В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (6)

Дни черни и бели

Балетното училище, което мама беше купила, още носеше името на основателката си Мари дьо Боа. Мама бе решила да не го променя. Нищо чудно, че много от учениците й я мислеха за самата Мари дьо Боа. Според мама това объркване носеше по-голяма печалба. Татко изглежда нямаше нищо против.

Училището заемаше горния етаж на двуетажна сграда в Сан Рафаел. Бе в близост до частния кабинет на татко и родителите ми често обядваха заедно или прекарваха нощта в Сан Франциско, където можеха да идат на кино или на балет, без да се притесняват за разстоянията. Ние бяхме свикнали с кратките им отсъствия, тъй като Ема винаги оставаше с нас. Само понякога изпитвах мъничко ревност, щом ги видех да се връщат светнали от щастие. Това ме навеждаше на мисълта, че едва ли заемаме толкова важно място в живота им.

Една вечер, когато не можех да заспя, излязох тихо от стаята си и тръгнах към кухнята. Исках да се залъжа с някой залък. Още щом наближих дневната, чух родителите си да спорят на висок глас. Това бе много странно, тъй като те се караха извънредно рядко.

Чудех се дали да остана или да се върна в стаята си. После се сетих за случката на тавана и реших, че трябва да знам какво става, за да мога да защитя Барт и себе си, ако се наложи.

— Не мога да разбера защо си против! — тросна се тя и закрачи напред-назад из стаята, като от време на време стрелкаше татко с яростен поглед. — Знаеш много добре, че Никол няма да се оправи. А ако изчакаме погребението, държавата ще определи настойник на Синди. Тогава няма да ни е никак лесно да я отървем от лапите им! Не можем повече да отлагаме. Законите са направени за богатите в тази страна. Моля те, Крис, помисли сериозно.

— Не — отвърна татко безучастно. — Имаме две деца и повече не ни трябват. Пълно е с млади двойки, които биха приели Синди с радост. Те не биха имали какво да загубят, когато агенцията за осиновяване започне да проучва семейството…

Мама разпери ръце:

— Нали точно това казвам! Ако вземем Синди, преди да е починала Никол, агенцията няма да има причина да проучва семейството. Още тази вечер ще кажа на Никол какво възнамеряваме да направим. Сигурна съм, че ще се съгласи да подпише необходимите документи.

— Катрин — каза строго баща ми, — не може всичко да става по твоя воля. Възможно е Никол да се възстанови само след няколко седмици и да иска да се грижи за детето си, макар и като инвалид.

— Тя няма да оздравее! Знаеш го много добре, Кристофър Дол. Освен това аз вече говорих с Никол. Тя иска да бъда майка на детето й. Всъщност всички документи са вече подписани. Днес взех Саймън Дотри със себе си. Той е адвокат. Доведе и секретарката си, така че вече не можеш да ме спреш.

Баща ми скри лице в шепите си. Мама продължи да нарежда:

— Кристофър, престани с тези пози. Покажи лицето си и признай собствената си вина. Нали присъстваше на раждането на Барт? Гледаше ме така, сякаш искаше да кажеш, че Пол не ми е достатъчен, че накрая ти ще победиш. Ако не беше тогава там и не ме гледаше така умоляващо, нямаше да се съглася да подпиша онези ужасни хартийки. Да позволя да ме стерилизират! Щях да родя трето дете, дори и това да костваше живота ми. Но ти беше там. И аз го направих заради теб, по дяволите! Заради теб!

Мама се свлече с ридания на пода и впи пръсти в килима. Русата й коса се разпиля и скри лицето й. Упрекваше и него, и себе си за стореното преди години.

Какво ли се бе случило?

— Ти си прав, Кристофър! Ти си винаги прав! Само веднъж се оказах аз правата, но този един-единствен път щеше да спаси живота на Кори.

Татко се наведе и се опита да я прегърне, но мама се дръпна и му удари плесница. Не можех да повярвам на очите си.

— Беше прав, когато ме посъветва да не се омъжвам за Джулиан! Сто на ето си потривал ръце, че бракът ни тръгна на лошо. Сигурно си ликувал, когато Джулиан позволи на Йоланда Ланг да разруши всичко. Предсказанията ти се сбъднаха, нали? После Барт се задуши в огъня, изпепелил Фоксуърт Хол. Смееше ли се тогава? Радваше ли се, че си се отървал от него? Може би си мислеше, че ще се хвърля на врата ти и ще забравя Пол завинаги. Не вярваше ли в любовта ми към Пол? — Гласът на мама ставаше все по-писклив и истеричен. — Когато Пол и аз правехме любов, не ми е минавало през ум, че е чувствително по-възрастен от мен. Ти ми го втълпи. Може би не бих обърнала никакво внимание на Аманда, ако ти не ми повтаряше така настойчиво, че съм се омъжила за някого, който е с двайсет и пет години по-възрастен.

Свих се на кълбо. Срам ме беше да слушам. Едновременно се страхувах да си тръгна, за да не ме усетят. Мама кипеше от яд. Имах чувството, че бе трупала дълго гнева си, за да го излее в подходящия момент. Татко бе напълно беззащитен пред яростните й нападки.

— Спомняш ли си следобеда на сватбата ни с Пол? — изкрещя тя. — Спомняш ли си го? Как само ми подаде пръстена! Толкова дълго се колеба, че свещеникът трябваше да те подкани. И през цялото време ме гледаше с този умоляващ поглед. Тогава устоях. Трябваше да устоя и след смъртта му. Сигурно си желаел да умре по-скоро, за да се сбъдне ТВОЕТО желание. Е, то се сбъдна, Кристофър Дол! ТИ СПЕЧЕЛИ! ТИ ВИНАГИ ПЕЧЕЛИШ! ВИНАГИ СИ ИЗЧАКВАЛ ПОДХОДЯЩИЯ МОМЕНТ, ЗА ДА СЕ НАМЕСИШ И ОБЪРКАШ ЖИВОТА МИ! СЕГА СЪМ ТВОЯ! ТУК СЪМ! В твоето легло. Държа се като твоя съпруга. Доволен ли си? ДОВОЛЕН ЛИ СИ?

Мама пак се разхлипа и отново удари татко.

Той се сви, без да промълви и дума. Но гневът на мама още не се беше уталожил.

— Не разбираш ли, че никога нямаше да заживея с Барт, ако ти не беше наоколо през цялото време? Застана между мен и Пол. Искаше да забравя какво ни бе сторила мама. Тогава трябваше да й отнема Барт — само така можех да я накажа. Пол беше добър човек, а на теб ти липсва мъничкото щедрост, която се изисква, за да осиновим едно сираче. Въпреки усилията ми да уредя всичко така, че да не се намесват властите. Ти все още ме искаш само за себе си. Мислиш си, че двама сина между нас са предостатъчно. Още едно дете би съборило кулата от картонени карти.

— Моля те, Кати… — простена татко.

Мама се нахвърли върху него с малките си, свити юмруци и пак се разкрещя:

— Сигурно си ме насърчавал да правя любов с Пол, за да предизвикам по-бързо следващия му инфаркт!

Изведнъж тя се свлече на стола задъхана. Сълзите се стичаха По Лицето й. Не сваляше поглед от татко, но той не помръдваше. Седеше на пода смразен от думите й.

Не разбирах какво става, но изпитах желание да си поплача — за татко, за мама, за Барт и за мен.

Баща ми се разтрепери. Сякаш зимата бе нахлула в къщата неочаквано. Дали мама казва истината? Той ли бе виновен за смъртта на всички близки? Изплаших се. Та аз толкова го обичах.

— За Бога, Катрин — каза той накрая, като се изправи и тръгна към спалнята. — Още сега ще опаковам багажа си и ще си отида, щом искаш. Надявам се, че постигна своето. Този път печелиш!

Мама скочи и хукна след него. Хвана го за лакътя и се притисна до него.

— Крис! — извика тя. — Толкова съжалявам! Не обръщай внимание на думите ми. Знам, че бях жестока, но те обичам. Винаги съм те обичала. Готова съм да обвиня всеки, защото не мога да понеса собствената си вина. Не искам да те виждам толкова тъжен. Прав беше и за дъщеричката на Никол. Аз винаги наранявам тези, които обичам най-много. Ако бях друга, щях да намеря истинските думи за Кари тогава. Но аз си мълчах. Мълчах си и пред Джулиан.

Тя се притискаше към него, но той стоеше като парализиран. Не отвръщаше на жадните й целувки и прегръдки. Мама вдигна едната му ръка и се опита да се удари с нея, но ръката се изплъзна, преди да е стигнала бузата й.

— Защо не ми удариш плесница, Крис? Бог е свидетел, че си я заслужих тази вечер. Не ми трябва Синди, щом си имам теб, щом имам синовете си…

Татко се чувстваше напълно безпомощен пред болката, която се беше изляла пред него. Истеричната сцена го бе зашеметила и той имаше нужда от малко време, за да обмисли собствената си позиция. Но мама не го оставяше на мира. Скоро отново се разкрещя:

— Какво има, Кристофър Дол? Много е лесно да стоиш безучастно, да си мълчиш и тайно да ме преценяваш според собствения си морал. Е, добре, аз нямам морал! Иска ти се да повярваш, че се преструвам. Дори и сега, след всичките тези години още не можеш да разбереш кога съм истинска. И знаеш ли защо? Защото никога не си си дал труда да анализираш моето поведение. Аз ще го направя вместо теб, Кристофър. След като те е страх да ме погледнеш в очите. Страх те е да разбереш каква съм в действителност. Ако се окаже, че тази вечер съм била искрена, ти не би имал сили да го понесеш. Да понесеш факта, че си глупак, щом си се влюбил така всеотдайно в една безскрупулна, капризна егоистка. Време е да проумееш истината. Аз не съм богиня. Не съм била, няма и да бъда! А ти си един глупак, Крис, защото посвети целия си съзнателен живот на усилията да ме превърнеш в нещо, което не съм. Това те прави и лъжец, нали? — изсмя се тя на пребледнелия ми баща.

— Погледни ме, Кристофър. На кого ти напомням? — Отдръпна се назад и впери поглед в него. Когато разбра, че няма да получи отговор, продължи тирадата си. — Хайде, признай си! Не приличам ли на нея? Не изглеждаше ли тя точно така през последната нощ във Фоксуърт Хол, когато гостите се тълпяха около елхата, а тя крещеше в библиотеката; За това как баща й я набил и я заставил да извърши непростимото. Колко жалко, че не беше там, Крис! Хайде, протегни се и ме удари! Изкрещи нещо! Докажи, че си от плът и кръв!

Татко бавно започна да губи самообладание. Ужасих се при мисълта какво би могло да се случи. Искаше ми се да се спусна и предотвратя непоправимото. Никога не бих му позволил да посегне на мама.

Мама сякаш усети мълчаливата ми молитва. Пусна ръката на баща ми и отново се свлече на пода. Не бях допускал, че е възможно да стана свидетел на подобна сцена между родителите си. Защо ли изтръпвах при всяко споменаване на името „Фоксуърт Хол“? Коя ли беше тази майка, оставила ужасни спомени и у двамата? Какво ли е правил татко Пол по времето, когато мама още не е познавала по-малкия му брат? А може би са ме лъгали, че са се запознали толкова късно? Нима родителите лъжат?

Фоксуърт Хол. Толкова ми е познато това име…

Татко пак коленичи до мама и нежно я прегърна. Обсипа лицето й с целувки — опитваше се да заглуши думите й.

— Крис, нима наистина ме обичаш? Та аз съм една кучка и нищо повече. Как е възможно да проявяваш винаги такова разбиране? Аз съм същата кучка като нея. Само дето бих дала и живота си, за да поправя злото, което ни стори тя.

Баща ми не отвърна нищо. Той вече бе вперил поглед в очите на мама. Скоро дишането и на двамата се учести. Страстта между тях, която винаги тлееше на повърхността, отново се разпали. Дори и аз потръпнах.

Измъкнах се тихичко, за да не видя прекалено много. Не можех да забравя смущаващата гледка на вплетените им тела. Търсеха се ненаситно, търкаляха се по пода, а накрая чух и шума от свалянето на цип. Не знам дали бе неговият или нейният. Възможно ли бе жената да свали ципа на мъжа по свое собствено желание? Дори и ако му е съпруга?

Изтичах в градината и се проснах до бялата мраморна статуя — копие на Роденовата „Целувка“. Разридах се неудържимо. Когато се успокоих, погледът ми попадна първо на голата мраморна фигура. От нея човек можеше да научи много за света на възрастните.

Толкова съм бил наивен. Любовта на родителите ми един към друг винаги ми се беше струвала самата съвършеност. Пъстроцветна дъга от ефирна коприна. Сега я видях съсипана, непотребна, тикната в ъгъла. Дали са имали подобни разпри преди? Спомнях си само случайните спречквания, но не можех да се сетя за такава разпалена кавга.

Вече съм голям. Не бива да плача. На четиринайсет години момчето се превръща в мъж. Вече ми бяха наболи първите косми над устните и на други места по тялото. Задушавайки риданията си, се изкатерих на бялата стена. Седнах на любимото си място и се загледах в имението. Лунната светлина му придаваше зловещ и нереален вид. Отново се замислих за Барт и истинския му баща. Защо не го бяха кръстили на татко Пол? Обикновено синът носи името на баща си.

Откъм океана бавно се надигна мъгла. Тя се разля на талази и обгърна имението. Вече нищо не можех да видя. Седях потопен в плътната, сивкава тъмнина. Чак тръпки да те побият.

От съседната къща се разнесоха странни, сподавени звуци. Нима и там някой плачеше? Сърцераздирателните ридания на старата дама се редуваха с кратки молитви за прошка и разкъсващи стенания.

О, Господи? Какво ли пък беше направила тя? Нима всеки криеше нещо ужасно в миналото си? И аз ли ще стана същия, когато порасна?

— Кристофър — проплака господарката на имението. Стреснах се и се размърдах, за да видя по-добре. Как така знае името на татко? Да не би пък да живее с някакъв друг Кристофър?

Вече усещах, че животът ни няма да бъде същият като преди. Над нас бе надвиснала опасност. И Барт се беше променил. Някой очевидно му влияеше, но не можех да разбера защо и как. Това едва ли имаше връзка със случилото се между родителите ни. Горкият Барт! Щом аз не мога да разбера какво става, той съвсем не би се оправил. Като че ли всички отговорности се бяха струпали на моята глава, а още не се чувствах достатъчно силен, за да ги поема.

 

 

Един ден реших да се върна от балетната школа по-рано, за да разбера какво прави Барт, когато ме няма. Не го намерих вкъщи. Нямаше го и в градината. Това означаваше, че е в съседната къща.

Не беше трудно да го открия, но останах изненадан, когато го видях в скута на господарката в черно.

Не можех да повярвам на очите си. Малкият разбойник се бе сгушил така доверчиво до нея! Прокраднах се по-близо до прозореца. Старата дама тихо напяваше приспивна песен, а Барт гледаше унесено забуленото й лице. Огромните му черни очи излъчваха невинност и доброта.

Изведнъж изражението му се смени. Стана враждебно и лукаво.

— Ти изобщо не ме обичаш — заяви той със странен тон.

— Разбира се, че те обичам — отвърна нежно старата дама. — Никого не съм обичала толкова много.

— Значи ме обичаш повече от Джори?

Защо, по дяволите, трябваше да ме обича това чучело?

Господарката се извърна, помълча за миг и после каза:

— Ти си ми извънредно скъп.

— И винаги ще ме обичаш повече от всички останали?

— Винаги, Барт, винаги.

— И ще ми дадеш всичко, което поискам?

— Да, Барт… миличкия Барт. Когато дойдеш другия път, ще видиш, че се е сбъднало най-съкровеното ти желание.

— Крайно време беше! — тросна се Барт. Не можех да го позная. Стори ми се, че изведнъж е пораснал с години. Но Барт винаги можеше да те изненада. Не спираше да се преструва. Променяше говора, походката, игрите си…

Ще предупредя мама и татко веднага, щом се върна у дома. Барт има нужда да общува с приятелчета на неговата възраст, а не с тази старица. Не е никак здравословно за едно момче да се откъсва от връстниците си. Пак се замислих защо родителите ни никога не канеха свои приятели вкъщи. Живеехме толкова изолирано. Нямахме си дори и съседи, докато не се появи тази забулена жена, която спечели сърцето на брат ми. Би трябвало да се радвам, че бе намерил сродна душа, но вместо това изпитвах притеснения.

Най-сетне Барт се изправи и каза:

— Довиждане, бабо.

Беше си пак деветгодишно момче, но не можех да проумея защо я нарече „баба“.

Изчаках търпеливо Барт да се прибере у дома и похлопах на вратата на имението. Очаквах да ме посрещне старият иконом, но чух да се приближава самата господарка. Тя надникна през шпионката и попита кой я търси.

— Джори Маркю Шефийлд — отвърнах гордо аз — точно така, както би го казал татко.

— Джори — прошепна старата дама и разтвори широко вратата. — Заповядай — покани ме тя радостно и отстъпи назад. Стори ми се, че някой бързо се шмугна в затъмнената част зад нея. — Много се радвам, че ме посети. Брат ти беше тук преди малко. Той привърши запасите ни от сладолед, но мога да те почерпя с кока-кола и бисквитки.

Нищо чудно, че Барт няма апетит вкъщи. Тази жена го тъпче с какви ли не боклуци.

— Коя сте вие? — попитах аз ядосано. — Как си позволявате да храните брат ми?

Старицата отстъпи с наскърбен, безпомощен вид.

— Аз все му казвам, че трябва първо да се наобядва у вас, но той не ме слуша. Моля те, Джори, не ме съди прибързано. Дай ми възможност да ти обясня.

Покани ме с жест да седна в изискания й салон. Любопитството ми надделя над желанието да отхвърля поканата. Влязох в стая по-огромна от залите във френските дворци. Веднага забелязах рояла, дългата мраморна камина, броката по столовете и множеството канапенца. Погледнах господарката право в очите:

— Как се казвате?

Старицата разкърши нервно ръце и промълви:

— Барт ме нарича… баба.

— Вие не сте негова баба. Защо го подвеждате така? Той и без друго се чувства объркан.

— Аз нямам внуци — отвърна тя и се изчерви. — Живея сама. Имам нужда от някого до себе си… а Барт ме приема…

Стана ми жал за нея, но реших да не отстъпвам.

— Мисля, че Барт не бива да идва повече тук, мадам. На Ваше място бих отклонил посещенията му. Той трябва да общува с връстниците си… — При тези думи ми се сви сърцето. Как да й кажа, че е прекалено възрастна, за да му бъде компания? И че две баби — едната в лудницата, а другата луда на тема балет — ни бяха достатъчни?

На следващия ден ни съобщиха, че Никол е починала и отсега нататък ще си имаме сестричка. С Барт се спогледахме при тази новина. Татко бе приковал поглед в чинията си, макар и да не се хранеше. В този момент се разнесе плачът на малко дете.

— Това е Синди — каза татко. — Двамата с майка ви бяхме до Никол в предсмъртния й час. Последните й думи бяха, че трябва да се погрижим за момиченцето. Помислих си как бих се чувствал на нейно място и затова реших да оставя нещата в ръцете на майка ви. Тя отдавна искаше да осиновим Синди.

Мама влезе в стаята. Носеше едно златокъдро момиченце с големи, сини очи.

— Не е ли прекрасна, а? Джори, Барт, посрещнете сестричката си — каза тя и целуна Синди, която ни разглеждаше съсредоточено. — Синди е точно на две години, два месеца и пет дни. Хазяйката на Никол се зарадва, че се отървава от детето. Помниш ли как искаше сестричка, Джори? — огледа се мама радостно. — Тогава ти казах, че не можем да имаме повече деца. Е, дядо Господ си знае работата. Много ми е мъчно, че Никол си отиде от света толкова рано, но при всички тези наранявания…

Не довърши изречението си. Фактът, че една толкова красива и млада жена като деветнайсетгодишната Никол Никълс трябваше да умре, за да се сдобием със сестричка, ми се стори ужасяващ.

— Никол твоя пациентка ли беше? — попитах аз татко.

— Не, синко. Уведомиха ни за състоянието й, защото беше ученичка на майка ти и наша обща приятелка. Опитахме се да облекчим последните й часове. Всъщност беше четири часа посред нощ, когато ни се обадиха от болницата.

Погледнах сестричката си. Беше много сладка в розовата си пижамка. Русите й къдрици изглеждаха толкова меки. Беше се притиснала до мама и още ни разглеждаше. После се извърна и скри лицето си.

— Барт — усмихна се мама, — и ти правеше така. Мислеше си, че щом скриеш лицето си, ставаш невидим.

— Изчезвай от тук! — изкрещя внезапно Барт почервенял от гняв. — Да я махаш от очите ми! Да си седи в гроба на майка си! Притрябвала ми е на мен сестра! Мразя я, мразя я!

Настъпи тишина. Никой не се осмеляваше да проговори след тези думи.

Мама замръзна на място изумена, татко се опита да посегне към Барт, но той го изпревари и зашлеви един шамар на Синди. После Синди се разплака, а Ема се втурна към Барт.

— Никога не съм виждал по-грозна и по-жестока постъпка, Барт — каза татко. Вдигна го, за да го сложи на коленете си. Барт се опита да се измъкне, но не успя. — Иди си в стаята. Няма да излезеш от там, докато не се научиш на състрадание. Помисли как би се чувствал на мястото на Синди.

Барт изръмжа нещо, хукна към стаята си и тръшна вратата.

Баща ми вдигна черната си чанта. На излизане погледна мама укоризнено:

— Сега разбираш ли защо бях против осиновяването на Синди? И двамата знаем много добре, че Барт е доста ревнив. А едно такова хубаво дете като Синди не би изкарало и два дни в сиропиталището. Веднага щяха да се намерят желаещи да си го вземат.

— Да, Крис, прав си както винаги. Ако държавата беше взела Синди под своя закрила, нямаше да можем да я осиновим и щяхме да прекараме целия остатък от живота си без дъщеричка. А сега си имам момиченце, което така ми напомня на Кари.

По лицето на баща ми се изписа болка. За първи път излезе, без да целуне мама за довиждане. А тя за първи път не му извика да внимава.

Синди ме очарова много бързо. Тя не спираше да се върти, да се докосва до предметите и да ги облизва. Обзе ме чувство на нежност и благодарност. Беше толкова хубаво да видиш как семейството ни я обгражда с грижи и любов. И двете с мама бяха облечени в розово, и двете носеха розови панделки. Приличаха на истински майка и дъщеря. Само дето Синди имаше бели чорапки.

— Когато пораснеш, Джори ще те научи да танцуваш — каза мама. Аз й се усмихнах и се застягах за часа си по балет. Мама подаде Синди на Ема и ме настигна по пътя към гаража.

— Джори, струва ми се, че Барт скоро ще свикне със Синди. Ти как мислиш?

Искаше ми се да й кажа, че това е невъзможно, но реших да не я притеснявам с опасенията си за Барт.

— Джори, какво си мърмориш?

Хм, не съм се усетил, че говоря на глас.

— Нищо, мамо. Само повтарям нещо, което чух Барт да си казва снощи. Той ридае насън, мамо. Вика те по име. Плаче, защото си избягала с любовника си. — Засмях се и се опитах да си придам шеговит вид. — Не знаех, че си толкова палава.

Мама пренебрегна шегата.

— Джори, защо не си ми казал досега, че Барт има кошмари?

Защото бе така погълната от Синди, че не обръщаше внимание на никой друг. Но как да й го кажа? А Барт се нуждае най-много от внимание. Повече и от самия мен.

— Мамо, мамо! — стенеше Барт насън. — Къде си? Моля те, не ме оставяй сам! Моля те, мамо! Не бива да го обичаш повече, отколкото обичаш мен. Аз не съм толкова лош… понякога просто не знам какво правя… Мамо… Мамо!

Само лудите не знаят какво правят. А в семейството ни вече си имаме една луда. Нямаме нужда от повече.

Значи трябва да спася Барт от самия него. Да поправя някаква злина, сторена преди много години. Притеснява ме неясният спомен от детството ми. Не мога да го проумея.

Бедата е там, че колкото повече мисля за миналото, толкова по-ясно си спомням тъмнокосия мъж, който със сигурност не е татко Пол. Мама го нарича Барт Уинслоу, а брат ми се казва точно така.