В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (30)

Шепот

Омръзна ми от техните въпроси. Не спират да ме разпитват.

Че аз откъде ще знам? Каква вина имам? Защо питат мен? Побърканите деца не могат да отговарят на въпроси. „Мама си отиде, защото ме мрази откак съм се родил.“ Така им казвам.

Тази нощ се събудих от кошмар. В съзнанието ми танцуваха повлекани и проститутки. Дъждът трополеше по покрива, а вятърът блъскаше по прозореца.

Отново се унесох. Сънувах, че си оставам завинаги мъничък. Като леля Кари. Молех се да порасна висок до небето, докато Бог чу молитвите ми и ме извиси над всички хора. Гледах ги как пъплят като мравки, как се разпръскват уплашени от присъствието ми. Аз газех океана с усмивка на уста. От стъпките ми се образуваха гигантски вълни, които опустошаваха цели градове. Носеха се писъци на премазани и удавници. Седнах посред океана и се разплаках. Сълзите ми бяха толкова огромни, че водата отново се вдигна, за да видя собственото си отражение. След като бях изтребил всички жени, се насладих сам на хубостта и силата си.

Разказах съня си на Джон Амос. Той поклати глава и отбеляза, че на младини сънувал все млади момичета. Представял си как би се влюбил в тях, ако не биха забелязали дългия му нос. „Не биваше да им показвам и други части на тялото си, но те така или иначе не ми дадоха възможност затова“ — заключи той.

 

 

На сутринта Джори потегли нанякъде заедно с татко. Не беше никак трудно да се изплъзна на Ема и мадам Мариша, тъй като цялото им внимание бе погълнато от Синди. Промъкнах се до имението. Намерих Джон Амос сред купчина кашони. Опаковаше лампите и картините. Подреждаше всички ценности в големи картонени кутии.

— Среброто трябва да се покрие с хубава хартия, за да не почернее — обърна се той към една от прислужниците. — Внимавай да не счупиш кристалните чаши и порцелана. Когато дойдат носачите, им кажи да натоварят първо най-скъпите мебели.

Младата прислужница смръщи красивото си лице:

— Защо се местим, господин Джаксън? Господарката като че ли харесваше имението. Никога не е споменавала, че се готви да го продаде.

— Господарката ти е много непостоянна жена. Всичко е заради онова побъркано хлапе от съседната къща. Голям досадник излезе. Взе че уби кучето, подарено му от мадам. Знаеш ли за това?

Момичето застина от ужас.

— Не… Мислех, че са прибрали кучето в дома на момчето.

— Това момченце е много опасно! Ето защо се мести господарката ни. Животът й е застрашен от него. Омръзна й да слуша заплахите му. Неслучайно го водят на психиатър.

Двамата се спогледаха заговорнически. Как не го е срам Джон Амос да плещи подобни лъжи за мен!

Изчаках да остане сам, седнал на писалището на баба. Стресна се от неочакваното ми появяване.

— Хич не ми харесва навикът ти да се промъкваш незабелязано, Барт. Научи се да обявяваш пристигането си. Можеш да си прочистиш гърлото или да се изкашляш, например.

— Чух какво разправяш на прислужниците. Аз не съм побъркан.

— Разбира се, че не. Но нали трябва да ги залъжа с нещо! Иначе ще станат подозрителни. Трябва да повярват, че баба ти е заминала за Хавайските острови.

Стоях загледан в гуменките си. Мърдах пръстите на краката си и не вдигах поглед.

— Джон Амос… мога ли да дам на мама и баба някой и друг сандвич?

— Не. Засега са сити.

Знаех си, че няма да ми разреши.

Той се извърна към бюрото и забрави напълно за присъствието ми. Преглеждаше спестовните книжки на баба. Ровеше из счетоводните й книжа и се кикотеше. Извади едно ключе и отвори миниатюрно чекмедже, скрито зад вратата.

— Ама че глупачка. Да не мисли, че не съм забелязал къде крие ключът!

Оставих го да се забавлява с вещите на баба и се промъкнах до мишките в мазето. Беше ми по-лесно да си представям баба и мама като мишки.

Мама стенеше, скована от студ. Двете с баба се опитваха да се стоплят на остатък от свещ. Бях бутнал свещта заедно с кибрита, за да виждам по-добре какво правят. Мама се бе смалила. Отново бе положила глава в скута на баба, която бършеше челото й с някакъв парцал. Трябва да го бе откъснала от роклята си, защото половината от ръкава й липсваше.

— Миличка Кати, изслушай ме. Възможно е да не ми се удаде друга възможност да говоря пред теб. Признавам, че допуснах множество грешки. Позволих на баща си да ме тормози, докато престанах да различавам доброто от злото. Вярно е, че наръсих захаросаните ви кифлички с арсеник, за да ви изведа постепенно от къщата. Един по един. Не исках да умрете. Кълна се, че ви обичах. И четиримата. Когато изнесох бездиханния Кори и го поставих на задната седалка на колата покрит с две одеяла, не знаех какво да правя. Уплаших се. Почувствах невероятен срам. Не биваше да се обаждам в полицията, но вината ми ме разкъсваше отвътре. Кати, моля те събуди се. Изслушай ме. — Мама се размърда. Опита се да фокусира погледа си върху баба. — Знаеш ли, мила, аз не вярвам, че Барт е убил кучето си. Той обичаше Епъл. Предполагам, че Джон е свършил тая работа, като се е надявал, че обвинението ще падне върху Барт, когато ти и аз изчезнем. Струва ми се, че Джон уби и малкото ми котенце, и пудела на Джори.

— Барт е едно самотно, объркано момченце, Кати. Но не е опасен. Той обича да се преструва на страшен, за да повярва, че един ден ще стане безстрашен и силен мъж. Джон е опасният. Той ме мрази. Допреди няколко години не знаех, че ако не се бях върнала във Фоксуърт Хол след смъртта на баща ти, Джон щеше да наследи целия имот. Баща ми му се доверяваше, както на никого другиго. Може би защото си приличаха. Когато се върнах в имението, спечелих отново благосклонността му и Джон остана на заден план. Вписа ме в завещанието си като своя единствена наследница. Кати, слушаш ли ме?

— Мамо, ти ли си, мамо? — прошепна майка ми. — Защо не обръщаш внимание на близнаците, когато идваш да ни видиш? Не си ли забелязала, че са твърде ниски за възрастта си? Сигурно нарочно се преструваш, че не те интересуват. За да не се чувстваш отговорна и засрамена.

— О, Кати! — изхлипа баба. — Да знаеш колко ме боли от думите ти! Нима съм те наранила тъй дълбоко, че болката никога няма да отзвучи? Нищо чудно, че двамата с брат си… Съжалявам за всичко. По-добре да не бях жива.

След миг баба се съвзе и продължи:

— Виждам, че си в делириум, но аз няма да замълча. Може да не оцелея, за да ти разкажа всичко. Когато Джон Амос бе млад, на около двайсет и пет години, реши, че трябва да ме прелъсти. Тогава бях едва десетгодишна. Криеше се по ъглите и ме дебнеше, а после тичаше при баща ми, за да разправи всяка случка така, че и най-невинното да изглежда достойно за наказание. Родителите ми не биха повярвали, че това са лъжи, защото на мен ми нямаха доверие. Не желаеха да си признаят, че едно малко момиче може да е често жертва на плътската страст на мъжа. Джон бе трети братовчед на мама. Единственият роднина от нейна страна, който се погаждаше с баща ми. Струва ми се, че след смъртта на двамата ми братя, баща ми реши да определи за свой наследник именно Джон, ако аз не оправдая доверието му. Той обичаше да подмамва хората с надежди за богатство. Джон искаше да се сдобие и със състоянието на майка ми. Родителите ми като че ли насърчаваха надеждите му. Мислеха го за светец. Трябваше да го видиш с какъв смирен вид се разхождаше, а през цялото това време утоляваше лъстта си с всяко младо момиче, което се появеше във Фоксуърт Хол. Родителите ми нищо не подозираха. Те следяха зорко единствено децата си. Разбираш ли сега защо ме мрази Джон? Защо мрази и децата ми? Ако бях останала в Гладстоун, той щеше да е единственият наследник.

— Един ден го чух да казва на Барт, че съм използвала „женската си лукавост“, за да придумам баща си да обезнаследи своя най-искрен приятел и довереник.

Баба се разплака, а аз се свих, обзет от съмнения. Нима и ти си бил зъл, Малкълм? Нима Джон Амос е използвал своята „мъжка лукавост“, тъй както баба ми е разчитала на женските си хитрини? Нима всички са порочни като майка ми и баба ми? Тогава Бог на чия страна е?

— Мамо, тук ли си, мамо?

— Да, скъпа. Няма да те оставя сама. Ще се грижа за теб като никога досега. Този път ще ти бъда истинска майка. Ще спася и двама ви с Крис.

— Коя сте вие? — попита мама, изправи се и блъсна жената до себе си. — О, ти ли си била! Не ти ли стигна, че уби Кори и Кари! Сега си решила да погубиш мен. За да не делиш Крис с никого другиго. С никого другиго. — Мама се разтърси в ридания. Изви глас и закрещя колко много мрази майка си. — Защо си още жива, Корин Фоксуърт? Да пукнеш дано!

Тръгнах си. Не можах да издържа повече. И двете бяха в плен на злото.

Но защо ми стана толкова мъчно за тях?