В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (13)

Завръщането

Много ми харесва как ме глези мама. Знам, че това няма да продължи дълго. Ще се промени, веднага щом се оправя. Няма да ги забравя двете безкрайни седмици в болницата. Искаха да ми вземат крака и да го хвърлят в огнената пещ. Все поглеждах под завивките, за да видя дали си е на мястото. Ех, кога ли ще започнем училище, та да разкажа на всички как за малко да ми направят ампутация. Ще ги ударя в земята. Ама и кракът ми си го бива. Издържа геройски. Аз думичка не казах. Постъпих като истински боец.

Помня угриженото лице на татко, наведено над мен. Може пък и наистина да ме обича, дори и да не съм негов син.

— Татко! — извиках аз, щом го видях да влиза в стаята. — Май идваш с добра вест.

— Радвам се, че си толкова бодър и усмихнат. — Седна на крайчеца на леглото и ме целуна. Уф, че се засрамих. — Барт, познай какво ще ти кажа! Коляното ти заздравява, температурата ти е нормална, а това че съм лекар, ти дава известни привилегии. Днес те изписвам. Страх ме е, че съвсем ще се стопиш в тази болница. Върнеш ли се у дома, ще се възстановиш по-бързо с вкуснотиите, дето ги приготвя Ема.

Погледна ме така нежно, сякаш бях Джори. Направо ми се доплака.

— Къде е мама? — попитах аз.

— Днес трябваше да тръгна по-рано и затова тя реши да остане вкъщи. Ще се посвети на приготовленията за тържеството по случай завръщането ти. Надявам се, че нямаш нищо против.

Не беше точно така. Много ми се искаше да я видя до себе си. Сто на сто е останала у дома, за да глезоти Синди и да й бучка разни пандели в косата. Реших да запазя мълчание. Татко ме пренесе до колата си. Страхотно бе да усетя пак топлите лъчи на слънцето. Да знам, че си отивам вкъщи.

Стигнахме у дома. Отворихме входната врата и татко ме постави внимателно на разтрепераните ми нозе. Мама се втурна към нас, но целуна първо татко. Усещах, че се страхува да погледне към мен, защото бе забелязала колко съм измършавял и погрознял. Трябваше да се насили, за да ми се усмихне. Когато най-сетне се доближи, за да изпълни дълга си към оживелия син, аз се свих инстинктивно назад. Виждах я как се преструва, че ми се радва. Знаех, че изобщо не ме обича и няма нужда от мене. Джори също ни посрещна с престорен възторг. Сигурен съм, че биха се радвали сто пъти повече да ме видят умрял. Почувствах се като детето Малкълм — нежелан, отхвърлен и нещастен.

— Скъпи Барт, защо изглеждаш така потиснат? — попита мама. — Не се ли радваш, че си у дома? — Протегна ръце към мен и се опита да ме целуне, но аз си извърнах главата. Забелязах колко я натъжи това, но хич не ми пукаше. Нали знаех, че само се преструва! — Чудесно е, че се върна при нас, Барт — заувърта тя. — Двете с Ема не сме седнали от сутринта. Сготвили сме любимите ти ястия, та да забравиш по-бързо болничната храна. — Тя отново се усмихна и се опита да ме прегърне, но аз реших да не се поддавам на „женската лукавост“, както би се изразил Джон Амос. Вкусните ястия, целувките и прегръдките са типичните нейни проявления. — Барт, съвземи се. Двете с Ема приготвихме всичките ти любими гозби.

Втренчих поглед в лицето й. Мама се изчерви и промълви едва-едва:

— Искахме да те зарадваме.

Тя продължи да се преструва на щастлива, а татко ми донесе късо бастунче.

— Опитай се да прехвърлиш тежестта си на бастунчето, докато коляното ти заздравее напълно — инструктира ме той.

Ама че смешно. Сега ще куцукам като някой дедик. Малкълм Фоксуърт на старини. Харесваше ми да се грижат за мен, да се притесняват, че не ми се яде. Нито един от подаръците им не можеше да се сравнява с това, което бих получил от баба.

— За Бога, Барт — смушка ме Джори на вечеря, — не бъди толкова неблагодарен. Те положиха извънредно много усилия, за да те зарадват…

— Мразя ябълкови сладкиши.

— Преди казваше, че са ти любимите.

— Не е вярно! Мразя и печеното пиле, и пюрето, и салатата — всичко мразя!

— Убеден съм — отвърна смръщено Джори и ми обърна гръб. После се протегна към пилето в чинията ми. — Ами… щом не го искаш, аз ще ти помогна. — Излапа и последната троха. Значи нямаше да успея да се промъкна през нощта, за да си го изям на спокойствие. Нищо, нека стана кожа и кости, та наистина да се притеснят. Нека издъхна, за да разберат колко им липсвам.

— Барт, хапни нещо — рече умоляващо мама. — Защо не ти харесва сладкишът?

Изръмжах и плеснах ръката на Джори, насочена към десерта ми.

— Аз го обичам със сладолед.

Мама светна и извика на Ема да донесе сладоледа.

Бутнах чинията си настрана и се изтегнах в креслото.

— Не ми е добре. Искам да остана сам. Това суетене ми разваля апетита.

Татко вече губеше търпение. Не се скара на Джори, задето ми изяде сладкиша. Само един час им трябваше, за да се уморят от присъствието ми. Сигурно тайно се ядосват, че не съм умрял.

— Кати — рече татко, — не го карай да яде. Щом няма апетит, нека се извини и напусне масата.

Стомахът ми стържеше от глад. Джори бе излапал парчето пред мен, така че не можех да се насладя на най-любимия си десерт. Седях си гладен на масата, а те забравиха за мен. Говореха си, смееха се — държаха се тъй, все едно че съм още в болницата. Станах и закуцуках към стаята си.

— Барт — провикна се татко, — не бива да играеш навън, докато не оздравееш напълно. Легни да поспиш. Постави крака си на високо. По-късно можеш да погледаш телевизия.

Телевизия. Ама че удоволствие по случай завръщането ти! Престорих се на послушен. Влязох в стаята си и изкрещях, преди да затворя вратата:

— И никой да не ме безпокои!

Не стига, че прекарах две седмици затворен в болницата, ами и сега искат да ме изолират от света. Ще им дам да разберат! Никой не е в състояние да ме задържи вкъщи.

Прекарах затворен още цели шест дни. Наблюдаваха ме денонощно. Най-сетне успях да се измъкна през прозореца. Простих се с пътуването до Дисниленд, но няма да оставя всичко да ми се изплъзне от ръцете.

Покатерих се с мъка на огромното дърво до стената. Отново ме заболя кракът. Убедих се, че болката не е никак хубаво нещо. Това да съм „нормален“ вече не ми харесваше. Помня как веднъж Джори си изкълчи глезена, но продължи да танцува, без да обръща внимание на болката. И аз няма да й обръщам внимание.

Огледах се дали не ме следи някой. Наоколо беше пусто. Кой ли го бе грижа какво правя! Откъм хралупата под мене се разнесе неприятна миризма на разлагаща се плът. Какво беше това? Нещо ми се въртеше из главата, но не можех да си спомня.

Епъл, по-добре да насоча мислите си към Епъл. Ще се престоря, че болното коляно е на някой немощен старик и няма да му обръщам внимание. Здравият ми крак искаше да тича, но болният бе взел надмощие над желанията ми и ме заставяше да пълзя едва-едва, облегнат на бастуна си.

Ох! Ами ако видя Епъл да лежи бездиханен в обора! Каква тъжна гледка би било това. Ще се тръшкам, ще крещя и ще упреквам тези, които ме накараха да тръгна на изток и да изоставя най-добрия си приятел. Само животните знаят как да обичат.

Като че от последното ми идване тук бяха изминали сто години. Куцукането до вратата на имението ми се стори също цяла вечност. Хайде, стегни се, казвах си аз. Изпълни се с мъжество. Мисли за Малкълм. Приготви се за най-ужасяващата гледка в живота си. Епъл те обичаше твърде много, заради което заплати с живота си. Никога вече не бих си намерил такова предано куче-пони.

Клатушках се напред-назад. Ту наляво, ту надясно. Зави ми се свят. Усетих нечие присъствие зад себе си. Надникнах през рамо, но не видях никого. Само заплашителните храсти, подрязани във формата на хищници. Тия глупави градинари можеха да измислят нещо по-добро, вместо да пилеят пари на вятъра. Ето, сега разсъждавах като Малкълм. Джон Амос би се гордял с мен. Трябва непременно да го открия, за да поумнея още малко.

Изпълнен с нерадостни предчувствия, доближих любимото място на Епъл. Изведнъж около мен се спусна тъмнина. Нима ослепявам! Почуках около себе си с бастунчето. Мрак. Защо е толкова тъмно? Придвижвах се бавно напред. Всички прозорци на обора бяха затъмнени. Горкият Епъл. Оставили са го да гладува сред непрогледния мрак. На гърлото ми заседна буца. Сърцето ми се късаше от мъка по животното, което ме бе обичало повече от себе си.

Трябваше да се насиля, за да продължа. Видя ли Епъл мъртъв, нещо в мен ще се пречупи. Знам си го. Безсмъртната ми душа, която според Джон Амос трябвало да остане чиста и неопетнена, ще бъде завинаги белязана.

Още една стъпка. Спрях. Ето го Епъл — жив! Прозорецът на обора бе широко отворен, а той се бе заиграл с една червена топка. Гонеше я, побутваше я с муцуна и я мачкаше с големите си лапи. Чинийката му бе пълна с храна, а купичката встрани — с прясна вода. Застанах разтреперан на прага. Епъл продължи да си играе, без да забележи присъствието ми. О, Господи, та аз изобщо не съм му липсвал!

— Как не те е срам! — изревах аз. — Хапваш си, пийваш си, забавляваш се на воля! А аз бях на прага на смъртта. Мислех си, че ме обичаш. Че ще се поболееш от мъка по мен. А ти дори не излая от радост, че ме виждаш. МРАЗЯ ТЕ, ЕПЪЛ! МРАЗЯ ТЕ, ЗАДЕТО НЕ МЕ ОБИЧАШ!

В този миг Епъл ме видя и се втурна към мен с вдигната опашка. Нахвърли се да ме ближе и целува, но вече не можеше да ме измами. Нека си намери някой друг, който да се грижи за него по-добре. Никога вече няма да го среша.

— Защо не се поболя от мъка по мен? Защо си още жив? — крещях аз яростно. Исках да го накарам да се отдръпне засрамен. Епъл усети гнева ми, приклекна и подви опашка. Главата му клюмна умърлушено.

— ДА СЕ МАХАШ ОТ ТУК, ЧУВАШ ЛИ! АКО БЕШЕ СТРАДАЛ ТАКА, КАКТО СЕ МЪЧИХ АЗ, СЕГА ЩЕШЕ ДА СЕ РАДВАШ, ЧЕ МЕ ВИЖДАШ ОТНОВО! — Грабнах съдинките му и ги запратих в дъното на варела. После метнах червената топка през прозореца. Епъл ме наблюдаваше притихнал. Чувствах, че желаеше да се одобрим, но вече беше твърде късно.

— Сега ще усетиш отсъствието ми — разхлипах се аз и закуцуках към вратата. Затворих всички прозорци, пуснах щорите и го заключих. — Да пукнеш дано от глад и тъмнина! Никога няма да се върна при тебе!

Излязох от обора, но се сетих за мекото сено, настлано по пода. Върнах се обратно, грабнах вилата и го изринах навън. Епъл заскимтя и се опита да ме побутне с муцуна. Не е познал.

— Хайде сега да те видим как ще лежиш на студения, твърд под! Няма да ти е много удобно, ама хич не ми пука, защото вече не те обичам! — Избърсах ядно сълзите си и се почесах.

През целия си живот бях имал само трима приятели — Епъл, баба и Джон Амос. Епъл ме бе забравил, а един от другите двама ми бе изменил с грижите си към кучето. Трябва да е баба, защото Джон Амос не би си дал труд за подобно нещо.

Тръгнах омаян към къщи. Същата нощ кракът ме заболя толкова силно, че татко реши да ми даде лекарство. Седна на леглото ми, прегърна ме и заговори за сладките сънища, които ще ме споходят.

Грозота. Безмерна грозота. Разхвърляни кости. Кървави реки и огнени океани. Мъртъв съм. Цветята за погребението ми са на олтара. Цветя от хора, които не познавам. Те идват, за да ми кажат колко се радват, че съм умрял. Около мен се носи дяволска музика. Мразя музиката. Мразя балета.

Първият слънчев лъч погъделичка лицето ми и ме избави от кошмара. Отворих очи, готов да видя най-ужасното. Джори стоеше до леглото ми с нажален вид. Нямам нужда от съжаление.

— Ти плака цяла нощ, Барт. Много ли те боли кракът?

— Изобщо не ме боли! — креснах аз.

Отидох в кухнята. Мама хранеше Синди. Ама че тъпо хлапе. Ема пържеше бекона за закуска.

— Искам само кафе и препечена филийка — изкрещях аз. — Друго не ми трябва.

Мама трепна и пребледня.

— Барт, недей да викаш. За първи път чувам, че ще пиеш кафе. Откъде ти хрумна?

— Време е да се съобразите с възрастта ми! — троснах се аз. Разположих се внимателно в креслото на баща ми. Татко влезе и забеляза, че съм заел мястото му, но не каза нищо. Седна на моя стол и си наля кафе със сметана. После ми подаде пълната чаша.

— Не пия кафе със сметана!

— Та ти дори не си го опитал, Барт.

— Какво от това? — Знаех, че Малкълм е обичал чисто кафе, така че ще следвам примера му. Загледах се в сухата, препечена филийка пред себе си. Ако искам да бъда като Малкълм, не бива да я мажа с масло и мармалад. Лошо храносмилане. От това е страдал Малкълм. Трябва и аз да внимавам.

— Татко, какво е лошото храносмилане?

— Нещо, което можеш да избегнеш.

През цялото време се опитвах да се държа като Малкълм. След няколко секунди татко коленичи пред мен, за да прегледа крака ми.

— Днес изглежда по-зле от вчера — каза той и ме изгледа подозрително. — Нали не си пълзял из градината, Барт?

— Не! — отрекох аз. — Да не съм луд! Сигурно е от завивките. Много са груби тия чаршафи. Мразя памучното бельо. Коприненото е по-хубаво. — Малкълм е използвал само свилени завивки.

— Откъде знаеш? — попита татко. Никога не си спал на копринен чаршаф! — Той почисти коляното ми, напудри го с някакъв бял прах и го превърза. — Виж какво, Барт, трябва наистина да внимаваш. Ще стоиш в къщата. Никакво излизане в градината. Никакъв заден двор. Никакво пълзене из мръсотията.

— Не е заден, а е вътрешен двор — изръмжах аз, за да му покажа, че не знае всичко.

— Добре де, вътрешен двор е. Сега доволен ли си?

Не. Никога не съм доволен. Хм, всъщност изпитвам задоволство само понякога — когато се преструвам на Малкълм. Всемогъщият, всезнаещ богаташ. Неговата роля ми се струва най-лесната. Ако му подражавам усърдно, сигурно ще стана като него. Заможен, всесилен и обичан.

Денят ми се стори безкраен; Всички вкъщи ме наблюдаваха. Наближи времето за вечеря. Мама взе да се разкрасява за завръщането на татко. Ема готвеше. Джори беше на балет, а аз се измъкнах незабелязано в градината.

Беше настъпило времето на дългите, призрачни сенки. Нощните насекоми зажужаха около лицето ми. Реших да ида при Джон Амос. Намерих го да чете някакво списание в стаята си. Скри го веднага, щом нахлух, без да почукам.

— Не бива да правиш така — каза кисело той. Дори не се усмихна, за да ме приветства след дългото отсъствие.

Аз придобих твърдото, застрашително изражение на Малкълм.

— Ти ли си хранил Епъл, докато ме нямаше?

— Разбира се, че не — отвърна той припряно. — Баба ти беше. Тя му даваше храна и вода. Нали ти казах, че на жените не може да се разчита! Корин Фоксуърт не е изключение. Тя също използва женската лукавост, за да превръща мъжете в свои роби.

— Корин Фоксуърт? Така ли се казва баба?

— Ами да, нима не знаеш? Тя е дъщерята на Малкълм. Кръстил я е на майка си, за да ся спомня вината коварството на жените. За да не забрави, че може да го предаде и собствената му дъщеря. Той се грижеше добре за нея. Мисля, че дори прекаляваше понякога.

Приказките за женското коварство ми бяха дошли до гуша.

— Защо не си оправиш зъбите? — попитах аз. Никак не ми се нравеше навика му да съска и плюе, когато говори.

— Браво, момче! Малкълм би казал същото. Виждам, че имаш напредък. Болестта се е отразила добре на душата ти. Слушай, Барт, Корин е твоята истинска баба. Някога е била омъжена за истинския ти баща. Била е любимката на Малкълм, но не е оправдала любовта му. Извършила е грях и затова трябва да бъде наказана.

— Трябва да бъде наказана?

— Да, и то жестоко. Недей да се издаваш пред нея. Нека си мисли, че чувствата ти не са се променили. Преструвай се, че я обичаш все така силно. Това би я направило по-уязвима.

Знаех значението на думата „уязвим“. Беше едно от новите попълнения в речника ни. Джон Амос взе Библията си и постави дланта ми върху излющената й корица.

— Това е Библията на Малкълм. Завеща я на мен… е, можеше и повечко да ми остави.

Осъзнах, че Джон Амос е единственият човек на този свят, който не ме е разочаровал. Ето го верният приятел, когото отдавна търсех. Бе по-възрастен от мен, но аз умеех да се държа като по-голям. Само дето не можех да си вадя ченето, за да го поставя в чашка от слонова кост.

Изпитах желание да измъкна ръката си, но не знаех какво може да последва.

— Закълни се в Библията, че ще изпълниш желанието на Малкълм, внукът му да отмъсти на тези, които са го наскърбили най-много.

Как можех да обещая подобно нещо, след като все още обичах баба? Ами ако Джон Амос лъже? Не бих се учудил, ако на Джори му бе хрумнало да се грижи за Епъл.

— Защо се колебаеш, Барт? Не знаех, че си страхливец. Помисли за майка ти, затова как използва тялото, лицето, целувките и прегръдките си, за да сломи волята на баща ти. Спомни си колко изморен се връща той всяка вечер и си задай въпроса защо. Заради себе си ли се блъска или заради нея — за да й осигури възможността да се труфи с нови рокли, палта и бижута, и да се разполага в просторната къща. Мъжете работят, за да се забавляват жените им.

Преглътнах тежко. Мама също работи. Тя преподава уроци по балет. Но това е по-забавно, отколкото да си в болницата, нали? Дали си купува нещо със собствените си пари? Не мога да си спомня.

— Сега иди при баба си. Дръж се нормално и скоро ще разбереш кой те е предал. Не съм аз, така да знаеш. Не забравяй да подражаваш на Малкълм. Наричай я „Корин“. Ще видиш как ще се изчерви от чувство за срам и вина. Очите й ще се разширят от страх. Така ще се убедиш в моята преданост и почтеност към тебе.

Положих клетва да отмъстя за Малкълм, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Закуцуках към любимия салон на баба. Застанах на прага и се загледах в нея. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение. Горях от желание да се втурна в прегръдките й. Дали не трябва да й дам възможност да ми обясни своята гледна точка, преди да започна да се държа като Малкълм?

— Корин — изръмжах аз. О, Боже, друго си е да си Малкълм! Чувстваш се силен и непобедим.

— Барт — извика радостно баба и стана с протегнати ръце. — Най-сетне дойде да ме видиш! Така се радвам, че си жив и здрав. Но… кой ти каза името ми?

— Джон Амос — отвърнах аз и се намръщих. — Разбрах, че си хранила Епъл в мое отсъствие. Вярно ли е това?

— Разбира се, миличък. Той така тъгуваше за теб, че ми дожаля. Бях готова на всичко, за да му угодя. Ти не ми се сърдиш, нали?

— Как можа да ми го отнемеш? — разхлипах се аз като бебе. — Той бе най-добрият ми приятел. Единственото същество на този свят, което ме обичаше от цялото си сърце, а ти ми го отне. Сега сигурно се е привързал към тебе.

— Успокой се, Барт. Той ме приема, но обича само теб.

Вече не се усмихваше. Джон Амос се оказа прав. Веднага разбра, че мога да отгатна хитрините й.

— Не бъде груб с мене — захленчи баба. — Грубостта не подхожда на едно десетгодишно момче. Измина толкова време, откакто не съм те виждала. Място не можех да си намеря, а ти изобщо не ми се радваш.

Изведнъж волята ми се стопи и се спуснах към нея с разтворени обятия.

— Бабо! Аз наистина се ударих лошо! Да ме беше видяла как се потях на онова легло. Увиха ме в студен чаршаф, а мама и татко ме разтриваха с лед. Имаше един гаден доктор, който искаше да ми отреже крака, ама татко не му позволи. Онзи доктор каза, че се радва, дето не съм негов син. — Спрях, за да си поема въздух. Малкълм вече не ме интересуваше. — Бабо, аз разбрах, че татко все пак ме обича. Иначе щеше да позволи на онзи очилатия да ми отреже крака.

Баба се стресна.

— Но, Барт, как е възможно да се съмняваш, че баща ти те обича? Да не съм те чула да говориш такива работи. Кристофър винаги е бил мил и обичлив…

Откъде знаеше името на татко? Присвих подозрително очи. Баба бе запушила уста, сякаш току-що е издала някаква тайна. Изведнъж се разплака.

Сълзи. Любимото женско оръжие.

Извърнах се отвратен. Мразя сълзите. Мразя слабите характери. Поставих ръка на гърдите си, за да усетя дневника на Малкълм, тикнат под ризата ми. Този дневник ме изпълваше със сила. Нищо, че съм затворен в това несъвършено, детско тяло. Баба скоро ще разбере кой е господарят.

Стана време да се прибирам.

— Лека нощ, Корин.

Оставих я разплакана. Не можех да си обясня как е научила името на баща ми.

Върнах се в градината ни и изрових прасковената костилка. Още не е пуснала корени. Не ми вървеше много с цветята. То и за какво ли изобщо ме биваше? Имах талант единствено за превъплъщенията си в Малкълм. Затова пък ставах все по-добър и по-добър. Същата вечер си легнах с усмивка на уста.