В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (2)

Джори

Когато татко не ме взимаше с колата си след последния час, се качвах на жълтия автобус, слизах на едно уединено място и измъквах велосипеда си от най-близкия дол, където го скривах всяка сутрин, преди да поема към училище.

После се спусках по извития, тесен път, около който не се виждаха никакви къщи, докато не се покажеше огромното, изоставено имение, което неизменно привличаше погледа ми и ме караше да се замислям кой е живял там и защо го е напуснал. Щом зърнех имението, несъзнателно намалявах скоростта, защото знаех, че скоро ще си бъда у дома.

Нашата къща бе на около акър от това имение. Тя се извисяваше самотно край един лъкатушещ път. Живеехме във Феърфакс, Марин Каунти, на около двайсетина мили северно от Сан Франциско. От другата страна на планината се простираха гори от секвоя. Там бе и океанът. Мястото бе студено и мрачно. Често наоколо не можеше са види нищо, защото мъглите се надигаха на влажни талази и го обгръщаха в лепкавата си призрачност. Тяхната мистериозна красота будеше едновременно страх и романтичен възторг.

Колкото и да обичах дома си, в съзнанието ми често нахлуваше един и същ смътен и обезпокояващ спомен за южна градина, отрупана с гигантски магнолии. В този спомен присъстваше и висок, тъмнокос мъж на средна възраст, който ме наричаше свой син. Не помия много лицето му, но си спомням чувството за уют и сигурност, с което го свързвах. Като че ли най-тъжното нещо на порастването е това, че вече никой не е достатъчно висок или силен, за да те вдигне на ръце, да те притисне до себе си и да те изпълни със същото чувство за сигурност.

Крис бе третият съпруг на майка ми. Моят собствен баща е починал преди да се родя. Казвал се е Джулиан Маркю и всеки в света на балета е чувал за него. Вторият съпруг на майка ми, доктор Пол Скот Шефийлд, не е бил известен извън пределите на Клеърмонт, Южна Каролина. Баба ми по баща, мадам Мариша, живееше в същия щат — в град Грийнглена.

Мадам Мариша ми пишеше по едно писмо всяка седмица, а веднъж годишно я посещавахме през лятото. Тя, струва ми се, желаеше толкова, колкото и аз да стана най-известният балетист в света. Само тогава бих доказал и на нея, и на всеки друг, че баща ми не е живял напразно.

Моята баба в никакъв случай не бе една обикновена старица, наближаваща седемдесет и четвъртата си година. Някога е била много известна и не позволяваше на никого да забрави този факт дори за секунда. Забранила ми бе да я наричам „бабо“ в присъствието на чужди хора, за да не се досетят за възрастта й. Веднъж даже ми прошепна, че няма нищо против да я наричам „мамо“, но това ми се стори неуместно, след като си имах майка, която много обичах. Затова наричах баба с възприетото от всички мадам Мариша или мадам М.

Всяка зима очаквахме с нетърпение пътуването до Южна Каролина, но върнехме ли се у дома, бързо го забравяхме сгушени в уюта на малката долина, където се бе прислонила дългата ни къща от червено дърво. „Защитени в долината, където няма ветрове“ — казваше често мама. Казваше го твърде често и човек би помислил, че ветровете я безпокоят извънредно много.

Стигнах до извитата алея пред къщи, паркирах велосипеда си и влязох. От Барт и мама ни следа. По дяволите! Втурнах се към кухнята, където Ема приготвяше вечерята. Ема прекарваше почти целия ден до печката и неслучайно бе приятно закръглена. Когато не се усмихваше, издълженото й лице придобиваше намусено изражение. За щастие бе усмихната почти винаги. Струва ми се, че Ема обръщаше по-голямо внимание на Барт заради присъщата му несръчност. Опиташе ли се да налее мляко, винаги го разливаше. Вземеше ли чаша с вода, неизменно я изпускаше. Масите падаха, а лампите се прекатурваха при всяко негово движение. Имаше ли някъде кабел, Барт непременно успяваше да мушне гуменката си под него и в резултат се озоваваше на земята или пък събаряше с трясък каквото се случи под ръка — я миксера, я радиото.

Ема белеше картофи.

— Къде е Барт? — попитах аз.

— Да си кажа правичката, Джори, чакам с нетърпение времето, когато това момченце ще прекарва целия ден на училище. Хич не го ща да ми се мярка в кухнята. Все трябва да се оглеждам каква беля ще направи, какво ще събори или къде ще се блъсне. Слава Богу, че обича да седи на оная стена. Ама вие какво правите на стената, а?

— Нищо — отвърнах аз. Не исках да й разправям как прехвърляме стената, за да се прокраднем до изоставеното имение. Беше ни забранено да ходим там и затова го пазехме в тайна от мама и татко. Родителите не бива да знаят всичко. Реших да попитам за мама. Ема ми каза, че тя се е прибрала малко преди мен, защото решила да отложи часа си по балет. Това вече го знаех. — Половината й ученици са болни — обясних аз на Ема. — А къде е тя сега?

— Джори, не мога да мисля какво прави всеки един и едновременно да си върша работата. Спомена нещо за тавана. Щяла да търси някакви стари снимки. Ти защо не се качиш при нея и не й помогнеш?

С други думи, Ема не искаше да й се пречкам. Тръгнах към таванските стълби, скрити в края на дългия дрешник, през който се минаваше откъм задната част на коридора. Точно когато прекосявах дневната, чух да се отваря и затваря външната врата. За мое учудване видях татко застанал неподвижно в коридора със странно изражение. Сякаш бе потънал в размисъл. Не ми се искаше да наруша хода на мислите му. Спрях обзет от нерешителност.

Той остави черната си лекарска чанта на пода и се насочи към спалнята. Когато минаваше покрай открехнатата врата на дрешника, се спря и се заслуша. От тавана се носеха тихите звуци на балетна музика. Майка ми все още ли беше горе? Да не би пак да танцува там? От време на време я питах защо танцува на такова прашно място, а тя обясняваше, че въпреки праха и горещината, не може да устои на желанието си да се развихри именно там. „Не казвай на баща си“ — ме бе предупредила тя няколко пъти. След тези мои въпроси престана да ходи на тавана, но ето че сега пак бе отишла.

Време беше и аз да се кача. Нека да чуя какво оправдание ще си измисли пред него. Защото сега няма начин татко да не я хване!

Проследих баща ми на пръсти по стръмните, тесни стълби. Той се спря точно под оголената крушка, закачена на таванския свод. Прикова поглед в мама, а тя продължи да танцува, все едно че изобщо не го е забелязала. В едната си ръка държеше парцал и го размахваше закачливо. Приличаше много повече на Пепеляшка, отколкото на принцеса Аврора от „Спящата красавица“ — балетът, чийто звуци се носеха откъм стария грамофон.

О, господи. Баща ми наистина се втрещи от уплаха. Като че ли с танцуването си на тавана мама му причиняваше някаква огромна болка. Ама че странна работа. Наистина не разбирах какво става между тях. Аз бях на четиринайсет години. Барт — на девет. И двамата имахме още много да научим за света на възрастните, но любовта между мама и татко ми се струваше безкрайно различна от тази между родителите на малкото ни приятели. Тази любов изглеждаше по-дълбока, по-бурна и по-страстна. Усетеха ли, че никой не ги наблюдава, те се изпиваха с поглед, а случеше ли се да минат един покрай друг, непременно се докосваха.

Едва сега бях започнал да обръщам повече внимание на родителите си. Често се замислях над различните им лица. Едно за пред обществото, друго за мене и Барт, и трето — най-страстното от всички — запазено само за миговете им насаме. (Откъде можеха да знаят, че синовете им невинаги са достатъчно тактични, за да се извърнат на другата страна и да си тръгнат в подходящия момент?)

А може би всички големи хора или поне всички родители са такива?

Татко гледаше мама все така втренчено. А тя се носеше в бързи пируети, развяла русите си коси. Бе по бяло трико. Танцът й ме очарова. Попаднал в ръцете й, парцалът приличаше на меч, пронизващ старите мебели, сред които Барт и аз бяхме пораснали. По пода и рафтовете се въргаляха счупени играчки, колички, части от тротинетки и останки от чиниите, които тя или Ема някога бяха счупили и отделили с надеждата един ден да залепят. Всяко замахване на парцала раздвижваше милиони златни прашинки. Те се завъртаха в трескав вихър и се спускаха надолу една по една, но не успяваха да се уталожат, защото мама пак замахваше към тях и ги увличаше в нескончаем полет.

— Махнете се! — крещеше тя, както кралицата на своите поданици. — Идете си и никога не се връщайте! Престанете да ме измъчвате! — Въртеше се все по-бързо и по-бързо. Зави ми се свят дори от опитите ми да я следя с поглед. Нозете й се движеха с умение, което превишаваше чувствително видяното от мен на сцената. Обзета от неизтощим бяс, мама се носеше все по-бързо. А на мен ми се прииска да хвърля обувките и да се впусна в танца заедно с нея, да й стана партньор подобно на истинския ми баща някога. Вместо това аз стоях сред теменужените сенки и наблюдавах нещо, което усещах, че не е предназначено за мен.

Татко преглътна, докато я гледаше. Мама бе толкова красива, толкова млада и нежна. Беше на трийсет и седем години, а изглеждаше така уязвима. Всъщност нея наистина можеше да я рани всяка нелюбезна дума. Болезнената й чувствителност би подхождала повече на шестнайсетгодишните й ученици по балет.

— Кати! — изкрещя татко и дръпна рязко ръчката на грамофона. Плочата изпращя и замлъкна. — СПРИ СЕ! Какво правиш, за Бога?

Мама го чу и размаха засмяна тънките си бели ръце като подплашена птица. После се спусна към него с изящни, мънички стъпки. Само след секунда се завъртя отново в поредица от пируети. Този път се въртеше около татко и от време на време замахваше с парцала към него. „СПРИ ВЕДНАГА!“ — извика той, изтръгна парцала от ръцете й и го захвърли. После я сграбчи за кръста и прикова ръцете й до бедрата. Мама се обля в червенина. Освободи ръцете си, които сега приличаха на прекършени криле, и се хвана за гърлото. Сините й очи се уголемиха и потъмняха. Плътните й устни потрепериха, а погледът й се извърна много бавно към ъгъла, където сочеше ръката на баща ми.

Аз също погледнах натам. За мое голямо учудване видях две легла. Вярно че татко беше обещал да си направим тук стая за игри. Но кой би поставил тези две легла сред цялата неразбория? И защо?

Мама заговори с дрезгав глас:

— Крис? Ти си се върнал? Обикновено си идваш по-късно… — В тона й се прокрадваше уплаха.

Радвах се, че татко най-сетне я хвана на тавана. Сега ще й обясни веднъж завинаги, че не бива да танцува на такова прашно и задушно място. Не ми беше трудно да забележа, че мама не успяваше да намери подходящо извинение.

— Кати, спомням си, че качих леглата на тавана, но не разбирам как си успяла да ги преместиш едно до друго? Ами пружините? Как успя да ги пренесеш? — Татко плъзна поглед към леглата и отново се сепна при вида на кошницата за пикник. — Кати! — изкрещя той яростно. — Нима историята се повтаря? Не е ли време да се поучим от грешките на другите? Трябва ли да минем отново през същия ад?

Отново? Какво ли има предвид?

— Катрин — продължи татко с изненадващо равен и студен тон, — не стой така. Дразниш ме с невинното си изражение. Приличаш на лошо дете, което се опитва да прикрие белята. Защо са тук тези легла? Покрити с чисти чаршафи и нови одеяла! Ами кошницата за пикник? Мисля, че й се нагледахме на тази кошница — за десет живота напред.

Аз пък си мислех, че мама е преместила леглата едно до друго, за да си почиваме двамата, когато се изморим от танцуване. А кошницата за пикник си беше една най-обикновена кошница.

Приближих се, за да ги чувам по-добре. Имах чувството, че двамата са разделени от някаква невидима преграда, изтъкана от болка и тъга. Мама ми се стори засрамена и неочаквано тромава. Мъжът, когото наричах свой баща, изглеждаше объркан. Личеше си, че изпитва силно желание да прегърне мама и да й прости.

— Кати, мила Кати — изстена той умоляващо, — не бъди като нея!

Мама отметна глава, изпъна назад раменете си и го изгледа с властна надменност. После му се усмихна подкупващо. Защо правеше всичко това? Може би искаше да избегне въпросите с трудни отговори?

Стана ми студено. Изведнъж ме полазиха тръпки и ми се прииска да се махна от мрачния, прашен таван. Засрамих се, че подслушвам — та това подхожда на Барт, не на мене.

Но как можех да се измъкна, без да привлека вниманието им? Нямаше как. Трябваше да остана в скривалището си.

— Погледни ме, Кати. Ти не си дете и това не е игра. Няма причина леглата да са тук. А кошницата за пикник само увеличава страховете ми. Какво си намислила, по дяволите?

Мама разтвори ръце като да го прегърне, но той я отблъсна и продължи:

— Не се опитвай да ме приласкаеш. Чувствам се наистина ужасно. Всеки ден се питам как е възможно любовта ми към теб да остава непроменена въпреки времето и въпреки всичко, което се случи. Вместо да се изморя от присъствието ти, аз те обичам все така силно. Имам нужда от теб. Имам ти доверие. Не превръщай любовта ми в грозно, непотребно чувство!

По лицето на мама се изписа объркване. Сигурен съм, че моето лице бе придобило същото изражение. Нима татко не беше истински влюбен? Това ли искаше да каже? Мама отново се вторачи в леглата. Изглеждаше изненадана.

— Помогни ми, Крис! — изхриптя тя и отново се опита да прегърне баща ми. Той поклати глава и я отстрани.

— Моля те, не се прави, че не разбираш — продължи мама настойчиво. — Не си спомням да съм купувала кошницата. Наистина не си спомням такова нещо. Преди няколко дни сънувах, че се качвам тук и местя леглата едно до друго, но когато дойдох днес, си помислих, че трябва ти да си го сторил.

— Кати! Аз не съм местил леглата!

— Излезте от сенките. Така не мога да ви видя. — Мама размаха малките си ръце. Като да разкъсваше невидими паяжини. После се втренчи в дланите си така, сякаш че я бяха предали. А може би наистина имаше чувството, че пръстите й са оплетени в паяжина.

Татко отново се огледа. И аз направих същото. Таванът сякаш беше светнал от чистота. Подът бе излъскан, а кашоните с непотребни вещи — подредени старателно един над друг. Мама дори се бе опитала да създаде своеобразен уют.

Баща ми се загледа в мама така, сякаш изучаваше душевно болна. Чудех се какво ли си мисли и защо е толкова безпомощен, след като е най-добрият доктор на света. Може би се опитваше да разбере дали се преструва или наистина не си спомня да е подреждала тавана. Дали притеснението в погледа й му подсказваше нещо? Най-сетне татко заговори нежно и внимателно:

— Кати, не бива да изглеждаш толкова уплашена. Времето, когато се носеше безпомощна в морето от измама и привидност, е приключило. Ти не се давиш. Кошмарът свърши. — После я притегли към себе си. Мама се вкопчи в него, сякаш наистина се давеше. — Всичко е наред, мила — прошепна татко и я погали по гърба, а после пресуши сълзите по страните й. Повдигна нежно брадичката й и бавно доближи устните си до нейните. Целувката им бе толкова дълга, че затаих дъх от вълнение.

— Баба ни е мъртва, Фоксуърт Хол изгоря до основи.

Фоксуърт Хол? Какво ли е това?

— Не, Крис, не е вярно. Чух я да се качва по стълбите преди малко. А пък уж се страхуваше от тесни, затворени пространства. Защо тогава се качваше по стълбите?

— В просъница ли я чу?

Потръпнах. За какво говорят? За коя баба?

— Да — промърмори мама, прокарвайки устни по лицето на баща ми. — Взех си душ и се излегнах в градината пред спалнята. Трябва да съм се унесла в някакъв кошмар. Изобщо не си спомням как се озовах тук. Не зная защо съм дошла и защо танцувах, освен ако не съм се побъркала. Понякога ми се струва, че аз съм тя и се изпълвам с омраза към себе си!

— Не, ти нямаш нищо общо с нея. Мама е далеч, далеч. Вече не може да ни причини зло. Вирджиния е на три хиляди мили от нас, а миналото е отдавна забравено. Когато те налегнат съмнения, си задай следния въпрос — щом сме преживели най-страшното, не трябва ли да преживеем и най-хубавото?

Искаше ми се и да остана, и да избягам. Имах усещането, че и аз също се давя в тяхното море от измама, макар и да не разбирах за какво говорят. За първи път видях родителите си като двама непознати — видях ги по-млади, по-безпомощни и по-уязвими отколкото желаех да бъдат.

— Целуни ме — прошепна мама. — Събуди ме и прогони призраците. Кажи ми, че ме обичаш и че винаги ще бъде така — каквото и да направя.

Баща ми изпълни с охота желанието й. А мама го убеди да танцуват двамата. Тя нагласи грамофона и отново се разнесе музика.

Свит в ъгъла, аз наблюдавах несръчните опити на баща ми да изпълни балетните стъпки, които за мен бяха най-простото нещо. Не можеше да партнира на жена с грацията на мама. След малко мама смени плочата и го остави да води.

„Танцуваме сред тъмнината,

винаги ще танцуваме сред тъмнината…“

Сега татко стана по-уверен. Прихвана мама по-здраво и приближи лицето си до нейното.

— Липсват ми хартиените цветя, които хвърляха след нас — каза тихо мама.

— А близнаците кротко гледаха телевизия на долния етаж. Помниш ли малкия, черно-бял телевизор в ъгъла? — Татко бе притворил очи. Говореше нежно и замечтано. — Ти беше едва на четиринайсет години, а аз те обичах. Още тогава те обичах, макар и да се срамувах от това.

Срамувал се е? Защо ли?

Та той дори нея е познавал, когато тя е била на четиринайсет години. Опитах се да си спомня кога се бяха запознали. Знаех, че мама и сестра й са избягали от дома си скоро след като родителите им загинали при катастрофа. Качили се на автобус, поели на юг и една добродушна чернокожа жена на име Хени ги завела при бъдещия им работодател, доктор Пол Шефийлд. Той ги приел прелюбезно и ги настанил в дома си. Мама продължила да взима уроци по балет. Така се запознала с Джулиан Маркю — истинския ми баща. Родил съм се малко след като умрял. После мама се омъжила за татко Пол — бащата на Барт. Минало доста време преди да срещне Крис, по-малкия брат на Пол. Как тогава я е обичал още на четиринайсет години. Да не би да са ни лъгали досега? О, Господи…

Танцът свърши и спорът отново започна.

— Сега се чувстваш по-добре, нали? — каза татко. — Искам да ми обещаеш, че каквото и да се случи с мен и когато и да се случи то, никога, ама никога да не затваряш Барт и Джори на тавана, за да се освободиш от тях преди следващия си брак.

Настръхнал видях мама да отмята глава, опитвайки се да си поеме въздух:

— Такова мнение ли имаш за мене? По дяволите! Проклет да си задето мислиш, че съм като нея! Да, може и аз да съм преместила леглата едно до друго. Може аз да съм донесла кошницата. Но и за миг не ми е минавало през ума да… да… Крис, знаеш, че никога не бих го направила!

Какво не би направила? Що за тайна е това?

Татко я накара да се закълне. Почти я насили да изрече думите, докато тя го гледаше разярено.

Целият се бях схванал. Обливах се в пот и изпитвах неприязън към татко. Май съм го надценявал. Та мама никога не би извършила подобно нещо. За нищо на света. Тя ме обича. Обича и Барт. Дори и понякога да помрачнява, щом се вгледа в Барт, пак не би го направила. Как така ще ни скрие на тавана?

Татко я остави да стои посред прашната стая и тръгна към кошницата за пикник. Вдигна я, отвори прозореца и я запрати право навън. Видя я да пада на земята и се обърна, за да успокои мама:

— Може би нашето съжителство притегля греховете на родителите ни към нас. Не е изключено Джори и Барт да си изпатят накрая. Ето защо не искам довечера, когато си легнем, да започнеш отново да ме придумваш да си осиновим дете. Не е честно да въвличаме още едно дете в кашата, която сме забъркали! Нима не разбираш, Кати? Когато си местила леглата, ти несъзнателно си изготвяла план какво да сториш, ако някой разкрие тайната ни?

— Не — възпротиви се мама и разпери безпомощно ръце.

— Не мога… не бих го сторила.

— Надявам се, че говориш сериозно! — тросна се татко. — Каквото и да стане, ние, или по-точно ти, няма да заключиш децата на тавана, за да спасиш себе си или мен.

— Мразя те! Как е възможно да мислиш, че ще го направя!

— Опитвам се да проявя търпение. Опитвам се да ти повярвам. Знам, че още имаш кошмари. Знам, че още се измъчваш от случилото се преди години, когато бяхме толкова млади и неопитни. Време е обаче да пораснеш и да се видиш отстрани. Не си ли научила вече, че подсъзнателното често ни извежда към реалността?

Той пристъпи към нея, за да я прегърне, да я успокои и приюти. Тя отчаяно се притисна до тялото му, приемайки с благодарност нежните целувки. (Каква ли е причината за това отчаяние?)

— Кати, любов моя, забрави страховете, които ти е насадила тази жестока баба. Тя искаше да ни накара да повярваме в ада и вечните мъки. Няма друг ад, освен този, който сами създаваме за себе си. Няма друг рай, освен този, който изграждаме между нас. Не разрушавай вярата ми с „несъзнателните“ си постъпки, мила моя. Без теб няма живот за мен.

— Тогава недей да ходиш при майка си това лято.

Баща ми вдигна глава и зарея поглед в празното пространство. На лицето му се изписа печал. Какво ставаше? Нима и той се подаде на страха?