В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (31)

Детектив

На сутринта татко ме качи на колата си според предварителния план и ме свали след първия завой.

— Бъди много внимателен, Джори — заръча ми той. — Не бива да се излагаш на опасности. В никакъв случай не издавай присъствието си. Не забравяй, че Барт и старият иконом не се спират пред нищо.

Прегърна ме и продължи:

— Уговорил съм среща с психиатъра на Барт тази сутрин. Ще му разкажа какво се е случило. После ще проверя дали майка ми е отлетяла за някъде, макар и да ми се струва твърде малко вероятно. Изчезването на две жени в един и същи ден е почти невероятно съвпадение.

Не желаех да споделям притесненията си, но не се удържах и промълвих:

— Татко, минавало ли ти е през ум, че Барт може да е… как да ти кажа… Ами нали знаеш, че Клоувър бе удушен, а Епъл подложен на глад и след това намушкан с вила…

Баща ми ме потупа по рамото.

— Разбира се, че съм мислил за тези неща. И все пак не мога да си представя, че Барт ще надвие майка ти. Тя е много силна жена. Вярно е, че настинката й я бе поизтощила. Ето това ме притеснява, Джори. Много висока температура беше вдигнала. Защо не останах вкъщи, за да се грижа за нея! Лекарите са отвратителни съпрузи — заключи той и сведе глава.

— Не се притеснявай, татко. Върши си работата, а аз ще поема нещата тук в свои ръце. Не забравяй, че мадам Мариша е също при нас. Знаеш я каква е. Барт не може да й се качи на главата току-тъй.

Баща ми се усмихна, махна за довиждане и потегли. Останах сам на пътя. Вчерашният дъжд бе изтънял в ситни капчици, от които на човек му ставаше тъжно и студено.

Върнах се до къщата и се скрих измокрен в шубраците. Барт седеше в кухнята. Отказваше да си изяде закуската. Чух го да се сопва на Ема и се учудих, че думите му стигат толкова ясно до мен. Сетих се, че уредбата още е включена.

— Какво не ти харесва, Барт? — разнесе се строгият глас на мадам М.

— Мразя каши със стафиди.

— Че кой те кара да ядеш стафидите!

— Сами попадат в лъжицата.

— Глупости! Не си ли изядеш закуската, няма да получиш нищо за обяд. Ще отложим и вечерята. Май ще си легнеш гладен довечера.

— Ти ли ще ми кажеш! — изрева Барт. — Това е моята къща! Да се махаш веднага!

— Хич не си мисли, че ще се махна. Няма да мръдна от тук, докато майка ти не се върне здрава и читава. Да не си посмял да ми крещиш, че хубаво ще те напляскам. Така да знаеш!

— Да, ама не ме боли — изкиска се брат ми. Този път каза чистата истина. Боят никак не го притесняваше, защото повърхността на кожата му бе нечувствителна.

— Благодаря, че ме уведоми — отвърна надуто мадам Мариша. — В такъв случай ще ти подготвя друго наказание. Може би е добре да постоиш заключен в стаята си.

Надникнах през прозореца и видях Барт тайно да се подсмихва.

— Ема, вземи купичката и портокаловия сок. Барт, иди веднага в стаята си. Да не съм чула нито дума, докато не седнеш отново на масата и не изядеш каквото ти се предлага без охкане и пъшкане.

— Дърта вещица… откъде ни се натресе… — мърмореше под носа си брат ми на излизане от кухнята. Проследих го и видях, че не отива в стаята си. Издебна мадам Мариша да се обърне на другата страна и хукна към градината през задната врата.

Затичах се след него, но щом стигнах до имението, го загубих от погледа си. Огледах се наоколо. На тавана ли се е качил или се е спуснал в мазето? Помислих си за лабиринта от дълги коридори в къщата пред мен. Мама трябва да е заключена някъде тук. Знаех повечето тайници, но вече ги бях претърсил безрезултатно.

Нещо тупна зад мен. Извърнах се. Барт! Гледаше втренчено пред себе си. Без да мига. Пронизваше ме с погледа си, а всъщност не ме виждаше.

Проследих го с надеждата, че ще ме отведе при баба и мама. За съжаление той се насочи към къщи. Затътрих се разочарован след брат си, разкъсван от угризения, че не съм оправдал доверието на татко.

Баща ми се върна по обяд. Бе изморен и потиснат.

— Някаква следа, Джори?

— Не. Ти напипа ли нещо?

— Не. Майка ми не е летяла за Хавай. Проверих всички авиолинии. Джори, и майка ти, и баба ти трябва да са някъде в съседната къща.

Хрумна ми една идея.

— Защо не поговориш с Барт, татко? Не го укорявай. Не му се карай. Предразположи го. Кажи му нещо хубаво. Похвали го, че се е държал добре със Синди. Кажи му колко много го обичаш. Сигурен съм, че има пръст в изчезването на мама, защото не спира да си мърмори за ангела на отмъщението и Божия гняв.

Баща ми трудно преглътна последната ми реплика. Без да промълви и дума, се изправи и тръгна да търси Барт, за да го накара да се чувства нужен и обичан. Дали не беше твърде късно?