В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (16)

Мракът наоколо

На следващата вечер мама и татко се разположиха пред камината във всекидневната. Аз се свих на пода до вратата, за да не ме видят. Имах угризения, че се опитвам да ги подслушвам, но си мислех, че фактите са по-полезни от предположенията.

Отначало си говориха общи работи, но по едно време мама спомена посещението при доктор Оубърман.

— Барт ме мрази, Крис. Мрази и теб, и Джори, и Синди. Ема също не е негова любимка, но със сигурност ненавистта му към мен е най-силна. Заради това, че не обичам само него.

Татко притегли мама към себе си. Продължиха да разговарят. Споменаха, че трябва да проверят дали Барт е в стаята си. Скрих се в най-близкия шкаф и изчаках да минат пред мен.

— Вечерял ли е? — попита татко.

— Не — отвърна мама така, сякаш й се искаше Барт да спи непробудно, за да не й създава повече проблеми. Самото им присъствие, обаче, разбуди брат ми. Той не промълви нито дума, но ги последва в столовата. Дори едно десетгодишно намръщено момче трябва да се храни от време на време.

Всички се чувствахме неловко около масата. Ядяхме без апетит. Даже Синди бе придобила враждебно изражение. Ема изпълняваше мълчаливо задълженията си. Вятърът изведнъж утихна и дърветата застинаха. Стана много студено. Сетих се за гробовете от бръщолевенето на Барт.

Чудех се как мама и татко успяха да заведат брат ми на лекар. Нима е възможно някой да наруши мълчанието му? Татко и без друго бе потънал в грижи около собствените си пациенти, фактът, че обърна внимание на проблема би трябвало да убеди Барт в истинските му чувства.

— Лягам си — каза безучастно брат ми и стана, без да е поискал разрешение да напусне масата. Остави ни сами. Седяхме като омагьосани.

Татко наруши мълчанието.

— Барт не е на себе си. Очевидно нещо го притеснява толкова силно, че дори не му се яде. Трябва да разберем причината.

— Мамо — рекох аз, — струва ми се, че ако прекараш по-голямата част от вечерта до леглото на Барт, без да се отбиеш след това при мене и при Синди, нещата ще се пооправят.

Мама ме изгледа тъй, сякаш бях предложил прекалено просто разрешение. Татко се присъедини към мен, като добави, че подобно поведение едва ли би навредило, дори и да не помогне кой знае колко.

Барт се преструваше на заспал. Аз се дръпнах в сянката на вратата, за да остана незабележим. Имах готовност да спася мама, в случай че на брат ми отново му хрумне нещо опасно. Татко постави ръка на рамото ми и прошепна:

— Той е още дете, Джори. Едно много объркано дете. Малко по-дребничък от обичайното за възрастта му. Възможно е това да е също част от проблема. Барт има трудности с порастването.

Изчаках напрегнато да чуя още нещо.

— Странно е, че е толкова непохватен, като се има предвид грацията на майка му.

Погледнах към мама, приведена над брат ми, който се преструваше на дълбоко заспал. Тя изведнъж скочи и се затича към нас разстроена.

— Крис, страх ме е от него! Ако искаш, иди ти. Имам чувството, че ще се събуди и пак ще ми се разкрещи. Тогава бих го ударила. Ще ми се прииска да го заключа отново на тавана. — Сложи ръка на устата си. — Не, не исках да кажа това.

— Успокой се, Кати. Надявам се, че не те е чул. По-добре вземи два аспирина и лягай. Аз ще се погрижа за Барт и Джори.

Татко се усмихна широко. Всяка вечер си говорех с него преди лягане. Той ми даваше съвети как да постъпвам в трудни ситуации. Мъжки разговори — нашата малка тайна.

Баща ми набра смелост да иде при Барт. Знаех, че брат ми спи много леко, но този път не се събуди дори когато татко се друсна на леглото му.

Приближих се безшумно. Исках да се уверя, че Барт не се преструва. Можех да видя как играят очите му под клепачите.

— Барт… събуди се.

Барт подскочи като стреснат от топовен гърмеж. Очите му се бяха разширили от ужас. Втренчи се в татко.

— Синко, още няма осем часа. Ема е приготвила лимонов сладкиш. Тъкмо се е втвърдил в хладилника. Не ми казвай, че не искаш едно парченце. Вечерта е прекъсна. Когато бях на твоята възраст, си мислех, че здрачът е най-красивото време за игра навън. Игра на криеница, или на стражари и апаши…

Барт гледаше тъй, сякаш че татко говори на някакъв неразбираем език.

— Хайде, Барт, не се цупи. Аз те обичам. Майка ти те обича. Това, че си малко тромавичък, няма значение. Честта и достойнството на един човек са далеч по-важни. Престани да се преструваш на някого другиго. Няма защо да се правиш на съвършен. За нас ти си постигнал съвършенството.

Барт седеше и гледаше враждебно пред себе си. Нима татко бе сляп? Не можеше ли да забележи омразата в погледа на брат ми? Мама винаги е била по-проницателната. Нищо, че не е лекарка.

— Лятото си отива, Барт. Лимонените сладкиши все ги изяжда някой друг. Пропуснатото днес не се наваксва на другия ден.

Защо бе толкова мил към това момче, което би го убило с поглед?

Баща ми се изправи, а Барт послушно го последва. Внезапно брат ми се спусна напред, но татко го изпревари и препречи пътя му към задната врата. Барт се блъсна в него и се изтърколи назад.

— Ти не си мой баща — изрева брат ми. — Не можеш да ме измамиш. Ти ме мразиш и искаш да умра!

Татко се отпусна тежко на стола до мама. Барт отиде на люлката.

Всички изядохме по едно парче от сладкиша на Ема. Само Барт не се помръдна. Татко се изправи и каза, че трябва да мине край болницата. Погледна загрижело към Барт, а после прошепна на мама:

— Не му обръщай внимание, скъпа. Отпусни се. Скоро ще си бъда у дома. Мери Оубърман може да не е подходяща за Барт. Той е настроен враждебно към жените. Ще намеря друг психиатър. Този път ще гледам да е мъж. — Наведе се и я целуна. После се загледа в очите й и каза: — Обичам те, Кати. Моля те, престани да се притесняваш. Всичко ще се оправи. Ще го преживеем.

— Да — рече мама безучастно и погледна Барт крадешком, — но не мога да спра да се притеснявам… Той изглежда така объркан…

Татко също изгледа брат ми.

— Така е — потвърди той. — И Барт се опитва да оцелее. Виж как се е вкопчил във въжето на люлката, а е на трийсетина сантиметра от земята. Изглежда не се доверява на самия себе си. Струва ми се, че търси опора в игрите си на по-голям и по-умен. Чувства се безпомощен в ролята на десетгодишно момче. Трябва на всяка цена да намерим човека, който ще съумее да му помогне.

— Внимателно зад волана — рече мама както обикновено и се сви уплашена.

Бях решил да се поддържам в готовност, за да мога да защитя мама и Синди, ако се наложи, но ми се доспа. Барт си седеше на люлката с поглед, зареян в празното пространство.

— Ще сложа Синди да си легне — каза мама. — Барт, време е за лягане… ще дойда в стаята ти след няколко минути. Измий си зъбите, лицето и ръцете. Запазили сме парче сладкиш за тебе.

Барт мълчаливо слезе от люлката и заразглежда внимателно стъпалата, дланите си, копчетата на пижамата, облаците в небето и далечните хълмове.

Влезе в къщата и тръгна от стая в стая. Ту вдигаше някой предмет, ту го хвърляше на земята. За момент прикова поглед в малката венецианска лодка, а после се втренчи в порцелановата балерина — една фигурка, подарена от мама на доктор Пол след сватбата им. Балерината много напомняше на майка ми като по-млада.

Барт вдигна предпазливо фигурката, обърна я и се зачете в печата от долната й страна. След това опипа замръзналите златни къдрици, извити назад с фиби под формата на китайска роза.

Брат ми изпусна балерината съвсем предумишлено, фигурката падна на голия под и се разби на няколко едри парчета. Спуснах се, за да ги събера. Все се надявах, че ще е възможно да ги залепя, преди мама да е забелязала стореното, но Барт стъпи върху главата на балерината и я разтроши безмилостно.

— Барт! — извиках аз. — Как можа! Знаеш, че мама беше толкова привързана към тази фигурка! Не трябваше да правиш така.

— Не ме учи какво трябва и какво не трябва да правя! Остави ме на мира. Само да си се раздрънкал, че си ме видял! Всичко беше случайност, разбра ли? Случайност!

Отново говореше с гласа на старика, в който обичаше да се превъплъщава.

Изтичах за метлата и лопатата, за да измета останките. Може пък мама да не забележи, че рафтът е празен!

След малко видях, че Барт е застанал близо до мама и Синди. Тайно ги наблюдаваше, но мама случайно погледна към него и го забеляза. Видях я как пребледня. Опита се да се усмихне, но лицето й застина в странна гримаса.

Барт се спусна светкавично към мама и изблъска Синди от скута й. Сестричката ни изпищя ужасена, опитвайки се да се изправи. Изтича към мама, прислони се до нея и изхленчи:

— Защо го направи, Барт?

Брат ми застана с разкрачени крака и й метна един унищожителен поглед. После напусна стаята, без да се обърне.

— Мамо — рекох аз, — Барт не е с всичкия си. Хубаво е, че татко ще го води на психиатър. Трябва обаче да го остави в болницата, докато се оправи.

Мама изхлипа, а след като сложи Синди да спи, не издържа и горко се разплака. Прегърнах я за успокоение. Почувствах се пораснал и отговорен.

— Джори, мили Джори, защо ме мрази Барт? Какво съм сторила?

Нима можех да кажа нещо? Аз самият не знаех отговора.

— Може би трябва да се опитаме да разберем как е станало тъй, че двамата сме толкова различни един от друг.

— Джори, животът ми бе низ от препятствия. Имам чувството, че ще рухна, ако се случи още нещо лошо… трябва да внимавам. Хората са много сложни същества, Джори. Особено големите. Когато бях десетгодишна, порастването ми изглеждаше толкова лесна работа. Мислех, че големите имат силата и правото да вършат каквото си поискат. Никога не съм подозирала колко е трудно да бъдеш родител. Проблемите ми не са свързани с теб, разбира се… не, миличък…

Знаех, че никак не й е било леко. Първо е загубила родителите си, после Кори, Кари, баща ми и втория си съпруг.

— Барт е моето наказание — прошепна мама. — През цялото време, докато го износвах в утробата си, страдах от чувството за вина. Обичах баща му с цялото си сърце… а стана така, че допринесох за смъртта му.

— Мамо — рекох аз с усещането, че съм открил нещо важно, — не мислиш ли, че Барт чувства интуитивно вината ти всеки път, щом го погледнеш?