В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (34)

Денят на Страшния съд

Никой не разбра какво се опитвам да кажа. Обясненията ми не струват пукната пара за тях. Трябваше да свърша всичко сам. Изплъзнах им се. На всички тези хора, за които бях съвсем излишен. Можех да влизам и излизам от стаята колкото си искам. Те изобщо не ми обръщаха внимание. Дори не проумяха, че се опитвам да поправя злините, които са сторили още преди да се родя.

Грях. Светът гъмжи от грешници.

Аз ли съм виновен, че мама трябва да бъде наказана! Притеснява ме единствено фактът, че Господ не е включил татко в плана си за раздаване на възмездие.

Джон Амос ми каза, че мъжете са предназначени за велики дела. Били родени да водят битки и извършват геройство след геройство. Нямало значение дали ще им отсекат по някой крак или ръка — това пак било далеч по-приемливо страдание от мъченията, които Бог е определил за жените.

Трябва да обмисля някои неща. Какво ще стане, например, ако райските врати не се отворят за пречистената душа на мама? Ако бях на мястото на Господа, щях да й кажа да не съгрешава повече. Тропнах с жезъла си по златната, небесна твърд и пуснах една светкавица, за да прорежа долния свят. Ще изпиша двайсетте си заповеди. (Десет са малко.) Как ли да разделя на две Тихия океан, та праведните да успеят да се спасят от неверниците, които ги следват по петите?

Ох, от тези мисли взе да ми прилошава. Мамо, защо си постъпила тъй зле? За какво ти трябваше да заживяваш с брат си, та сега да поема върху себе си смъртта ти?

Джори стои пред вратата на стаята ми. Дебне ме. Сигурен съм, че е той. Опитва се да разбере плана ми. Няма да му обръщам внимание. Ще се съсредоточа върху последните часове на мама. Трябва да приготвя вкусно ястие за нея и баба. Чувал съм, че преди екзекуцията затворниците имат право да поръчат любимото си ядене. Ще постъпя великодушно с майка ми и баба ми. Какво ли обичат най-много? Моята любима храна са сандвичите. Сигурно и те се радват на същото. Сандвичи, кейк и сладолед. Ще им подам последната дажба, докато всички спят.

Спусна се непрогледна нощ. Всички лампи бяха загасени. Какъв е този шум? Нима чувам някой да хърка в стаята за гости? Трябва да е мадам Мариша. Пфу, че отвратително!

Пъхнах няколко резена пуешко месо между филиите, приготвени от Ема. Сложих в раницата си още две парчета плодов кейк и кутия със сладолед. Стигнах до бялналото се имение. Никой не ме чу.

Надолу, надолу… по стръмните стъпала към мазето, където гъмжи от плъхове, мишки и паяци, а две жени стенат с името ми на уста. Нека разберат колко съм велик. Вдигнах подвижната вратичка и набутах раницата с всички лакомства при затворничките.

Свещта, която им бях оставил, едва-едва мъждукаше. Видях само неясни, размазани силуети. Баба се опитваше да успокои разярената си дъщеря.

— Да не сте ме докоснали, госпожо Уинслоу! За миг ми се стори, че съм отново дете и се зарадвах на присъствието Ви до мен. Сега обаче си спомних коя сте. Колко платихте на иконома си, за да ме погуби? Защо сте тук самата вие?

— Миличка Кати, Джон ме цапна по главата също както постъпи с теб. Разбери, че той мрази и двете ни. Не го ли чу как говори?

— Чух го. Имах чувството, че се повтаря старият ми кошмар. Спомних си обясненията на Крис, когато се опитва да те оправдае. Макар и да се преструва, че те мрази, дълбоко в себе си синът ти те обича. Не е загубил изцяло вярата си в теб… Предаността му към жените граничи с глупостта. Имам предвид отношението му и към мен, и към теб.

Добре че знам сложновати думи. Някой ден ще напиша дневник затова как съм спасил мама от ада.

В косата на мама се бе забучила една сламка. Беше от обора на Епъл. Дори не ми благодариха, че направих килията им по-топла и уютна със сеното, което бутнах една нощ, докато спяха.

— Кати, нима искаш да кажеш, че всъщност не обичаш брат си? Че през цялото време си използвала предаността му към теб?

Мама така се ядоса, че почти замахна към старицата.

— Разбира се, че го обичам! Ти си виновна затова. Заради теб живяхме сред постоянни угризения и срам. Сред кошмара, че някой ден децата ще открият тайната ни. Е, те вече знаят всичко. И то е отново заради теб.

— Джон е виновен! — промълви баба. — Аз исках само да помогна, да бъда близо до вас, да стана частица от живота ви. Не бива да изпитвате вина. Струпайте всички угризения и обвинения върху мен. Готова съм да поема цялата отговорност. Ти винаги си ме преценявала правилно, Кати. Да, аз съм наистина слабохарактерна, глупава и непрактична. И никога не съумях да взема поне едно добро решение.

Мама притихна. Седна на петите си и се втренчи в баба.

— Защо си одрала лицето си?

Старицата наведе глава. Изминалият ден сякаш я бе състарил с десет години.

— След кончината на Барт аз също исках да умра. Да унищожа красотата си, та никой мъж да не ме поиска вече. Не можех да си представя, че ще погледна в огледалото, за да видя там твоите черти. Аз също те мразех, Кати. Дълго не можах да ти простя, но Крис ме навестяваше всяко лято и благодарение на него успях да разбера твоята гледна точка, когато си ставала любовница на съпруга ми. Той ми каза, че наистина си обичала Барт. Разбрах, че раждането на детето от него било много опасно за здравето ти, но вместо да направиш аборт по съвет на лекарите, ти си решила да задържиш плода. Искала си да запазиш малкия Барт. Благодарна съм ти за това, Кати. Благодаря ти, че си дарила света със сина си. Той ми е много по-близък отколкото Джори.

О, и двете ме обичат! Мама е рискувала живота си, за да ме роди. Баба е престанала да мрази дъщеря си заради мен. Значи не съм чак толкова лош…

— Моля те, прости ми, Кати. Трябва да те чуя как мълвиш думите на опрощение. Кристофър ме обичаше и защищаваше, а твоето лице мира не ми даваше. По цяла нощ не можех да заспя. Представях си го дори по време на медения ни месец с Барт — пред очите ми бяхте все ти и близнаците. Кристофър ще бъде винаги мой, както и твой, но загубих дъщеря си. Моля те, Кати, върни ми изгубената дъщеря.

Мама запищя пронизително. Нахвърли се върху баба и я заблъска със свити юмруци.

— Никога! Никога няма да ти кажа това, което искаш да чуеш!

Замахна отново към старицата и събори свещта. Сеното под краката им пламна. Скоро се подпали и вестникът, с който се увиваха. Мама и баба затупаха по пода с голи ръце, за да потушат пожара.

— Барт! — изскимтя баба. — Помогни ни, ако си наоколо! Извикай пожарната! Тичай при баща си! Направи нещо! Побързай, Барт! Иначе майка ти ще загине в пламъците! Бог никога няма да ти прости, ако помогнеш на Джон Амос да ни убие.

Какво? Нима помагах на Джон Амос, а не на Бога?

Втурнах се по стълбите, стигнах до коридора и хукнах към гаража. Джон Амос товареше багаж в последната останала черна лимузина. Всички други коли бяха потеглили, натоварени с прислужниците.

Той тръшна капака на багажника, ухили се и каза:

— Тази нощ е решаваща. Не забравяй, че точно в полунощ трябва да слезеш по стълбите и да дръпнеш връвчицата.

— Връвчицата с лошата миризма ли?

— Да. Тя е напоена с бензин.

— Да, ама миризмата не ми хареса и я изхвърлих. Не исках да изядат последната си вечеря сред такава воня.

— Какво? Дал си им да ядат? — посегна да ме удари Джон Амос, но в този миг Джори изскочи от тъмнината и се хвърли отгоре му. Старецът падна по гръб, Джори седна върху него, а татко влезе запъхтян в гаража.

— Барт… видяхме те как приготви сандвичите. Кажи къде са майка ти и баба ти.

Не знаех какво да направя.

— Татко! Усещам миризма на изгоряло! — извика Джори.

— Къде са, Барт?

— Прибери си побърканото хлапе — изохка Джон Амос. — Омръзна ми да се разхожда с кибрит в ръка. Пакостите му нямат край. Претрепа дори онова кутре, което толкова го обичаше. Нищо чудно, че Корин напусна къщата, без да ме уведоми къде отива. — Престори се, че се разплаква и издуха носа си. — О, Боже… никога да не беше идвал при нас! Казах й аз на Корин, че нищо добро няма да излезе от тая работа.

Как можа да наговори такива лъжи за мен! Купища измислици!

— Ти си виновен, Джон Амос! — изревах аз и го ритнах с всичка сила, както би сторил Малкълм на мое място. — Да пукнеш дано! Нека смъртта бъде твоето изкупление!

Някой изви ръцете ми и ме вдигна във въздуха. Татко се опитваше да ме успокои.

— Майка ти… къде е майка ти? Къде е пожарът?

Не виждах нищо, освен червена мъгла около себе си, но напипах ключа в джоба си и го подадох на баща ми.

— В избата са — промълвих аз. — Огънят ще ги погълне, тъй както е погълнал Фоксуърт Хол. Такова е желанието на Малкълм. Нека изгорят мишките на тавана, та да престанат да възпроизвеждат нечистото си семе.

Стоях далеч от собственото си тяло. Видях как татко се опитва с ужас да проникне в очите ми… Знаех, че погледът ми е напълно безизразен. Защото мен ме нямаше зад него. Не знаех кой съм. И не ме интересуваше.