В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (20)

Почитай майка си

Дори не се огледа. Помисли, че съм заспал. Видях татко да излиза от къщи. Дали не отива при баба? Ох, няма ли най-сетне да я оставят на мира! Искам си я само за себе си.

Епъл си отиде. Там, където са всички кучета и понита.

— На голямото небесно пасище — каза Джон Амос, като ме наблюдаваше внимателно с блеснал поглед. Може би си мислеше, че аз съм забил вилата. — Настина ли е мъртъв Епъл? Видя ли го с очите си?

— По-мъртъв не може да бъде.

Пропълзях по пътеките на джунглата, които ме отвеждаха към ада. Все по-надолу и по-надолу. Пещери, каньони и пропасти. Скоро ще открия портата в червено. Дверите на ада трябва да са алени… или черни.

Вратите се разтвориха и влезе татко. Баба ще се зарадва. Ама и той е един син… нямащо. Натикал майка си в лудницата. Сигурно и мен ще ме забута в някое от онези заведения за откачени, където ти надяват усмирителна риза (какво ли представлява тая усмирителна риза?). Уф, направо настръхвам от ужас.

Вратите се затвориха. Знам, че мама си е в стаята. По цял ден трака на пишещата машина. Сигурно си въобразява, че писането е не по-малко важно от балета. Май изобщо не се притеснява от инвалидната количка. Натъжава се само когато чуе Джори да пуска класическа музика. Тогава вдига поглед, втренчва се пред себе си и започва да си тактува.

— Какво означава думата „комплициран“, мамо? — попитах аз веднъж, когато тя взе да ми обяснява, че Джори притежава добра концентрация.

— Сложен — отвърна мама механично. Като речник. Цялата й стая е отрупана с речници. Малки, големи, средни — какви ли не. Има един огромен, който стои на специална, въртяща се поставка.

Трябва да заставя краката си да извършват „комплицирани“ движения. Първият ми опит бе да се промъкна зад татко, който няма навика да се оглежда. Виж, аз винаги хвърлям един поглед през рамо. Ох, закачи ми се връзката на обувката. Пак паднах. Не знам дали баща ми чу пъшкането. Не се обърна. Сега трябва да се държа като истински шпионин. Или крадец. Крадец на бижута. Богатите дами имат много скъпоценности. Не е зле да се поупражнявам, докато старицата се занимава със сина си. Нека си реве и моли за прошка. Много е досадна. Татко също не го обичам. Опитва се да ми отнеме единствената баба проклетникът! Че кое друго дете има баба, която може да му купи всичко?

— Къде си тръгнал, Барт? — изскочи иззад храстите Джон Амос и ме прониза с поглед.

— Не е твоя работа! — троснах се аз като истински възпитаник на Малкълм. Носех дневника му под ризата си. Право до сърцето ми. Учех се как да превръщам гнева в пари.

— Баща ти е вътре. Говори с баба ти. Искам да подслушаш разговора им, за да ми разкажеш всичко до най-малката подробност. Чу ли?

Дали съм чул! Мисля, че глухият е той. Иначе нямаше да прибегне до услугите ми. Колкото и да надзърта през ключалката, все ще изпусне някоя важна дума.

— Чу ли ме, Барт? Защо отиваш към задното стълбище, по дяволите?

Обърнах се и го изгледах отвисоко. (Бях застанал на петото стъпало.)

— На колко си години, Джон?

Той сви рамене и се намръщи.

— Защо питаш?

— Имам чувството, че си най-старият човек на света. Затова.

— Господ наказва тези, които нямат почит към старостта. — Ухили се и зъбите му изтракаха злокобно.

— Сега съм по-висок от теб.

— Колкото и да висиш на стълбата, никога няма да стигнеш моя метър и осемдесет, момченце.

Присвих очи и го изгледах мерзко, като Малкълм.

— Един ден ще те надскоча с цяла глава, Джон Амос. Тогава ще пълзиш на колене пред мен. Мога да те чуя как хленчиш: моля Ви се, сър, направете нещо с мишките на тавана. А аз ще попитам: „Как да се уверя, че заслужаваш доверието ми?“ Ти ще кажеш: „Ще Ви бъда верен като куче. Ще Ви последвам дори в гроба.“

Джон се поусмихна накриво.

— Барт, струва ми се, че овладяваш мъдростта на прадядо си. Сега искам да идеш в салона на баба ти. Запомни всяка дума, която чуеш. Ще чакам да ми докладваш.

Промъкнах се под масичката за сервиране, поставена зад красивия параван с източни мотиви. После се плъзнах зад огромните саксии.

Баща ми и баба разговаряха. Тя му се молеше да й прости, а той не й обръщаше внимание. Разположих се удобно и запалих една цигара. Пушенето помага да се преодолее скуката на живота. Бях принуден да слушам. Истинските шпиони не правят така. На тях им дай действие.

Татко изглеждаше много елегантен в сивия си костюм. Де да можех да стана същия, когато порасна. Ама не съм хубавец като него. Май щеше да бъде по-добре, ако му бях истински син.

— Госпожо Уинслоу, Вие обещахте, че ще заминете. Въпреки това, не се забелязва подготовка по опразването на къщата. Моля Ви, идете си. Заради психическото здраве на Барт. Заради Джори и най-вече заради Кати. Преместете се в Сан Франциско. Сравнително близо е, а аз се кълна, че ще Ви навестявам, когато ми се удаде възможност. Така ще мога да Ви идвам на гости, без Кати да разбере.

Ох, че скучно. Не можа ли да измисли нещо друго! Какво го интересува мнението на майка ми? Ако ме споходи лошият късмет да се оженя, ще кажа на жена си да се отнася добре с родителите ми или да си обира крушите. Точно така би се изразил Малкълм. Обирай си крушите!

— Кристофър — проплака баба и извади отново дантелената си кърпичка, — искам Кати да ми прости, за да заема скромното си място във вашия живот. Не се местя, защото все се надявам тя най-сетне да разбере, че не ви желая злото… Тук съм само за да помогна с каквото мога.

Татко се усмихна иронично.

— Струва ми се, че пак става дума за материални облаги. Едно дете няма нужда от това. Кати и аз правим всичко по силите си, за да дарим Барт с внимание и грижа. Той като че ли не може да проумее връзката си с мен. Чувства се несигурен в себе си. Не знае кой е и накъде отива. Виж, Джори мисли за бъдещето, защото се осланя на кариерата си като балетист. Докато Барт се движи пипнешком. Затворил се е в себе си, а Вие ни най-малко не му помагате да се отърси от несигурността. Обожава майка си, но й няма доверие. Има чувството, че тя е по-привързана към Джори, защото брат му е красив, талантлив и грациозен. Ето защо Барт си измисля какви ли не роли. Не се доверява на никого, което прави задачата ни още по-трудна.

Избърсах една предателска сълза. Много е тежко да слушаш как говорят за това какво си и най-вече за това какво не си — сякаш те познават до мозъка на костите ти. Лъжат се. Въобразяват си, че знаят всичко.

— Чухте ли какво казах току-що, госпожо Уинслоу? — изкрещя татко. — Барт не харесва собствения си образ, натоварен единствено с липси — липса на умения, на грация и власт. Заимства от книги и филми, та дори и от животните. Преструва се на вълци, котки и кучета…

— Но защо? — простена баба. Баща ми споделяше моите тайни. А една тайна умира, когато се изкаже.

— Не се ли досещате? Джори има хиляди снимки на истинския си баща. Барт няма нито една.

Старицата скочи като ужилена.

— Че защо са му снимките на баща му? Да не би аз да съм виновна, че вторият ми съпруг не е оставил своя лик на любовницата си?

Дъхът ми секна. За какво говореше тя? Джон Амос ми е разказвал много истории, но аз ги приемах за измислици. Бях убеден, че и той подобно на мене, си съчинява разни щуротии. Нима майка ми е злосторницата, прелъстила втория съпруг на баба? И аз съм синът на онзи адвокат Бартоломю Уинслоу? О, мамо, вече е невъзможно да не те мразя!

Татко отново се усмихна загадъчно.

— Може би обичният Ви съпруг е смятал, че няма защо да й подарява снимка, след като ще живее с нея под един покрив и ще делят едно легло. Тя му е казала, че чака дете малко преди той да умре. Сигурно щеше да се разведе с вас, за да заживее с Кати и собствения си син. Ни най-малко не се съмнявам в това.

Целият се бях сковал от страх. Горкият ми татко. Като си помисля само как е загинал при онзи пожар във Фоксуърт Хол! Джон Амос е истински приятел. Само той се отнесе с мен като със зрял човек и ми каза истината. А татко Пол, чиято снимка е до леглото ми, се оказа втори баща. Като Кристофър. Сърцето ми се късаше при мисълта, че загубих още един татко. Опитвах се да проумея какви чувства трябва да изпитвам към баба, Крис и мама. Родителите не бива да се месят в живота на децата, дори и още неродени. Та аз вече не знаех кой съм.

Баба изглеждаше много засегната от думите на татко.

Челото й бе лъснало от пот. Колко е податлива на болката! Защо и аз не можех да страдам като нея!

— Е, Кристофър — каза тя най-сетне, — каза каквото имаше да кажеш. Сега е мой ред. Ако се стигнеше до ултиматума Кати и неродената й рожба или аз с моето богатство, Барт би решил да остане при мен. Може би щеше да поддържа връзка с любовницата си, докато й се насити, но би намерил законен начин да й отнеме детето. Тогава съпругът ми и аз бихме прибрали сина му, като оставим Кати на мира. Убедена съм, че щеше да остане при мен. Независимо от увлеченията си по по-млади жени.

Собственият ми баща. Дори той не би пожелал мама. Клепките ми натежаха от сълзи. Гърлото ми се бе свило от мъка. Значи съм нормален! Щом не останах равнодушен… Но защо не можех да се почувствам щастлив? Щастлив и реален? Сетих се за „законовия“ начин, споменат от баба. Нима биха ме откраднали от собствената ми майка? Ох, тази мисъл никак не ме развесели.

Баба седеше неподвижна. Аз се смалявах все повече и повече. Не исках да чуя останалото. Татко, не позволявай на тъжните тайни да изплуват! Джон Амос сигурно ме наблюдаваше отнякъде. Представях си го как се е заслушал до чашата, подпряна на стената.

— Виж какво — рече татко засегнат, — психиатърът на Барт проявява голям интерес към теб, макар и да те знае единствено като моя майка. Чудя се защо споменава името ти толкова често. Изглежда се досеща, че си ключът към загадката на проблемите около Барт. Според него ти също си водила двойствен живот. Прав ли е, мамо? Случвало ли се е да замисляш отмъщение срещу баща си заради униженията, на които си била подложена?

Какво ли има предвид?

— Да не говорим за това — проплака баба. — Моля те, Кристофър, имай милост. Направих най-доброто според обстоятелствата. Кълна се, че нямах избор!

— Избор? — Баща ми се изсмя подигравателно. — Когато по-малкият брат на дядо е престъпил прага на Фоксуърт Хол едва седемнайсетгодишен, си била осенена от вдъхновение… Ето я чудесната възможност да накажеш баща си, задето ти е внушил комплекс за малоценност! Дълго ли обмисляше как да накараш баща ни да се влюби в теб? Отговори ми! Сигурно си изпитвала и доза омраза към него заради приликата му с Малкълм. Представям си как си чертаела планове, за да съкрушиш баща си веднъж завинаги. Струва ми се, че си успяла! Избягала си, за да се омъжиш за природения му брат, когото той е презирал. Така си осигурила двойна победа за себе си. Хем си засегнала най-болното място на Малкълм, хем си се добрала до парите му чрез брат му. Но е имало малка засечка, нали? Спомням си добре времето, когато живеехме в Гладстоун. Как умоляваше баща ми да заведе дело, за да си възвърне, това, което по право му принадлежи! Той отказваше да ти стане съучастник. Защото се бе оженил за теб по любов, а не заради имане.

Баба се разтърсваше от ридания. Дори люлеещият се стол под нея се поклащаше. И аз плачех — в душата си.

— Грешиш, Кристофър! Аз обичах баща ти! Знаеш това много добре! Родих му четири деца. Това бяха най-хубавите години от живота ми. Дарих го с най-светлата част от себе си.

— Едва ли е получил много, мамо. Едва ли е получил много.

— Кристофър! — изкрещя тя и се изправи с мъка на крака. Разпери безпомощно ръце и се приближи към татко. Огледа се крадешком, а аз се свих още по-навътре в мрачния ъгъл.

— Слушай — поде тя тихо, — стига сме говорили за миналото. Остани си с Кати, но приеми и мен. Нека се грижа за Барт като за собствен син. Ти си имаш Джори и онова момиченце, което осиновихте. Искам да взема Барт със себе си. Тогава ще замина толкова надалеч, че повече няма да ми видиш очите. Кълна се, че няма да разкрия тайната ви с Кати. Ще направя всичко по силите си, за да я опазя, но искам Барт. Моля те!

Баба падна на колене и сключи молитвено ръце. Баща ми я отблъсна, а тя се вкопчи в сакото му.

— Не ме карай да се чувствам неудобно, майко — каза той развълнуван. — Кати и аз не си раздаваме децата. Барт ни създава доста проблеми в момента, но ние го обичаме, имаме нужда от него и ще се погрижим за душевното му здраве.

— Ще направя каквото кажеш — молеше се баба. Сълзите се стичаха по страните й, а ръцете й неспирно търсеха досега с татко. — Готова съм на всичко. Но не мога да замина. Трябва да бъда близо до него. Да го наблюдавам. Да се възхищавам на преструвките му. Барт е извънредно талантлив. — Тя обсипваше ръцете на татко с целувки. Той се опитваше да се освободи, но сякаш го правеше някак неохотно.

— Моля те, мамо… — простена баща ми, отдръпна се и скри лице в шепи.

— Той има нужда от мен, Кристофър. Никое от децата ми не е имало толкова остра нужда от присъствието ми… Сяда в скута ми, а аз го люлея и му говоря. Трябва да видиш какво успокоение се изписва на лицето му. Та той е толкова малък, толкова беззащитен, толкова объркан от нещата, които не разбира. Знам, че мога да му помогна. Имам предчувствие, че не ми остава много. Нека му се порадвам, преди да склопя очи… моля те… Един последен дар към мен — майка ти, която обичаше толкова силно някога… майката на детството ти, Кристофър… майката, която прекара до леглото ти заушките, варицелата и онези настинки през зимата. Помниш ли? Аз никога няма да забравя тези щастливи мигове. Хубавите спомени ми помогнаха да преживея най-лошото.

Виждах, че думите й оказват въздействие над татко.

— Преди малко ти каза, че съм прелъстила баща ти нарочно, за да нараня Малкълм. Не е вярно. Влюбих се в баща ти от първия миг, в който го зърнах. Любовта ми към него бе страстна като твоята любов към Кати. Крис, миналото ми ме остави с празни ръце. Изгубих всичко. Джон е единствената реликва от това минало. Единственият, когото запазих от дните във Фоксуърт Хол.

— Тогава той знае кой съм!

Баба се приведе напред и постави бледата си ръка върху коляното на сина си. Видях го как потрепери от допира.

— Не зная какво знае Джон. Той мисли, че всичките ми деца са пръснати по света. Струва ми се, че не би се досетил за второто име на Барт… но Джон е доста потаен. Възможно е да знае цялата истина. — Баба потръпна и отдръпна ръката си. — Цялата земя наоколо е била притежание на баща ми. Предполагам, че Джон приема заселването ми тук за нещо нормално.

— Ти ли направи така, че да купя мястото по-евтино?

— Кристофър, баща ми е имал земя къде ли не. Бих се отказала от всичко, за да ме приемете в семейството си. Само аз зная тайната ви с Кати и никога не бих я споделила. Обещавам да не ви причинявам зло. Само ме остави да живея до вас. Да ти стана отново майка!

— Освободи се от Джон!

Старицата въздъхна и сведе глада.

— Де да можех да го направя!

— Какво искаш да кажеш?

— Не се ли досещаш? — попита тя и потърси погледа му.

— Изнудва ли те?

— Да. Той също няма семейство. Преструва се, че не знае за вас с Кати, но не съм убедена в правотата на думите му. Заклел се е да пази в тайна местонахождението ми, тъй като журналистите биха хукнали с радост по петите ми. Ето защо гледам да го подсигуря с дом и купища пари. Пазя собствената си сигурност.

— Помисли за сигурността на Барт. Джори е видял как си шепнат с Джон Амос. Мисля, че икономът е разгадал тайната ни.

— Но не би направил нищо — извика баба уплашена. — Аз ще поговоря с него. Ще се опитам да му обясня. Няма да ни издаде… Ще го подкупя.

Татко се изправи, за да върви. За секунда постави ръка на косата й, но се засрами и бързо я дръпна.

— Добре. Поговори с Джон и му заповядай да остави Барт на мира. Не казвай на сина ми, че си неговата истинска баба. Нека си мисли, че си една добродушна старица, която има нужда от приятелството му. Би ли ми направила тази дребна услуга?

— Разбира се — отвърна баба вяло.

— Също така ще те помоля да носиш винаги воала си спуснат. Джори знае, че си моя майка, но… е, нали разбираш… пък и човек не знае дали Кати няма да реши да посети съседката си. Преди бе заета в балетната школа, но сега има нужда от повече хора около себе си. Ето това й бе най-трудно на младини… да живее затворена с майка си и баба си…

— Знам. Знам, че сгреших, но се разкайвам искрено. Моля се да се върна назад във времето, но всяка сутрин се будя сред самотата си. Само с Барт за разтуха. Искам да те попитам нещо. Кати… обичаш ли я както един мъж обича жена?

— Не е твоя работа — отвърна баща ми и се извърна.

— Бих искала да разбера. Барт ми каза, че делите една и съща спалня.

— И едно и също легло — тросна се татко почервенял от гняв. — Доволна ли си сега? — рече той и излезе от стаята.

О, Боже, каква бе тази плетеница! Защо мама мрази неговата майка? А и тези въпроси за спалнята и леглото…

Изтичах към къщи. Реших да не се спирам при Джон Амос. Намерих мама до мивката. Опитваше се да стане от инвалидната количка. Скрих се и я наблюдавах. Странно! Сега бе непохватна също като мен! Успя да се задържи на крака. Огледалото отразяваше бялото й лице и русите къдрици. Разтопено злато. Нажежено като течна лава.

— Ти ли си, Барт? — извика тя. — Защо ме гледаш така странно? Каквото и да си мислиш, няма да падна. С всеки изминал ден се чувствам по-сигурна в себе си. Ела да поговорим. Кажи ми какво правиш през цялото време, когато си навън. Къде ходиш? Научи ме да си играя с теб. И аз обичах да си измислям на твоята възраст. Представях си, че съм най-великата балерина на света. Сега знам, че балетът не е всичко. Най-важни са хората, които обичаш. Барт, искам да те зарадвам с нещо…

Мразех я, задето е „прелъстила“ истинския ми баща и го е отнела на горката ми баба. Сигурно се е оженила за доктор Пол Шефийлд в последствие. Виж я как съжалява, че ме е пренебрегвала. Уви, твърде късно се е сетила! Идеше ми да се нахвърля отгоре й и да я поваля. Да чуя как пукат костите й. Изневерила е на всичките си съпрузи! Как да й го кажа! Коленете ми се подгънаха от умора. Главата ми кънтеше от проклятия. Каква грешна, зла жена! Сигурно някой ден ще избяга с поредния си любовник. Ще постъпи като майката на Малкълм. Като всички майки.

Защо баба не ми каза цялата истина? Защо я пази в тайна? Нима не знае, че имам нужда от нея! Излъга ме дори за това кой е истинският ми баща. Само Джон не ме подведе.

— Какво има, Барт?

По лицето й се изписа тревога. Така трябва. Винаги ми е пробутвала само лъжи. Единствено Джон Амос заслужава доверието ми. Нищо че изглежда изнемощял и чудат. Сигурно е изтощен от усилията си да направлява света в правилна насока.

— Какво ти стана, Барт? Защо не споделиш тревогите си?

Гледах я втренчено. Тези златни къдрици само мамят мъжете. Прилъгват ги и ги обричат на страдания. Тя е виновна за всичко. За всичко. Отнела е истинския ми баща от баба и го е „прелъстила“.

— Недей да пълзиш по пода, Барт. Изправи се и използвай стъпалата си. Не си животно.

Отметнах глава и нададох вой. Вой на гняв и омраза. Бог не е справедлив. Оставил е истинския ми баща да изгори в пожара и ме е поверил на грижите на тази жена. Трябва да направя нещо. Да излича стореното.

— Барт, моля те кажи какво има!

Погледът ми се замъгли. Видях я да прави няколко крачки към мен. Протегна се, сякаш иска да ме прегърне.

Никога няма да й дам да ме докосне! Никога!

— Мразя те — изпищях аз, скочих на крака и се отдръпнах. — Да не проходиш дано! Да пукнеш! Да загинеш в пламъци заедно със Синди!

Затичах се. Не спрях, докато не усетих болка и не почувствах съзнанието си освободено.

Стигнах до обора на Епъл и се тръшнах на сламата. Измъкнах дневника на Малкълм от скривалището му и се зачетох. Хм, той наистина е ненавиждал жените, особено красавиците. Грозниците май не са го интересували изобщо. Алиша. Хубаво име. Защо ли е обичал Алиша повече от Оливия? Вероятно защото се е омъжила за застаряващия му баща едва шестнайсетгодишна.

Когато се опитал да я целуне, Алиша му ударила плесница. Може би Малкълм е бил по-несръчен в целувките от баща си.

Колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че прадядо ми е успял във всяко едно начинание, освен в стремежите си да намери истинска любов. Това доказваше, че е по-добре да не се занимавам с жени. Преповтарях думите му с надеждата един ден да стана като него.

Направиха ми впечатление имената с „К“. Те просто изобилстваха — Катрин, Корин, Кари… човек би помислил, че няма жена, чието име да не започва с „К“. Яд ме бе, че вече не можех да се радвам на баба както преди. След като научих, че имаме родствена връзка, интересът ми към нея спадна. Трябваше да ми каже истината. Джон Амос е прав — тя е още едно лъжливо, подло и непредвидимо същество от женски пол.

Можех да усетя миризмата на Епъл. Спомних си звука, който издаваше, когато се хранеше. Стори ми се, че студената му муцуна побутва ръката ми и се разплаках. Прииска ми се да умра, за да се съберем отново заедно. И все пак, Епъл заслужи смъртта си. Трябваше да прояви по-голяма преданост към мен. Да страда заедно с мен. Как можа да разреши на баба ми да го храни и пои! Сам си беше виновен за всичко. Сигурно си правят компания с Клоувър.

Разбрах, че съм зъл.

Колкото повече размишлявах над злото у себе си, толкова повече ми се доспиваше. Унесох се в сънища, където двамата с Епъл си играехме. Събудих се на свечеряване. Джон Амос се бе надвесил ухилен над мен.

— Здрасти, Барт. Да не би да ти липсва Епъл?

Икономът не беше забелязал сеното, закачило се случайно на мустака му. Изглеждаше много смешен с тази провиснала сламка.

— Малкълм как е натрупал богатството си? — попитах аз, за да видя дали сламката ще падне, щом отвори уста в отговор.

— Като е постъпвал по-умно от тези, които са искали да го възпрат.

— От какво да го възпрат? — Сламката още висеше от мустака.

— От сбъдването на желанията му.

— А какви са били те?

— Малкълм е искал да се сдобие с всичко, което не му принадлежи. Подобна цел изисква непоколебимост и безскрупулност.

— Какво значи „безскрупулност“?

— Да не се спираш пред нищо, за да постигнеш своето.

— На всяка цена?

— На всяка цена. Наложи ли се да отстраниш някого от пътя си, не бива да се колебаеш. Дори да ти е близък. Не забравяй, че роднините ти биха сторили същото на твое място. Сигурно се досещаш, че рано или късно онзи психиатър, който прави дисекция на личността ти, ще те прати в лудницата. Родителите ти са подготвили план как да се отърват от сина, с когото не могат да се справят.

Очите ми плувнаха в сълзи.

Джон Амос помрачня.

— Плачът е признак на слабост. Трябва да се закалиш. Да станеш като прадядо си. — Той замълча и ме огледа от главата до петите. — Наследил си доста от характера му. Някой ден, без да усетиш, ще си се превърнал във великия Малкълм.

 

 

— Къде беше, Барт? — попита Ема. В обръщенията й към мен винаги се усещаше някакво отвращение. — Едва ли има друго дете, способно да се нацапа толкова бързо. Погледни си ризата, панталоните, ръцете и лицето… Не съм виждала такава мръсотия! Да не би да си правиш кални бани всеки ден?

Не й отговорих. Тръгнах към банята.

Мама вдигна поглед от писалищната си маса в спалнята.

— Барт, чудех се вече къде си. Няма те от няколко часа насам.

Какво я интересуват моите работи!

— Барт… чакам отговор.

— Бях навън.

— Това го знам. Къде по-точно?

— До стената.

— И какво прави там?

— Копах.

— Но защо?

— За да попадна на червеи.

— За какво са ти притрябвали червеи?

— Ще ловя риба.

— Вече е късно за риболов — въздъхна мама. — Не ми харесват тези твои самотни разходки. Попитай баща си дали ще те заведе на риболов в събота.

— Няма да ме заведе.

— Откъде си толкова сигурен?

— Той е винаги зает.

— Вероятно ще намери време за теб.

— Няма. Никога не го е правил. Няма и да го направи.

— Барт, прояви поне малко разбиране — въздъхна отново мама. — Баща ти е лекар. Трябва да се грижи за множество болни хора. Ти не би искал пациентите му да останат необслужени, нали?

Хич не ми пука. Много повече ме интересува риболовът. Светът и без друго е пренаселен… особено с жени. Изтичах към мама и зарових лице в скута й.

— Моля те, мамо, оздравявай по-бързо. Искам ти да ме заведеш на риболов. Сега не си заета с балетната школа и можеш да се посветиш на всички неща, за които татко няма време. Съжалявам за думите си онзи ден. Аз не те мразя, мамичко! Не искам да умреш! Понякога просто ставам зъл и не мога да се контролирам. Моля те, мамо, не ме намразвай заради онзи ден!

Ръцете й пригладиха косата ми. Зарових лице още по-дълбоко и се сетих, че Джон Амос би ме укорил за поведението ми в момента, макар и да не бе одобрил проклятията към мама, за които му разказах. „Не трябваше да постъпваш така, Барт — рече той и съвсем ме обърка. — Бъди хитър. Накарай я да си мисли, че е постигнала своето. Ако разкриеш истинските си чувства, майка ти ще намери начин да те обезсили. А пред нас стои тежката задача да я спасим от лапите на дявола, нали?“

Вдигнах поглед и се загледах в красивото лице на мама. Сълзите се стичаха по бузите ми. Три пъти се е женила. Така ми каза Джон Амос. Хич не ме интересува дали е зла или добродетелна. Важното е да я имам за себе си. Аз ще я направя добра. Ще я приуча да оставя мъжете на мира и да се занимава само с мен.

Джон Амос ме предупреди, че за да спечеля, трябва да разиграя картите си внимателно. Да измамя нея, да измамя татко и да им внуша, че съм станал пак нормален. От друга страна, аз наистина не бях луд. Просто се опитвах да подражавам на Малкълм.

— За какво мислиш, Барт? — попита мама, плъзгайки ръка по косите ми.

— Нямам си другарчета. Затова си измислям разни истории. По природа съм си лош, а що се отнася до обкръжаващата среда… Вие с татко не заслужавате да имате деца. Трябва да се пържите в ада, който сами сте си създали!

Мама застина. Обичах да я наранявам. Въпреки това, не се почувствах доволен. Защо не се разсмях? Защо се втурнах към стаята си и се хвърлих разридан на леглото?

Помислих си за единствения човек, който е нямал нужда от никого. Малкълм. Бил е уверен в себе си. Никога не е изпитал колебание. Знаел е как да преобърне всяко решение в своя полза. Смръщих вежди, прегърбих се и тръгнах по коридора с тътреща се походка. Джори танцуваше с Мелъди. Отидох в стаята на мама.

— Престани да пишеш! — креснах аз яростно. — Джори и Мелъди са на прага на греха! Целуват се… ще си направят бебе!

Мама се обърна усмихната.

— Барт, за да се роди бебе, е необходимо нещо повече от целувка. Джори е човек с достойнство. Той не би се възползвал безскрупулно от едно невинно момиче, което е достатъчно умно и възпитано, за да знае кога да спре.

На мама не й пукаше. Интересуваше я само проклетата й книга. Беше все едно дали танцува или пише. Пак не ми обръщаше внимание. Винаги си е намирала някакво по-добро занимание от игрите с мен.

Свих юмруци и заблъсках по рамката на вратата. Един ден ще й стана господар. Тогава ще се вслушва в думите ми. Ще разбере с кого е трябвало да се занимава по-често. Когато преподаваше балет, й оставаше повече свободно време. Сега само ПИШЕ. Реди купища хартия и продължава да трака на машината.

Мама забрави за присъствието ми. Постави нов лист хартия. Дори не забеляза как измъквам под носа й една от кутиите, претрупана с изписани страници.

Джон Амос ще иска да види писанията й. Все пак, аз ще ги прочета първи. Дори и да ми се наложи да прибягвам до речника през пет минути. Ще намеря начин да разбера по-дългите думи.

— Лека нощ, мамо.

Тя не ме чу. Продължи да пише, погълната изцяло от работата си.

Никой не си е позволявал да пренебрегне Малкълм. Хората са ставали на крака при всяка негова дума. Ще се приуча на неговите маниери.

 

 

Измина една седмица. Веднъж видях Джори и мама в репетиционната зала.

— Недей да мислиш, че може да паднеш — рече Джори и помогна на мама да раздвижи болния си крак. — Аз съм до теб. Загубиш ли равновесие, ще те поема. Успокой се и ще видиш как ще се оправиш.

Май беше на погрешен път. Мама пристъпваше с мъка. Джори придържаше кръста й, което й помогна да извърви известно разстояние, без да падне. Задържа се до стената и изчака изнемощяла брат ми да придвижи количката. Той й помогна да седне.

— Виждам как здравето ти укрепва, мамо.

— Ох, много бавно се възстановявам.

— Може би седиш прекалено дълго над пишещата машина. Помниш ли, че лекарят препоръча да се разхождаш начесто?

Мама кимна уморена.

— Кой се обади по телефона, Джори? Защо не пожелаха да разговарят с мен?

— Беше мадам Мариша — отвърна Джори усмихнат. — Писах й за злополуката ти, а тя реши да дойде, за да поеме уроците ти по балет. Мисля, че това е чудесно.

Мама не изглеждаше много зарадвана. Колкото до мен, аз не мога да понасям старата вещица.

— Трябваше да ме предупредиш, Джори.

— Но, мамо, тя искаше да те изненада. Не биваше да ти казвам, но реших, че ще е по-лошо, ако се появи съвсем ненадейно. Предполагах, че ще искаш да се подготвиш, разкрасиш… да подредиш къщата…

— С други думи, не съм твърде изрядна в момента?

— Мамо — пусна Джори най-чаровната си усмивка, — ти си винаги красива. Знаеш го много добре. Но напоследък доста отслабна. Трябва да се храниш по-добре, да излизаш на чист въздух. В края на краищата, никой велик роман не е бил написан за няколко седмици.

Проследих брат ми и мама в градината. Те се редуваха до люлката на Синди. На мен не ми позволяваха да я люлея. Никой ми няма доверие. Защо просто не ме оставят на мира? И без друго психиатърът доникъде не я докара.

— Джори, от време на време ми става много мъчно. Слушам те как си пускаш класическа музика, а не мога вече да изразя чувствата, които напират в мен. Ето и сега. Още с първите акорди на увертюрата ми се сви сърцето. Копнея да танцувам отново. Колкото е по-силен копнежът ми, толкова повече се увличам от писането. То е моето спасение сега. Струва ми се, обаче, че Барт ненавижда заниманията ми. Каквото и да направя, все не мога да му угодя.

— Голяма работа — рече Джори, но по лицето му се изписа притеснение. — Той просто не знае какво иска. Станал е доста странен напоследък.

Изобщо не съм странен. Те са странните. Мислят си, че балетът, книгите и приказките имат някакво значение! Всички разумни хора знаят, че единственото нещо, което си струва, са парите. Те управляват света.

— Джори, опитвам се да бъда внимателна с Барт. Да проявя нежност към него. Но той винаги ме отблъсва. Психиатърът каза, че брат ти се разкъсва между обичта и омразата си към мен. Ще споделя с теб една тайна. Поведението на Барт се отразява зле върху възстановяването ми.

Не можех повече да ги слушам. Ще се прокрадна в спалнята й и ще открадна още една част от ръкописа. Джон Амос вече беше прочел първата партида. Върнах предишните страници и взех следващата купчина.

Разположих се в леговището си сред храстите и се зачетох. Глупавата Синди пищеше и се смееше на висок глас. Де да можех и аз да я полюлея! Така ще я засиля, че да изхвърчи над стената и да пльосне в басейна на имението. Той е винаги празен.

Книгата на мама беше много интересна. Една от главите се казваше „Пътят към богатството“. Нима момиченцето в книгата е моята майка? Нима наистина е била заключена в спалнята заедно с двете си братчета и сестричето?

Четох докато падна здрач и се спусна мъглата.

Станах и тръгнах към къщи. В съзнанието ми се въртеше заглавието на следващата глава, „Таванът“. Едно великолепно място за складиране на тайни притежания. Видях как мама целува татко и го подкача дали не се е влюбил в някоя от хубавичките медицински сестри.

— Падаш ли си по двайсетгодишни блондинки, Крис?

— Кати, не се шегувай с любовта ми към теб — рече татко засегнат: — Не обичам подобни забележки. Знаеш, че целият съм ти се отдал. Страстта ми е почти видиотяваща.

— Защо? — попита мама.

— Защото ти не ми отвръщаш със същото, Кати! Не поставяй книгата си между нас.

— Не разбирам.

— Много добре знаеш какво имам предвид! Миналото ни се събужда отново. Виждам как го преживяваш с всеки изписан ред. Надзъртам от време на време в стаята и те улавям да се раздираш от ридания или да се смееш неистово. Повтаряш на глас думите на Кори и Кари. Кати, ти преживяваш отново разказа си.

— Прав си, Крис — отвърна мама и сведе глава. — Седя на писалищната си маса и се впускам назад във времето. Озовавам се отново сред пустотата на тавана. Сред тишината, която е по-заплашителна от гръмотевична буря. Самотата на отминалите години ме връхлита за пореден път и ме притиска надолу. Вдигам поглед и забелязвам с учудване, че прозорците са отворени. Не мога да повярвам, че баба няма да се спусне отнякъде, за да ни се скара, че не сме пуснали щорите. Понякога се стряскам от присъствието на Барт. В първия миг го вземам за Кори, но после се сещам, че тя нямаше черна коса. Улавям се как си мисля, че Синди трябва да е по-височка. Вече не знам дали виждам нея или Кори. Дали живея в миналото или настоящето.

— Кати — каза татко разтревожен, — трябва да престанеш да пишеш.

Браво, татко! Накарай я да се откаже!

Мама се отпусна разхлипана в прегръдката му. Той я притисна към себе си и зашепна нежни думи на ухото й. Люлееха се напред-назад като истински любовници. Приличаха на двойките, които се разхождаха из гората. Много обичах да ги шпионирам.

— Не е ли по-добре да отложиш довършването на книгата до момента, когато децата ни ще са пораснали и задомени?…

— Това е невъзможно! — извика мама безпомощно. — Миналото не ми дава мира. Трябва да се излее от мен. Чувствам с интуицията си, че когато завърша романа и го видя публикуван, ще се освободя веднъж завинаги от омразата към мама!

Татко замълча. Продължи да я гали с поглед, зареян в пространството.

Измъкнах се, за да стигна до градината. Хич не искам да пристига бабата на Джори. Мама също не я обича. Усетих го по напрежението, което я обзе при споменаването на гостенката.

— Миличък Барт — извика баба откъм нейната страна на стената, — цял ден те чакам да дойдеш. Когато се забавиш, ме обземат какви ли не притеснения. Хайде де, не се цупи. Готова съм на всичко, за да ти угодя.

Затичах се, покатерих се по стената и се спуснах по стълбата, която вече ме чакаше от другата страна.

Баба обсипа лицето ми с целувки. Слава Богу, че се сети да вдигне отвратителния си воал.

— Тази стълба ще стои винаги тук. Не искам да се излагаш на опасности, миличък. Толкова много те обичам. Всеки път, щом те видя, си мисля колко би се гордял баща ти, ако знае, че има такъв син. Такъв прекрасен, умен син!

Прекрасен? Умен? Брей… как не съм го знаел досега! Хубаво е да те хвалят. Още малко и ще повярвам, че съм не по-малко красив и талантлив от Джори. Това се казва баба. Обича само мен и никого другиго. Може би Джон Амос не бе съвсем прав по отношение на нея.

Пак седнах в скута й, а тя ми предложи сладолед, бисквити и шоколадов кекс. Накрая ме напои с чаша мляко. Разположих се още по-удобно и облегнах глава на гърдите й. Усетих мириса на лавандула. Пъхнах палец в устата си и се унесох.

— Изпей ми приспивна песничка… никой не ме е приспивал досега… мама пее само на Синди.