасното нещо в живота ми. Не разбираш ли защо не мога да се откажа от нея? Тя разбуди желанието ми за обич и секс, които дори не подозирах, че съществуват. Смятах секса за грях и винаги след това се чувствах омърсен, дори по-омърсен от жената. Когато се любех, изпитвах вина, сякаш страстта на две голи тела беше греховна. Сега се убедих, че не е така. Тя ме накара да осъзная колко красива е любовта и не зная как бих живял без нея. Джори вече не може да я люби. Нека да й стана съпруг, какъвто тя желае. Помогни ми да изградим нормален живот, защото не зная, просто не зная какво ще се случи в противен случай. — Очите му се обърнаха към мен и молеха за разбиране.

Цял живот се стремях да спечеля доверието му, а сега, когато ми се изповяда, какво трябваше да направя? Обичах Барт, но обичах и Джори. Седях там, стисках ръце и напрягах съзнанието си, като непрекъснато се обвинявах, че аз съм виновна за това. Бях отблъснала Барт, предпочитах Джори и Синди…

А сега двамата с Джори отново трябваше да платим.

Той пак заговори. Гласът му беше по-тих и го правеше по-млад и уязвим, докато лежеше и се опитваше да затвори щастието си на сигурно място, което да не мога да достигна.

— Майко, поне веднъж се опитай да ме разбереш. Не съм звяр, какъвто често ме караш да се чувствам. Просто не съм открил себе си. Помогни ми, майко. Помогни на Мелъди да има съпруга, от когото се нуждае, след като Джори не може да бъде истински мъж.

Дъждът заплашително тропаше по прозорците. Вятърът свистеше около къщата и пронизваше мозъка ми. Не можех да разделя Мелъди на две и да дам по една част на Барт и на Джори.

Трябваше да постъпя правилно. Любовта на Барт към Мелъди беше грешна. Джори се нуждаеше повече от нея.

Независимо от това стоях там, прикована за килима, и се чувствах объркана от необходимостта на малкия ми син да бъде обичан. Толкова пъти в миналото го обвинявах за различни неща, а той се оказваше невинен. Дали собственото ми чувство на вина не ми пречеше да видя добрата страна на Барт?

— Сигурен ли си, Барт? Наистина ли обичаш Мелъди, или я желаеш само защото принадлежи на Джори?

Той се обърна по гръб и ме погледна по-честно от всякога досега. Тъжните му очи молеха за разбиране.

— Признавам си, че отначало исках Мелъди, защото принадлежеше на Джори. Исках да му отнема най-скъпоценното нещо, защото той ми беше отнел ТЕБ! — Потръпнах, когато продължи: — Тя ме отблъсна толкова пъти, че започнах да я уважавам. Беше толкова по-различна от останалите леснодостъпни жени. Колкото повече ме отблъскваше, толкова по-силно ставаше желанието ми. Трябваше или да я имам, или да умра. Обичам я! Тя ме направи уязвим и не зная как ще живея без нея.

Разтворих ръце и се отпуснах върху леглото му.

— О, Барт! Колко жалко, че не е друга жена. Всяка друга, но не Мелъди. Радвам се, че си познал любовта и си разбрал, че не е греховна. Нима Господ щеше да създаде мъжа и жената, ако не искаше да се съберат. Той е искал това. Чрез любовта ние се пречистваме. Но, Барт, искам да ми обещаеш да не се срещаш насаме с нея. Нека се роди детето и тогава реши.

Той ме погледна с благодарност.

— Ще ми помогнеш ли? — попита обнадеждено, а очите му се изпълниха с подозрение. — Не мислех, че ще го направиш.

— Чакай, моля те, почакай. Нека Мелъди да роди. Поговори с нея, а после и с Джори. Обясни му какви чувства изпитваш към нея. Не му отнемай съпругата, без да си му дал шанс.

— Какво би могъл да направи той, майко? Вече е загубил. Не може да танцува. Не може да ходи, дори не може да бъде мъж.

Времето отлиташе, а аз се мъчех да открия подходящите думи.

— А тя наистина ли те обича, Барт? Бях в хола, чух я. По всичко личеше, че се разкъсва между любовта си към Джори и нуждата от теб. Не се възползвай от слабостта й, или от неспособността на Джори. Дай му време да се възстанови и след това можеш да действаш. Не е честно да ограбиш Джори, когато той не може да се съпротивлява. Дай й време да свикне със състоянието му. После, ако все още те желае — вземи я, защото иначе повече ще го нарани. Но какво ще правиш с детето на Джори? И него ли ще му отнемеш? Нищо ли не смяташ да му оставиш?

Барт ме изгледа подозрително, присви очи и втренчи поглед в тавана.

— Все още не зная какво ще правя с бебето. Не съм обмислял това. Опитвам се да не мисля за него. Няма нужда да споделяш случилото се с Джори и с Крис. Дай ми шанс да имам нещо свое.

— Барт…

— Моля те, иди си! Остави ме да помисля. Изморих се. Способна си да изтощиш всеки човек с разсъжденията си. Просто ми дай време да ти докажа, че не съм толкова лош, колкото си ме представяш.

Не ме помоли отново да не говоря с Крис и Джори. Знаеше, че няма да го направя. Станах и напуснах стаята.

Вървейки по коридора, си мислех да обвиня Мелъди, но бях прекалено разстроена, за да го направя, без предварително да го обмисля. И без това беше достатъчно объркана. Първо трябваше да помисля за здравето на бебето.

Влязох в стаята си, седнах пред огъня и се замислих как да постъпя. Първо трябваше да се погрижа за Джори. За три месеца краката му се бяха превърнали в тънки клечки и ми напомняха краката на Барт като дете — къси, слаби крака, покрити с белези и рани. Самонаказваше се, че не може да достигне направеното от Джори. Тази мисъл ме накара да се отправя към спалнята на Джори.

Застанах в коридора. Бях измила лицето от сълзите си, а очите ми бяха спокойни след торбичките лед, които използвах, за да отстраня подпухналия им вид. Усмихнах се мило на сина си.

— Мелъди си почива, Джори. Но ще дойде да те види преди вечеря. Дъждът ще направи атмосферата в стаята много задушевна. Ще помоля Тревър и Хенри да донесат дърва и специална малка маса за хранене. Поръчала съм специално меню с любимите ти неща. Мога ли да ти помогна да се облечеш и да изглеждаш добре?

Той безразлично сви рамене. Преди инцидента обичаше дрехите и се обличаше перфектно.

— Какво значение има сега, мамо? Не я доведе, а защо ти трябваше толкова време, за да разбереш, че си почива?

— Телефонът звънна, а освен това понякога се налага да направя и някои неща за себе си. Така, кой костюм ще облечеш сега?

— Ще мина и с пижамата и халата — отвърна той.

— Чуй ме, Джори. Довечера ще седнеш на инвалидната количка и ще облечеш един от костюмите на баща си, тъй като не си си донесъл зимен костюм.

Той моментално се възпротиви, но аз настоях.

Вече бяхме поискали да изпратят всички дрехи на Джори от Ню Йорк, но Мелъди настоя нейните да останат там, което много ме възмути.

— Чувстваш се добре, когато изглеждаш добре, а това е част от битката. Вече не се интересуваш от външния си вид. Ще те обръсна, дори ако си решил да си пускаш брада. Прекалено си хубав, за да се криеш по този начин. Имаш най-красивите устни, най-изтънчената брадичка. Само мъжете с грозна челюст си пускат брада.

Той се предаде, кисело се усмихна и се съгласи да му помогна да изглежда по-добре.

— Мамо, ти си различна. Грижиш се за мен прекалено много, но няма да питам защо. Просто съм благодарен, че съществува човек, който се интересува от състоянието ми.

По това време Крис се върна и пожела да ни помогне. Обръсна красивото лице на Джори с остър бръснач, като заяви, че това е най-добрият начин за бръснене.

Седях на леглото и наблюдавах как Крис приключва и слага на лицето му лосион и одеколон. През цялото време Джори седеше търпеливо. През цялото време се чудех какво прави Барт и как да покажа на Мелъди, че зная какво прави с по-малкия ми син.

Джори вече беше заякнал достатъчно и можеше да се прехвърля сам върху инвалидната количка. Двамата с Крис го наблюдавахме и не му предлагахме помощ, защото знаехме, че трябва да се справя сам. Изглеждаше някак огорчен, но и горд, че го е направил още първия път.

След като се настани в количката, Джори изглеждаше доволен от себе си.

— Не е чак толкова зле — каза той, изучавайки лицето си в огледалото. Подкара количката и се завъртя в стаята, след което ни се усмихна. — По-добре е от леглото. Трябва да сте ме смятали за голям глупак, а сега по-лесно ще завърша платнохода преди Коледа. А може би ще успея и да се преборя с трудностите.

— Не сме се съмнявали в това — каза щастливо Крис.

— Джори, отивам да извикам Мелъди — заявих, впечатлена от вида му, от щастливите пламъчета в очите му, от вълнението му, че отново се придвижва, независимо че използва колела вместо крака. — Предполагам, че тя е готова за вечеря. Както знаеш, някога немарливият Барт сега е привърженик на елегантността.

— Кажи й да побърза — извика Джори както преди. — Гладен съм. А този огън ме кара да я желая страшно много.

Отправих се към стаята на Мелъди. Знаех, че трябва да й кажа какво съм научила, а това можеше да я тласне директно в прегръдките на Барт. Трябваше да рискувам.

Единият щеше да победи.

А другият — да загуби.

А аз исках и двамата да победят.