Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за Долангенгър (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- If There be Thorns, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Филипина Филипова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
В. С. Ендрюс. Лабиринт от тайни
Американска. Първо издание
ИК „Златорогь“, София, 1995
Редактор: Розия Самуилова
ISBN: 954-42-37-036-6
История
- —Добавяне
Втора част
Тайните на злото
Вече бях излапал бекона, пържените яйца с кисело мляко и лук, и третата препечена филийка, а Барт още се назлъндисваше над чинията пред себе си. Отпиваше бавно от чашата портокалов сок. Мръщеше се, все едно че поглъща отрова. Един умиращ би се хранил с по-голяма охота от него.
Барт ме стрелна с враждебния си поглед, а после се вторачи в мама. За малко да се задавя. Уж я обичаше, а я гледаше с такава омраза!
С него наистина ставаше нещо странно. Отдавна не беше онова срамежливо, затворено момченце, което познавахме. Постепенно се превръщаше в жестоко, мнително и агресивно дете. Сега гледаше татко по същия недружелюбен начин. И все пак най-злостните му погледи бяха насочени към мама.
Нима не знаеше, че си имаме най-добрата майка на света? Искаше ми се да го накарам да се опомни, да го върна назад във времето. Къде се стопи любовта му към мама? При първия сгоден случай го притиснах до градинската стена.
— Какво става с теб, по дяволите? Защо гледаше мама с такава омраза?
— Вече не я обичам — отвърна той и изпъна ръце настрани, преструвайки се на самолет. Това беше вече нещо нормално за него. — Дайте път! Самолетът излита до най-далечното кътче на земята! Започва сезонът за обстрелване на кенгура в Австралия.
— Барт Шефийлд, защо винаги искаш да убиваш?
Крилете му се отпуснаха безпомощно, моторът заглъхна и по лицето му се изписа объркване. За миг можах да разпозная онова мило момче от началото на лятото.
— Ама аз няма да убивам истински кенгура. Само ще си хвана едно–две от ония дребничките, ще си ги пъхна в джоба и ще ги чакам да пораснат.
Що за щура идея!
— Виж какво, струва ми се, че е време да проведем един мъжки разговор. Какво те мъчи, Барт?
— В една просторна, светла къща на върха на хълма… през нощта, когато се сипел снегът… се извили червени огнени езици. Все по-високо и по-високо! Снежинките станали алени. А в тази къща живеела една старица, която не можела да говори и не можела да се движи. Моят истински баща, адвокатът, се втурнал, за да я спаси. Но не успял! И изгорял! И изгорял!
Уф, побиха ме тръпки. Горкият ми брат.
— Барт — подех аз предпазливо, — знаещ много добре, че татко Пол не е намерил смъртта си по този начин. — Защо ли го казах? Та Барт се бе родил една-две години преди смъртта на баща си. Опитах се да си спомня колко време е изминало от тогава. Можех да попитам мама, но не ми се искаше да я притеснявам. Поведох Барт към къщи. — Барт, истинският ти баща е издъхнал както си е седял на верандата с вестник в ръка. Не е изгорял в никакъв пожар. Починал е от инфаркт. Не помниш ли какво ни каза татко?
Зениците на Барт се разшириха от гняв:
— Нямам предвид татко Пол, а истинския си баща! Той е бил силен, голям мъж и никога не е страдал от сърце!
— Кой те излъга, Барт?
— Изгорял е! — изпищя брат ми като човек, който се задушава сам в пламъците. — Джон Амос всичко ми разказа. Целият свят е бил един голям огън — на онази Коледа, когато се подпалила елхата. Хората се разбягали с писъци, но голямата, красива къща хванала баща ми като в капан и той изгорял! Изгорял!
Тази история започваше да ми омръзва. Май ще трябва да я разкажа на мама и татко.
— Слушай, Барт, ако не спреш да ходиш в имението, където ти пълнят главата с тези врели-некипели, ще те издам на родителите ни.
Барт бе примижал. Сякаш се опитваше да се взре в паметта си. Изведнъж се сепна, отвори очи и ме погледна яростно:
— Да не си посмял да ми се бъркаш, Джори Маркю! — Грабна една захвърлена бухалка и замахна с все сила към мен. Ако не бях отскочил встрани, сигурно щеше да ми сцепи главата. — Ако кажеш една думичка за мен или за баба, ще те убия докато спиш — заяви той безстрастно, без да отмести поглед.
Усетих как изтръпвам от ужас. Нима се бях уплашил от него? Не, не е възможно. Внезапно Барт се смали, хвана се за сърцето и задиша с отворена уста. Стана ми смешно, защото знаех навика му да избягва истинските битки.
— Добре, Барт — отвърнах аз студено, — този път ще ти се размине. Отивам в имението, за да поговоря със съседите. Не бива да ти внушават подобни щуротии.
Барт веднага забрави за номера си. Погледна ме умолително, но преди да е отворил уста, се обърнах и закрачих към стената. Изведнъж почувствах цялата му тежест върху гърба ми. Гледай ти! Барт ме беше нападнал изотзад! Нямах време да го поздравя за учудващата бързина и сръчност, които прояви, защото той се нахвърли с юмруци върху лицето ми.
Нанасяше ударите си примижал, разхлипан и озлобен. Колкото и да ми се искаше, не можех да му посегна.
— Изплаших ли те, а? — изръмжа Барт доволно. — Направо ще ти размажа красивата мутра. Стана ли ти ясно кой командва? Голям умник си, няма що!
Блъснах го по-силно. Той падна назад, но сърце не ми даде да го ударя. Та брат ми бе едно голямо бебе, което ставаше силно само когато се ядоса.
— Някой трябва добре да те поотупа, Барт Шефийлд. Следващият път, когато решиш да ми правиш номер, хубавичко си помисли. Да не те размажа аз.
— Ти не си ми брат — проплака той и се сви безпомощно.
— Ние сме сродени само по майчина линия, а това нищо не значи — разрида се още по-силно и скри лице зад свитите си юмручета.
— Барт, онази старица съвсем те е пощурила, а ти и без друго имаш преголяма фантазия. Тя използва това и те настройва срещу собственото ти семейство. Точно това ще й кажа, когато отида при нея.
— Да не си посмял! — изписка той и отново се изпълни с ярост. — Ще направя нещо ужасно! Кълна се! Само да си прекрачил прага й! Ще видиш какво ще ти се случи!
Усмихнах се насила и попитах:
— Кой ще ти помага да ме поставиш на място?
— Знам аз какво искаш — проплака Барт отново по детински. — Искаш моето куче-пони. Ама то няма да те хареса, така да знаеш! Искаш баба да те обича повече от мене, ама и това няма да стане! Искаш всичко да ми отнемеш, нали!
Много ми дожаля за Барт, но реших, че твърде дълго съм занемарявал дълга си.
— Я си вдигни биберона, че е паднал на земята! — подразних го аз и тръгнах към оградата.
Барт се развилия отново. Занарежда как ще си го върне на някой, който не би могъл да му се опре.
— И тогава ще се скъсаш от рев, Джори! — предупреждаваше той. — Ще огласиш цялата къща с риданията си!
Скоро се отдалечих достатъчно, за да забравя за Барт под шарените сенки на пътя. Чух зад себе си мънички, бързи стъпки. Клоувър се опитваше да ме настигне. Наведох се и го взех в обятията си. Той облиза лицето ми радостно, както правеше, когато бях още тригодишен.
Тригодишен. Тогава мама и татко живееха във Вирджиния. Спомних си малката ни къщичка, сгушена в планината. И един висок, тъмноок човек, който ми беше подарил Клоувър заедно с една котка на име Калико. Имахме си и малък дългоопашат папагал. Наричахме го Бътъркъп. Една нощ Калико излезе и не се върна повече. А Бътъркъп умря, когато бях на седем години. „Искаш ли да ми станеш син?“ — питаше високият мъж от спомена ми. Опитах се да се сетя за името му… Не беше ли Барт? Барт Уинслоу? О, Боже, нима за първи път се докосвах до нещото, което все ми убягваше! Възможно ли е Барт да е син на този човек вместо на татко Пол? Но защо мама би го кръстила на някой, който не й е съпруг?
— Трябва да се върнеш у дома, Клоувър. Вече си на единайсет години. Разходките по пладне не са за тебе. Намери си някое прохладно местенце и ме изчакай.
Клоувър размаха опашка и послушно тръгна към къщи. От време на време се обръщаше, за да види дали няма да го повикам. Изчаках го да стигне извивката на пътя и закрачих отново към имението. Далечното минало нахлуваше в съзнанието ми и възкресяваше отдавна забравени случки. Танцът на Коледа. Мъжът, който ми подари първото електрическо влакче. Реших да не се поддавам на спомените. Исках да съхраня непокътнати доверието и любовта си към мама, татко Пол и Крис. Не, няма да се ровя в миналото.
Във всеки човешки живот има тайнствени, любовни авантюри. Балетните сюжети може да са попреувеличени, но винаги съдържат зрънце истина. Опитах се да придобия смелостта на татко, стигнах желязната врата и наперено произнесох името си пред домофона. Вратите се разтвориха безшумно подобно на затворнически решетки, а аз изтичах бързо по пътеката и задумках по входната врата.
Нямах търпение да изчакам стария иконом. Желязната врата на градината се беше затворила зад мене. Почувствах се в капан. Като отвергнат принц, забравил, вълшебната думичка. Само Барт знаеше паролата.
Решимостта ми започна да се стопява под напора на съмнението. Та аз не стоях пред замъка на злата вещица, а пред старомодната къща на една самотница, която имаше нужда от присъствието на Барт почти толкова, колкото той се нуждаеше от нея. И все пак, тя не можеше да му бъде баба. Той си имаше баба във Вирджиния, която държаха под ключ заради някакво ужасно нейно провинение в далечното минало.
Тишината наоколо взе да ме задушава. У дома изобилстваше със звуци — лаят на Клоувър, скимтенето на Синди, крясъците на Барт и наставленията на Ема… А тази къща пред мен бе застинала в мълчание. Запристъпвах нервно от крак на крак. Вече бях готов да се откажа от предстоящата среща, но забелязах една тъмна сянка да пробягва зад запердения прозорец. Целият изтръпнах. В този миг вратата се отвори колкото икономът да провре глава през процепа.
— Можеш да влезеш — рече той недружелюбно, — но не се застоявай. Господарката има крехко здраве и бързо се изморява.
Попитах за името й, защото ми беше омръзнало да я наричам старата дама или жената в черно. Икономът пренебрегна въпроса ми. Самият той представляваше интригуваща гледка. Потропваше с абаносовия си бастун по твърдия паркет, влачеше мършавите си крака след него, а розовото му теме лъщеше на бледата, призрачна светлина. Тънкият му бял мустак бе безпомощно провиснал от двете страни на стиснатите му устни. Изглеждаше стар и немощен, но въпреки това създаваше усещането за нещо зловещо и заплашително.
Кимна ми да го последвам, но аз се поколебах. Той се ухили цинично, оголвайки големите си, жълти зъби. Вдигнах рамене и тръгнах след него с надеждата да поправя злото и животът на семейството ни да се върне към обичайното.
Тогава не знаех, че ме мъчи не само любопитството, но и подозрението, че нещо ми убягва.
Озовах се в стаята на господарката. Защо ли бе затъмнена в такъв хубав, слънчев ден? Старата дама бе пуснала всички щори. Бе дръпнала пердетата зад щорите. Сякаш искаше да се изолира и от светлината, и от топлината на летния ден. В стаята бе необичайно студено.
Тя седеше на люлеещия се стол и ме наблюдаваше. Кимна ми да се приближа към нея. Мигновено почувствах, че жената пред мен е заплаха за родителите ми, за моята собствена сигурност и най-вече за душевното здраве на Барт.
— Не се страхувай, Джори — каза старицата с меден глас. — Къщата ми е отворена за тебе. Винаги си добре дошъл. Седни да си побъбрим. Би ли споделил с мен чаша чай и парче торта?
„Завладян“ — това бе новата дума, която трябваше да добавим към речника си вчера по настояване на татко. „Светът принадлежи на тези, които умеят да говорят добре, а богатството на онези, които умеят да пишат добре“ — каза той и написа думата.
Признавам си, че старата дама, седнала гордо на неудобния стол, наистина ме завладя.
— Защо не дръпнете пердетата и щорите, та да влезе малко чист въздух? — попитах аз.
Тънките й ръце бяха отрупани с бижута, които проблясваха при всяко нейно нервно движение. Рубини, смарагди и диаманти. Бляскавите им лъчи представляваха странна гледка на фона на черната й, непретенциозна рокля. Днес воалът откриваше горната част на лицето й, така че можех да видя очите. Толкова познати ми бяха тези сини очи.
— Ярката светлина не се отразява добре на зрението ми — изхриптя тя.
— Защо?
— Защо не се отразява добре на зрението ми?
— Да.
Старицата въздъхна.
— Защото прекарах голяма част от живота си заключена в една тъмна, малка стая. Още по-лошото бе, че се бях заключила в душата си. Когато ти се случи да застанеш очи в очи със себе си за първи път, не можеш да не изтръпнеш от уплаха. Помня как се взирах в огледалото, което ми бяха оставили, и как се извърнах ужасена. Сега живея в стая, пълна с огледала, но използвам воала, за да не видя твърде много. Пазя се от светлината, защото ненавиждам лицето си, макар че някога го обожавах.
— Ами тогава свалете и огледалата.
— Колко лесно ти се струва всичко. На младите морето им е до колене. Не искам да се разделям с огледалата. Те трябва да ми напомнят за постъпката ми. Тъмнината и задухът са наказание за мен, не за теб. Ако искаш, можеш да дръпнеш щорите, да отвориш прозорците и да пуснеш слънчевата светлина, а аз ще сваля воала и ще разкрия лицето си пред теб. Не вярвам да останеш много доволен. Красотата ми се стопи, но това е незначителна загуба в сравнение с всички неща, които ме напуснаха, защото ми липсваше доблестта да ги защитя.
— Доблестта? — Тази дума не ми бе много позната, макар и да я свързвах най-общо с идеята за смелост.
— Да, Джори, доблестта да не отстъпя от това, което притежавам. А аз разочаровах тези, които мислеха, че за тях съм всичко на света. Тогава мислех, че правата съм аз. Реших да не се поддавам на отчаяните им молби — тогава дори не усещах отчаянието им. Вярвах, че постъпвам правилно. Те постепенно загубиха доверие в мен и ме намразиха. Ах, как боли това! Но вместо да отстоя позициите си, аз се почувствах слаба, страхлива и безпомощна. Трябваше да мисля само за тях, а не за себе си. Единственото ми извинение е, че бях млада, а младите са винаги себични, дори когато се отнася до собствените им деца. Струваше ми се, че моите нужди са по-важни от техните. Че когато пораснат, ще намерят правилната посока сами. Мислех, че това е последният ми шанс да се почувствам щастлива. Исках да се възползвам от него, преди възрастта да е отнела хубостта ми. Имаше и един мл ад мъж, в когото бях влюбена. Не можех да му кажа за тях.
Тях? За кого ли говори?
— Кои са те? — попитах тихо аз, притеснен от разказа й. Не ми се искаше да науча цялата истина.
— Моите деца, Джори. Четирите деца от първия ми съпруг, за когото се ожених едва на осемнайсетгодишна възраст. Беше ми забранено да се виждам с него, но аз го желаех. Мислех си, че на света не съществува по-прекрасен мъж от него… е, по-късно срещнах друг — също толкова прекрасен.
Нямах желание да изслушам разказа й. Но тя настоя да поседя още малко.
— И тъй — продължи старицата, — аз оставих любовта ми към този мъж да ме направи сляпа за нуждите на децата ми. Пренебрегнах тяхната свобода, за да постигна моята. Още не мога да си го простя. Ето защо плача всяка вечер.
Не разбирах какво точно ми разказва. Стори ми се, че говори доста несвързано. Нищо чудно, че и Барт започва да откача. Старицата се наведе към мен, за да ме огледа по-добре.
— Ти си изключително красиво момче. Сигурно си го знаеш.
Кимнах в знак на съгласие. Хората около мен обичаха да хвалят външността, таланта и чара ми. Но аз си мислех, че най-важното е талантът. Без него красивата външност не струва пукната пара. Освен това, красотата е нещо преходно.
— Колко жалко, че седи на тъмно и не може да се наслади на цялото великолепие наоколо — промърморих аз, без да се усетя.
Старицата ме чу и отвърна безстрастно:
— За да е по-голямо наказанието.
Замълчах и се отпуснах във фотьойла, а тя продължи да говори за себе си. Затова как била нещастно, презадоволено момиченце, което сглупило да се влюби в чичо си и поради това била лишена от наследство. Защо ми разказва всичко това? То нямаше нищо общо с мен. Нима нейното минало по някакъв начин бе свързано с Барт? В края на краищата, бях дошъл тук заради него.
— Омъжих се повторно. Четирите деца не ми го простиха. — Тя прикова поглед в ръцете си и взе да върти пръстените си един по един. — Децата винаги си мислят, че на големите им е лесно. А невинаги е така. Децата смятат, че една вдовица може да прекара живота си само с тях. Че могат да я дарят с достатъчно любов. Но те не знаят, че има различни видове любов и една жена не може да живее сама, след като е познала веднъж мъжката ласка.
Внезапно се стресна, сякаш че ме забеляза за пръв път в стаята си.
— О, Джори, такава ужасна домакиня съм! Какво би искал да поръчаме?
— Нищо, мадам. Всъщност дойдох само за да Ви кажа, че не бива да насърчавате посещенията на Барт. Не зная какво му говорите и какво прави тук, но мога да заявя, че се връща вкъщи безкрайно променен и объркан.
— Объркан? Каква странна дума в устата на едно четиринайсетгодишно момче!
— Татко ни кара да заучаваме по една нова дума всеки ден.
Тя нервно прокара ръце по шията си и опипа перлената огърлица с диамантена закопчалка във формата на пеперуда.
— Джори, ако ти задам въпрос, би ли ми отговорил честно?
Станах да си вървя.
— Нямам желание да отговарям на въпроси…
— Да предположим, че родителите ти те разочароват по някакъв начин. Би ли намерил сили да им простиш, дори вината им да е голяма?
Разбира се, помислих си аз. И все пак не можех да си представя, че те биха постъпили лошо с мен, Барт или Синди. Тръгнах към вратата.
— Да, госпожо, струва ми се, че всичко бих им простил.
— Дори и убийство? — припряно попита тя и се изправи. — Би ли им го простил? Ако не е преднамерено?
Тази жена бе не по-малко откачена от иконома си. Жадувах да се измъкна час по-скоро. Предупредих я още веднъж да не кани брат ми при себе си:
— Оставете Барт на мира, ако не искате съвсем да се побърка.
Тя ми кимна за довиждане с просълзени очи и сведе глава. Бях я обидил, но не желаех да й се извиня. На вратата се сблъсках с пощальона, понесъл голям, продълговат сандък. След него вървяха още двама мъже, които с мъка успяха да отковат капака.
— Не си отивай, Джори — примоли се господарката. — Остани! Искам да видиш какво са ми донесли.
Любопитството ми ме подтикна да остана. Старият иконом се промъкна в салона, но старицата го отпрати на бърза ръка:
— Джон! Не съм те викала. Когато имам нужда от теб, ще използвам звънеца.
Икономът я изгледа с ненавист и закуцука към бърлогата си.
Сандъкът вече беше отворен и мъжете избутваха сламата от вътрешността му. После извадиха голям пакет, обвит в сив юрган.
Бе като освещаването на кораб… Стоях, затаил дъх, и не откъсвах поглед от лицето на старата дама… тя като че ли нямаше търпение да ми покаже съдържанието на пакета. Да не би да е приготвила подарък и за мен? Барт добре я беше научил. Брат ми бе най-алчното момче, което светът е познавал — никога не можеше да се насити на внимание и ласки.
Зяпнах и отстъпих назад.
Пред мен стоеше голямо платно с маслени бои.
На него бе нарисувана мама в бяла рокля. Застанала на предпоследното стъпало с ръка, облегната на перилата. Зад нея се стелеше истинска река от блеснала коприна. Извитата стълба, на която се беше облегнала, се губеше в златната светлина на къща, подобна на дворец.
— Знаеш ли на кого е този портрет? — попита старицата, след като носачите закачиха картината в един от салоните, където тя рядко влизаше. Кимнах, неспособен да промълвя и дума.
За какво й е портретът на мама?
Старата дама плати на носачите и ги изчака да излязат. Дишането ми се бе учестило. Не можех да продумам от вълнение.
— Джори, това там съм аз. Портретът бе поръчан от втория ми съпруг малко след като се оженихме. Можеш да ме видиш на трийсет и седем години.
Жената на картината изглеждаше точно като мама. Преглътнах и ми се прииска да побягна, но не можех да се откъсна от мястото си. Трябваше да чуя разказа й, колкото и да се страхувах от него.
— Вторият ми съпруг бе по-млад от мен. Казваше се Бартоломю Уинслоу — избъбри набързо тя, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще си тръгна, без да съм я изслушал. — С течение на годините дъщеря ми порасна и го прелъсти. Отне ми го и роди дете от него, за да ми отмъсти още по-жестоко. Защото аз не можех да имам повече деца. Можеш ли да се сетиш кое е това дете?
Скочих и хукнах към вратата. Не исках да науча нищо повече.
— Джори, Джори — привика ме напевно старицата, — нима наистина си ме забравил? Спомни си времето, когато живеехте във Вирджиния. Спомни си старата поща и богатата дама в кожено палто. Беше на три годинки. Видя ме и се усмихна. Дойде да погалиш палтото и ми каза, че съм много красива. Нима не помниш?
— Не! — изкрещях аз, макар и да не бях съвсем убеден. — Никога не съм Ви виждал! А и всички синеоки блондинки си приличат донякъде!
— Да — отвърна тя суховато. — Може би си прав. Това беше шега. Исках да видя изражението ти, нищо повече! Извинявай, Джори.
Не можех да погледна тези сини очи. Трябваше да си вървя.
По целия път към къщи се чувствах ужасно. Защо ли отидох там? И как така се случи да донесат портрета точно в този момент? Все ми се струваше, че тази жена бе по-опасна за мама, отколкото за татко. Какво успях да постигна? Мамо, нима ти си отнела втория й съпруг? Може би Барт неслучайно носеше това име. Разказът на старицата събуди подозрението, което винаги се бе таило у мен. Вратите се разтваряха, за да нахлуят страшните спомени.
Изкачих се по стълбите на верандата, която мама на шега наричаше „южната половина на Пол“. Тя бе наистина различна от обичайния калифорнийски вътрешен двор.
Нещо не беше наред. Ако не бях толкова развълнуван, щях веднага да разбера, че е изчезнал Клоувър. След няколко минути забелязах отсъствието му и разтревожен хукнах да го търся.
— За Бога, Джори — провикна се Ема от кухненския прозорец, — недей да крещиш! Тъкмо съм приспала Синди, Видях Клоувър преди няколко минути. Беше подгонил една пеперуда в градината.
Отдъхнах си. Клоувър полудяваше, видеше ли пеперуда. Влязох в кухнята.
— Ема, все се каня да те попитам мама в коя година се е омъжила за татко Пол?
Тя си мърмореше нещо наведена пред хладилника.
— Сигурна съм, че бях оставила малко от пърженото пиле, дето го ядохме снощи. Исках да го отделя за Барт, защото за тази вечер съм приготвила дроб с лук. Той нали не яде такива работи…
— Не си ли спомняш кога са се оженили?
— Ти беше малък тогава — каза Ема и продължи да рови в хладилника.
Тя все забравяше датите. Не се сещаше дори за рождения си ден. Дали не го правеше нарочно?
— Разкажи ми пак как мама се е запознала с по-малкия брат на татко Пол… този де, сегашния ни баща.
— О, да, спомням си го Крис. Беше толкова красив и галантен… Висок, обгорял от слънцето. Но не познавам по-изтънчен мъж от татко ти Пол. Чудесен човек беше. Мил, внимателен…
— Не е ли странно, че мама се е влюбила в него, а не в по-малкия му брат?
Ема се изправи и избърса ръце в ослепително бялата си престилка.
— Надявам се, че родителите ти няма да закъснеят довечера. Сега иди да намериш Барт, че става късно. Искам да се измие, преди да се е върнала майка ти.
— Ема, ти не отговори на въпроса ми.
Тя ми обърна гръб и закълца чушките за гарнитура.
— Джори, ако имаш нужда от отговори, питай родителите си, а не мен. Макар и да ме възприемаш като член на семейството, трябва да помниш, че аз съм само ваша приятелка. Хайде, тичай сега и ме остави да си върша работата.
— Моля те, Ема. Не го правя само заради себе си. Това има значение и за Барт. Трябва да му помогна, а не знам всички факти.
— Джори — усмихна се Ема, — радвай се на родителите си. Двамата с Барт сте големи късметлии. Надявам се, че Синди също ще разбере един ден каква благословия е била за нея любовта на майка ти.
Вече се мръкваше. Никъде не успях да намеря Клоувър. Седнах на задното стълбище и се загледах опечален в небето. То вече порозовяваше и се обвиваше в розово-виолетов пашкул. Налегна ме необяснима, безмерна тъга. Клоувър! Къде ли е това куче? Изведнъж почувствах колко много ми липсва и какво означава неговото присъствие за мен. О, Господи, моля те, пази Клоувър!
Огледах още веднъж двора и реших да се прибера, за да съобщя за изчезването му чрез вестниците. Ще обявя награда за издирването му. Толкова голяма награда, че всички да се впуснат по следите му.
— Клоувър! — провикнах се аз за последен път. — Време е за вечеря!
Иззад храстите се показа Барт. Дрехите му бяха разкъсани и зацапани. Погледът му бе някак особен.
— Защо си се разкрещял така?
— Не мога да открия Клоувър, а той никога не се отдалечава от къщата. Нали го знаеш какъв е домошар? Онзи ден четох за разни хора, които крадели кучета, за да ги продават на лабораториите. Барт, направо бих умрял от мъка, ако му се случи подобно нещо.
Барт ме изгледа изненадан.
— Не, те не биха направили такова нещо… нали?
— Виж какво, трябва да намеря Клоувър. Ако не се върне скоро, ще се поболея. Ами ако го е прегазила кола?
Барт преглътна тежко и се разтрепери.
— Какво има?
— Ами аз… такова… застрелях един вълк. Право през червеното му око. Той се нахвърли върху мен, но нали съм си хитър… скочих и го застрелях.
— Престани с тези глупости, Барт! — казах аз отегчено. Бяха ми омръзнали нескончаемите му фантасмагории. — Много добре знаеш, че наоколо няма вълци.
Търсих Клоувър до полунощ. Обиколих цялата околност. Гласът ми бе задавен от сълзи, защото имах силното предчувствие, че вече никога няма да го видя.
— Джори — каза татко, който ми помагаше в издирването, — хайде да се прибираме. Ще продължим утре сутринта, ако дотогава не се е върнал. Не се притеснявай. Клоувър застарява, но по-старите кучета също стават романтични на лунна светлина.
Глупости. Клоувър отдавна не се интересуваше от женски. Вече имаше нужда само от спокойствие и място, където Барт не би го настъпил по опашката.
— Ти си лягай, татко. Аз ще го потърся още малко. Урокът ми по балет утре започва чак в десет часа, така че мога да се прибера и по-късно.
Баща ми ме прегърна за късмет и тръгна към къщата. След един час разбрах, че усилията ми са безсмислени. Клоувър е мъртъв. Иначе би се върнал и от другия край на земята.
Реших да споделя подозрението си с мама и татко.
Застанах до леглото им и се загледах в тях. Лунните лъчи огряваха телата им. Мама се бе обърнала на една страна, за да се сгуши до татко. Главата й се бе опряла на голите му гърди, а неговата лява ръка обгръщаше бедрата й. Чаршафите едва скриваха голотата им. Не биваше да ги наблюдавам. Те изглеждаха така уязвими в съня си, че се почувствах засрамен. Защо ли трябваше да се срамувам? Татко отдавна ми беше обяснил какво правят мъжът и жената, за да им се роди бебе или просто за забавление.
Изхлипах и тръгнах към вратата.
— Ти ли си, Крис? — промърмори мама и се обърна по гръб.
— Тук съм, мила. Спи спокойно — прошепна сънено татко. — Бабата не може да ни навреди сега.
Замръзнах на място. Пак споменаха тази баба.
— Страх ме е, Крис, толкова ме е страх. Какво ще стане, ако разберат? Как ще им го обясним?
— Ш-ш-т, лошото вече мина. Осланяй се на Бога. И двамата получихме наказанието си. Той вече ще е милостив към нас.
Спуснах се тичешком към стаята си и се проснах на леглото. Чувствах се изпразнен. Любовта и доверието бяха отстъпили място на пустотата. Клоувър бе мъртъв. Малкият, сладък пудел, който не е сторил зло никому. А Барт е застрелял вълк.
Каква ли ще е следващата стъпка на Барт? Дали знае къде съм бил днес? Затова ли се държа толкова странно? Гледаше мама така, сякаш че иска да й причини зло. Очите ми отново плувнаха в сълзи, защото паметта не може да бъде възпирана до безкрайност. Вече бях сигурен, че Барт не е син на татко Пол. Барт е син на втория съпруг на старицата — онзи висок мъж, който населява сънищата ми заедно с татко Пол и истинския ми баща.
Родителите ни са лъгали и двамата. Защо не са ни казали истината? Нима е тъй страшна, че трябва да се премълчи? Не вярваха ли в любовта ни към тях?
А може би тайната им е толкова ужасна, че не бихме им простили!
Барт ставаше все по-опасен. С всеки изминал ден страхът ми от него нарастваше. На сутринта имах желание да разкажа всичко на мама и татко, но не намерих сили за това. Вече знаех защо татко настоява да заучаваме по една нова дума всеки ден. По-абстрактните идеи не могат да се изразят с прости слова, а аз не се бях изучил достатъчно, за да подредя мислите си по такъв начин, че да ги успокоя. Как ли бих го направил под строгия, враждебен поглед на Барт?
О, Господи, ти със сигурност си там някъде. Погледни към мен. Чуй молитвата ми. Дари родителите ми със спокойствието, от което имат нужда. Каквото и да са направили, прости им, защото то е било единственият им избор.
Защо се изразих така?
Думата „уют“ се изпразни откъм съдържание. Мъртъвците населяваха паметта ми със сенките си, а омразата на Барт към света растеше от ден на ден.