В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (11)

Уроци

Юли. Моят месец. „Заченат в огън, в пламъци роден“ — каза Джон Амос, когато му съобщих, че скоро ставам на десет години. Не знам какво имаше предвид, а и пет пари не давам. След някой и друг ден ще бъда в Дисниленд! Хип-хип-ура! Само дето Джори ми разваля удоволствието с посърналата си физиономия. И то защо? Заради онова глупаво кутре, което не се прибрало навреме.

Чудех се как да подсигуря Епъл до завръщането от Дисниленд. При едно от посещенията ми в обора Джон Амос ме сграбчи изневиделица и ме повлече към задушната си бърлога над гаража.

— Барт, я седни на онзи стол и ми почети от дневника на Малкълм. Господ да те убие, ако ме лъжеш, че се занимаваш с него редовно.

Вече не се чувствах зависим от Джон Амос и затова си позволих да го изгледам с презрение. Точно както Малкълм би премерил с поглед един приведен, накуцващ и фъфлещ дъртак. Все пак, седнах и зачетох на висок глас:

„Пропилях младостта си в търсене на земни наслади. Едва когато стигнах трийсетте, разбрах, че единствена цел на живота ми до този момент е била трупането на имане. Изпитах остра нужда да се облегна на религията. Разбрах, че е време да изкупя греховете си. Бях паднал дотам, че желаех жените ненаситно — колкото по-порочни, толкова по-добре. Нищо не ми доставяше по-голямо удоволствие от това да превърна една надменна хубавица в моя робиня, като я заставя да върши неща, надхвърлящи всякакви рамки на благоприличието. Да я шибам с камшици, да разкъсвам свежата й плът с плющящи удари. Видът на шурналата кръв ме възбуждаше и опияняваше. Тогава разбрах, че трябва да потърся бога, за да спася душата си от геената огнена.“

Вдигнах поглед от тетрадката. Тези увъртаници не ми говореха нищо.

— Разбираш ли посланието на Малкълм, момчето ми? Колкото и да мразиш жените, все можеш да извлечеш удоволствие от тях. Ала цената е твърде висока. За съжаление Бог е вложил у нас и греховни помисли. Опитай се да ги потиснеш с възмъжаването си. Запомни добре, че жените щете провалят. Те ме докараха на тоя хал. Прислужник! А можех да бъда къде-къде по-изтъкнат…

Джон Амос ми стана досаден. Реших да ида при баба. Тя ме обичаше много повече от Господа. Повече от всекиго другиго. И ме обичаше такъв, какъвто съм. Обичаше ме толкова много, та бе готова дори да ме излъже, че ми е истинска баба. Много добре знаех, че това е невъзможно.

 

 

Съботата е най-хубавият ден от седмицата. Вторият ми баща си е у дома и мама прелива от щастие. Тя е наела някаква загубена помощница за часовете си по балет, така че да може да прекарва повече време със Синди. По цял ден й гугука и се чуди какво ново да й облече. Все едно че на някой му пука как изглежда тая глезла! Джори е на урок по балет, където се среща със смотаната си приятелка. Сто на сто до обед ще се е прибрал. Само ще ми развали плановете. А имам толкова неща за вършене. Да се погрижа за Епъл. Да поседя на скута на баба и да послушам песните й. Направо не знам как ще успея за една сутрин.

Джон Амос ми предаде още няколко урока върху завещаното от Малкълм. Вече усещах ползата от тях. Чувствах се далеч по-силен и могъщ.

Този следобед поставиха един съвсем нов пластмасов басейн специално за Синди. Сякаш старият не е достатъчно добър. Ама че загубено хлапе! Всичко трябва да е ново-новеничко за нея. Купиха й дори бански костюм на червени и бели ивици с мънички презрамки и панделки, които все се опитва да развърже.

Джори хукна да търси фотоапарата си, за да снима Синди. Щрак! Щрак! Щрак! После помоли мама да го снима с бебето.

Е, мама само дето не подскочи от радост. А мен изобщо не ме поканиха. Сигурно защото все си плезя езика или правя гримаси. Казват, че съм царят на провалената снимка.

Бях затънал в храстите. Коленете ме сърбяха. Разни гадинки пълзяха по лицето ми. Ама че ги мразя! Опитвах се да ги прогоня и гледах примижал към глезлата в басейна. Плискаше водата около себе си и се забавляваше така, както никога не съм се забавлявал.

Когато се опитат да ме вземат със себе си на изток, аз ще избягам, ще се върна на автостоп и ще се погрижа за Епъл, Малкълм би направил същото. За какво съм им притрябвал на ония мъртъвци? На тях им е все едно дали съм оставил някое и друго цвете на гроба им. Откачената баба на Джори също ще се радва на отсъствието ми.

Изтичах до оградата, покатерих се на стената и скочих в градината, за да отида при Епъл. Той вече се превръщаше в огромен пес. Тикнах една бисквита в устата му. Изчезна за секунди. Епъл подскочи от радост и ме събори на земята.

— Сега изяж този морков, за да си почистиш зъбите! — рекох аз.

Епъл подуши моркова, бутна го с лапата си и размаха опашка. Още не се бе научил да се държи като пони.

След малко го впрегнах в новата каручка и се понесохме из обора.

— Давай! — ревях яз. — Настигни ги ония конекрадци! По-бързо. Дий! Ще изпуснем вечерята! — Хълмовете наоколо загъмжаха от народ. Ето ги лукавите индианци. Те се впуснаха подире ни, за да се сдобият с още един скалп. Започна се луда гонитба, докато накрая ги изгубихме от погледа си.

— Миличък, май се увличаш в игрите. Ела да седнеш в скута ми и ще ти попея.

Чудесно е така. Да се отнасят с теб като с малко дете. Скутът на баба е толкова уютен. С всяко залюляване на стола очите ми се притваряха. Погледнах нагоре. Опитах се да видя какво се крие под булото. Нима обичах баба повече и от майка си? Забелязах, че воалът се придържа към главата й с помощта на малки гребенчета.

Днес бе открила и част от косата си. Прошарена, тук-там със сребристи нишки.

Не искам мама да има прошарена коса един ден. Макар и да не ми обръща много внимание. Посветила е цялото си време на Синди. Откъде се пръкна тая Синди, та да ми обърка живота?

— Бабата на Джори обича ли го? — Хм, нима долових някаква ревност в гласа й? У мен се пробуди злото. Баба усети това и покри лицето ми с целувки през булото си.

— Бабо, тлябва да ти кажа нещо.

— Добре, но не забравяй да произнасяш „р“-тата. Готова съм цял живот да те слушам.

— Два дни преди рождения ми ден заминаваме за Дисниленд. Ще прекараме там една седмица и после ще отлетим към мястото с гробовете. Ще ходим на гробища, ще купуваме цветя и ще полагаме цветята под жарките лъчи на слънцето, та да умрат по-бързо. Мразя ги тия гробове. Мразя и бабата на Джори, която не ме харесва само защото не мога да играя балет.

Старицата ме целуна отново.

— Барт… кажи на родителите си, че животът ти изобилства с мъртъвци. Обясни им колко потиснат се чувстваш заради това.

— Няма да ми обърнат внимание. Те не са като теб. Хич не ги интересува какво не ми харесва.

— Сигурна съм, че ще те послушат, ако им разкажеш за сънищата си, в които си покойник. Тогава ще разберат, че са прекалили с посещенията на гробища. Просто сподели с тях истината.

— Но… но… — заекнах аз безпомощно, — аз искам да ида в Дисниленд!

— Направи както ти казах, а аз ще се погрижа за Епъл.

Почувствах се много неспокоен. Поверя ли веднъж Епъл на другиго, той ще престане да бъде моето куче. Разхлипах се от отчаяние. Животът е толкова сложен. Планът ми да избягам трябва да се осъществи на всяка цена.

Залюляхме се пак на стола. Баба разказваше как се намираме на кораб. Порим бурното море и търсим спасителния остров. Хвана ме морска болест. Стигнахме брега, но не можех да запазя равновесие. Баба се стопи. Останах съвсем сам. Все едно, че бях на Марс. А там някъде — в земния свят — ме чакаше Епъл. Горкият Епъл. Един ден и той ще умре.

Сепнах се и се събудих. Къде съм? Как са остарели всички! Мамо, защо си покрила лицето си с черен воал?

— Събуди се, миличък. По-добре припкай към къщи, преди да са се върнали родителите ти. Добре си поспа. По-добре ли се чувстваш сега?

На другата сутрин се опитах да довърша къщичката на Клоувър. Горкият Клоувър. Ако си имаше собствена къщичка, нямаше да се запилее безследно. Взех чук, пирони, трион и дъски от татковата работилница. Най-трудно ми беше с триона. Ами той не може да реже по права линия! Е, малко ще е крива тази къщичка. Ако Клоувър посмее да се оплаче, ще го ритна както трябва. Вдигнах нащърбената дъска и я поставих най-отгоре за покрив. Проклет пирон! Нарочно се плъзна, за да стоваря чука върху палеца си! Тоя чук не вижда ли къде пада! Добре че не усещам болка, иначе щях да се съдера от рев. Праснах палеца си още по-силно. Изведнъж ме заболя. О, Боже, вече и аз усещах болка. Най-сетне станах нормално момче.

Джори излезе от къщата и ми закрещя:

— За какво я строиш тази къщичка, след като Клоувър го няма от две седмици? Никой не се отзова на обявите. Сигурно е умрял. А дори и да се върне вкъщи, ще спи до моето легло, разбра ли?

Искаше да ми покаже, че съм глупав. Аз пък съм убеден, че Клоувър ще се върне. Бедничкият Клоувър. Погледнах скришом към Джори и го видях да бърше сълзите си.

— Вдругиден заминаваме за Дисниленд. Сигурно си много щастлив — каза той с дрезгав глас. Бях ли наистина щастлив? Подутият ми палец ме наболяваше. Епъл ще се поболее от мъка.

Хрумна ми една идея. Джон Амос ми бе казал, че молитвите вършат чудеса, че Бог, който вижда всичко, се грижи и за хората, и за животните. Родителите ми ме бяха учили да не искам нищо за себе си, когато се моля, освен благословия за всички други. Ето защо щом Джори си отиде, аз захвърлих чука и се завтекох към едно по-уединено място. Проснах се и започнах да се моля горещо за моето куче-пони и за Клоувър. После отидох при Епъл и се потъркалях с него в златистата трева. Аз се смеех, а то лаеше и ме обсипваше с влажните си целувки. Когато вдигна крак, за да се изпишка сред розите, аз също си свалих панталонките и му пуснах една вода. Беше чудесно да правим всичко заедно.

Тогава се сетих какво да направя.

— Не се тревожи, Епъл. Ще прекарам само една седмица в Дисниленд и ще се върна при тебе. Ще скрия бисквитите под сеното. Ще оставя кранът да капе, за да ти пълни ведрото с вода. Да не си посмял да приемаш каквото и да било от Джон Амос или от баба ми. Не се оставяй да те залъжат с вкусотии.

Той размаха опашка, за да покаже, че ще се съобрази с наставленията ми. Беше оставил голяма купчинка зад себе си. Вдигнах цвъканцата и ги размазах между пръстите си, за да го уверя, че съм част от него и той е изцяло мой. Избърсах ръце в тревата, където веднага се завъртяха мухи и мравки. Ясно защо няма нищо вечно на земята.

— Време е за занимания, Барт — провикна се от обора Джон Амос. Потното му теме се бе лъснало под палещите слънчеви лъчи. Почувствах се почти като в капан. Той се извиси над мен и ме облъхна с противната си телесна миризма.

— Четеш ли прилежно дневника на Малкълм?

— Да, сър.

— Размишляваш ли над Божият промисъл?

— Да, сър.

— Тези, които Го следват ще бъдат възнаградени, а останалите ще получат наказанието си. Да вземем следния пример. Имало едно време красива млада девойка, родена в богатско семейство. Тънела в разкош, но не оценявала късмета си. С годините хубостта й изкушавала все повече мъже. Тя безсрамно загатвала за прелестите си пред прехласнатия им поглед. Била могъща и силна, но Бог видял делата й и я наказал един ден. Чрез Малкълм Той я накарал да се влачи по корем и да се моли за прошка. Така Малкълм взел връх над нея. Така трябва да постъпваш и ти.

Омръзнаха ми тия досадни истории. Виждал съм голи хора, но никога нищо не съм изпитвал. Въздъхнах отегчено. Искаше ми се да чуя нещо по-различно от разказите за Малкълм, Бога и красивите девойки.

— Пази се от хубостта, Барт. Пази се от жените, които нагло разкриват пред тебе голотата си. Пази се от тези, които се излягат в сладостно очакване да ги обладаеш. Бъди хитър като Малкълм!

Най-сетне ме пусна да си вървя. Изпитах облекчение, че мога да престана да се преструвам на Малкълм. Имах нужда единствено от шума на тревата. Да се плъзна в нея й да се заслушам в душата на джунглата. Опасните зверове се бяха притаили, готови всеки миг да се нахвърлят върху мен. Скочих ужасен. НЕ! Не може да бъде! Господ не би изпратил цял динозавър срещу мен. Бе по-висок от небостъргач. По-дълъг от влакова композиция. Непременно трябва да изтичам при Джори, за да му съобщя какво чудовище се разхожда в задния ни двор.

Подозрителен шум. Спрях се задъхан.

Гласове. Да не са говорещите змии на джунглата?

— Крис, не ме интересува мнението ти. Няма защо пак да й ходим на гости. Направи всичко по силите си, за да й помогнеш, но не успя. Забрави я. Мисли за нас, за твоето семейство.

Промъкнах се зад храстите. Видях родителите си при дърветата в най-красивата част от градината ни. Мама бе коленичила, за да натори пръстта около розите. И на двамата им се удаваше да се грижат за цветя.

— Кати, вече не си дете. Не се ли научи на великодушие? Не можеш да пренебрегнеш съществуването й, като престанеш да мислиш за нея. Та ние сме единствените й близки. — Татко вдигна мама на крака и запуши нежно устата й, за да не й даде да проговори. — Знам, че я мразиш, но аз съм лекар. Положил съм обет да се грижа за всички страдалци. Болестите на разсъдъка са не по-малко страшни от тези на тялото. Искам да я видя възстановена. Искам да я изведа от това място. Не ме гледай тъй свирепо. Сигурно ще ми кажеш, че тя никога не е била луда. Че през цялото време се е преструвала. Та това е пълна безсмислица. Нормален човек не би извършил това, което стори тя. Така или иначе, близнаците едва ли биха пораснали. Помисли за Барт. Той е по-нисък на ръст от нормалното за възрастта му.

Нима? Гледай ти.

— Кати, как мога да се чувствам пълноценен, ако знам, че съм изоставил собствената си майка?

— Добре тогава! — избухна мама. — Върви да я видиш, щом искаш! Джори, Барт, Синди и аз ще останем при мадам Мариша. Или ще отлетим за Ню Йорк, за да погостувам на старите си приятели, докато ти изпълниш дълга си и се присъединиш отново към нас. Ако имаш желание за това, разбира се.

— Та къде другаде бих отишъл, ако не при вас? Вие сте единствените хора на този свят, които милеете за мене. Кати, опитай се да ме разбереш. Обърна ли гръб на майка си, аз обръщам гръб на всички жени. И на тебе включително.

Мама се отпусна в обятията му и пак започнаха онези глезотии, които никак не обичах. Отдръпнах се на четири крака, замислен над думите на мама. Защо мразеше онази старица толкова силно? Догади ми се. Ами ако баба от съседната къща е наистина майката на втория ми баща? Напълно откачена жена, която ме обича по принуда. Възможно ли е Джон Амос да казва истината?

Съвсем се обърках. Дали Корин е наистина дъщерята на Малкълм? Тя ли е „прелъстила“ Джон Амос? Дневникът на Малкълм бе твърде заплетен на места. Той изобилстваше със спомени от детството, които се размесваха с преживелиците му от по-късна възраст. Детските впечатления сякаш оставаха най-важни. Странна работа. Вече нямах търпение да порасна.

Чух родителите си да се приближават към скривалището ми. Бързо се шмугнах встрани.

— Обичам те, Крис, много те обичам. От време на време си мисля, че любовта ни прехвърля разумните граници. Не си ли до мен, не мога да заспя. По-добре да не беше лекар, а да прекарваш всяка своя нощ с мене. Иска ми се синовете ни да пораснат, но се страхувам, че всеки изминал ден ги доближава до разкритието на тайната ни. О, Крис, те няма да ни разберат! Сигурно ще ни намразят от дън душа!

— Ще ни разберат — отвърна татко. Откъде беше толкова сигурен? Та на мен ми убягваха и най-простичките неща. Никак не ми беше ясно, например, от какво се стряска мама посред нощ.

— Кати, ние не сме лоши родители. Направихме всичко по силите си. Как няма да ни разберат, след като са израсли покрай нас? Ще им разкажем истината, ще изложим всички факти. Тогава ще се поставят на наше място и може би ще си зададат логичния въпрос как сме запазили разсъдъка си след преживяното.

Джон Амос беше прав. Сто на сто са съгрешили. Иначе защо ще се притесняват от това дали ще ги разберем! Каква ли е тайната им?

Останах в храстите дълго, след като родителите ми се бяха прибрали в къщата. Тук си бях направил любими леговища. Когато се свивах в тях, се чувствах като горско животинче, за което светът на човеците крие смъртна заплаха.

Мислех си за Малкълм и неговия проницателен ум. Сетих се и за Джон Амос. За Бога, Библията и греха. Почувствах се мъничко по-добре едва когато си представих Епъл и баба.

Проснах се на земята и започнах да душа. Опитвах се да открия нещото, което бях заровил преди седмица или месец. — Джори! Барт! — провикна се мама от кухнята. — Хайде на обяд!

Взрях се във водата. Ето го лицето ми — разкривено и мърляво. Грозно. Някак неуместно сред красивата градина, където птичетата се спускат, за да се изкъпят в приказен басейн. Не е като хубавото личице на Джори. Забелязах нещо тъмночервено около носа си. Нима ронех кървави сълзи? Натопих ръце във водата и се измих. После се замислих. Едва тогава видях кръвта по крака си. На коляното ми се бе образувал съсирек. Въпреки това не усещах остра болка.

Как ли съм се наранил? Онази дъска с ръждивия гвоздей? Да не съм го забил в коляното си? Изпълзях до дъската и опипах края на пирона. Лепнеше от засъхналата кръв. Татко наричаше подобни рани „пункции“. Казваше, че е много важно „пункцията“ да кърви обилно. Моята кръв се бе съсирила.

Зачоплих раната си с пръст, за да пораздвижа кръвта. Ако бях впечатлителен като мама, да съм припаднал досега. Кръвта ми бе гореща и гъста — като изпражненията на Епъл.

Изведнъж почувствах силна болка.

— БАРТ! — изрева татко от задната веранда. — Веднага да се прибереш, ако не искаш пердах!

Промъкнах се през плъзгащата се врата, за да не ме видят от столовата. Измих ръцете си в банята. Покрих раната с лейкопласт и седнах на масата ни лук ял, ни лук мирисал.

— Най-сетне дойде — въздъхна мама. Стори ми се много красива.

— Барт, защо винаги създаваш проблеми, преди да седнем на масата? — рече татко.

Провесих нос. Не се чувствах виновен. Просто не ми беше добре. Коляното ми пулсираше от болка. Джон Амос сигурно е бил прав за това как Господ наказва непослушниците. Вече съм осъден на вечни мъки, а нараненото коляно е моето наказание.

На другия ден пак отидох в градината и се скрих в едно от любимите си места. Прекарах целия ден там. Седях и се наслаждавах на болката, която доказваше, че съм нормален, а не някакво отклонение. Не ми се ядеше. Трябваше да ида при Епъл. Не можех да си спомня дали вече съм ходил при него. Отпих малко от водата в аквариума: Лок, лок, лок. Като коте.

Мама приготвяше багажа. От сутринта беше усмихната. Нареди първо моя куфар и ми каза: „Барт, днес искам да си послушен. Поне веднъж седни на масата с всички останали. Тогава татко ти няма да те пляска преди лягане.

Той не обича наказанията, но си има свои правила на възпитанието. Опитай се и повечко да ядеш. Дисниленд няма да ти хареса, ако се разболееш.“

Слънцето залязваше. Джори изскочи, за да наблюдава цветовете на небето, които според него пеели. Той може да „чувства“ цветове. Казва, че го натъжавали, развеселявали или озадачавали. Мама също има усет към тях. Щом вече изпитвах болка, може би щях да се науча да чувствам и цветовете.

Започна да се смрачава. Настана времето на сенките. Ема размаха кристалната камбанка, за да ни извика на вечеря. С цялата си душа исках да се помръдна, но не успях.

Откъм кухата хралупа зад мен се разнесе смрад. Изпълзях от леговището си и надникнах в тъмната дупка. Миришеше на развалени яйца. Пфу, че гадост! Пъхнах внимателно ръката си, за да опипам вътрешността. Допрях се до нещо твърдо, студено и космато! Напипах нашийник с шипове, които се забиха в пръстите ми. Да не би това да е Клоувър?

Разхлипах се от ужас.

Ще си помислят, че аз съм го убил.

Винаги ми приписваха злодеяния. А аз наистина обичах Клоувър. Сега никога няма да види чудесната си къщичка, която скоро щях да завърша.

Джори се спусна по пътеката. Опитваше се да ме открие.

— Излез, Барт. Знам, че се криеш някъде тук! Не създавай неприятности в последния момент преди отпътуването ни.

Намерих си ново убежище и се проснах по корем.

Джори се прибра. После излезе мама.

— Барт — провикна се тя, — ако не се покажеш… Моля те, Барт. Съжалявам за плесницата тази сутрин.

Преглътнах сълзите на самосъжаление. Сутринта се бях опитал да помогна в домакинството, но без да искам изсипах всичкия прах в съдомиялната машина. Откъде да знам, че през една малка дупка може да се изтече толкова сапунена пяна. Цялата кухня замириса на пране.

След малко се показа татко.

— Барт — каза спокойно той, — време е за вечеря. Стига си се мръщил. Знаем, че не беше виновен за случилото се тази сутрин. Вече ти простихме. Разбрахме, че наистина си искал да помогнеш на Ема.

Седях и не помръдвах, изпълнен от чувство на вина, задето ги карам да страдат. Мама като че ли се бе притеснила. Сякаш наистина ме обичаше. Но как е възможно това, след като правех всичко наопаки? Не съм достоен за любовта й.

Болката в коляното ми се усилваше. Може би е тетанус. Децата в училище ми бяха разправяли как ти се схващало ченето и докторите трябвало да избият предните ти зъби, за да те нахранят с тръбичка през устата. Скоро ще дойде линейката, за да ме откара в болницата на татко. Ще ме отнесат направо на операционната маса и хирургът ще изкрещи: „Да го махате този подут, миризлив крак!“ Ще ме оставят с едно чуканче, пълно с отрова, от която постепенно ще си умра.

После ще ме положат в клеърмонтското гробище. От едната ми страна ще почива леля Кари. Най-сетне ще се сдобие със свой връстник за компания. Но аз не съм Кори. Аз съм си аз — черната овца на семейството. Така ме нарече веднъж Джон Амос, когато ми се ядоса, че си играя с неговия сатър.

Лежах по гръб с ръце, кръстосани на гърдите. Точно като Малкълм Нийл Фоксуърт. Бях вторачил поглед в небето. Сякаш очаквах да отмине зимата, за да дойде лятото, когато мама, татко, Джори, Синди и Ема ще посетят гроба ми. Сто на сто няма да ми донесат красиви цветя. Аз бих се усмихнал подигравателно в ковчега си. Не бих издал тайната си, че миризливите им, трънливи рози не струват пукната пара пред прохладната плесен.

Семейството ми ще си тръгне. А аз ще остана в капана на пръстта и тъмнината. За вечни времена. Когато се озова в студената земя, няма се налага да се преструвам на Малкълм Нийл Фоксуърт. Представих си го на старини. Изнемощял, оплешивял и накуцващ като Джон Амос. Е, не чак толкова грозен, а малко по-привлекателен.

Можех да разреша всички мамини проблеми. Нека Синди живее в мир.

Вече бях покойник.