В. С. Ендрюс
Семена на злото (10)

Жестока съдба

Слънцето блестеше на хоризонта, а Джори все още не беше отворил очи. Крис реши, че и двамата се нуждаем от здрав обяд, а храната в болницата винаги беше диетична и безвкусна.

— Опитай се да поспиш, докато ме няма. Сдържай нервите си. Не се паникьосвай, ако Джори се събуди. Запази спокойствие и се усмихвай. Ще се постарая бързо да се върна.

Не можех да заспя. Непрекъснато обмислях как да се държа, ако Джори се събуди и започне да задава въпроси. Почти веднага след като Крис затвори вратата, Джори въздъхна, извърна глава към мен и леко се усмихна.

— Хей, от колко време си тук? Нощ, две? Кога се случи?

— Снощи — прошепнах пресипнало, като се надявах да не обърне внимание на гласа ми. — Спиш от часове.

— Изглеждаш изтощена — каза нежно той. Безпокоеше се повече за мен, отколкото за себе си. — Защо не се върнеш във Фоксуърт Хол и не поспиш… Аз съм добре. И друг път съм падал. След няколко дни отново ще се въртя из цялата къща. Къде е жена ми?

Защо не забелязваше гипса около гърдите си? Видях, че все още съзнанието му е замъглено от успокоителните. Добре, дано не започне да задава въпроси, на които исках Крис да отговори.

Сънено затвори очи и се унесе, но след десет минути отново се събуди и започна да задава въпроси.

— Чувствам се странно, мамо. Никога не съм се чувствал така. Не ми харесва това усещане. Какъв е този гипс? Счупил ли съм си нещо?

— Колоната падна върху теб — обясних. — Какъв край на балета… толкова истински.

— Съборих ли къщата? Или може би небето? — попита той и отвори очи, след като действието на успокоителното изчезна. — Синди беше прекрасна, нали? Знаеш ли, всеки път, когато се срещнем, тя е по-красива. И наистина е добра балерина. Прилича на теб, мамо. С годините става все по-добра.

Седях върху ръцете си, за да не издадат състоянието ми. Станах и му подадох чаша вода.

— Нареждане на докторите. Трябва да поемаш много течности.

Отпи, докато държах главата му. Чувствах се странно, докато го наблюдавах да лежи безпомощно. Никога не се беше разболявал сериозно. Настинките му отшумяваха за няколко дни. Никога не беше отсъствал от училище или от уроците по балет, освен по време на посещенията си при Барт. Джори беше навяхвал глезените си хиляди пъти, но досега никога не се беше наранявал сериозно. Всеки балетист прекарваше известно време, лекувайки леки наранявания, но счупеният гръбначен стълб и увреденият гръбначен мозък бяха най-големият им кошмар.

Той отново се унесе, но не след дълго отвори очи и започна да задава въпроси за състоянието си. Седнах на края на леглото му и отговарях неясно, надявайки се Крис да се върне по-бързо. Една хубава сестра внесе обяда на Джори, който се състоеше само от течности. Така имах с какво да се занимавам. Отворих млякото, налях сок, сложих салфетка под брадичката му и започнах да го храня с плодовото кисело мляко. Той веднага се намръщи. Избута ръцете ми и каза, че сам ще се нахрани, но няма апетит.

Надявах се да заспи, когато отместих подноса. Но той лежеше и ме, наблюдаваше.

— Ще ми кажеш ли защо се чувствам толкова слаб? Защо не ми се яде? Защо не мога да движа краката си?

— Баща ти отиде да ни донесе обяд. Ти не можеш да го опиташ, но той ще е по-вкусен от болничната храна. Нека Крис да ти обясни. Той знае термините.

— Мамо, не бих разбрал термините. Обясни ми простичко защо не чувствам краката си и не мога да ги движа. — Джори ме прикова с поглед. — Не съм страхливец, мамо. Мога да понеса всичко, което ще ми кажеш. Хайде, защото в противен случай ще реша, че съм парализиран.

Наведох глава, а пулсът ми се ускори. Шегуваше се, сякаш подобно нещо не можеше да му се случи, а съвсем точно описа състоянието си.

Докато заеквах и търсех подходящите думи, го обзе отчаяние. В този момент се появи Крис е един плик със сандвичи.

— Охо! — каза бодро той и се усмихна на Джори. — Я да видим кой се е събудил и говори. — Подаде ми един сандвич и продължи: — Извинявай, Джори, но няколко дни не трябва да ядеш твърда храна. Кати, изяж го, докато е топъл — нареди той, седна и веднага разопакова сандвича си. Забелязах, че си е купил два големи. Захапа го с удоволствие и отвори колите. — Нямаше лимонада, Кати. Това е пепси.

— Без значение е, щом е студена.

Джори ни наблюдаваше, докато се хранехме. Преглъщах с усилие, защото знаех, че вече се е усъмнил. Крис се справи с два сандвича и порция пържени картофи, докато аз изядох половината от сандвича си. Изобщо не докоснах мазните картофи. Крис използва салфетката си и я хвърли в кошчето заедно с другите отпадъци.

Очите на Джори вече се затваряха. Полагаше усилия да не заспи.

— Татко, сега ще ми кажеш ли?

— Да, каквото пожелаеш. — Крис седна на леглото на Джори и сложи тежката си ръка върху неговата.

— Тате, не чувствам тялото си от кръста надолу. През цялото време, докато се хранихте, се опитвах да си помръдна пръстите и не успях. Ако съм си счупил гръбначния стълб и затова съм гипсиран, искам да ми кажеш истината.

— Ще ти кажа цялата истина — отвърна Крис.

— Счупен ли ми е гръбначният стълб?

— Да.

— Краката ми парализирани ли са?

— Да.

Джори премигна объркано и събра сили за последния въпрос.

— Ще мога ли да танцувам?

— Не.

Джори затвори очи, сви устни и остана съвсем неподвижен.

Приближих се и се наведох над него. Нежно отместих къдриците, паднали върху челото му.

— Скъпи, зная, че си отчаян. На баща ти му беше трудно да ти каже истината, но трябваше да я знаеш. Не си сам в нещастието си. Всички сме до теб. Ще направим, каквото можем, за да ти помогнем. Времето ще излекува раните ти и няма да усещаш болка. Вероятно ще приемеш случилото се. Ние те обичаме. Мелъди също. През януари ще станеш баща. Достигнал си върха в професията си и вече пет години се задържа там… това са неща, които много хора постигат за целия си живот.

Той ме погледна. Очите му бяха изпълнени с такава мъка, яд и отчаяние, че трябваше да извърна глава. Цялото му същество показваше, че е бил излъган и ограбен, преди да постигне всичко.

Когато отново го погледнах, беше затворил очи. Крис измерваше пулса му.

— Джори, знам, че не спиш. Ще ти сложа ново успокоително, така че наистина да заспиш. А когато се събудиш, си припомни колко си важен за много хора. Ще се самосъжаляваш и ще се озлобиш. Но по улиците се разхождат хора, които никога няма да постигнат това, което си направил ти. Никога не ще обиколят света и не ще чуят нестихващите овации и виковете „Браво! Браво!“. Няма да познаят славата, която отново можеш да постигнеш в някое друго изкуство. Твоят свят не е приключил, сине, само временно си се препънал. Пътят на успехите все още е пред тебе и те очаква. Ще трябва да се придвижваш по него, без да танцуваш, но пак ще успееш, защото ти си роден, за да побеждаваш. Просто ще откриеш ново поле за действие, нова кариера, а семейството ти ще е щастливо. В крайна сметка нали това е целта на живота? Искаме някой да ни обича, да сподели живота ни. Ти притежаваш всичко това.

Синът ми не отвори очите си и не проговори. Лежеше неподвижно, сякаш смъртта го беше победила. Вътрешно се разкъсвах, защото Джулиан беше реагирал по същия начин! Джори се отдръпваше от нас, затваряше се в себе си и се отказваше от живот, лишен от музика и балет.

Крис мълчаливо приготви спринцовката и внимателно постави инжекция на Джори.

— Спи, сине! Когато се събудиш, жена ти ще е до теб. Трябва да се стегнеш, заради нея.

Имах чувството, че Джори настръхна.

Поверихме го на грижите на наетата медицинска сестра, като специално я инструктирахме да не го оставя сам. Крис ни закара във Фоксуърт Хол, за да се изкъпе и преоблече. После подремна, избръсна се и се върнахме при Джори. Очаквахме Мелъди да дойде с нас.

Сините й очи се изпълниха с ужас, когато Крис внимателно й съобщи състоянието на Джори. Тя изпищя и се притисна за корема.

— Искаш да кажеш, че няма да танцува? Нито да ходи? — прошепна тя, сякаш гласът й изневеряваше. — Сигурно можеш да му помогнеш по някакъв начин.

Крис веднага унищожи надеждата й.

— Не, Мелъди. Трябва да приемеш фактите и да му помогнеш да преживее най-тежката травма в живота си.

Тя скочи на крака и извика, изпълнена със съжаление:

— Но той няма да е същият! Казваш, че отказва да разговаря. Не мога да отида там и да се преструвам, че нищо не се е случило. Какво ще прави той? Какво ще правя аз? Къде ще отидем и как ще живее, без да ходи и да танцува? Какъв баща ще бъде, след като трябва да прекара живота си в инвалидна количка?

Крис се изправи и заговори твърдо:

— Мелъди, сега не е време за истерия и паника. Трябва да си силна, а не слаба. Разбирам, че страдаш, но трябва да му се усмихваш и да го убедиш, че не е загубил и съпругата си. Хората се женят не само за добро, но и за лошо. Изкъпи се, облечи се, гримирай се и направи прическата си. Иди при него, прегърни го и му кажи, че животът му има смисъл.

— НО ТОЙ НЯМА! — извика тя. — НЯМА!

После не издържа и се разплака.

— Не исках да кажа това. Наистина го обичам, но не ме карайте да отида и да го видя неподвижен и мълчалив.

Разочарова ме, че се показа толкова истерична и слаба, когато Джори най-много се нуждаеше от нея. Приближих се до Крис и хванах ръката му.

— Мелъди, не си мисли, че си единствената бременна жена, чийто свят се обърква. Не си. Очаквах Джори, когато баща му почина. Бъди благодарна, че съпругът ти е жив.

Тя се сви върху един стол и зарови лице в ръцете си. Плака няколко минути, след което вдигна глава. Очите й бяха още по-тъмни и искрящи.

— Не сте ли се замисляли, че той вероятно предпочита смъртта?

Тази мисъл ме преследваше от часове. Джори можеше да реши да сложи край на живота си, също като Джулиан.

Нямаше да позволя отново да се случи това! Никога!

— Тогава стой тук и плачи — казах неочаквано грубо. — Но аз няма да оставя сина ми да се бори сам. Ще бъда до него, докато не се убедя, че не се е отказал от живота. Но недей да забравяш, че носиш детето му и това те прави най-важния човек в живота му, а и в моя също. Той се нуждае от подкрепата ти. Съжалявам за грубостта си, но не можеш ли първо да помислиш за него, както правя аз?

Тя мълчаливо ме погледна. По красивото й лице се стичаха сълзи.

— Кажи му, че ще дойда скоро… кажи му — прошепна тя.

Казахме му.

Той не отваряше очи и стискаше устните си. Разбрахме, че не спи, а само ни изолира от себе си.

 

 

Джори отказваше да яде и започнаха да го хранят със системи. Летните дни се нижеха един след друг — дълги и тъжни. Понякога се успокоявах, когато оставах с Крис и Синди, но вече губех надежда.

Дните ми започваха и завършваха с „ако“. Ако можех отново да изживея живота си, вероятно можех да спася Джори, Крис, Синди и Мелъди… а дори и Барт. Ако…

Ако не беше изпълнил тази роля…

Крис, Синди и аз се опитахме да направим всичко възможно, за да изтръгнем Джори от състоянието, в което беше изпаднал. За първи път в живота си не можех да го достигна и да успокоя болката му.

Беше загубил най-ценното — способността да движи краката си. А без тях скоро щеше да загуби и мощното си и стегнато тяло. Не понасях гледката на прекрасно оформените му крака, които лежаха безпомощно върху леглото.

Дали баба ми не беше права, като твърдеше, че сме прокълнати, че сме родени, за да понасяме загуби и болка? Дали не беше програмирала трагедиите така, че да открадне успехите ни? Изобщо дали двамата с Крис бяхме постигнали нещо в живота си, след като синът ни лежеше почти мъртъв, а другият ни син го посети само веднъж.

Барт се беше вгледал в неподвижното тяло на Джори. Ръцете му бяха отпуснати до него, а очите му оставаха затворени.

— Господи! — прошепна той и избяга от стаята.

Не можах да го убедя да дойде отново.

— Какъв е смисълът? Той и без друго не разбира, че съм там. Не мога да го гледам в такова положение. Съжалявам, но не мога да го направя.

Наблюдавах го и си мислех дали не бях искала да му помогна прекалено силно, рискувайки живота на Джори.

Тогава започнах да се самоубеждавам, че той отново ще ходи и ще танцува. Това беше поредният кошмар, който трябваше да изживея, но когато се събудех, Джори щеше да бъде отново същият.

Споделих с Крис плана си да го накарам да вярва, че отново ще проходи, дори и да не може да танцува.

— Кати, не трябва да му даваш фалшиви надежди — предупреди Крис ядосано. — Можеш единствено да му помогнеш да приеме случилото се. Дай му силата си, помогни му, но не му давай празни обещания, които само ще го разочароват. Зная, че ще е трудно. И аз горя в ада като теб. Но не забравяй, че нашият ад е нищожен в сравнение с неговия. Ние му съчувстваме, но не сме в неговото положение. Той понася сам загубата си. Изправен е пред агония, която двамата с теб никога няма да разберем. Единственото, което можем да направим, е да сме до него, когато реши да излезе от черупката си. Да му вдъхнем сили и увереност да продължи… защото, по дяволите, Мелъди не му оказва никаква подкрепа.

Това беше почти толкова лошо, колкото и самото нещастие на Джори. Собствената му съпруга се държеше с него като с прокажен. Двамата с Крис я умолявахме да дойде. Тя трябваше да дойде, дори само за да му каже „Здравей! Обичам те!“.

— Какво по-различно от теб мога да му кажа? — изкрещя тя. — Той не би желал да го видя в подобно положение. Познавам го по-добре от вас. Ако искаше да ме види, щеше да ме потърси. Освен това се страхувам да дойда. Страхувам се, че ще се разплача и ще му направя нещо, от което ще се почувства още по-зле. Дори и да мълча, той може да отвори очи, да ме види, да се почувства по-зле, а не желая да отговарям за последствията. Престанете да настоявате. Изчакайте, докато той пожелае да ме види, и може би тогава ще събера смелост да го посетя.

Тя искаше да избяга от нас, сякаш бяхме болни от чума и можехме да попречим този кошмар да има щастлив край.

Барт гледаше само Мелъди. Чувствата му се четяха в очите му. Обърна се и ме погледна.

— Защо не я оставиш на мира? Нали дойдох да го видя и едва издържах. В нейното положение тя определено се нуждае от по-голяма сигурност, дори това да става само в сънищата й. Тя спи доста. Плаче, докато вие сте при него, и се движи като насън. Почти не се храни. Умолявам я да преглъща и да пие. Гледа ме и се подчинява като малко дете. Понякога се налага да я храня с лъжица и да държа чашата й, докато пие. Майко, Мелъди е в шок, а ти мислиш само за скъпоценния си Джори и не осъзнаваш какво й причиняваш.

Съжалих за думите си и побързах да я прегърна.

— Вече те разбирам. Барт ми обясни, че не можеш да приемеш случилото се, но моля те, Мелъди, опитай. Дори и да не си отваря очите, дори да не говори, той разбира какво става около него, кой го посещава и кой не.

Тя отпусна глава на рамото ми.

— Кати, опитвам се, но моля те, дай ми малко време.

На следващата сутрин Синди влезе в стаята ни, без дори да почука. Крис се намръщи. Но аз й простих, след като забелязах бледото й лице и изплашения й поглед.

— Мамо, татко, трябва да ви кажа нещо, макар че не съм убедена дали има значение.

Не осъзнах думите й, защото разглеждах облеклото й — бели бикини, които почти не се забелязваха. Басейнът, който Барт беше поръчал, вече беше готов. Трагичният инцидент е Джори не можеше да повлияе на начина му на живот.

— Синди, моля те, движи се с този бански костюм само около басейна. Прекалено разголен е.

Синди се разочарова от критичните ми думи. Огледа се и сви рамене.

— За Бога, мамо! Някои мои приятелки носят бански костюми, които се състоят от една връзка. Би трябвало да ги видиш, след като смяташ моя костюм за неприличен. А някои от приятелите ни ходят голи. — Сините й очи ме изгледаха сериозно.

Крис й метна една кърпа, която тя уви около себе си.

— Мамо, не ми харесва начинът, по който ме караш да се чувствам. Сякаш съм нечиста. И Барт ме кара да се чувствам по същия начин. Дойдох да ви съобщя нещо, за което чух Барт да разговаря.

— Казвай, Синди — подкани я Крис.

— Барт говореше по телефона, а вратата беше отворена. Чух го да разговаря с някаква застрахователна компания. — Тя спря, седна на леглото ни и наведе глава, преди да продължи. Меката й копринена коса скриваше изражението й. — Мамо, татко, Барт изглежда е направил някаква специална застраховка, в случай че някой от гостите му пострада.

— Е, това е съвсем нормално — каза Крис. — Къщата е застрахована, но съм сигурен, че когато в нея има двеста души, се нуждае от допълнителна застраховка.

Синди вдигна глава. Погледна баща си, а после и мен, и леко въздъхна.

— И аз не видях нищо необичайно. Но просто си помислих… може би…

— Може би какво? — попитах грубо.

— Мамо, ти напълни шепите си с пясъка, който се изсипваше от колоните. Не трябваше ли да е сух? А той беше мокър — някой го беше намокрил, и това го направи по-тежък. Не се разпиля, както би трябвало да стане. Колоните се стовариха върху Джори като цимент. Ако не бяха те, той нямаше да пострада толкова много.

Никой от нас не намери думи да защити Барт.

Но той не би искал да осакати Джори или да го убие. Някой ден трябваше да му повярваме.

Крис се разхождаше неуморно из стаята със сбърчени вежди и обясняваше как някой от сценичните работници сигурно е намокрил пясъка, за да направи колоната по-стабилна, но това не означаваше, че е следвал инструкциите на Барт.

Излязохме на терасата и там открихме Барт и Мелъди. Обстановката беше приятна и романтична благодарение на цъфналите цветя, гората и заобикалящите ни планини. Слънчевите лъчи се промъкваха през листата на дървета и проблясваха над чадъра, който предпазваше хората, седнали около бялата маса.

За мое учудване Мелъди се усмихваше, докато наблюдаваше чертите на сина ми.

— Барт, родителите ти не разбират защо не мога да отида при Джори. Забелязвам, че майка ти ме гледа ядосано. Разочаровах я, но аз разочаровах и себе си. Винаги съм се страхувала от болестите. Но разбирам какво става. Зная, че Джори си лежи в леглото, гледа тавана и отказва да говори. Мисля, че знам как се чувства. Той загуби не само способността да движи краката си, но й целите, които си беше поставил. Мисли за баща си и за начина, по който е загинал. Опитва се да се отдръпне от света, да се превърне в едно „нищо“, така че да не ни липсва, когато се самоубие, както е направил баща му.

Барт я погледна разочаровано.

— Мелъди, ти не познаваш брат ми. Джори никога не би се самоубил. В момента вероятно се чувства объркан, но ще се оправи.

— Как би могъл? — простена тя. — Бракът ни се крепеше не само на обичта ни, но и на кариерите ни. Всеки ден си повтарям, че мога да отида при него, да му се усмихна, да му вдъхна сили. Но после разбирам, че не знам какво да му кажа. Не мога да се изразявам като майка ти. Не мога да се усмихвам като баща ти.

— Крис не ми е баща — отсече Барт.

— О, Джори счита Крис за свой баща. Или поне за най-важния. Обича Крис, уважава го и се възхищава от него, като му прощава греховете, както ти ги наричаш.

Ние стояхме и очаквахме, да научим защо тя се държи по този начин. Чухме заключението й.

— Срам ме е да си призная, но не мога да отида при него.

— И какво възнамеряваш да правиш? — попита цинично Барт. Той отпиваше кафето си, докато я наблюдаваше директно в очите. Ако малко извърнеше главата си, щеше да забележи, че ги наблюдаваме и разбираме толкова неща.

— Не зная! — отговори измъчено тя. — Измъчвам се! Мразя да се събуждам и да осъзнавам, че Джори никога няма да ми бъде пълноценен съпруг. Ако не възразяваш, ще се преместя в срещуположната стая, която не е свързана с толкова мъчителни спомени. Майка ти не разбира, че и аз съм объркана като него, а очаквам и детето му. — Тогава тя се разплака. Сведе глава и я отпусна върху скръстените си ръце на масата. — Някой трябва да помисли за мен… да ми помогне… някой…

— Аз ще ти помогна — нежно каза Барт и отпусна загорялата си ръка върху рамото й. С дясната си ръка отмести чашата с кафе и нежно я погали по косата.

— Винаги когато имаш нужда от мен, дори само за да излееш мъката си, ще съм на твое разположение.

Ако бях чула Барт да разговаря така с някой друг, бих полудяла от радост, но сега изтръпнах. Джори се нуждаеше от съпругата си, а не Барт.

Пристъпих напред и заех мястото си около масата. Барт отдръпна ръцете си от Мелъди и ме изгледа, сякаш бях прекъснала нещо много важно. В този миг Крис и Синди се присъединиха към нас. Настъпи неловко мълчание, което прекъснах с думите:

— Мелъди, искам хубаво да си поговорим, след като приключиш със закуската. И този път трябва да ме изслушаш!

— Майко! — извика Барт. — Не можеш ли да я разбереш? Някой ден Джори вероятно ще успее да се влачи с патерици. Но представяш ли си как ще изглежда? Аз не мога. Дори и аз нямам желание да го видя.

Мелъди извика и скочи. Барт я прегърна покровителствено.

— Не плачи, Мелъди — успокои я нежно той. Мелъди извика объркано още веднъж и избяга от терасата. Тримата мълчаливо я проследихме с поглед. Когато се скри, очите ни се втренчиха в Барт, който довършваше закуската си, сякаш не съществувахме.

— Барт — започна Крис, използвайки момента, преди Джоел да се присъедини към нас, — какво знаеш за мокрия пясък в колона?

— Не разбирам — каза спокойно Барт, като отнесено гледаше вратата, зад която се скри Мелъди.

— Тогава ще ти обясня по-подробно — продължи Крис. — Пясъкът трябваше да е сух, за да се разпръсква и да не нарани никого. Кой го е намокрил?

Барт сведе очи и отговори грубо:

— Така, сега ще ме обвините, че съм причинил инцидента с Джори и целенасочено съм провалил приятното си прекарване до този момент. Е, точно както преди, когато бях на десет години. Вината винаги беше моя. Когато Клоувър умря, решихте, че аз съм го убил. Дори не се усъмнихте. Когато Епъл загина, отново смятахте, че аз съм убиецът. Никого не съм убивал. Дори когато по-късно разбрахте, че е бил Джон Амос, ме прекарахте през ада, преди да се извините. Но сега ще ми се извините веднага, защото в никакъв случай няма да поема вината за инцидента с Джори.

Толкова исках да му повярвам, че очите ми се изпълниха със сълзи.

— Но кой е намокрил пясъка, Барт? — попитах, наведох се напред и хванах ръката му. — Някой го е направил.

Очите му потъмняха.

— Някои от работниците ме мразеха, защото се държах прекалено господарски, но не смятам, че са направили нещо, за да наранят Джори. В крайна сметка не аз играех в спектакъла.

Вярвах му. Той не знаеше нищо за мокрия пясък. Когато срещнах погледа на Крис, разбрах, че и той се е убедил в това. Но с въпросите си отново бяхме отблъснали Барт.

Той седеше мълчаливо, без да се усмихва, и довършваше яденето си. Забелязах Джоел, скрит в сянката на храсталаците. Той сякаш подслушваше разговора ни, преструвайки се, че се наслаждава на разцъфналите цветя.

— Барт, извинявай, ако сме те обидили, но те моля да ни помогнеш да открием кой е намокрил пясъка. Заради него Джори е парализиран.

Синди съвсем тактично мълчеше през цялото време. Барт се опита да отговори, но в този момент се появи Тревър и започна да сервира храната. Хапнах набързо и се изправих. Трябваше да предприема нещо, за да възвърна чувството на отговорност у Мелъди.

— Крис, Синди, моля да ме извините. Хранете се спокойно. Ще се видим по-късно.

Джоел се измъкна от храстите и се настани до Барт. Когато погледнах през рамо, го видях, че се навежда над сина ми и му прошепва нещо.

С натежало сърце се отправих към стаята на Мелъди.

Тя лежеше върху леглото и плачеше. Настаних се до нея и потърсих подходящи думи, но къде бяха те?

— Той е жив, Мелъди, и това е най-важното. Все още е с нас. С теб. Можеш да го докоснеш, да му говориш. Иди в болницата. Всеки ден, който прекарваш далеч от него, малко по малко го убива. Ако не отидеш да го видиш, а останеш тук и се самосъжаляваш, ще настъпи ден, в който ще се разкайваш. Джори все още може да чува гласа ти, Мелъди. Не го напускай сега. В този момент си му необходима повече от всякога.

Тя се обърна и истерично започна да ме удря с малките си юмруци. Хванах ръцете й, преди да ме е наранила.

— Не мога, Кати! Зная, че лежи там и че не мога да го достигна. Той не отговоря на теб. Защо смяташ, че ще разговаря с мен? Ако го целуна и той остане безразличен, ще се побъркам. Освен това ти не го познаваш. Познаваш го като майка, а не като съпруга. Ти не разбираш колко важен за него е половият живот. Сега не може да води такъв живот. Имаш ли представа как се чувства? Да не говорим за парализирането на краката му и провалената му кариера. Така искаше да успее заради баща си, заради истинския си баща. Самозалъгваш се, ако смяташ, че е жив. Не е. Той те е напуснал, Кати. Напуснал е и мен. Няма нужда да умира, защото душата му вече го е сторила.

Думите й ме пронизаха, защото бяха прекалено близки до действителността.

Изпаднах в паника, защото осъзнах, че Джори може да направи като Джулиан — да открие начин да прекрати живота си. Опитах се да се успокоя. Джори не беше като баща си. Той приличаше на Крис. Надявах се да превъзмогне случилото се и да продължи напред.

Седях на леглото, загледана в снаха си, и осъзнах, че изобщо не я познавам. Не познавах момичето, с което се срещах от единайсетгодишната й възраст. Бях виждала фасадата — красиво, грациозно момиче, което обожаваше Джори.

— Какъв човек си, Мелъди?

Тя се обърна по гръб и ме погледна ядосано.

— Не съм като тебе, Кати! — почти извика тя. — Ти си направена от специално тесто. Аз не съм. Аз съм разглезена като малката Синди. Бях единствено дете и получавах, каквото поискам. Като дете разбрах, че светът се различава от хубавите приказки, но не пожелах да го приема. Когато станах достатъчно голяма, се скрих в света на балета. Казах си, че мога да открия приказките в неговия приказен свят. Когато се запознах с Джори, той изглеждаше като принца, когото търсех. Но принцовете не се парализират, Кати. Никога не се парализират. Как бих могла да живея с Джори, след като вече не го виждам като мой принц? Как, Кати? Кажи ми как да си затворя очите, да притъпя чувствата си, така че да не изпитвам отвращение, когато ме докосва?

Изправих се.

Погледнах зачервените й очи и подутото от плач лице и съчувствието ми към нея се изпари. Тя беше слабохарактерна. Каква глупачка беше, щом си мислеше, че Джори не е направен от плът и кръв като всички останали мъже?

— Представи си, че ти се беше наранила, Мелъди? Би ли искала Джори да те изостави?

— Да — отвърна тя.

Оставих я да плаче на леглото.

Крис ме чакаше на стълбите.

— Мисля ти да отидеш при него сутринта, аз — следобед, а Мелъди и Синди да го посетят довечера. Не се съмнявам, че успя да я убедиш.

— Да, тя ще дойде, но не днес — отвърнах, без да го поглеждам. — Предпочита да изчака, докато той отвори очите си и започне да разговаря, така че ще се опитам да го накарам да ми отговори по някакъв начин.

— Ако някой може да го направи, това си ти — промърмори Крис.

 

 

Джори лежеше неподвижно върху болничното легло. Фрактурата беше толкова ниско, че вероятно някой ден той отново щеше да възвърне потентността си. Можеше да прави специални упражнения за това.

Бях купила два букета, които да сложа във високите вази.

— Добро утро, скъпи! — казах, влизайки в тясната стая. Джори не реагира. Лежеше, както го бях оставила, втренчил поглед в тавана. Целунах го и започнах да подреждам цветята.

— Мелъди вече не страда от сутрешното неразположение. Но през по-голямата част от времето е уморена. Спомням си, че и аз се чувствах така, преди да се родиш…

Внезапно млъкнах, като се сетих, че бях загубила Джулиан малко след като научих за бременността си.

— Лятото е много странно, Джори. Не мога да кажа, че Джоел ме интересува. Той е много привързан към Барт, но критикува Синди непрекъснато. Мисля да я изпратя на лагер, докато започне учебната година. Ти не я смяташ за разглезена, нали?

Никакъв отговор.

Опитах се да не въздъхвам и да не го поглеждам нетърпеливо. Приближих стола си до леглото му и хванах отпуснатата му ръка. Никаква реакция. Сякаш хващах мъртва риба.

— Джори, те ще продължават да те поддържат със системи. Ако отказваш да се храниш, ще ти сложат системи и на другите вени. Ще намерим начин да поддържаме живота ти, дори ако трябва да те вържем към всички машини, които ще ти помогнат, докато престанеш да се съпротивляваш и отново се върнеш при нас.

Той не проговори, дори не мигна.

— Добре, Джори! Досега се държах мило с теб, но вече ми омръзна. — Гласът ми загрубя. — Обичам те прекалено много, за да те гледам как лежиш и желаеш да умреш. Вече никой не те интересува, така ли? Добре, парализиран си и трябва да използваш инвалидна количка, докато свикнеш с патериците, ако изобщо имаш такова желание. Значи сега се самосъжаляваш и не знаеш как да живееш оттук нататък. Много хора са успявали. Откривали са нов живот, независимо че са били в по-лошо състояние от твоето. Добре, казваш си, че другите не те интересуват, когато става дума за твоето тяло и твоя живот. Вероятно си прав. Всъщност егоистично погледнато, останалите нямат никакво значение. Сега ми кажи, че бъдещето няма какво да ти предложи, Джори. И аз отначало мислех така. Не мога да те гледам как лежиш неподвижен. Сърцето ми се къса, а баща ти и Синди са много разтревожени. Барт е притеснен и не може да издържа да те гледа така отпуснат. А не си ли се замислял какво причиняваш на Мелъди? Тя носи детето ти, Джори. Плаче по цял ден. Става съвсем друг човек, защото ни слуша да обсъждаме как отказваш да говориш и да приемеш случилото се. Съжаляваме, много съжаляваме, че краката ти се парализираха. Не можем да направим нищо, освен да извлечем най-доброто от положението! Джори, върни се при нас! Имаме нужда от теб. Няма да седим и да гледаме как се самоубиваш. Обичаме те. Изобщо не ни интересува, че няма да танцуваш и да ходиш. Искаме просто да си жив, да разговаряме с теб, да те гледаме. Джори, кажи нещо! Разговаряй с нас. Говори с Мелъди, когато дойде. Отвърни на докосването й, или ще я загубиш, а с нея и детето си. Знаеш, че те обича. Но никоя жена не може да живее само с обичта си, ако любимият отхвърля любовта й. Тя не идва при теб, защото не може да понесе да я отблъснеш както нас.

Докато говорех, не откъсвах поглед от лицето му, и се надявах да доловя промяна. Видях как един мускул около устните му потрепна и окуражена продължих:

— Родителите на Мелъди ни се обадиха и предложиха да се върне при тях, докато роди. Искаш ли тя да си отиде, решила, че не може да направи нищо повече за теб? Моля те, Джори, не ни причинявай това. Толкова много неща можеш да предложиш на света. Не знаеш ли, че си много повече от един обикновен балетист? Когато имаш талант, балетът е само малко клонче от голямото дърво. Та ти все още не си изследвал останалите клони. Кой знае какво ще откриеш? Не забравяй, че и за мен балетът беше смисълът на живота ми. Когато не можех вече да танцувам, не знаех какво да правя. Чувах музиката, на която двамата с Мелъди танцувахте в стаята ти, замръзвах и се опитвах да се изолирам от нея. Душата ми се разкъсваше, отпусках се на земята и плачех. Но когато започнах да пиша, спрях да се замислям за балета. Джори, убедена съм, че ще откриеш нещо, което да замести балета.

За първи път от момента, в който разбра, че никога няма да ходи и да танцува, Джори извърна главата си. Обзе ме неземна радост.

Той ме погледна и видях сълзи в очите му.

— Мел мисли да отиде при родителите си? — попита отчаяно той.

Надеждата се бореше в мен. Не знаех какво ще направи Мелъди, дори и Джори да започне да общува с нас. Но сега не трябваше да бъркам. Не успях с Джулиан и с Кари. Моля те, Господи, не ме оставяй да сгреша и с Джори!

— Ако се върнеш при нея, тя никога не би те изоставила. Иска те, има нужда от теб. Но ти се отдръпна от нас и й показа, че ще се отдръпнеш и от нея. Дългото ти мълчание и нежеланието ти да се храниш плашат Мелъди, Джори. Тя не е като мен. Не умее да се съпротивлява. Плаче през цялото време. Почти не се храни, а е бременна — с твоето дете. Помисли си как ти се чувстваше, когато научи какво е направил баща ти, и се опитай да прецениш какъв ефект ще окаже смъртта ти върху твоето дете. Хубаво помисли, преди да направиш каквото си си наумил. Помисли колко съжаляваше за истинския си баща. Не прави като него. Не оставяй сираче след себе си! Не ни съсипвай чрез самоунищожението си!

— Но, мамо! — извика развълнувано той. — Какво ще правя? Не искам да прекарам остатъка от живота си в инвалидна количка! Толкова съм ядосан, че искам да нараня всички около себе си. С какво заслужих това наказание? Бях добър син и верен съпруг. Но вече не мога да съм пълноценен съпруг. От кръста надолу не чувствам нищо. По-добре да умра!

Наведох глава и допрях устни до ръката му.

— Добре, Джори! Гладувай, умри и никога няма да седнеш в инвалидна количка или да помислиш за нас! Забрави за мъката, която смъртта ти ще ни причини. Забрави за всички хора, който двамата с Крис сме загубили. Ще се справим, защото сме свикнали да губим хората, които обичаме най-много. Просто ще те прибавим към дългия списък на онези, към които изпитваме вина. Защото се чувстваме виновни. Непрекъснато се питаме къде сме сбъркали и до края на живота си ще се самообвиняваме, че още един човек си е отишъл.

— Мамо, престани! Не мога да те слушам, когато говориш така!

— А аз не издържам на онова, което си причиняваш! Не се отказвай, Джори! Не се предавай! Бори се! Кажи си, че ще превъзмогнеш трудностите и ще станеш по-добър, защото ще се сблъскаш с неща, за които другите нямат представа.

Той ме слушаше.

— Не зная дали искам да се боря. От оная вечер мисля какво бих могъл да правя. Само не ми казвай, че сте богати, а и аз имам пари и затова не е необходимо да се занимавам с нищо. Знаеш, че без цел животът губи своя смисъл.

— Детето ти… превърни детето си в своя цел. Щастието на Мелъди — друга цел. Не си отивай, Джори. Моля те, не бих понесла още една загуба… — И тогава се разплаках.

Не исках да показвам слабост. Плачех, без да го поглеждам.

— Когато баща ти умря, превърнах бебето в най-важното нещо в живота ми. Вероятно по този начин успокоявах съвестта си. Но когато се появи в нощта на Свети Валентин, аз се чувствах много горда. Беше толкова здрав, а сините ти очи силно блестяха. Хвана пръста ми и не искаше да го пуснеш. Пол беше до мен, Крис също. И двамата те обожаваха от самото начало. Беше такова добро и щастливо бебе. Мисля, че всички те глезехме и нямаше нужда да плачеш, за да получиш каквото искаш. Сега зная, че не сме сбъркали. Ти притежаваш вътрешна сила, която ти помага. Зная, че ще се зарадваш, когато бебето се роди. Убедена съм.

Плачех през цялото време и думите ми бяха почти неразбираеми. Мисля, че Джори ме съжали. Ръката му избърса сълзите ми с края на чаршафа.

— Имаш ли идея какво бих могъл да правя в инвалидна количка? — попита подигравателно той.

— Имам хиляди идеи, Джори. Денят няма да ми стигне, за да ги изброя. Можеш да се научиш да свириш на пиано, да рисуваш, да пишеш. Или да станеш инструктор по балет. Не е необходимо да се движиш, трябва да научиш подходящите термини и да имаш хаплив език. А можеш да направиш и нещо по-обикновено, да учиш право и да конкурираш Барт. Всъщност не можеш да правиш много малко неща. Всички сме осакатени по някакъв начин. Би трябвало да го знаеш. Недъзите на Барт са невидими, но са по-лоши от твоите. Помисли си за всичките му проблеми, докато ти се забавляваше и танцуваше. Психиатрите го измъчваха и се опитваха да проникнат в съзнанието му.

Очите му се просветлиха, сякаш той откри слаба надежда.

— Не забравяй и за новия басейн на Барт. Лекарите казват, че ръцете ти са много силни и след терапията отново ще можеш да плуваш.

— Мамо, какво би искала да направя? — Гласът му беше нежен и мил, докато ме галеше по косата.

— Искам да живееш, Джори! Това е всичко. — Погледът му омекна, а очите му се изпълниха със сълзи.

— А татко, Синди и ти какво ще правите? Не искахте ли да отидете на Хаваите?

Седмици наред не се бях сещала за Хаваите. Погледнах пред себе си. Можехме ли да напуснем Джори в подобно състояние и обърканата Мелъди? Не.

Фоксуърт Хол отново ни затвори в капана си.