В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (19)

Още една баба

Състоянието на мама се подобри рязко през следващите няколко дни. Баща ми донесе в болницата пишеща машина, топ хартия и всякакви канцеларски материали. Струпа всичко на масичката до мама и се усмихна широко:

— Сега е моментът да завършиш книгата, която започна преди толкова време. Прегледай записките си и си излей душата… Тези, които биха се засегнали, могат да вървят по дяволите. Те заслужават да почувстват нещо от болката, която са ти причинили. От болката, която причиниха на мен. Искам да отмъстиш за Кори и Кари. За Джори и Барт.

Не разбирах за какво говори.

Те се спогледаха и мама неохотно разтвори тетрадката, изписана с едър, момичешки почерк.

— Не знам дали идеята е добра — рече тя тихо. — Ще трябва да преживея всичко от самото начало. Болката ще се върне.

Татко поклати глава.

— Кати, постъпи както намериш за добре. Сигурно си имала основание да започнеш книгата. Кой знае! Може пък да си на прага на нова, още по-бляскава кариера.

Според мен писателската работа не можеше да замести балета, но когато отидох в болницата на следващия ден, сварих мама потънала в работа. Лицето й бе придобило съсредоточено и напрегнато изражение, за което почти й завидях.

— Кога ме изписват? — бе първият й въпрос.

 

 

Чакахме със затаен дъх завръщането на мама. Ема държеше Синди, а аз бях хванал Барт за ръка. Колата на татко спря на входната алея. Баща ми излезе и постави мама на инвалидната количка, взета под наем. Барт я изгледа с отвращение, а Синди се спусна радостна напред. Брат ми разучаваше мама тъй, сякаш вижда непозната, която не му е симпатична.

После се обърна и тръгна към къщи. Дори не я поздрави.

— Барт! Не си отивай, преди да съм те целунала! — провикна се мама наскърбена. — Не се ли радваш, че съм у дома? Не можеш да си представиш колко ми липсваше. Знам, че не обичаш болниците, но все пак трябваше да ме посетиш. Знам, че не ти харесва и тази количка, но аз скоро ще се отърва от нея. Класът по терапия ме научи на толкова полезни неща, които бих могла да извършвам седнала… — Смръщеният поглед на брат ми не й позволи да продължи.

— Много си смешна на тоя стол! — рече той със свъсени вежди. — Хич не те харесвам такава!

Мама нервно се изсмя.

— Е, честно казано и аз не мисля, че седя на вълшебния трон, но неприятният период скоро ще отмине. Трябва да потърпя, докато заздравее коляното ми. Хайде, Барт, прояви малко нежност. Не ти се сърдя, задето не ме посети в болницата, но поведението ти сега наистина ме, наскърбява.

Тя придвижи количката напред, а брат ми се отдръпна, без да промени мрачното си изражение.

— Да не си ме докоснала! — изпищя той. — Да не беше се качвала на сцената! Ти падна нарочно! За да не се върнеш у дома, при мен! Мразиш ме, защото остригах Синди! А сега ме наказваш, като седиш в количката, без изобщо да имаш нужда от нея.

Той се втурна на подскоци към задния двор. Прескочи един-два камъка, спъна се и падна. Стана на крака, затича се отново, но се блъсна в едно дърво и извика от болка. Носът му се разкървави. Ама че непохватен човек…

Татко се опита да заглади неприятната ситуация и весело избута мама към къщи.

— Не се притеснявай за Барт… ще се прибере разкаян… ти наистина му липсваше, Кати. Чух го как ридае всяка нощ. Новият му лекар, доктор Хермес, смята, че има подобрение.

Мама не отвърна нищо. Продължи да гали Синди, която се бе разположила в скута й. Ема се бе опитала да привърже в косата на сестра ми мъничка панделка. Предположих, че татко е разказал какво се е случило, защото никой не обсъди момчешкия вид на Синди.

Барт вече бе легнал да спи, когато излязох да си прибера книгата от хола и чух мама да казва на татко:

— Крис, какво да правя с Барт? Опитах се да го прилаская, а той ме отблъсна. Виж какво е сторил със Синди — едно съвсем безпомощно, доверчиво дете. Наби ли го за наказание? Даде ли му добър урок? Мисля, че е изгубил всякакво уважение към нас. Две-три седмици на тавана със сигурност ще му се отразят добре.

Потиснах се от думите на мама. Затичах се към стаята си, тръшнах се на леглото и се загледах в плакатите с Джулиан Маркю и Катрин Дол. Не за първи път си задавах въпроса що за човек е бил истинският ми баща. Дали е обичал мама? А тя обичала ли го е? Бих ли бил по-щастлив, ако не бе починал толкова рано?

Помислих си за татко Пол и за високия, тъмноок мъж. Дали Барт е син на доктор Пол или на?… Не ми даде сърце да довърша въпроса си. Съмнението ме караше да се чувствам виновен.

Затворих очи. Стори ми се, че пространството около мен е заредено с напрежение. Сякаш над всички нас се бе стоварило проклятие.

Рано на другата сутрин намерих татко в кабинета му и споделих тревогите си:

— Трябва да измислим нещо за Барт. Започвам да се плаша от него. Имам чувството, че полудява и много скоро ще е невъзможно да живеем с него под един покрив.

Татко сведе глава и заговори:

— Не знам как да постъпя, Джори. Майка ти не би понесла една евентуална раздяла с Барт. А ей Богу, достатъчно е преживяла и без друго. Загубата на още едно дете би я съкрушила.

— Ние ще й помогнем да го преживее! Трябва да забраним на Барт разходките до имението, където му пълнят главата с разни лъжи. Онази старица го слага на скута си и му приказва врели-некипели. Той се връща вкъщи неузнаваем — прави се на старец, убеждава ме, че мрази жените… За всичко е виновна господарката в черно, татко. Трябва да остави брат ми на мира.

Баща ми ме изгледа със странен поглед. Сякаш думите ми бяха породили някаква странни асоциации. Както винаги, графикът му бе претрупан с имената на болници и пациенти, но този път реши да се обади, за да съобщи, че трябва спешно да се върне вкъщи.

Често съм мислил, че бих се гордял да бъда кръвен син на Крис, но сега, когато отмени всичките си ангажименти, за да помогне на мама и Барт, се убедих, че истинският ми баща е той.

Вечеряхме и мама се зае отново с книгата си. Синди легна да спи, а Барт излезе на двора. Татко и аз се навлякохме с дебели пуловери и се измъкнахме през предния вход.

Тръгнахме към огромното имение. Бе влажно, тъмно и мъгливо.

— Доктор Кристофър Шефийлд — произнесе татко името си пред домофона. — Желая да разговарям със собственичката.

Железните врати бавно се разтвориха, а баща ми попита как е възможно досега да не съм узнал името на старицата. Аз свих рамене и обясних, че самият Барт я нарича своя баба.

Застанахме пред вратата на къщата. Разнесе се шумът от тътрещите се стъпки на иконома.

— Дамата се изморява бързо — рече Джон Амос Джексън. — Не бива да я разстройвате.

Татко се загледа в изпитата, приведена фигура пред себе си. По лицето му се изписа объркване.

Влязохме в салона. Старата дама седеше на люлеещия се стол.

— Съжалявам за безпокойството — каза татко, без да отмества поглед от нея. — Казвам се Кристофър Шефийлд и живея в съседната къща. Това е Джори — по-големият ми син, когото вече познавате.

Господарката ни покани с нервен жест да седнем. Заехме местата си. Настъпи неловко мълчание. Най-сетне татко се приведе напред и заговори:

— Домът Ви е чудесен. Хм, всичко ми е толкова познато…

Старицата сведе глава. Разпери безпомощно ръце, сякаш бе онемяла. Преструваше ли се? Знаех, че е напълно способна да води разговор.

Седеше неподвижна. Само ръцете й не спираха да се движат около перлената огърлица. Усети, че я наблюдаваме и бързо се намести върху дланите си.

— Не говорите ли английски? — попита татко със студен тон.

Тя закима енергично с глава, сякаш искаше да каже, че макар й да не говори езика, разбира какво й се казва. Татко се смръщи. Отново изглеждаше озадачен.

— Е, да пристъпим към съществената част от разговора. Джори ме уведоми, че сте много близка с по-малкия ми син, Барт. Разбрах, че му купувате скъпи подаръци и го черпите със сладкиши. Съжалявам госпожо… госпожо…?

— Изчака да чуе името й, но тя запази мълчание и татко продължи. — Следващият път, когато Ви посети Барт, не му подарявайте нищо. Напоследък извърши доста щуротии, за които трябва да бъде наказан. Майка му и аз не бихме позволили намесата на чужд човек в семейните ни дела. Глезите го, а последствията се стоварват върху нас.

Хм, защо баща ми се опитваше да види ръцете й? Нима бе очарован от пръстените й? Никога не бих предположил, че харесва подобни бижута. Мама носеше единствено обици.

Той извърна поглед към една от картините, когато старицата нервно оправи огърлицата си.

Баща ми веднага премести погледа си.

— Пръстените Ви… Тези пръстени са ми познати!

Старицата пъхна ръце в ръкавите на дрехата си. Татко скочи като ужилен и прикова поглед в нея. Господарката се сви уплашена.

— Най-доброто… което могат… да купят… парите — процеди с горчивина той. Вече престанах да разбирам.

— Нищо не е достатъчно добро за елегантната аристократка госпожа Бартоломю Уинслоу. Защо не скрихте пръстените си, госпожо Уинслоу? Тогава може би не бих могъл да Ви позная. Макар и да съм сигурен, че никога не бих забравил жестовете и гласа Ви. Увила сте се в парцали, но пръстените са символът на богатството Ви. Знаете ли колко беди ни докара това богатство? Мислите ли, че сме забравили безкрайните, самотни нощи на студ и непоносима жега? Нашето страдание се измерваше в наниз перли и пръстените по ръцете Ви.

Стоях объркан и притеснен. Никога преди не бях виждал баща си толкова разстроен. Коя ли бе тази жена? Защо я нарече госпожа Бартоломю Уинслоу? Та това бе името на малкия ми брат. Нима тя е истинската баба на Барт? Значи Барт не е син на доктор Пол?

— Госпожо Уинслоу, нима си въобразявахте, че няма да усетим присъствието Ви? Нима вярвахте, че ще ме заблудите, след като дори стойката и начинът, по който скланяте глава, винаги биха Ви издали? Нима не ни навредихте достатъчно? Защо се върнахте? Не Ви ли стига злото, което сте ни причинили? Трябваше да се досетя, че кризата на Барт се дължи на Вас. Какво си позволихте да сторите на нашия син?

— Нашият син? Имаш предвид нейния син?

— Майко! — изкрещя яростно татко, преди да се сети, че и аз съм там.

Гледах ту единия, ту другия и си мислех колко странно е всичко това. Майката на Крис най-сетне е излязла от лудницата. В такъв случай наистина се пада баба на Барт. Но защо я нарече госпожа Бартоломю Уинслоу? Ако е била майка на него и Пол, би трябвало да бъде госпожа Шефийлд?

— Господине, пръстените ми не са нищо особено. Барт ме осведоми, че не сте истинският му баща, така че ще Ви помоля да напуснете дома ми. Обещавам никога вече да не приема сина Ви на гости. Нямах намерение да причиня зло на когото и да било. — Старицата хвърли един предупредителен поглед на баща ми. Може би го отпращаше заради мен.

— Мила мамо, играта свърши. — Дамата изхлипа и закри с ръце забуленото си лице. Татко не обърна никакво внимание на сълзите й. — Кога те изписаха?

— Миналото лято — прошепна тя. — Преди да се нанеса тук, дадох указания на адвокатите си да направят всичко възможно, за да ви помогнат при закупуването на земя. Наредих им да запазят името ми в тайна, защото знаех, че нито ти, нито Кати бихте приели помощта ми.

Баща ми се свлече в близкото кресло и подпря лакти на коленете си.

Защо не се радваше да види майка си на свобода? Винаги бе искал да я посети… Нима не я обичаше? Или се страхуваше от възвръщането на лудостта й? Възможно ли бе да счита, че Барт е наследил психическата й неуравновесеност или че би се заразил от нея? Защо мама мразеше тази жена толкова много? Отново спирах погледа си ту на татко, ту на старицата и се опитвах да намеря отговор на всички тези въпроси. Най-много се страхувах от догадката, че Пол наистина не е бащата на Барт.

Татко вдигна глава. За първи път забелязах бръчките, набраздили лицето му.

— Не мога да се обърна към теб с обичайното „мамо“. Благодаря за помощта при закупуването на къщата. Още утре ще я обявя за продажба. Ще се преместим оттук възможно най-скоро. Не бих ти позволил да отнемеш децата от техните родители.

— Техния родител — поправи го тя.

— Те не познават бащите си, така че двамата с Кати сме техни родители в еднаква степен — отвърна той. — Трябваше да се досетя, че ще се настаниш някъде в близост до нас. Знаех, че са те изписали, но никой в болницата не разполагаше с информация кога и къде си отишла.

— Та къде другаде бих могла да ида? — проплака тя жаловито и закърши ръце. Сякаш искаше да го докосне. Колкото и да бе сдържана, жестовете и погледите й издаваха любовта към сина й.

— Кристофър — рече старицата умоляващо, — нямам никакви близки и приятели. Вие сте единственото ми семейство. Ти, Кати и нейните синове. Нима ще ми отнемеш радостта да бъда до внуците си? Всяка нощ се моля на колене да ми простите и отново да ме приемете сред вас.

Баща ми изглеждаше непоколебим в решението си, но аз щях да се разплача от вълнение.

— Синко, вземи ме при себе си. Кажи ми, че ме обичаш. Ако не можеш да го сториш, поне ме остави да се насладя на внуците си. — Замълча за миг, но когато не получи никакъв отговор, продължи. — Надявах се да се отнесеш милостиво към желанието ми да остана тук. Надявах се, че тя няма да разбере за присъствието ми. Но още щом чух гласовете ви, скрита зад стената, сърцето ми не издържа. Поболяла съм се от копнеж да се върна при вас. Иде ми да изкрещя с пълен глас, че съжалявам за случилото се, но се задавям от сълзите. О, Крис, ако знаеш само как съжалявам!

Татко отново запази мълчание. Изучаваше я хладно и безучастно.

— Кристофър, бих дала десет години от живота си, за да изкупя стореното зло! Бих дала още десет години за възможността да седна на трапезата ви като желана гостенка.

Мъката на тази жена ме трогна до сълзи, макар и да не разбирах защо родителите ми я мразят.

— Кристофър, нима не се досещаш защо нося тези парцали? Покрила съм лицето, косата и тялото си, за да не ме познае Кати. А през цялото това време се моля горещо някой ден да ми простите и да ме приемете отново като член на семейството. Моля те, Крис, аз съм твоята майка! Простиш ли ми ти, и тя ще ми прости!

Не можех да повярвам, че татко ще остане равнодушен към молбите й, след като аз самият вече ридаех на глас.

— Кати никога няма да ти прости — отвърна той студено.

Думите му оживиха старицата и лицето й се озари от радост.

— Значи ти ми прощаваш? Моля те, кажи, че ми прощаваш!

Потреперих в очакване.

— Мамо, това е невъзможно. С прошката си бих изменил на Кати. Никога не бих го сторил. Двамата с нея се борим заедно и вярваме в правотата си, а ти си потънала в самотност и вина. Каквото и да говориш, няма да съживиш мъртвите, а Барт се обърква все повече. Знаеш ли, че вече заплашва дъщеричката ни Синди?

— НЕ! — изохка старата дама и енергично отметна глава. — Барт не би причинил зло на сестра си!

— Така ли мислиш? А защо накълца косата й с джобния си нож, госпожо Уинслоу? Да не говорим за заплахите, които взе да отправя към майка си.

— Не мога да повярвам! — извика тя още по-уплашена. — Барт обича майка си! Аз му давам по някой и друг сладкиш, защото и двамата сте заети с професионалните си ангажименти. Опитвам се да го даря с вниманието, което понякога му липсва сред вас. Да заема мястото на връстниците му, с които не умее да се сприятелява. Да го радвам колкото се може повече. Какво лошо има в това? А и децата бързо се отказват от сладкишите, след като разберат, че винаги могат да ги имат. Аз също обичах сладолед, бисквитки, шоколади и какво ли не още… сега не мога да ги понасям.

Татко стана и ми направи знак да тръгваме.

— Много е жалко, че дойде твърде късно, за да изкупиш вината си. Преди думите ти биха ме трогнали, но присъствието ти в този момент само доказва колко те е грижа за нас. Останеш ли, ще ни навлечеш куп беди.

— Моля те, Кристофър, разбери, че нямам други близки. Не ми отказвай обичта си. Така би унищожил най-хубавото у себе си — това, което те прави такъв, какъвто си. Не забравяй, че двамата с Кати сте различни. Ти не отстъпваш лесно от любовта. Не отстъпвай и сега, Крис. Проявиш ли упоритост, ще намериш начин да помогнеш и на Кати. Ще събудиш в сърцето й поне мъничко любов към мен. Ако не любов, то прошка — изхлипа тя. — Знам, че не бях добра майка.

Татко се разчувства, но бързо овладя емоциите си.

— Барт е най-важната ми грижа. Общуването му с теб го разстрои толкова много, че напоследък сънува само кошмари. Остави го намира. Излез от живота ни! Тръгни си и никога не се връщай. Ние не ти принадлежим. Преди много години можеше да докажеш обичта си неведнъж. Дори когато избягахме от теб, не бе късно да се появиш в съда, за да ни спестиш болезненото откритие, че бъдещето ни изобщо не те интересува. Махни се! Започни нов живот с богатството, заради което ни пожертва. Кати и аз искаме да се насладим на постигнатото с такива мъки.

Не знаех за какво става дума. Очевидно майка му бе причинила зло на него и Пол, но защо намесваха името на мама?

Старицата се изправи с достойнство и бавно отметна воала си. Затаих дъх. Татко също възкликна. Никога не бях виждал жена, която да изглежда толкова грозна и толкова красива едновременно. Лицето й бе набраздено от белези. Челюстите й се бяха отпуснали от възрастта. Косата й бе съвсем прошарена. Искаше ми се да не съм видял това лице.

Татко наведе глава.

— Защо го направи?

— Исках да ти покажа какво сторих със себе си, за да залича приликата с Кати. — Тя махна с ръка към дървения стол. — Виждаш ли къде седя? Обитавам само една от стаите на къщата. — После посочи удобните кресла с пухкави възглавници по тях. — Избрала съм неудобния, твърд стол, за да се самонакажа. Нося единствено черно, закачила съм огледала из целия дом, за да се стряскам ежедневно от грозотата и възрастта си. Искам да изстрадам греховете си. Мразя воала, но не го свалям от лицето си. Нищо, че ми е трудно да виждам през него. Заслужавам да мина през всички мъки. Създавам собствения си ад, за да не забравя геената, в която потопих собствените си деца. Вярвам, че един ден двамата с Кати ще разберете, че вече съм изкупила греховете си. Ще ми простите и ще се върнете при мен. Тогава ще мога да склопя спокойно очи, а баща ви няма да ме осъди толкова строго, щом се срещнем на небето.

— О — не се сдържах аз, — каквото и да сте направила, Ви го прощавам. Жал ми е да Ви гледам в тези черни одежди… — Обърнах се към татко и го побутнах. — Кажи, че й прощаваш, татко. Моля те, не й причинявай повече страдания. Та тя е твоя майка! Аз винаги бих простил на мама, каквото и да ми е сторила.

Баща ми се направи, че не ме е чул.

— Винаги си постигала това, което искаш — рече той с учудващо равен глас. — Забравяш само, че вече пораснах. Мога да устоя на хитрините ти, защото имам съпруга, която никога не ме е разочаровала. Тя ме научи на мъдрост. Избави ме от някогашната ми наивност. Искаш Барт за себе си, защото мислиш, че по право ти принадлежи, но Барт е наше дете. Някога считах, че Кати е постъпила нечестно, като ти го е отнела, но сега знам, че е била права.

— Кристофър — извика тя обезпокоена, — надявам се, че не би разгласил тайната си на целия свят!

— Имаш предвид твоята тайна. Разкриеш ли миналото ни, ще разкриеш и собствената си вина. Не забравяй, че тогава бяхме деца. В чия полза би отсъдил съдът — в твоя или в наша?

— Не разбираш ли, че го правя за ваше добро! — провикна се тя, докато татко ме избутваше към вратата. — Обикни ме отново, Кристофър! Дай ми възможност да поправя стореното!

Татко се извърна почервенял от гняв.

— Не мога да ти простя! Мислиш само за себе си. Както винаги. Нямам нищо общо с вас, госпожо Уинслоу! По-добре да не Ви бях срещал!

О, татко, помислих си аз, някой ден ще съжаляваш за думите си. Прости й, моля те.

— Кристофър — рече тя тихо, — ако двамата с Кати съумеете да ме приемете, ще заживеете по-добре. Бих могла да ви бъда от помощ.

— С парите си? — изсмя се презрително татко. — Решила си да ни изнудиш, а? Разполагаме с достатъчно средства. И с достатъчно щастие. Ние оцеляхме. Научихме се да се обичаме. И не сме убили никого, за да постигнем своето.

Убили? Нима е убила някого?

Татко ме хвана за ръка и тръгна към вратата.

— Татко, мисля, че можех да усетя присъствието на Барт в онази стая — казах аз на път за вкъщи. — Може да ни е подслушвал отнякъде. Сигурен съм, че беше наоколо.

— Добре — отвърна баща ми с отпаднал глас, — иди и го намери.

— Татко, защо не й простиш? Стори ми се, че се разкайва искрено за прегрешенията си към вас с мама. — Усмихнах се и го дръпнах лекичко, за да се върне с мен и да й каже някоя добра дума. — Няма ли да е чудесно, ако празнуваме Коледа с двете ни баби?

Баща ми поклати глава и продължи напред. Направи няколко крачки и се обърна:

— Джори, обещай да не казваш на майка си.

Изпълних желанието му, но ми стана мъчно. Не знаех дали съм чул истината за него и майка му. Може би се бях докоснал само до част от загадката, която никога не са разкрили пред мен. Искаше ми се да се затичам, за да го попитам защо мрази майка си, но изражението му показваше красноречиво, че не би отговорил на подобен въпрос. Странното бе, че изпитвах някакъв страх да узная повече.

— Ако намериш Барт, го доведи вкъщи и намери, начин да прикриеш завръщането му. Моля те, Джори, не споменавай новата съседка. Аз ще се погрижа за нея. Тя ще си отиде и ще ни остави на спокойствие.

Повярвах му, но ми стана жал за старицата. Не се чувствах обвързан с нея, но не се сдържах да не попитам:

— Какво е сторила майка ти, та не можеш да й простиш? А и защо толкова настояваше да я посетим, след като я мразиш?

Баща ми зарея поглед пред себе си и бавно заговори:

— Джори, страхувам се, че твърде скоро ще узнаеш истината. Дай ми време, за да намеря точните думи, с които да задоволя любопитството ти. Вярвай, че майка ти и аз винаги сме искали да разкрием тайната си. Изчаквахме двамата с Барт да пораснете, за да разберете как е станало така, че едновременно обичам и мразя майка си. Колкото и тъжно да е, много деца изпитват към родителите си смесени чувства.

Прегърнах го, без да изпитам срам от поведението, което не приляга на истинските мъже. Аз обичах баща си. А истинските мъже да вървят по дяволите.

— Не се притеснявай за Барт, татко. Ще го доведа у дома.

Проврях се между вратите на имението точно преди да се затворят безшумно зад гърба ми. Озовах се отново на най-тихото място в света.

Скрих се бързо зад едно дърво, защото видях Джон Амос да отвежда брат ми от къщата.

— Знаеш какво трябва да направиш сега, нали!

— Да, сър — рече Барт механично.

— Знаеш какво ще се случи, ако не изпълниш нарежданията ми, нали!

— Да, сър — отвърна брат ми като хипнотизиран. — Злото ще сполети всекиго и най-вече мен.

— Да-а-а, злото-о-о… ще съжаляваш-ш-ш…

— Мъжът е заченат в грях от жената…

— Мъжът е заченат в грях от жената…

— А тези, които прегрешат…

— Трябва да страдат.

— Как трябва да страдат?

— Непрестанно и всячески. Само смъртта ще им даде покой.

Не можех да повярвам на ушите си. Какво е направил с брат ми този човек?

Те се отдалечиха, а аз ги проследих, за да видя как Барт минава над стената и си отива вкъщи. Джон Амос се върна в имението и загаси лампите.

Сетих се, че не бях чувал лая на Епъл. Нима големите кучета не пазят къщата от такива като мен? Промъкнах се до обора и извиках името му. Никакъв отклик. Провикнах се по-силно и запалих газовата лампа, закачена на вратата. От гледката, която се разкри пред очите ми, дъхът ми секна.

О, Господи! Как е възможно някой да се отнесе толкова жестоко към едно животно? Да забие вила в излинялото тяло, което някога бе толкова пухкаво и красиво… а сега бе цялото обляно в кръв. Засъхнала кръв с цвета на стара ръжда. Изтичах навън и повърнах.

След един час татко изкопа гроб и положи в него огромното куче, което тъй и не успя да порасне. И двамата знаехме, че ако деянието се разчуе, Барт ще остане завинаги зад решетките.

— Може да не го е направил той — каза татко, когато се прибрахме. — Не мога да повярвам, че е способен на подобно нещо.

„Имало една старица, която живеела в близост. Носела черни одежди и черен воал. На два пъти била свекърва на мама. Но омразата й към нея нямала граници.“

Татко още не бе разкрил тайната си. Оплитах се във всевъзможни догадки. Изпитвах смесени чувства, но от време на време се поддавах на желанието си да приема жената в черно за своя истинска баба, защото Крис бе за мен истинският ми баща.

Знаех, че всъщност синът на Пол е Барт. Ето защо господарката се интересуваше от него, а не от мен. Моята баба бе мадам Мариша. А между старата дама и Барт съществуваше кръвна връзка. Яд ме бе, че не съм истинският внук на една толкова загадъчна жена, която иска да страда, за да изкупи вината си. Реших, че трябва да се грижа за Барт.

Отидох да го видя какво прави. Барт се бе свил на леглото си с палец в уста. Спеше с невинното изражение на бебе. Ето го малкото момче, което винаги е било в сянката ми, винаги се е опитвало да се сравнява с това, което съм направил не неговата възраст, но никога не е успявало да постигне целите, заложени предварително от мен. Не е проходило преждевременно, не е проговорило бързо, не се е усмихнало чак до първата си годинка. Като че ли е знаело по рождение, че ще бъде винаги второ. Сега бе открило единствения човек, който би го поставил на челно място. Радвах се, че братчето ми се бе сдобило със своя собствена баба. Макар и да бе облечена в черно, си личеше каква хубавица е била някога… Баба Мариша не би могла да се сравнява с нея.

И все пак… някои парченца от мозайката липсваха.

Каква бе ролята на Джон Амос Джаксън във всичко това? Защо една любеща майка, която желае да се помири със сина, снахата и внуците си… би довела такъв отвратителен човек със себе си?