В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (23)

Мадам М.

Баба Мариша изпрати още едно писмо, за да ни уведоми, че идва на гости и ще поеме часовете на баба в балетната школа.

„Ще имам възможност да постоя при внуците си, за да ги обогатя с житейския си опит“ — завършваше тя писмото си.

Мама не бе много близка с мадам М., така че не се радваше на пристигането й. Това ми се струваше някак странно, тъй като обичах и двете.

Мадам М. закъсняваше. Изгладнели всички очаквахме появата й, седнали около кухненската маса. Беше се обадила по телефона, за да предупреди, че не желае да я посрещнем, тъй като ценяла високо собствената си независимост. Така или иначе, мама помогна на Ема да приготвят специален обяд. Жалко, че ястията изстиваха.

— Тази жена е доста нетактична — оплака се баща ми и погледна часовника си за десети път. — Ако бе позволила да я взема от летището, вече да е пристигнала.

— Затова пък настоява всичките й ученици да проявяват безукорна точност — усмихна се мама подигравателно.

Татко хапна набързо и се върна в болницата. Мама се оттегли в спалнята, за да поработи над книгата си.

— Хайде да си измислим занимание, Барт — предложих аз. — Какво ще кажеш за една игра на дама?

— Не ща! — сопна се той, свит в тъмния си ъгъл. — Дано да пукне тая старица!

— Как можа да го кажеш, Барт!

Брат ми замълча. В този момент се разнесе звън от входната врата. Втурнах се, за да отворя.

Баба стоеше на прага широко усмихната и доста поразрошена от пътуването.

Беше седемдесет и четири годишна. Някога косата й е била черна като абаносово дърво, сега бе цялата побеляла. Барт я бе оприличил на скункс. Според него косата й била толкова мазна, че сигурно я поливала с олио преди заспиване. За мен, обаче, баба бе една от най-чудесните жени на света. Прегърнах я разплакан от радост. Тя не удостои Барт дори с поглед.

— Божичко, Джори, какъв хубавец си станал!

Кокът й бе толкова голям, че ми се стори изкуствен.

— Мога ли да те наричам „баба“, когато не водиш час по балет?

— Да, разбира се. Но само когато сме сами, нали?

— Ето го и Барт — казах аз, за да й напомня, че трябва да прояви известна любезност. Те не се обичаха много-много. Баба кимна и отново забрави за присъствието му.

— Много се радвам, че ще те видя насаме за няколко минутки — рече мадам и ме прегърна отново. Хвана ме за ръка и ме поведе към дивана. Барт ни наблюдаваше сврян в ъгъла. — Когато ми писа, че няма да дойдеш това лято, направо се поболях. Още тогава реших, че е крайно време да прекратим посещенията веднъж годишно. Помислих си, че трябва да продам балетната школа и да се преместя при вас. Е, аз не знам дали майка ти ще се зарадва на помощта ми, но не можах да издържа раздялата.

— Полетът беше ужасен — продължи тя. — Сума ти въздушни дупки. Преди да се кача на самолета ме претърсиха. Като да съм престъпник. Да знаеш само колко време кръжахме над летището, преди да получим разрешение за кацане! За малко да повърна. Най-сетне се приземихме. От подскачанията по пистата щеше да ми се откъсне главата. Ами онзи с таксито! Божичко, да знаеш само колко пари ми поиска! Сигурно ме взе за милионерка. Ето защо реших, че трябва да си купя собствена кола. Да я взема на старо. Някой модел, който би се харесал на Джулиан. Казвала ли съм ти, че баща ти много обичаше да човърка стари коли? Правеше ги като нови.

Поне сто пъти го бе повторила.

— Та тъй се оказа, че трябва да платя цели осемстотин долара. Качих се на колата си и поех към долината. Движих се по картата. Голяма радост бе да знам, че идвам при теб, моя любим внук и единствен наследник на Джордж. Помня как баща ти си беше купил кола още в юношеските години. Връщаше се вкъщи и все предлагаше да ме повози. Как се гордееше с тези трошки, спасени от гробището за автомобили!

Погледът й бе толкова жив и любвеобилен, че се почувствах обзет от безпределна нежност към нея.

— И аз май започвам да говоря само за миналото. Дядо ти беше много щастлив, когато се роди Джулиан. Помня как държах бебето на ръце и гледах съпруга си. Беше толкова красив мъж, че сърцето ми преливаше от гордост. Пък и раждането се оказа лесна работа. Баща ти беше съвършеното бебе. Очарова ме от самото начало.

Прииска ми се да я попитам на колко години е била, когато е родила баща ми, но не ми достигна смелост. Въпреки това, тя като че ли прочете въпроса в погледа ми.

— Не е твоя работа на колко съм години — сопна се баба и отново ме целуна. — Хм, ама ти си по-красив и от баща си, когато беше на твоята възраст. А си мислех, че е най-хубавото дете на света. Винаги съм казвала на Джулиан, че ще изглежда много добре загорял от слънцето. Той пък все гледаше да ми противоречи. — По лицето й премина сянка. Погледна към Барт, който очевидно проявяваше интерес към разговора ни.

Баба носеше пак черната рокля, която сякаш ставаше все по-твърда с годините. Отгоре й бе наметнала позахабено елече от леопардова кожа.

— Никой не опозна баща ти истински, Джори. Никой не успя да се наложи над него. Никой, освен майка ти.

Мадам М. въздъхна и продължи:

— Ето защо реших да опозная сина на Джулиан по-добре, отколкото самия Джулиан. Трябва да те накарам да ме обикнеш, защото ми се струва, че Джулиан странеше от мен. Винаги съм вярвала, че детето на Джулиан и Катрин ще стане най-прочутият балетист, без да страда от задръжките на баща си. Майка ти ми е много скъпа, Джори. Много скъпа. Тя не би повярвала, но това е самата истина. Признавам, че понякога съм се държала грубо с нея, но то бе защото ми се струваше, че не може да оцени Джулиан.

Отдръпнах се, притеснен от темите, които засегна. Все пак мама бе по-важна за мен. Не можех да говоря зад гърба й. Баба забеляза отношението ми, но не се поколеба да продължи в същия дух:

— Чувствам се самотна, Джори. Имам нужда от близостта ти, както и от присъствието на майка ти. Най-неприятното нещо на остаряването е самотата. Ставаш излишен. Никой не се интересува от теб.

— Бабо! — извиках аз и я прегърнах. — Никога вече няма да се почувстваш самотна или излишна. Ние сме твоето семейство. Виж къщата ни. Не е ли чудесна? Можеш да останеш при нас. Казвал ли съм ти, че мама сама избра мебелите?

Мадам се огледа с любопитство.

— Да, всичко е много красиво. Чувства се, че го е пипнала ръката на Катрин. Къде е тя?

— Горе в стаята си. Пише.

— Пише писма? — попита баба засегната, сякаш искаше да каже, че мама би трябвало да се занимава с нея вместо с подобни баналности.

— Бабо, мама пише книга!

— Книга! Балерините не пишат книги!

Засмях се, скочих и направих няколко балетни стъпки.

— Уважаема госпожо, балерините и балетистите могат да правят каквото си пожелаят. Професията ни изисква такава всеотдайност, че нищо не би ни уплашило.

— Плаши ни неуспехът — отсече баба. — Хората от света на балета са толкова амбициозни, че всеки неуспех може да ги срине за цял живот. Още една погрешна стъпка и майка ти ще рухне.

Стана ми много смешно. Мама никога не би рухнала, ако ще пощальонът да я отрупа с цял кош отрицателни отзиви за работата й.

— Къде е баща ти?

— В болницата. Помоли да го извиня. Искаше да те посрещне, но ти закъсня.

Баба изсумтя. Очевидно не приемаше обяснението.

— Е — изправи се тя и огледа стаята критично, — май е време да се представя на Катрин. Предполагах, че е чула гласа ми.

Не се и съмнявам. Баба притежаваше доста писклив глас.

— Мама така се е отдала на заниманието си, че на моменти околният свят престава да съществува за нея.

— А-ха! — изсумтя отново мадам М. Тръгна зад мен по коридора. Аз почуках тихичко по вратата на спалнята.

— Имаш гостенка, мамо.

За миг ми се стори, че по лицето на мама се изписва огромно учудване. Мадам пристъпи невъзмутима напред и се тръшна без покана на фотьойла от кадифе.

— Мадам М.! — извика мама. — Чудесно е, че сте тук. Най-сетне се решихте да ни посетите.

Защо изглеждаше така нервна? Защо постоянно поглеждаше към снимките на нощното си шкафче? Там бяха портретите на татко, доктор Пол и Крис.

Мадам също погледна към снимките и се намръщи.

— Имам и по-хубави портрети на Джулиан, но Джори ги е взел при себе си — побърза да обясни мама.

— Изглеждаш много добре, Катрин — измърмори баба.

— Това е защото се чувствам добре. Благодаря ви. — Ръцете не спираха да се движат в скута й.

— Как е съпругът ти?

— Добре, много добре. Сега е на вечерна визитация. Искаше да Ви види, но не успя, тъй като закъсняхте…

— Хм, разбирам. Съжалявам за закъснението, но хората в тази страна само гледат да те оберат. Платих цели осемстотин долара за една таратайка.

Мама склони глава. Усетих, че се опита да прикрие усмивката си.

— Че какво друго може да се купи за подобна сума? — рече тя най-накрая.

— Катрин, нали знаеш, че Джулиан никога не купуваше колите си скъпо. Е, вярно е, че умееше да поправя автомобили. Това аз не го мога. Може би се подадох на сантиментални чувства. Трябваше да купя онази кола за хилядарка, но нали съм си стисната…

Попита как е коляното на мама. Заздравява ли? Кога ще позволи подновяване на заниманията с балет?

— Всичко е наред — сопна се мама. (Тя не обичаше да я разпитват за травмата.) — Наболява ме само когато вали.

— Как е Пол? Отдавна не съм го виждала. Помня, че женитбата ти много ме ядоса тогава. Не исках да ми се мяркаш пред очите. Дори се отказах от преподаването за някоя и друга година. — Баба пак погледна към снимката на татко. — Брат ти още ли живее с теб?

Настъпи неловко мълчание. Мама изучаваше снимката на Крис. За какъв брат стана дума? Знам, че мама наистина е имала брат, но той е починал. Защо мадам М. погледна към татковата снимка, когато попита за Кори?

— Да — рече мама и съвсем ме озадачи. — Защо не ни разкажете нещо за Грийнглена и Клеърмонт. Как е Лорен дьо Вал? За кого се омъжи? Да не се е преместила вече в Ню Йорк?

— Той си остана стар ерген, нали? — присви очи баба.

— Кой?

— Брат ти.

— Да — свъси се мама. После отново се усмихна. — Мадам, имам за вас една голяма изненада. Осиновихме си дъщеричка. Казва се Синди.

— Тъй ли! Че аз отдавна знам затова! Джори ми писа, че има талант на балерина. Нямам търпение да се срещна с това съвършено създание.

— О, тя е много надарена наистина! Само да я видите как танцува…

— Съпругът ти трябва да е доста възрастен вече — рече баба, без да обръща каквото и да било внимание на снимките на Синди.

— Джори каза ли ви, че пиша книга? Истински празник за душата. В началото ми бе малко трудно, но сега овладях някои основни правила и писането се превърна в истинско удоволствие за мен. — Мама се усмихна, махна няколко пухчета от панталона си, пооправи пуловера си, приглади коса и побутна кутията с хартия на бюрото си. — Стаята ми е много разхвърляна. Имам нужда от кабинет, но къщата ни не го позволява…

— Брат ти също ли отиде на визитация?

Седях и се чудех какъв е този брат, когото споменават. Кори отдавна не е между живите. Вярно е, че ковчегът му бе празен, но…

— Сигурно сте изгладняла. Хайде да се преместим в столовата. Ема ще претопли спагетите. Винаги са по-вкусни на втория път.

— Спагети ли? Нима ядете такива боклуци? Тъпчете внука ми с нишесте? Винаги съм казвала, че тестените изделия трябва да се избягват. Как не го запомни от мен, Катрин!

Много обичах спагети, но се учудих, че мама предложи именно това, защото знаех, че в чест на мадам е приготвено ястие от агнешки бут. Хвърлих един озадачен поглед към майка ми и забелязах, че се е изчервила от притеснение. Вълнението я бе подмладило. Заприлича ми на Мелъди. От какво ли се уплаши толкова?

Мадам М. каза, че няма да спи и да се храни с нас, „за да не ни създава притеснения“. Вече била наела стая в близост до балетната школа на мама.

— Макар и да не си ме молила за помощта ми, Катрин, аз ще бъда повече от щастлива да поема часовете ти. Продадох собствената си школа, веднага щом Джори ми писа за инцидента.

Мама кимна и се втренчи с безизразен поглед в стената.

 

 

Няколко дни по-късно мадам М. се озова в кабинета на мама.

— Много подредена жена е Кати — рече тя. — Не е като мен. Представям си на какво ще заприлича тази стая само след няколко дни от нанасянето ми тук.

Любовта ми към баба бе някак странна. Напомняше ми на копнежа по зимата посред летните жеги. Скове ли студът, веднага ти се приисква да настъпи по-скоро пролетта. Имах чувството, че присъствието на баба вече ми дотежава. Макар и възрастна, бе извънредно гъвкава. Видеше ли я човек да танцува, би помислил, че е на осемнайсет години. От време на време сред побелялата й коса се подаваше по някой и друг гарвановочерен кичур. Вече бях разбрал, че баба използва шампоан оцветител. Не знаех защо го прави, след като косата й имаше толкова приятен сребрист оттенък, когато не бе боядисана.

— Сякаш гледам Джулиан! — възкликваше тя всеки път при заниманията си с мен. (Бе уволнила на бърза ръка младата помощничка на мама.) — Но не мога да разбера защо си толкова надменен. Сигурно майка ти ти е внушила това огромно самочувствие. Тя ти казва, че музиката е най-важна, нали? Не я слушай. Същността на балета е в изказа на красивото тяло. Дойдох, за да се притека на помощ. Искам да те спася. Да те науча на съвършенство. Да изградя у теб перфектната техника. Вярно е, че се преместих при вас и заради възрастта си — понижи тя глас. — Скоро ще умра, а още не съм опознала внука си. Реших да изпълня дълга си. Да продължа делото на баща ти и дядо ти. Катрин е постъпила много глупаво с това представление. Та нали е знаела, че не бива да натоварва коляното си! Е, тя не е от най-умните, нали?

Думите й ме разяриха.

— Не ти позволявам да говориш така за мама. Никога не е постъпвала глупаво. Прави това, което смята за необходимо. Нека ти кажа истината. Мама се качи на сцената заради моите нескончаеми молби да застане до мен поне веднъж като истински изпълнител. Направи го заради мен, разбра ли! Заради мен, бабо, не заради себе си!

Баба присви малките си, черни очи.

— Джори запомни най-важното житейско правило — никой не прави нещо в името на другия, ако не очаква да извлече полза от постъпката си.

Мадам изхвърли всички любими дреболии на мама. Запрати ги в кошчето, сякаш че бяха най-обикновени вехтории. После измъкна една голяма торба и за секунди успя да отрупа бюрото с всевъзможни боклуци.

Спуснах се към кошчето, за да спася вещите, които бяха така скъпи на мама.

— Ти май държиш на майка си повече, отколкото на мене — въздъхна баба с такава мъка, че се сепнах. Вдигнах поглед към нея и сърцето ми се сви от жалост. Пред мен седеше една самотна, тъжна старица, която се бе вкопчила в единствената смислена брънка на живота си — в своя внук.

— Бабо, аз те обичам и се радвам, че си сред нас. Хубаво ми е, че ти също ме обичаш. Причините нямат значение. — Целунах набръчканата й буза. — Ще се опознаем по-добре, ще видиш! Ще стана точно такъв, какъвто си искала да видиш Джулиан. Не плачи. Забрави самотата. Моето семейство ти принадлежи изцяло.

Въпреки това баба се разхлипа и ме притисна отчаяно до себе си. Гласът й стана дрезгав и насечен:

— Джулиан никога не е проявил към мен такава сърдечност. Не обичаше ласките. О, Джори, благодаря ти и за малкото любов към мен.

До този момент бях възприемал баба като част от летните ни пътувания. Бях свикнал на нежните думи и похвали в писмата й. Мисълта, че ще бъде сред нас за постоянно, ме притесни. Няма ли да се намеси в живота ни твърде осезаемо?

Напоследък всичко вървеше наопаки. Преди обвинявах новата ни съседка, но старицата в черно пред мен бе сто пъти по-трудно поносима и властна от бабата на Барт. Аз вече нямах нужда от наставления. Измъкнах се от прегръдката й и попитах:

— Бабо, защо всички възрастни жени обичат, да носят черно?

— Дрън-дрън! Кой обича да носи черно!

— Досега не съм те видял в други цветове.

— Няма и да ме видиш.

— Знам от мама, че си носила черно още преди смъртта на дядо и татко. Да не би да си във вечна жалейка?

Баба се изсмя подигравателно.

— Май черните дрехи те потискат, а? Натъжават те. На мен пък ми носят радост. Така се различавам от останалите. Всеки може да носи пъстротии. Виж, черното е по вкуса на по-особените хора. А и така ми излиза по-евтино.

Стана ми смешно. Доводът с парите сигурно винаги надделява при нея.

— Коя друга възрастна жена носи черно?

Пристъпих няколко крачки. Баба се приближи към мен и се смръщи. Стигнах до вратата и казах с широка усмивка:

— Мадам, чудесно е, че сте сред нас. Отнасяйте се много внимателно с Мелъди Ричарм. Един ден ще се оженя за нея.

— Джори! — изкрещя баба. — Веднага да се връщаш! Да не мислиш, че съм дошла от другия край на света само за да заместя майка ти? Основната ми задача тук е да превърна сина на Джулиан във велик балетист. Катрин има лошо влияние над професионалното ти израстване.

Думите й така ме засегнаха, че ми се дощя да я нараня по някакъв начин.

— Не знаех, че славата ми ще съживи покойниците — извиках аз яростно. Нима си мислеше, че ще ме върти в ръцете си като топче от пластилин? Вече бях достатъчно голям, а мама ме направи завършен артист. Нямам нужда от повече уроци по балет. По-добре да се опита да ме научи как да обичам една стара, капризна и озлобена жена като нея. — Мама ми преподаде всичко съществено, мадам.

Баба ме изгледа с такова презрение, че пребледнях от изненада. Изведнъж се хвърли коленичила на пода пред мен, отметна глава назад и сключи молитвено ръце.

— Джулиан! — провикна се сърцераздирателно тя. — Чуй безсрамните приказки на това четиринайсетгодишно момче! Заклевам ти се тържествено, че преди да склопя очи ще направя сина ти най-великия балетист на света. Ще стане това, което щеше да бъдеш ти, ако не се увличаше толкова по колите и жените. Да не говорим за другите ти пороци. Ти ще живееш отново Джулиан! Чрез сина си!

Баба се тръшна изтощена на стола и разкрачи крака.

— Ама и Катрин как можа да се омъжи за тоя стар доктор! Няма капчица разум. Пък и той… Вярно, че беше доста представителен преди години, но бе ясно, че ще се превърне в старец, преди жена му да е достигнала половата си зрялост. Да се беше омъжила за мъж на по-подходяща възраст…

Стоях разтреперан посред стаята. Съзнанието ми бавно подреждаше откъслечните следи. Баба ме бе приковала с поглед. Не можех да мръдна от мястото си, макар и да ми се искаше от все сърце да избягам колкото се може по-бързо.

— Защо трепериш? — попита тя. — Какво е това странно изражение на лицето ти?

— Странно ли е наистина?

— Не отговаряй на въпроса с въпрос — тросна се баба. — Разкажи ми нещо за баща си, за Пол. С какво се занимава, как изглежда… Знам, че беше по-голям от майка ти с двайсет и седем години. Тя е на трийсет и седем сега. Това прави шейсет и две. Правилно ли сметнах възрастта му?

— Да си на шейсет и две не означава де си непременно старец — преглътнах аз тежко.

— Възрастта на един мъж е от голямо значение. Виж, жената е по-устойчива.

— Но това е жестоко — рекох аз. Отново ме обзе неприязън към нея.

— Животът е жесток, Джори! Не прощава никому! Трябва да се възползваш от младостта си, защото решиш ли да изчакаш по-добри времена, те никога няма да настъпят. Колко пъти казвах на Джулиан да забрави за Катрин и нейния старик, но той не можеше да повярва, че едно момиче ще предпочете улегналия мъж на средна възраст пред самия него. И какво стана сега? Джулиан е в гроба, а доктор Пол Шефийлд се наслаждава на любовта, която по право принадлежи на баща ти.

Добре че не можеше да види сълзите ми. Нима мама е излъгала, че татко Пол е жив? Но защо би го направила? Какво нередно има в женитбата й с по-малкия му брат Крис?

— Джори, струваш ми се попребледнял.

— Няма ни нищо, мадам.

— Не ме лъжи, Джори. Мен не можеш ме измами. Пол Шефийлд защо не пътува заедно със семейството си? Майка ти води само децата и брат си Кристофър.

Сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Ризата ми бе залепнала от пот.

— Бабо, срещала ли си по-малкия брат на Пол?

— По-малък брат ли! Какво каза? — наведе се баба и ме огледа внимателно. — Никой не е споменавал, че Пол има брат. Дори и когато първата му съпруга удави сина им. Вестниците веднага разгласиха новината, но никъде не писаха, че съществува по-малък брат. Пол Шефийлд има една-единствена сестра.

Щях да повърна. Исках да крещя, да побягна, да направя нещо ужасно със себе си. За първи път разбрах как се чувства Барт в подобни моменти. Несигурен, уплашен, че животът около него ще се разпадне при първата погрешна стъпка.

Мама бе около две години по-млада от Крис. Приличаха си много по произход и външен вид. Разбираха се от една дума.

Мадам се бе навила на кълбо. Сякаш се готвеше за скок връз мен или мама. Бръчките й очертаваха стиснатите устни и присвитите очи. Тя се нацупи и извади кутия цигари.

— Чакай да се сетя какво извинение измисли Кати за отсъствието на Пол последния път. Спомних си. Обади се, за да каже, че ще я придружи Крис, защото Пол имал болно сърце и пътуванията му се отразявали зле. Щяла да го повери на грижите на медицинска сестра. Стори ми се много странно, че ще остави съпруга си, когато има най-голяма нужда от нея и ще пристигне заедно с Крис. — Баба неволно прехапа устни. — Миналото лято не дойдохте, защото Барт мразел „разните му гробове и стари баби“. Ама че глезльо! Това лято пак не ме посетихте заради премеждията на Барт с инфектиралата рана. Нищо. Нека си пати майка ти от това хлапе. Тъй й се пада. Много бързо си намери любовник. Синът ми едва-що бе положен в гроба. Пък и този Пол. Уж му било болно сърцето, а не знам да е получил инфаркт. Виж, Крис е винаги на линия.

Тръгнах към вратата и баба млъкна изненадана. Опитах се да прикрия съмненията, които ме бяха обзели. Никога не бях изпитвал по-силна уплаха. Тя ме гледаше, а аз чувах как зъбчатите колелца тракат в ума й. Бе скроила някакъв план, за който вече се досещах.

— Хайде, слагай якето — рече тя и скочи пъргаво на крака. — Ще дойда у вас да си поговоря с майка ти.