В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (5)

На лов

Гледат ме, а не ме виждат. Пет пари не дават за чувствата ми. За тях съм някакво същество, което седи на масата им и се опитва да преглътне кашата, която са му сипали. Аз разсъждавам за най-различни неща, но те хич не се интересуват от мислите ми. Затова реших да ида в имението, където ме очакват. И ще гледам непременно да се харесам на старата дама. Дори ще внимавам да не бъркам „р“ и „л“, както правя понякога.

Няма да казвам на Джори. Той и без друго няма нужда от нови приятели. Нали ходи на балет? Там е пълно с хубави момичета. Пък и Мелъди е там — какво повече му трябва? Виж, аз никого си нямам, освен едни родители, които не ме разбират.

Станах от масата и се втурнах към градината. Джори още се трудеше над купа палачинки с кленов сироп. Прасе, това е той… яде като прасе!

Слънцето препичаше. Бялата стена изглеждаше толкова висока — сякаш някой е знаел, че ще дойда и е решил да направи изкачването ми още по-трудно, та да изглеждам смешен. Все пак успях да се покатеря на дървото.

Късичките ми крака се измориха. Де да имах телосложението на Джори! Омръзна ми вечно да се спъвам, да падам, да се търкалям по земята… Без да усещам никаква болка. Татко много се учуди, когато разбра за моята нечувствителност. „Барт — предупреди ме той, — трябва много да внимаваш. Пази се от инфекции. Някой ден ще се нараниш сериозно, без да усетиш. След игра се мий със сапун, а ние с майка ти ще промиваме всяка драскотина.“

Миенето със сапун унищожавало микробите. Къде ли отиват тези микроби? Дали ги изпращат в ада или в рая? Чудя се как изглеждат. Джори каза, че са малки, грозни чудовища, които могат да се поберат на връхче от игла. Милиарди микроби на едно връхче от игла! Де да можех да ги видя!

Огледах двора на имението, затворих очи и скочих от високото. Тупнах право в розовите храсти. Добавих още някоя и друга драскотина към колекцията си. И още микроби. Голяма работа! Клекнах, примижах срещу слънцето и се опитах да различа всички опасни зверове, които се спотайваха наоколо.

Ей там зад онзи храст има тигър! Вдигнах пушката и се прицелих. Той плесна с опашка, жлътна поглед и се облиза готов да ме глътне за закуска. Ама аз натиснах здраво спусъка. БАМ! БАМ! БАМ! Пипнах ли те! Вече няма да мръднеш от там!

Метнах пушката през рамо и тръгнах по опасните пътеки на джунглата. Хич не обърнах внимание на едно рижаво коте, което мяукаше „жаловито“. („Жаловито“ е нова дума. Всеки ден трябва да обогатявам речника си. Татко ни дава списък от по седем думи за седмицата и ни кара да използваме думата, определена за съответния дек, по пет пъти в разговорите си. Ама на мен не ми трябва по-богат речник. Оправям се и без него.)

Сетих се за песничката от снощния филм:

„Имало един войник…

ех, чудесно е това…“

Марширувах в такт с мелодията. С пушка на рамо, изпънат гръден кош и вдигната брадичка. Така стигнах до входната врата на къщата. Хванах чукалото с форма на лъвска глава и похлопах гръмовито.

Старата дама сто наето ще се впечатли от безупречната ми воинска стойка. Докторите не са нищо особено. Да не говорим за балетистите. Виж, генералите са друга работа. Никой не може да ме бие по дължина на името — генерал Бартоломю Скот Уинслоу Шефийлд. Джори Янус Маркю Шефийлд е къде-къде по-кратко и безинтересно. Скоро ще стане ясно кой печели битката.

Очаквах на вратата да се появи немощният иконом, но ми отвори самата господарка. Преди това я бях виждал няколко пъти на двора. Тя държеше вратата полупритворена, сякаш се страхуваше от слънчевия лъч, проникнал през отверстието.

— Барт?… — прошепна тя. Нима усетих нотки на щастлива изненада? Наистина ли се радва, че ме вижда? Е-ха! Та аз дори не предполагах, че знае кой съм!

— Барт, това е чудесно! Така се надявах, че ще дойдеш!

— Отдръпнете се, мадам! — изкомандвах аз. — Къщата ви е обкръжена. Няма смисъл да се съпротивлявате. По-добре се предайте й развейте белия флаг. Нямате никакъв друг избор.

— О, Барт — изкиска се старицата глуповато, — много мило, че прие поканата ми. Седни да поговорим. Искам да ми разкажеш всичко за себе си — щастлив ли си, брат ти и той ли е щастлив, харесва ли ти дома ви, обичаш ли родителите си… Искам да знам всичко!

Ритнах вратата зад себе тъй, както правят всички истински генерали. Но скоро усетих, че воинската ми храброст се изпарява. Тази жена беше толкова странна. Черният воал закриваше устните й и се усмихваха само очите й. Защо си е сложила този черен парцал?

— Госпожо — казах аз неуверено и срамежливо, — вчера Вие казахте, че мога да идвам тук винаги, когато се почувствам самотен. Затова се промъкнах…

— Промъкна се? Искаш да кажеш, че родителите ти не бива да узнаят за това? Често ли те наказват?

— Не. Те не могат да ме накажат. От боя не ме боли, а решат ли да ме държат гладен, ми е все едно, защото мразя да ям — отвърнах аз и сведох глава. — Мама и татко ми казаха да не досаждам на разни богати дами, които живеят в огромни, тайнствени къщи.

— О! — въздъхна старицата. — Познаваш ли много богати дами, които живеят в огромни, тайнствени къщи?

— Не, мадам — провлачих аз и застанах до прозореца на красивия салон, за да виждам кой влиза и излиза от двора. Облегнах се на стената и си свих цигара. Старицата ме наблюдаваше, седнала на люлеещия се стол. Кълбетата дим се завъртаха бавно около главата й, а тя се усмихваше. Воалът й се издуваше ту навън, ту навътре при всяко нейно вдишване и издишване. Дали го сваля, преди да си легне?

— Знаеш ли, Барт, често ми се случва да ви чуя как си говорите с Джори. Понякога се качвам на стълбата и надничам през оградата. Надявам се, че нямаш нищо против.

Реших да не й отговарям. Издишах кълбото дим право в лицето й.

— Моля те, Барт… седни, отпусни се, поговори си с мен. Искам да се чувстваш като у дома си. Аз живея толкова самотно. Единствената ми компания е Джон Амос, моят иконом. Мисълта, че в съседната къща има истинско семейство, е много успокояваща. Говори ми, Барт. Говори за каквото си искаш.

Не се сещах за нищо интересно, но за първи път виждах някой от света на възрастните, който да е готов да ме изслуша. За какво ли да си говорим?

— Ние с брат ми не обичаме да ни шпионират.

— Аз не ви шпионирам — побърза да отговори тя. — Само подрязвах розите, които пълзят по оградата. Съвсем случайно чух разговора ви.

Не ни шпионирала ли? Стъпках фаса с прашния си ботуш и килнах напред кепето си, защото слънцето ми блестеше в очите. Проклета горещина. Умирам от жажда.

— Мадам, Вие ме поканихте и аз… такова, де… ами дойдох.

— Барт, седни на този стол и се успокой. Скоро ще ни донесат нещо освежаващо. Виждаш ли онова звънче? Ще наредим на прислужницата да ни поднесе торта и сладолед. До обяд има още много време, така че няма да се отрази на апетита ти.

Че защо да не постоя още малко? Отпуснах се в мекото кресло и приковах поглед в обувките й, които почти не се виждаха под тъмната рокля. Дали носи сандали и висок ток? Сигурно си е лакирала ноктите! Вратата се отвори и влезе една мексиканка. Носеше поднос, отрупан с приказни вкусотии. Е-ха! Прислужницата ми се усмихна, кимна на старата дама и излезе. Приех любезно почерпката. Ей такива неща обичам, а не разните му там полезни храни. Излапах набързо порцията си и станах да си ходя.

— Благодаря, мадам. Много сте мила с един грубиянин, който не е свикнал с такова гостоприемство. А сега трябва да вървя…

— Е, щом трябва — отвърна тя неохотно. Дожаля ми за нея. Че това живот ли е? Да си обграден от прислужници, но да няма нито едно дете като мене наоколо?

— Утре пак ела. Доведи и Джори със себе си. Ще имаш всичко, каквото пожелаеш.

— Не искам да водя Джори!

— Защо?

— Вие сте си моята тайна! Той няма нужда от вас. Него всички го харесват, а аз си нямам никого.

— Аз те харесвам.

Ех, че хубаво се почувствах. Опитах се да видя по-ясно лицето й, но погледът ми отново попадна на сините й очи.

— Защо ме харесвате? — попитах аз учудено.

— Не само че те харесвам, Барт Уинслоу — отвърна тя загадъчно, — а и те обичам.

— Защо? — Наистина не можех да повярвам. Жените се влюбваха от пръв поглед в Джори, а не в мен.

— Някога имах двама сина — каза тя и сведе поглед. — После ги загубих. Исках да родя трети син от втория си съпруг, но не успях. — Старицата вдигна поглед към мен. — Затова реших, че ти ще заемеш мястото на третия син, с когото така и не се сдобих. Аз съм много богата, Барт. Мога да ти дам всичко, което пожелаеш.

— Всичко? Можете да изпълните и най-съкровеното ми желание?

— Да, Барт, всичко, което може да се купи, ще бъде твое.

— Нима има нещо, което не може да се купи?

— Да, за съжаление. Преди не мислех така, но постепенно разбрах, че парите не могат да ти осигурят най-важните неща. Нещата, на които преди не обръщах никакво внимание. О, да можех да изживея живота си отново! Колко грешки бих поправила! Затова искам ти да имаш всичко, Барт. А щом ще бъда твоята тайна… е, друг път ще говорим за това. Нали ще дойдеш пак?

Почувствах се неудобно от нейната безпомощност. Реших да си тръгна по-бързо, за да не се опита да ме целуне.

— Мадам, трябва да се връщам в лагера. Войниците ми сигурно вече мислят, че лежа прострелян на бойното поле. Не забравяйте, че сте обкръжена. Не можете да спечелите битката!

— Знам — отвърна тя тъжно. — Никога не съм печелила. На каквото и да играех, все губех. Дори и когато бях убедена, че шансът е на моя страна.

Също като мен! Стана ми жал за нея.

— Госпожо, ако изиграете умело картите си, аз ще Ви посещавам всеки ден. А може и по два-три пъти на ден.

— Благодаря ти, Барт. Само ми кажи кои карти да използвам, за да ги извадя веднага на масата.

Тогава ми хрумна нещо. Не ми трябваха книги, играчки, конструктори и разни подобни залъгалки. Но не преставах да мечтая за едно… дали ще ми го даде, дали наистина ще изпълни желанието ми?

— Как се казвате?

— Ела пак и ще ти кажа.

Разбира се, че ще дойда. Как бих се удържал!

 

 

Върнах се у дома. Никой не ме забеляза. Мама още говореше за онова бебе. Трябвало да го осиновим на всяка цена, ако Никол не се възстанови. Господи, не позволявай Никол да умре, помолих се аз наум.

— Джори, хайде да играем на топка.

— Сега не мога. Мама ще ме вземе на следобедните си часове, а довечера ще ходя на вечеря у Мелъди. После родителите й ще ни заведат на кино.

Мен никъде не ме водеха. Разчитах единствено на мама и татко. Нямах си приятели. Нямах си животинче, за което да се грижа. Глупавият Клоувър се увърташе около Джори. Знаеше само да квичи, когато му настъпя опашката или се спъна в него. Ама че тъпо куче!

След няколко дни пак тръгнах към задния двор.

— Къде отиваш? — попита мама, унесена в снимката на онова бебе. Все едно че не й стигаха две момчета. За какво й е това глупаво момиченце?

— Отговори ми, Барт. Къде отиваш?

— Никъде.

— Омръзна ми да ми отговаряш с „никъде“ и „нищо“. Искам да знам истината.

Джори се изсмя и я прегърна.

— Ех, мамо, вече трябва да си свикнала с номерата на Барт. Изскочи ли от къщата, той е навсякъде едновременно. Няма друго момче, което така добре да се преструва. Той се прави на такъв, на онакъв, на какъв ли не… само дето никога не е себе си.

Хвърлих на Джори най-кръвнишкия поглед, на който съм способен, но той продължи.

— Барт предпочита илюзиите пред реалността, това е то.

Не е вярно. Просто ми беше скучно. В реалния живот не се случваше нищо, а в игрите ми всички желания се сбъдваха. Джори и мама се разсмяха и отново забравиха за мен. Щях да полудея.

Мразя да ми се смеят! Измислените неща са къде-къде по-хубави. Какво ще загубя, ако ида отсреща? Нищо, абсолютно нищо.

Плъзнах се в тъмната джунгла с риск за живота си. Смело настъпвах напред. Смеех се в лицето на смъртта, за да стигна до нея… Изкачих се по дървото. Прескочих стената. Вятърът ме брулеше, студът сковаваше тялото ми, дъждът шибаше лицето ми, но аз продължавах напред. За да стигна до нея.

През изминалите три дни бях ходил четири пъти до имението. Застанах отново пред входната врата. Ето я и старата дама. Усмихва се, приласкана ме, обича ме така както никой друг. Стана ми топло и уютно. Спуснах се към нея и се сгуших в прегръдката й. Нямах търпение да седна на коленете й, да се поглезя, да се отпусна… Тя имаше нужда от мен. Имаше нужда да ме дари с обичта си. Напразно се боях. Дори целувките не бяха толкова страшни — само малко суховати. Проклет воал!

Вече си имах и собствена стая, където да събирам подаръците си. Купи ми две електрически влакчета с истински малки вагони, локомотиви, гари и какви ли не щуротии. Само за мен. Да си играя, когато й отивам на гости.

С всеки изминал ден се привързвах все повече към старата дама. Веднъж сварих Джон Амос да се ровичка в любимата стая на господарката си. Мърмореше си нещо под носа. Парите не се задържали за дълго у глупаците. Подразних се от това, че говори зад гърба й и се вре сред вещите й.

— Веднага да се махаш! — изкрещях аз заповеднически. — Кажи на господарката си, че съм тук, а на готвачката нареди да приготви шоколадов сладолед и бисквити. Но да не слага от онези кафявите.

— Човек може да се довери на двама-трима за кратко време, но на никого завинаги — занарежда той мрачно. — Цяло щастие е да имаш на кого да разчиташ.

Що за странни приказки! Намръщих се и тръгнах към вратата. Изпитвах погнуса от навика му да си оправя изкуственото чене всеки път, щом отвори уста.

— Господарката ти харесва, а? — попита той и се усмихна лукаво, поклащайки глава. — Прииска ли ти се да разбереш цялата истина за себе си и за нея, обади ми се.

В този миг се разнесе шум от стъпки и той набързо напусна стаята.

Ама че зловеща работа. Този човек ме плашеше. Та аз знам истината за себе си. Почти цялата.

Останах сам. Какво да правя сега? Седнах и кръстосах крака, както прави татко. Облегнах се назад и запалих пура; (Това татко не го прави, защото мама не обича мъже, които пушат.) Че какво лошо има в пушенето? Из стаята се понесоха съвършени димни кръгчета… Те ще стигнат до Тихия океан. Чак до Япония и Фуджи.

— Добро утро, скъпи Барт. Много се радвам, че те виждам отново — каза старицата и се разположи на люлеещия се стол.

— Купи ли ми понито?

— Миличък, аз наистина ти обещах пони и знам, че то е най-съкровеното ти желание — поде тя угрижено, — но едно пони може да причини големи неприятности.

— Нали ми обеща! — викнах аз. Май съм се излъгал в нея. Как може да не държи на думата си!

— Скъпи Барт, понито има нужда от обор, а в обора мирише. Родителите ти веднага ще усетят, че си бил тук.

Вместо да отговоря, се разплаках.

— Цял живот съм си мечтал за пони — хлипах аз неутешимо. — И какво сега? Времето минава, а аз още си нямам пони. Ще си отида от този свят, без да съм го видял.

Поплаках си още малко и реших никога вече да не идвам в имението.

— Барт… има едни големи, красиви кучета, които не миришат. Породата се казва Санбернар. Толкова са големи, че можеш спокойно да ги яздиш. Нищо че не са понита. А ако се отнасяш добре към такова куче, ако го почистваш и решеш редовно, миризмата му няма да те издаде.

Бавно извърнах глава към нея.

— Никое куче не е голямо колкото пони.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм! Ти ми се подиграваш. Вече не те обичам! Отивам си вкъщи и няма да се върна, докато не ми купиш пони. Ще го кръстя Епъл.

— Ти можеш да кръстиш и кучето така. Помисли си само колко би ти завидял Джори, ако имаш по-хубаво куче от неговото.

Тръгнах към вратата отвратен.

— Само богаташите могат да изхранят един Санбернар, Барт!

Тези й думи ме привлякоха като магнит. Приближих се неохотно към нея. Тя ме сложи на скута си и ме прегърна. Не беше чак толкова лошо.

— Можеш да ме наречеш своя баба, Барт.

— Баба… — Хубаво беше и аз да си имам баба. Сгуших се в нея, а тя залюля стола и запя приспивна песен. Пъхнах палец в устата си. Почувствах се така уютно — потопен в нейната любов и ласка. Съвсем не миришеше на нафталин, както се бях опасявал.

— Ти как изглеждаш под това було? Да не си грозна? — попитах аз, изпълнен с любопитство.

— Сега сигурно бих ти се сторила грозна, но някога бях много красива — също като майка ти.

— Ти познаваш мама?

В този миг влезе любимата ми прислужница. Носеше сладолед и току-що изпечени кафяви курабийки.

— Хапни си мъничко сладолед и не изяждай всичките курабийки, за да дойдеш пак следобед — каза баба. После ме предупреди да не ям на големи хапки, защото това било вредно за храносмилателната система и било признак на лошо възпитание.

Аз бях добре възпитан. Мама непрестанно ме учеше как да се храня. Нямах търпение да скоча от скута на старицата и да намеря Джон Амос. Още щом излязох от стаята, попаднах на него. Чакаше ме в коридора. Усмихна се зловещо и ми подаде с поклон малка тетрадка в червена кожена подвързия.

— Май не си много уверен в себе си — изсъска той. — Време е да узнаеш кой си в действителност. Старата господарка наистина е твоята баба.

О, Господи! Никога не съм предполагал, че това е възможно. Всичките ми баби бяха или измрели, или луди.

— Да, Барт, тя ти е истинска баба. Освен това някога е била женена за баща ти. За истинския ти баща.

Вече не знаех какво да мисля, освен че съм много щастлив да си имам собствена баба. Така както Джори си има неговата. Баба, която не е нито луда, нито покойница.

— Сега ме изслушай внимателно. Ако следват съветите ми, няма никога да се почувстваш слаб и безпомощен. Тази тетрадка ще те научи как да се държиш. Тя съдържа мъдростта на прадядо ти, Малкълм Нийл Фоксуърт. Светът не познава по-умен човек от него. Малкълм е бащата на баба ти — старицата с грозния, черен воал.

— Тя е красива. Нищо, че воалът скрива лицето й — казах аз. Приказките на Джон Амос никак не ми се нравеха. Не харесвах и начина, по който ме гледа. Не съм виждал лицето й, но мога да позная по гласа й колко е красива. По-хубава е от теб.

Икономът се ухили подигравателно.

— Мисли си каквото искаш. Но прочетеш ли дневника на прадядо си, ще разбереш, че на жените не бива да се разчита. Особено на красавиците. Те знаят как да те подмамят, за да получат своето. Ти сам ще го разбереш, когато пораснеш. Баща ти беше хубавец. Истински мъж, а тя го превърна в свой роб. Играеше си с него тъй, както сега си играе с теб.

Хайде де, играела си с мен!

— Той й беше втори съпруг, Бартоломю Уинслоу. Осем години по-млад от нея. Мислеше си, че ще може да я използва, но господарката беше по-силна от него. Искам да те спася от нея, момчето ми. Иначе ще свършиш като баща си, покойника.

Покойник. То кой ли не беше покойник в нашето семейство! Думите на Джон Амос не ме изненадаха ни най-малко. Учудих се само от приказките му за жените. Не знаех, че са чак толкова лоши. Имах някои подозрения, но не бях сигурен допреди малко. Трябва да предупредя Джори.

— Ако искаш да спасиш душата си, прочети тази тетрадка. Тя ще те зареди със силата на прадядо ти. Тогава никоя жена няма да има власт над тебе. Цялата власт ще е в теб.

Загледах се в изпитото му лице, оределия мустак и пожълтелите зъби. През живота си не бях виждал по-грозен човек. Но Ема казва, че истинската красота се крие в красивите дела. Затова реших да се позанимая с дневника на прадядо.

Хич не си падах по четенето, но отидох в обора, където скоро щеше да ме чака моето пони, и се свих в сеното. Изгарях от желание по това пони. Какво значение имаше дали ще мирише? Разтворих старата тетрадка, изписана с дребен, разкривен почерк.

„Започвам този дневник с най-горчивия ден от живота си — денят, когато мама ме изостави и избяга с любовника си. Тя изостави и татко. Няма да забравя как се почувствах, когато той ми каза, че си е отишла завинаги. Бях на пет години. Разплаках се. Представих се как ще си легна без нейната целувка за лека нощ и без общата ни молитва. Сам и безпомощен. А уж казваше, че съм най-важното нещо в живота й. Как можа да ме изостави? Да забрави за едничкия си син? Да обърне гръб на толкова обич!

Тогава бях много малък и не знаех почти нищо за света. Когато прочетох Библията, разбрах, че от Адамово време насам жените винаги са изменяли на мъжете. Корин! Корин! Намразих това име за дял живот.“

Странно. Вдигнах поглед от тетрадката. Винаги бях изпитвал необяснимия страх, че някой ден мама ще си отиде просто ей така. Защото съм й омръзнал. А аз ще трябва да живея с втория си баща, който никога не би ме обичал, както би обичал собствения си син. Джори беше добре. Имаше си балета, който означаваше за него почти всичко.

— Харесва ли ти дневника? — попита Джон Амос. Беше се промъкнал неусетно в обора и ме наблюдаваше с малките си, лъскави очички.

— Ами да, не е лош — смотолевих аз, макар и да ми се гадеше. Представях се как мама ни изоставя заради някой, който не е лекар. Тя все се оплакваше, че докторската професия ангажира твърде много от времето на татко.

— Чети дневника всеки ден — посъветва ме Джон Амос — и ще разбереш всичко за жените. Ще се научиш как да ги контролираш.

Започнах да свиквам със стария иконом. Сега, когато не го виждах добре в полумрака, обръщах по-голямо внимание на думите му.

— Ще се научиш да контролираш не само жените, а всички хора, които познаваш. Малката, червена тетрадка ще те предпази от грешките на другите. Мисли си за това всеки път, щом се измориш да четеш. Запомни, че мъжете трябва да наложат властта си над жените. Такава е Божията воля, защото всички жени са всъщност глупави и безпомощни.

Хм, никога не си бях представял мама като глупава и безпомощна. Струваше ми се силна и оправна. Баба пък беше толкова мила и щедра — в някои отношения дори превъзхождаше мама, която винаги бе твърде заета, за да ми обърне внимание.

— Малкълм бе образец за подражание, Барт. Всички го уважаваха и се страхуваха от него. Успееш ли да събудиш у хората подобни чувства, ставаш истински бог. Не казвай на баба си за дневника. Преструвай се, че я обичаш все така силно. Никога не позволявай на една жена да проникне в мислите ти. Запази искреността си за себе си.

Дали пък не беше прав? Може би червената тетрадка ще ме направи по-умен от Джори. И целият свят ще е в краката ми.

Същата нощ си легнах, притиснал дневника до сърцето си. Ето го средството, което ще ме направи най-богатият човек на света. Ще стана като Малкълм Нийл Фоксуърт, живял в далечния Фоксуърт Хол.

Вече имах двама приятели — баба ми и Джон Амос, който си говореше с мен по-често от всеки друг у дома. Не е ли странно как непознатите изведнъж нахлуват в живота ти и ти дават повече отколкото собствените ти родители?