В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (8)

Сенки

— Джори, не мога да разбера какво става с Барт това лято — каза мама по пътя към колата. — Коренно се е променил. Какво ли прави по цял ден?

Почувствах се неудобно. Искаше ми се да защитя Барт и да не издавам тайната му. Не можех да разкажа на мама за новата му приятелка, която се представя за негова баба.

— Не се притеснявай, мамо. Сега трябва да се грижиш за Синди. Тя е толкова сладка. Сигурно като малка и ти си изглеждала така.

Майка ми се усмихна и ме целуна по бузата.

— Ако не се лъжа, там стои още едно сладко момиченце, което е спечелило сърцето ти.

Целият се изчервих. Не се удържах да не погледна към Мелъди Ричарм. Тя беше приказно красива. Косата й бе малко по-тъмно руса от мамината, а сините й очи грееха с лъчезарно очарование. Помислих си, че никога не бих се влюбил в момиче, чийто очи не са сини. Точно в този момент Мелъди се затича към колата на баща си. Тя вече се превръщаше в жена. Не е ли странно как сякаш за един ден плоскогърдите момиченца изтъняват в талията, наедряват отпред, закръглят ханш и стават десет пъти по-интересни?

 

 

Веднага щом се прибрахме, мама ме накара да потърся Барт.

— Кажи ми непременно, ако го намериш пак в съседната къща. Не желая да безпокоите една застаряваща самотница, макар че никак не ми се нрави навикът й да ме зяпа по цял ден.

Намерих Барт в стария обор, който някога е бил наричан „конюшня“. Сега всички отделения бяха празни, но Барт грижливо почистваше едно от тях. Не можех да повярвам на очите си. До него бе застанало голямо куче. Стигаше почти до брадичката му. По звуците, които издаваше, и закачливата му игривост можеше да се разбере, че е още бебе.

Барт захвърли греблото и нахока кучето:

— Престани да подскачаш така, Епъл! Понитата подскачат само когато видят препятствие. А сега изяж сеното. Иначе изобщо няма да видиш прясно сено.

— Барт… — извиках тихичко аз. Стана ми драго, когато го видях как трепна от изненада. — Кучетата не ядат сено.

Лицето му почервеня от гняв.

— Веднага да се махаш! Изчезвай! Мястото ти не е тук, разбра ли!

— И твоето място не е тук.

— Махай се веднага — разхлипа се той и прегърна кучето. — Това куче си е мое. Трябваше да бъде пони. Затова го отглеждам хем като куче, хем като пони. И не съм луд, така да знаеш.

— Разбира се, че не си луд — казах аз. На гърлото ми бе заседнала буца. Какво да направя, като повечето животни го избягваха? Сякаш усещаха, че без да иска непременно ще ги настъпи по опашката или ще се спъне в тях. Всъщност дори и аз внимавах, ако се случеше Барт да мине покрай мен, когато се излежавам на пода.

— Кой ти подари това куче?

— Баба ми — отвърна Барт изпълнен с гордост. — Тя ме обича, Джори. Повече отколкото мама. И повече отколкото те обича мадам Мариша.

Такъв си беше Барт. Изпиташ ли желание да се сближите, той веднага ще ти го изкара през носа. Вече съжалявах за опита си да го разбера по-добре.

Реших да не докосвам кучето, макар и то да проявяваше любопитство към мен. Нямаше смисъл да дразня Барт. Може пък наистина да си е намерил приятел.

Барт се усмихна щастливо и тръгнахме към къщи.

— Нали не ми се сърдиш? — попита той. Разбира се, че не му се сърдех. — И няма да ме издадеш? Мама и татко не бива да знаят за това, Джори.

Не обичах да крия каквото и да било от родителите си, но Барт бе много настойчив, а пък и не виждах нищо лошо в желанието на една старица да го зарадва с някой и друг подарък. Той за първи път се бе почувствал щастлив и необходим на някого.

Влязохме в кухнята, където Ема хранеше Синди с овесени ядки. Тази сутрин мама бе облякла сестричката ни в нови синкави ританки с бяла бродерия и розови зайчета по тях. Бродерията бе дело на мама. Грижливо вчесаните коси на Синди бяха вдигнати на опашка с помощта на синя, копринена кордела. Толкова беше красива и свежа, че ми се прииска да я притисна до себе си, но вместо това се засмях. Нямаше защо да събуждам ревността на Барт. Странното бе, че Синди харесваше Барт далеч повече от мене. Може би защото бе по-дребничък на ръст.

Брат ми се метна на един от кухненските столове, който щеше да се прекатури от този щурм. Ема се намръщи:

— Иди да се измиеш, Барт Уинслоу. В противен случай няма да те пусна на масата си.

— Че тя изобщо не е твоя маса, разбра ли? — изръмжа Барт и тръгна към банята. Пътьом не пропусна да прокара ръцете си по стените така, че да остави мръсни петна след себе си.

— Барт! Веднага да престанеш! — изкрещя строго Ема подире му.

— Че да не са твои тия стени? — промърмори той отново. Миенето не ръцете му отне цяла вечност, а когато се върна, се оказа, че са чисти единствено дланите му. Погледна с отвращение супата и сандвичите, приготвени от Ема.

— Хайде, Барт, хапни малко — рече тя. — Иначе съвсем ще се стопиш.

Аз вече привършвах втората си филия и втората купичка супа, а Барт още предъвкваше първия си сандвич. Не бе докоснал супата.

— Какво мислиш за сестричката си? — попита Ема, като избърса внимателно устата на Синди и свали нацапания лигавник. — Не е ли истинска кукла?

— Много е сладка — съгласих се аз.

— Синди не ми е никаква сестричка! — тросна се Барт. — Тя е едно гурелясало бебе, което никой друг, освен мама не би харесал.

— Бартоломю Уинслоу… да не съм те чула да говориш така — погледна го Ема укоризнено. — Синди е прекрасно дете и толкова много прилича на майка ти, че спокойно би минала за нейна истинска дъщеря.

Барт продължи да се ядосва на Ема, на Синди, на мен, та дори и на стената.

— Мразя русите коси и червените, влажни устни — избъбри той под носа си и се изплези на Синди. Тя весело се изсмя в отговор. — Ако мама не се престараваше с тия нови дрехи и панделки, Синди щеше да е една грозница.

— Синди ще стане голяма красавица — каза Ема и погледна сестричката ни с възхищение. После се наведе и целуна мъничкото й личице.

Целувката отново предизвика негодуванието на Барт.

Седях напрегнат и изплашен. Вече се събуждах с мисълта, че брат ми става все по-странен от ден на ден. А аз го обичах. Обичах и родителите си. Обожавах Синди. Усещах, че скоро ще трябва да се боря за всички тях, макар и да не знаех от какво ще трябва да ги опазя.