В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (9)

Подхвърленото дете

Ама че са загубени Ема и Джори, мислех си аз, докато пълзях по горещата аризонска пустиня. Добре че си имам Епъл и баба — иначе щеше да е ужасно. Ето я милата ми старица. Приема ме в обятията си, целува ме и ме прегръща за добре дошъл. Синди не може и да мечтае за толкова обич.

Баба ми поднесе купичка супа. Да си оближеш пръстите. Най-много ми хареса надробеното сирене отгоре.

— Защо не бива да казвам на родителите си, че се грижиш за мене и че никога не съм се чувствал толкова добре? Какво лошо има в това? — Реших да си премълча, че сигурно не ми е истинска баба, а казва така само за да ме зарадва. Всъщност това ми харесваше, защото роднините са задължени да се обичат помежду си, докато с чуждите хора не е така.

Преди да отговори на въпроса ми, баба сложи на масата един голям камион — играчка. Защо ли стана изведнъж толкова тъжна и някак несигурна?

— Родителите ти вече ме мразят, Барт — прошепна тя едва доловимо. — Моля те, не им казвай за мен. Запази тайната ни.

— Няма някога си ги познавала? — зяпнах аз от учудване.

— Да, Барт. Това беше много отдавна. Тогава бяха съвсем млади.

Гледай ти.

— Какво си сторила, че да те намразят? — И мен всички ме мразеха, така че хич не се изненадах от това, което каза баба.

Тя протегна ръка към мен.

— Барт, големите също грешат понякога. Сега изплащам своята непростима грешка. Всяка нощ отправям към Бога молитва за прошка. Моля се за прошката на децата си. Нямам сили дори да се погледна в огледалото. Затова крия лицето си от другите и от себе си. Затова използвам този неудобен стол, та нито за миг да не забравя какво зло причиних на хората, които най-много обичах.

— Къде отидоха синовете ти?

— Не помниш ли? — избухна тя в сълзи. — Те избягаха от мен, Барт. Толкова ме боли от това. Никога не изоставяй родителите си.

Хм, че аз изобщо нямах подобно намерение. Светът наоколо е прекалено голям. Прекалено страшен. Докато тук се чувствах на сигурно място. Изтичах при баба, за да я прегърна и тъкмо щях да се заиграя с камиона, когато Джон Амос нахлу в стаята с разярен поглед.

— Госпожо, за малките деца не е полезно да бъде задоволявана всяка тяхна прищявка. Би трябвало да го знаете по-добре от мене.

— Джон — рече баба високомерно, — да не си посмял да влизаш в стаята ми, без да почукаш. Не забравяй къде ти е мястото.

Биваше си я баба. Джон Амос заотстъпва, мърморейки си под носа как господарката всъщност не му е отредила никакво място или поне на мястото, което заслужава. Забравих за него, веднага щом излезе. Бях очарован от новата играчка. Исках да разбера как е направена. Каквото и да ми дадяха, все се оказваше счупено след първия половин час.

Баба въздъхна и погледна с тъга към разпадналия се камион.

 

 

Дългите летни дни се нижеха бавно. Джон Амос ме учеше на най-различни важни неща, за да стана един ден могъщ и страховит като извънредно прозорливия Малкълм. Старият иконом също будеше интереса ми със своята тътреща се походка, мършавите къси крака, свирещи гърди, щръкнал мустак и оплешивяло теме. Някой ден ще откъсна онзи бял косъм по средата на голата му глава. Чудя се защо баба хич не го обича. От друга страна, досега не го бе уволнила. Нещо мътно имаше в тая работа.

Животът с тях бе истинско блаженство. Баба ме радваше с подаръци, целувки и прегръдки, а Джон Амос ме учеше на тънкостите на мъжеството. Имах си вече кой да ме обича такъв, какъвто съм — тромав и непослушен. Сега можех да усетя магията, която Джори и мама отдавна познаваха. И аз можех да чуя музиката на залеза. От време на време ми се струваше, че лимоненото дръвче въздиша като арфа, докосната от вятъра. Имах си и Епъл, моето куче-пони. А най-хубавото от всичко бе, че Дисниленд ме очакваше и рожденият ми ден наближаваше.

Попивайки мъдростта на Малкълм, се опитвах да измисля как Епъл да не ме забрави по време на триседмичното ми отсъствие. Сън не ме хващаше от тревога. Кой ли ще храни Епъл, докато ме няма? Кой ли ще си присвои обичта му?

Върнах се до стената, за да проверя дали е пуснала коренче прасковената костилка. Останах разочарован. Реших да видя как се развиват граховите семена. И те нямаха никакво намерение да растат.

Върху мен тегне проклятие. Сигурен съм вече. Хвърлих един поглед към градинския кът на Джори. Всичките му цветя бяха разцъфтели. Хич не е справедливо, че не мога да се грижа добре дори за едни нищо и никакви цветя. Пропълзях до ружите на Джори. Коленете ми мачкаха ли мачкаха петуниите. Какво ли би сторил Малкълм на мое място? Сигурно би изкоренил всички цветя на брат ми, за да ги забучи в собствената си градина.

Изчоплих дупки в пръстта и засадих една по една ружите на Джори в моята част от градината. Те все се килваха на една страна, но аз ги подредих така, че да се подпират една на друга. Сега и аз си имах красиви цветя. Ама че съм умник. То и хитрост трябва за тая работа.

Забелязах, че съм си разпорил панталонките, докато съм строил новата къщичка за Клоувър. Бях решил да му я подаря, за да поискам прошка, задето постоянно го настъпвах по опашката. Клоувър ме наблюдаваше внимателно от верандата. Страхуваше се да заспи, докато съм наоколо. Вече нямах нужда от него. Имах си по-добро животинче.

Насекомите нападнаха лицето ми. Разтърках очи. Ръцете ми още лепнеха от мръсотията в работилницата на татко. Ема никак няма да се зарадва, когато види петната от машинно масло по новата ми бяла блузка. А мама едва ли би могла да закърпи разпорения гръб. Прехапах устни.

Съботите са за забавление, а аз изобщо не се забавлявах. Виж, Джори винаги си намираше занимание. Ама какво да направя, като не съм роден за балетист! На мен ми дай да се цапам и да ходя в драскотини. Мама си има Синди. Татко си има неговите пациенти. Ема си има грижите по домакинството. На тях им е все едно дали скучая.

— Ако искаш да знаеш, аз си имам по-хубаво куче от тебе — изкрещях с все сила на Клоувър. Той се отдръпна назад и се сви под стола. — Ти си един миниатюрен пудел и нищо повече! Изобщо не можеш да спасяваш хора, заринати в снега. Да не говорим, че нямаш представа от това какво е седло и как се яде сено! — Аз всеки ден давах на Епъл по малко сено, омесено с храната му, за да свикне с него и постепенно да започне да го харесва повече от месото.

Клоувър изглеждаше засрамен. Той се сгуши още по-плътно под стола и придоби онова тъжно изражение, което направо ме влудяваше. Епъл никога не прави така.

Въздъхнах и избърсах коленете си. Време е да посетя Епъл. По пътя ми хрумна, че бялата стена има нужда от още малко декорация. Вдигнах един камък и залющих настървено мазилката. О, Господи, ами ако стената се окаже безкрайна? Току-виж стига чак до Китай или при монголските орди. Какви ли са тези монголци? Сигурно са маймуни. Да, името им звучи като име на човекоядна маймуна. Де да бях като Кинг Конг! Щях да стъпча всичко, което мразя.

Първо ще смажа учителите, после училището. Църквите ще ги прескоча. Малкълм е имал почит към Бога. Ще откъсна звездите от небето и ще си ги нанижа на ръцете като диамантени пръстени. От луната ще си направя шапка. Слънцето няма да го пипам, защото може да ме изгори, но ще си направя бухалка от Емпайър Стейт Билдинг и добре ще го поотупам с нея. Направо ще го запокитя в някоя друга вселена! Тогава всичко ще потъне в тъмнина. Ще настане вечната нощ. Все едно че си сляп или мъртъв.

Един нежен глас ме извика по име. Подскочих от изненада.

— Махай се! — изкрещях аз. И без нея се забавлявах добре. Какво прави пак на онази стълба? Да не ме шпионира? Седнах пак на тревата.

— Барт — провикна се баба, — Епъл те чака, за да го нахраниш. Трябва да му смениш и водата. Обеща, че ще се грижиш за него. Спечелиш ли веднъж обичта и доверието на едно животно, поемаш върху себе си огромна отговорност.

Днес булото скриваше лицето й само от носа надолу.

— Искам каубойски ботуши, ново каубойско седло от истинска кожа, шапка, бричове, кожени панталони, шпори и един пакет боб за лагера край огъня.

— Какво изрови току-що? — изпъна се баба, за да види по-добре. Изглеждаше много смешна така. Над стената се подаваше само главата й — все едно че тялото беше изчезнало.

О, Боже… как попаднах на трупа на котката! Кости. Само кости. Къде беше отишла козината? И меките, бели уши?

Разтреперих се от ужас, но се опитах да й обясня.

— Това е един тигър. Преди една-две вечери излязох в градината по пижама. Откъм храстите изведнъж изскочи този тигър. Първо изръмжа, а после се хвърли отгоре ми. Щеше да ме изяде. Ама аз грабнах пушката точно навреме и го застрелях право в окото.

Баба не каза нищо. Това означаваше, че не ми вярва. Когато заговори, гласът й бе изпълнен с печал.

— Барт, това не е скелетът на тигър. Тук-там се подава по някой косъм. Прилича на котенцето ми, което изчезна. Онова бездомното, дето го прибрах в къщата. Барт, защо си го убил?

— Не-е-е! — изкрещях аз с пълен глас. — Как ще убия котенцето! Никога не бих го направил! Та аз обичам котките! Това е тигър. Малко е дребничък, но е тигър. Тези кости си стоят тук отпреди да се родя.

Да, но напомняха на котешки кости. Потърках очи, за да скрия сълзите си от нея.

Малкълм не би се разплакал. Той би запазил самообладание. Вече не знаех какво да правя. Старият Джон Амос ме учеше да подражавам на Малкълм и да мразя всички жени. Реших, че е по-добре да приличам на Малкълм, отколкото на себе си. Не си струваше да опитвам с Кинг Конг, Тарзан, та дори и със Супермен. С Малкълм беше по-лесно, защото си имах тетрадката с всички инструкции.

— Барт, става късно. Епъл е гладен. Трябва да го нахраниш.

Изведнъж се почувствах безкрайно уморен.

— Идвам, бабо — отвърнах аз с отпаднал глас. Хм, колко е изморително да се преструваш на голям! Май е по-лесно да си момче на девет години. Да си голям означава да се скъсваш от работа и да не ти остава време за удоволствия.

Тръгнах бавно към имението. Мъглата бе обгърнала всичко наоколо. Лятото не е толкова жежко, когато си голям. Къде си, мамо? Защо не си до мен, когато имам нужда от тебе? Защо не откликваш, когато те повикам? Не ме ли обичаш вече, мамо? Мамо, защо не ми помогнеш?

Препъвах се по безкрайната пътека и се опитвах да съсредоточа мислите си. Стигнах до отговора, който отдавна търсех. Това, че никой не ме обича, е напълно обяснимо. Обратното би било невъзможно, защото мястото ми не е тук. Мястото ми не е никъде. Аз си нямам място под слънцето.