В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (22)

Откакто свят светува

Бабата на Джори пристига. От Грийнглена в Южна Каролина. Там гробовете растат като гъби. Всеки ден се събуждам с предчувствието, че грозното й лице ще изскочи отнякъде.

Моята баба е сто пъти по-добра. Напоследък вдига по-често воала си. Слага си дори по малко грим. За да ми се хареса. Веднъж дори облече една красива рокля, но гледаше Джон Амос да не я види. Само на мен беше позволено да се насладя на красотата й.

— Барт, моля те, не се задържай много в стаята на Джон.

— Няма, бабо. Ние не се разбираме много-много.

— Радвам се да го чуя. Джон е зъл човек, Барт. Жесток, равнодушен и безсърдечен.

— Ъ-хъ. Хич не обича жените.

— Той ли ти го каза?

— Да. Напоследък се чувствал самотен, защото си престанала да разговаряш с него.

— Не му обръщай внимание. Постарай се да не му се мяркаш пред очите. Идвай по-често. Знаеш колко те обичам. — Баба потупа възглавницата на дивана, за да седна до нея. Вече не държеше толкова на люлеещия се стол, освен ако Джон не е наблизо.

— Какво прави той в Сан Франциско?

Баба се смръщи, взе ме в ръце и ме притисна до розовата си, копринена рокля.

— Джон е възрастен човек, но апетитите му се задоволяват трудно.

— Кои са любимите му ястия? — Не можех да проумея как един старец с изкуствени зъби, който едва предъвква пилешко месо, може да има голям апетит. Знаех, че обикновено си подбира пюре, мармалад и залъци, накиснати в мляко.

Баба се изсмя и ме целуна.

— Как е майка ти? Проходи ли вече?

Смени темата. Не иска да ми каже кои са любимите гозби на Джон.

— Ами оправя се. Поне така казва на татко. Понякога се опитва да ходи с бастун, но го пази в тайна от баща ми.

— Защо?

— Не знам. По цял ден си играе със Синди или пише. Само това прави. Честна дума! Книгите я увличат като балета. Трябва да я видиш как се променя, когато пише…

— О, Боже, надявах се, че ще се откаже — промърмори баба.

Аз също. Но изглежда и двамата бяхме на погрешен път.

— Бабата на Джори пристига всеки момент. Имам чувството, че ако се настани у нас, ще избягам където ми видят очите.

Старицата отново изпъшка.

— Не се притеснявай, бабо — успокоих я аз, — ти си много по-важна от нея.

 

 

Върнах се вкъщи по обяд. Бях преял със сладолед и кейк. (Сладките работи взеха да ми омръзват.) Мама се упражняваше пред огледалото в залата за репетиции. Скрих се зад един стол. Сигурно бяхме единственото семейство, което притежава стая с такова огромно огледало.

— Барт, ти ли се криеш зад стола?

— Не, мадам. Говорите с Хенри Лий Джоунс…

— Нима? Откога чакам подобна възможност! Радвам се, че най-сетне Ви открих.

Изкикотих се радостно. Тази игра ми бе позната от най-ранна детска възраст.

— Мамо, можеш ли да ме заведеш на риболов още днес?

— За съжаление съм отрупана с работа. Ще гледам да я свърша до утре.

Утре. Винаги отлага за другия ден.

Свих се в един тъмен ъгъл. Понякога проследявах мама прегърбен като Малкълм на старини. Наблюдавах я от сутрин до вечер, за да разбера дали е толкова грешна, колкото я изкарва Джон Амос.

— Барт! — разнесе се над мен гласът на Джори. Никога не успявах да му се изплъзна. — Какви са тези щуротии! Някога споделяше с мен всичко. Сега си решил да не общуваш с никого.

Хайде де. Та аз си говоря с баба и Джон. Разтегнах устни в презрителна усмивка и се обърнах към мама, която тромаво се приближи към мен.

Джори ме остави да се забавлявам както си знам. Дали мама е грешна? Как бих могъл да споделя всичко това с Джори, след като той не би повярвал, че съм бил излъган относно истинския си баща! Той е убеден, че съм син на доктор Пол.

Седнахме да вечеряме. Мама и татко си разменяха шеги, а аз приковах поглед в жълтата покривка. Защо се храним на нея поне веднъж седмично? Защо баща ми постоянно повтаря, че мама трябва да се научи да забравя и прощава?

— Мамо — рече Джори, — довечера имам среща с Мелъди. Ще я заведа на кино, а после ще идем в един клуб, където не сервират концентрати. Мислиш ли, че ще бъде в реда на нещата да я целуна за лека нощ?

— Ама че въпрос! — изсмя се мама. — Разбира се, че ще я целунеш. Кажи й колко приятно си прекарал вечерта с нея и… е, това е.

— Добре — отвърна Джори развеселен. — Научих наставленията ти наизуст. Мелъди е едно мило, невинно момиче, което би се обидило, ако се възползвам от чувствата й. Ето защо аз ще я обидя, като не се възползвам от чувствата й.

Мама му се изплези, а той се усмихна още по-широко.

— Как върви писането? — попита той.

Въпросът му бе извънредно глупав. Мама бе казвала неведнъж, че работата й изцяло я е погълнала, а татко се оплакваше, че не може да заспи от светлината на нощната й лампа. Що се отнася до мен, нямах търпение да прочета следващата глава. Понякога ми се струваше, че всички случки в книгата са измислени. Не можех да повярвам, че мама е разказала истината. С нея си приличахме в едно отношение — и двамата обичаме да фантазираме.

— Джори, ровил ли си се из ръкописа? Някои страници ми се губят.

— За Бога, мамо. Много добре знаеш, че не бих прочел нищо без твое разрешение. Да смятам ли, че съм се сдобил с позволението ти?

— Един ден, когато станеш голям мъж, аз сама ще настоявам да прочетеш книгата ми. Всъщност обемът й расте непрестанно, така че може да излязат и две книги.

— От къде черпиш идеите си?

Мама се наведе и вдигна една стара тетрадка.

— Оттук. И от паметта си. — Прелисти набързо няколко страници и продължи: — Какъв едър почерк съм имала на дванайсет години… С годините почеркът ми се смалява.

Джори грабна ненадейно дневника й, втурна се към прозореца и изчете няколко изречения. Мама набързо си прибра тетрадката.

— Допуснала си правописни грешки тук-там, мамо — рече закачливо той.

Отношенията им са направо отвратителни. Държат се един с друг като че ли са връстници, а не майка и син. Мразя я. Мразя непрестанното й дращене по белия лист. Мразя моливите, химикалките, гумичките, речниците и всички останали джунджурии. Вече си нямам майка. Нямам и баща. Никога не съм имал истински баща. Никого си нямам. Нямам си и куче дори.

 

 

Лятото преваляше. Почувствах се стар и изнемощял. Мъдър и циничен. Бях съгласен с Малкълм, че светът се разваля с всеки изминал ден. Вече никоя играчка не ми доставяше удоволствие. Дори имението на баба престана да ми се струва огромно.

Излегнах се на сеното в обора и се посветих на десетте страници, определени като задължително дневно четиво от Джон Амос. Задъвках един стрък и отворих на означеното място.

„Помня добре денят, когато се завърнах у дома двайсет и осем годишен. Баща ми най-сетне се бе оженил повторно. Съпругата му бе едва на шестнайсет години. Веднага разбрах, че се е омъжила за него заради парите му. Беше много красива.

Оливия, моята собствена съпруга, никога не е изпъквала с хубост. Избрах я, защото бе мила и имаше заможен баща. Роди ми двама сина, но сърцето ми не й принадлежеше. Та как можех да я сравня с Алиша, шестнайсетгодишната си мащеха…“

Тези любовни глупости винаги ме отегчаваха. Уф, загубих страницата. То и без друго прескачах местата с целувките. Не можех да повярвам, че човек, който мрази жените, ще изпита желание да ги милва и докосва.

А, ето докъде бях стигнал.

„Алиша роди първото си дете. Надявах се да е момиче, но се оказа момче, още един син, с когото трябва да деля имането на баща си. Помня как стоях до вратата на спалнята й. Тя се бе излегнала с бебето. Мразех ги от дъното на душата си.

Алиша се усмихваше доволна. Сигурно предполагаше, че съм дошъл, за да я приветствам с отрочето й.

— Мила мащехо — рекох аз за нейна изненада, — синът ти няма да доживее подялбата на наследството, защото аз ще му попреча да го стори.

— Не ме интересуват бащините ти пари, Малкълм. Моят син също ще ги остави настрана. Той ще припечелва хляба си честно. Няма да се издържа от чуждо имане. Аз ще го науча на истинските ценности в този живот. Ти нямаш понятие от тях.“

Думите й ме жегнаха така болезнено, че ми се дощя да й зашлевя плесница.

Какви ли ценности е имала предвид? Върнах се отново към дневника на Малкълм, който продължаваше с периода от петнайсет години по-късно.

„Дъщеря ми Корин е копие на майка си. Виждам я как расте, как се превръща в жена. Гърдите й напъпват все повече. Някой ден и тя ще омагьосва мъжете. Веднъж улови погледа ми, втренчен в бюста й, и се изчерви. Е, поне има чувство за срам.

— Корин, обещай ми, че никога няма да се омъжиш и да изоставиш баща си на старини. Искам да се закълнеш.

Лицето й пребледня от уплаха, че пак ще я заключа на тавана.

— Ако ми го обещаеш, ще ти завещая цялото си богатство. До последния цент.

— Но татко — склони тя опечалено глава, — аз искам да се омъжа и да имам деца.

Закле се, че ме обича, но по погледа й познах, че ще ме изостави при първата възможност.

Ще се погрижа да не се среща с мъже. Ще я пратя в девическо училище със стриктни порядки, основани на религиозния морал.“

Затворих дневника и тръгнах към къщи. Според мен Малкълм не е трябвало да се жени за Оливия и да си има деца. От друга страна, тогава баба нямаше да я има. Макар и да не бе оправдала доверието ми, аз все още я обичах.

На следващия ден се затворих отново в обора, за да прочета спомените на петдесетгодишния Малкълм.

„Между дъщеря ми и природения ми брат се извършва нещо греховно. Направих всичко по силите си, за да ги хвана, когато се докосват, но те проявяват извънредна хитрост. Оливия ме убеждава, че страховете ми са безпочвени. Според нея Корин не би се влюбила в чичо си. Не бива да се забравя, че самата Оливия е същество от женски пол, на което не трябва да се вярва. Как можа да ме придума да поканя брат си! Струва ми се, че извърших най-голямата грешка в живота си!“

Значи и Малкълм е допускал грешки в отношенията с близките си. Защо не е позволявал на синовете си да станат музиканти, а на дъщеря си — да се омъжи? На негово място бих се отървал с радост от нея. Де да можеше и Синди да изчезне така някой ден!

Тикнах дневника под сеното на пода и хукнах към имението. Очаквах да прочета как се печели власт, как се става богат… Оказа се, че той пише само за разочарованията си от синовете, жената и дъщерята.

— Здравей, миличък! — посрещна ме баба. — Къде беше? Как е коляното на майка ти?

— Зле — отвърнах аз. — Лекарите казват, че вече няма да може да се занимава с балет.

— Колко жалко… Много ми е мъчно за нея.

— А пък аз съм доволен. Така татко и тя ще престанат да танцуват валс в дневната.

Баба изглеждаше извънредно натъжена.

— Бабо, мама не те обича.

— Откъде знаеш? Та тя дори не подозира присъствието ми.

— Понякога ми напомняш за нея.

— Много съжалявам, че няма да я видя отново на сцената. Беше толкова лека и грациозна. Олицетворение на музиката. Майка ти е родена балерина, Барт. Сигурно се чувства ужасно в момента.

— Ни най-малко — отвърнах аз припряно. — Тя се занимава по цял ден с книгата си. Нищо друго не й трябва. Прекарва часове до баща ми в леглото. Чувам ги да си говорят за някаква голяма къща в планините. За някаква огромна старица, облечена винаги в сиви дрехи. Аз се крия в дрешника и им слушам измишльотините.

Баба се стресна.

— Нима шпионираш родителите си, Барт? Това не е хубаво. Големите имат нужда от усамотение. Всеки има нужда от това.

Аз се засмях. Стана ми приятно от мисълта, че понякога шпионирах самата нея.

Баба дълго ме гледа и най-сетне се усмихна.

— Шегуваш се, нали? Убедена съм, че баща ти се е занимал достатъчно добре с възпитанието ти, за да не вършиш подобни работи. Барт, ако искаш да те уважават и обичат, трябва да се отнасяш с всички така, както би искал да се отнасят с теб самия. Би ли се зарадвал, ако разбереш, че те шпионирам?

— НЕ! — изревах аз ужасен.

 

 

Пак ме заведоха при онзи откачен лекар. Той ме накара да легна на кушетката и да затворя очи. Седна зад мен и заниза глупавите си въпроси.

— Днес Барт Шефийлд ли си или Малкълм?

Няма да му отговоря.

— Каква е фамилията на Малкълм?

Не е негова работа.

— Какво изпитваш след инцидента с майка ти?

— Радост.

Това го изненада. Написа нещо в бележника си, почервенял от възбуда. Реших да продължа в същия дух.

— Искам Джори да падне и да си строши двата крака. Тогава ще го изпреварвам в ходенето и тичането. Ще започна да го превъзхождам във всичко. И когато вляза в стаята, ще поглеждат към мен, а не към него.

Психиатърът изчака да довърша, но аз замълчах.

— Мисля, че разбирам, Барт. Ти се страхуваш, че майка ти и баща ти обичат повече Джори.

— Майка ми ме обича! — разкрещях се аз. — Всичко е заради балета. Ако можех да танцувам, нямаше да се прехласва по Джори. Някога исках да стана лекар. Вече не го искам, защото знам, че истинският ми баща е бил не лекар, а адвокат.

— От къде го научи?

Няма да му кажа. Това не го засяга. Знам го от Джон Амос, а веднъж чух баба да го споделя с татко. Нищо. Адвокатите са умни хора. И аз ще стана умен. Виж, танцьорите нямат капка мозък. При тях всичко е до краката.

— Има ли нещо друго, което искаш да споделиш, Барт?

— Да! — троснах се аз, скочих от кушетката и грабнах ножчето за отваряне на писма. — Снощи имаше пълнолуние. Погледнах през прозореца и ми се прииска да завия. После ми се дощя да вкуся топла кръв. Спуснах се към гората и попаднах на една красавица с дълга, руса коса.

— Какво направи тогава?

— Убих я и я изядох.

Психиатърът пак си отбеляза нещо, а аз посегнах към близалките, оставени за по-малките пациенти. Натъпках си джобовете до пръсване, за да занеса и на баба.

Когато се върнах вкъщи, изтичах веднага до обора и разтворих дневника на Малкълм. Исках да разбера какво го е привличало у жените, които е презирал.

„Есента отново дойде. Дърветата светнаха в пищни, меки цветове. Проследих Алиша в гората. Тя бе добра ездачка, така че трябваше да я настигна на галоп. Бе толкова запленена от красотата на деня, че остана глуха за звука от копитата на коня ми. За миг я изгубих от погледа си. Реших, че трябва да е поела към езерото, където плувах като дете, преди зимата да скове водата.“

Много обичам близалките с вкус на череша. Смучех ли смучех, докато ми почервенее езика. Много е приятно да четеш и да похапваш нещо сладко. Прехвърлих набързо сантименталните глупости и стигнах до мястото, където Малкълм бе започнал да трупа състояние.

„Намерих я в езерото. Тялото й бе като изваяно. Не можех да се примиря с мисълта, че баща ми се наслаждава на такава красавица, а аз трябва да се задоволя със суховатото тяло на жена, която е свикнала единствено да се покорява, но не знае как да дари удоволствие.

Алиша излезе на брега. Дъхът ми секна, когато я видях огряна от слънцето. Великолепната й коса бе уловила всички багри на есента, а мъхът между краката й бе влажен и тъмен.

Тя ме видя и застина. Не бях усетил как съм излязъл иззад храстите.“

Слава Богу, че го е разубедила с шамара си. Малкълм най-после заприлича на себе си.

„Скъпо ще ми платиш за това, Алиша. И ти, и синът ти няма да видите бял ден. Няма жена, която да ме е отблъснала, след като веднъж ме е примамила…“

Затворих дневника и се прозях.