В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (7)

Сбъднатото желание

Ама че проклетница е тая Синди. Пет пари не дава, че някой ще я види гола. Пет пари не дава, че някой ще я види на гърнето. Пет пари не дава ни за чистота, ни за приличие. Даже посегна към количките ми и ги загриза.

И лятото взе да ми омръзва. Чудя се к’во да правя по цял ден. И къде мога да ида, освен в съседната къща! Старата все ми обещава пони, ама не съм го видял досега. Подвежда ме тя, дразни ми любопитството. Ще й дам да се разбере. Ще я оставя да си седи сам-самичка и хич няма да се появявам. Ще я накажа. Снощи чух мама да разправя на татко как я видяла изправена на стълбата до стената: „Гледаше ме втренчено, Крис. Наистина се бе втренчила в мен!“

Татко се изсмя. „Хайде, хайде, Кати. Че какво лошо ще ти причини с погледа си? Тя е чужденка в една чужда земя. Можеше да се държиш по-приятелски — да й махнеш или да я поздравиш, а защо не и да се представиш?“ Ама че смешка. Баба не би отвърнала на никакъв поздрав. Та тя се притеснява от непознати. Само на мен ми има доверие.

И днес се държах гадно със Синди. Затова ми забраниха да излизам, ама аз му намерих колая. Измъкнах се и се шмугнах бързичко в съседната къща — при хората, които ми се радват.

— Къде ми е понито? — креснах аз, като видях празния обор. — Нали ми обеща пони, а? Ако не ми го доведеш, ще кажа на мама и татко, че си се опитала да ме отвлечеш!

Старицата сякаш се сви в грозната си черна рокля и нервно плъзна мъртвешко белите си, дълги пръсти към тежката перлена огърлица, която рядко показваше, макар че винаги я носеше.

— Утре, Барт. Утре ще ти се сбъдне желанието.

На път за вкъщи срещнах Джон Амос. Той ме заведе в тайната си стаичка и забъбри шепнешком за разни „мъжки работи“:

— Жени като нея се раждат богати и никога не им се налага да използват ума си — каза Джон Амос и прикова воднистите си, присвити очи в мен. — Чуй ме добре, момче. Никога да не се влюбваш в глупави жени. А всички жени са глупави. Имаш ли си работа с която и да било, трябва да й дадеш да разбере от самото начало кой командва и да й го напомняш ежечасно. А сега да видим как си се справил с днешния урок. Кой е Малкълм Нийл Фоксуърт?

— Моят прадядо, който отдавна не е между живите, но е могъщ независимо от това — отвърнах аз без сам да проумявам казаното.

— Какво друго знаеш за Малкълм Нийл Фоксуърт?

— Че е светец. Светец, на когото се полага царско място на небето.

— Правилно. Има и още. Нека чуем всичко.

— Светът не познава по-умен човек от Малкълм Нийл Фоксуърт.

— Това не е всичко, на което съм те учил. Би трябвало да си запомнил повече от дневника му. Всеки ден ли го четеш? Там е записан целият му живот и аз съм препрочитал този дневник десетки пъти. От досега с него човек поумнява. Затова не спирай заниманията с дневника на прадядо си, докато не придобиеш неговия ум и хитрост.

— Да си хитър и да си умен едно и също ли е?

— Разбира се, че не! Да си хитър означава да си способен да скриваш от другите колко си умен.

— Малкълм защо не е обичал майка си? — попитах аз, макар и да знаех, че го е изоставила. Й все пак, аз щях ли да намразя мама заради подобна постъпка?

— Не е обичал майка си ли? Та Малкълм е бил луд по нея до момента, когато тя избягала с любовника си и го оставила на баща му, който бил прекалено зает, за да му обърне внимание. Чети дневника и ще разбереш какво е накарало Малкълм да намрази всички жени. Чети и трупай познания. Мъдростта на Малкълм ще стане твоя мъдрост.

— Но моята майка е добра майка — смънках аз неубедително, загубил увереност, че казвам истината. Животът е толкова „измамен“ (това е новата дума за днес, „измамен“).

Тази сутрин татко изписа думата с печатни букви и ми обясни точно какво означава: „Слушай, Барт — каза той, — искам ти и Джори да включите думата «измамен» поне пет пъти в разговорите си днес. Думата означава «различен от това, което се вижда на повърхността, привиден и лъжлив — И-З-М-А-М-Е-Н.»

Изписа ми я буква по буква. Ама че работа! Хич не ми се живее в един «измамен» свят. Тия загубени нови думи само ми показват колко излишно“ е всичко.

— Сега те оставям сам, за да прочетеш по-нататък дневника на Малкълм — каза Джон Амос и се затътри приведен на една страна.

Отворих книгата на мястото, отбелязано с кожения показалец.

„Днес реших да опитам какво пуши баща ми. Натъпках лулата му с тютюна, който намерих в кабинета, и се промъкнах зад гаража.

Не знам дали не ме издаде някой от слугите, но той разбра веднага. Почервеня от гняв и ме накара да се съблека гол. Целият се свих от уплаха. Проплаквах при всеки удар на камшика. После той ме заключи на тавана, за да се отдам на добродетелен размисъл и изкупя греховете си. Докато стоях заключен, намерих стари снимки на майка ми от времето, когато е била момиче. Толкова красива, толкова мила и невинна! Мразех я! Исках тя да умре точно в този миг, където и да се намира. Исках да изпита моите страдания, да се мъчи така, както се мъчех аз сега — с гръб, нашарен от кървави рани, и уста, пресъхнала от задухът и горещината на прашния таван.

Намерих и други неща — дантелени корсети, които да подлъгват мъжете, че една жена разполага с повече, отколкото природата я е дарила. Реших, че няма да позволя на никоя жена да ме измами, колкото и красива да е тя. Защото именно красотата плющеше по гърба ми преди малко и красотата ме тикна на тавана. Баща ми всъщност не е виновен за извършеното от него. Той се разкъсва от болка не по-малка от моята.

Сега разбрах, че това, което повтаря през цялото време, е вярно. Не може да се разчита на жените. Особено пък на тези с красиви лица и съблазнителни тела.“

Вдигнах поглед и се втренчих в пространството пред себе си. Не виждах обора и сеното, а красивото лице на майка си. Нейната любов беше ли измамна? Дали би избягала някой ден с „любовника“ си? Би ли ме оставила да се оправям сам с втория си баща, който държи на Джори и Синди много повече отколкото на мене?

Какво ще правя тогава? Баба ще ме вземе ли при себе си? Попитах я за това по-късно. „Да, миличък, ще те взема. Ще се грижа за теб, ще те защитавам и ще правя всичко по силите си, за да се чувстваш добре, защото ти си син на втория ми съпруг, Барт Уинслоу. Не съм ли ти го казвала преди? Имай доверие в мен, вярвай ми, но се пази от Джон Амос. Той не е човекът, с когото трябва да се сприятелиш.“

Син на втория й съпруг? Това означава ли, че и мама е била женена за него? Ама и тя не спира да се жени! Затворих очи и се замислих за Малкълм, който отдавна почива в гроба си. Туп, туп, туп — буците пръст посипват ковчега ми. Сега е тъмно. Задушно. Тясно и студено. Раят… къде е раят?

— Барт, погледът ти е напълно безизразен.

— Уморен съм, бабо, толкова съм уморен.

— Скоро ще ти се сбъдне желанието.

Пари, исках пари, купища зелени банкноти. В този момент някой похлопа на външната врата. Скочих от скута на баба и се скрих.

Джори се втурна в стаята, следван от Джон Амос, който му бе отворил.

— Къде е брат ми? — попита Джори и се огледа. — В последно време държанието му никак не ми харесва и си мисля, че промяната се дължи на посещенията му тук.

— Джори — повика го баба и протегна към него ръката си, отрупана с искрящи бижута, — не ме гледай така сърдито. Аз не му причинявам зло. Само го черпя със сладолед от време на време. Седни и нека поговорим. Сега ще ни донесат сладкиши.

Джори не й обърна никакво внимание, а се спусна като хрътка право към мен и ме измъкна иззад палмите в саксии.

— Не, благодаря, мадам — отвърна той студено. — Мама ми дава всичко, от което се нуждая, а това, което Вие правите с Барт, му се отразява зле. Затова Ви моля да не го допускате при себе си.

Баба стисна тънките си, почти невидими устни, а докато се съпротивлявах отчаяно, видях очите й да се изпълват със сълзи. Стигнахме до задния ни двор и Джори ме разтърси: „Никога вече не ходи там, Барт Шефийлд! Тя не ти е баба! А ти я гледаш така, сякаш че я обичаш повече и от мама!“

 

 

Чувал съм да разправят за мен, че не съм достатъчно висок за възрастта си. Да, ама като стана на десет години, изведнъж ще порасна. Като ме заведат в Дисниленд, ще се заредя с вдъхновение и ще стана висок колкото някой великан.

— Защо изглеждаш така потиснат, миличък? — попита баба, когато се сгуших в скута й на следващия ден. Още не ми беше купила пони.

— Няма да идвам вече при тебе — отвърнах аз начумерено. — Ще кажа на татко, че искам пони и той веднага ще ми го доведе. Хич не ми е притрябвало твоето.

— Барт, нали не си разправял на родителите си за мен?

— Не, госпожо.

— Ако ме лъжеш, Бог ще те накаже.

Че то кой ли не ме наказваше?

— Аз никога не споделям с родителите си. Те и без друго не ме обичат. Нали си имат Джори? Сега се сдобиха и със Синди. Аз изобщо не им трябвам.

Баба се огледа припряно. Увери се, че всички врати са здраво затворени и прошепна:

— Барт, видях те да говориш с Джон. Бях ти казала да се пазиш от него. Той е лош човек, а жестокостта му няма граници. Не забравяй това.

Вече не знаех на кого да вярвам. Той твърдеше същото за нея. Някога си мислех, че всички членове на едно семейство заслужават доверието ти, а сега започвах да разбирам, че хората не са винаги това, за което се представят. Нито бяха толкова добри, нито толкова грижовни — особено към мен. Май само баба ми се радваше. И Джон Амос донякъде. Пак се обърках. Дали да смятам Джон за свой приятел? Но в такъв случай да намразя ли баба? Трябва да направя избор, а нямам представа кого да предпочета. Ама че сложно решение. Баба ме прегърна и когато опрях лице до гърдите й, разбрах, че тя ме обича най-много от всички. Защото е моята истинска баба.

Ами ако не е така?

Вече я познавах от доста време, а с Джон Амос се бяхме сближили едва от няколко дни. Може би ако го срещна седем поредни пъти, това ще означава, че е добър човек. Числото седем носи късмет. Петте ни разговора в потискащата му стая бяха достатъчни, за да се убедя в коварството на жените.

— Миличък Барт — допря сухите си устни до ухото ми баба, — не се страхувай. Просто не се занимавай много-много с Джон Амос и не се осланяй на думите му. — Тя ме погали и се усмихна. — А сега изтичай до обора, за да видиш какво съм ти купила. Ще откриеш това, заради което всички момчета ще ти завиждат.

Тя искаше да каже още нещо, но аз не се стърпях и се втурнах към обора. За всеки случай мушнах в джоба си една ябълка. Всеки ден тъпчех якето си с бучки захар. За всеки случай. Лягах си е молитва на уста час по-скоро да се сдобия с понито. Защото то ще ме обича повече от всеки друг. Стигнах до обора, без нито един път да падна. Изведнъж застинах. Та това не беше пони!

Беше най-обикновено куче. Голямо, космато куче с вирната опашка и предан поглед. Вече ме гледаше влюбено, макар и с нищо да не бях заслужил любовта му. Направо ми се дорева. Кучето се опита да се освободи от въжето си и да се спусне към мен. Цялото сияеше от радост. А аз не можех да го понасям.

Баба ме настигна запъхтяна.

— Миличък Барт, не се разстройвай. Наистина исках да ти купя пони, но нали ти казах колко силно миришат. Родителите ти веднага щяха да разберат, че идваш тук и да ти забранят дори да ме поздравяваш.

Свлякох се на пода с наведена глава. Искаше ми се да умра на място. Изядох купища сладолед, изтърпях сума ти целувки и прегръдки… а тя пак не ми купи пони.

— Защо ме излъга? — изхлипах аз. — За какво си губих влемето с теб? Да не съм ти лоб? — Ето че пак започнах да бъркам „р“ и „л“. Като някое бебе.

— Барт, ама ти нищо не знаеш за санбернарите — каза баба и ме вдигна на ръце. — Виж колко е голямо това куче, а е едва на няколко месеца. Ще порасне голямо като пони. Тогава ще го възсядаш и ще го яздиш наоколо. Знаеш ли, че тези кучета се използват за спасяване на човешкия живот в планините? Връзват им по една бутилчица бренди на врата и ги пускат, а те сами намират пострадалите. И ги спасяват. Те са най-смелите кучета на този свят.

Хич не й повярвах, но хвърлих един поглед на кучето. И това ми било бебе! То пак се опита да се освободи, за да ме докосне. Това ми хареса.

— Настина ли ще стане голям като пони?

— Барт, той е още на шест месеца, а вече е стигнал големината на някои понита! — Баба се изсмя и ме поведе навътре. — Ето, виждаш ли? — Посочи ми малко, червено седло с юздечка и оглавник, а после ме побутна до една червена двуколка. — Можеш да го яздиш или да го впрегнеш в каручката. Имаш си хем куче, хем пони. Необходимо ти е само малко въображение.

— Да не ме ухапе?

— Не се страхувай. Виж го как ти се радва. Протегни ръка и го остави да те подуши. Ако се отнасяш добре към него, ако го храниш редовно и често почистваш козината му от трънчета, ще си имаш не само най-красивото куче на света, но и най-добрия приятел за всички времена.

Аз плахо подадох ръката си, а кучето ми я облиза с такава охота, все едно че беше сладолед. Ама че лигави целувки. Изсмях се, защото ме хвана гъдел.

— Остави ни сами, бабо — наредих троснато аз.

Тя се отдалечи с нежелание, а аз клекнах до понито, за да му обясня това-онова.

— Виж какво, ти не си куче, а пони. Слушай ме внимателно. Твоята задача не е да носиш бренди на хора, затрупани в снега. Ти си мое пони и ще се грижиш само за мен. Ще ме носиш на гърба си.

То ме погледна неразбиращо, наклони глава на една страна и седна на задните си лапи.

— Да не си посмял да заемаш тази поза! — изкрещях аз. — Понитата не сядат назад. Това го правят само кучетата.

— Барт — разнесе се отнякъде гласът на баба, — помни, че не трябва да бъдеш груб.

Реших да не й обръщам внимание. Жените нищо не разбират от тия работи. Джон Амос ми го каза. Мъжете трябва да командват, а жените да се подчиняват.

Ясно бе, че трябва да превърна кучето в пони. Прехвърлих наум всички балетни сцени с вещици — те много разбираха от магии. Най-сетне ми се стори, че знам какво да направя.

Трябваха ми дълъг, гърбав нос, издадена брадичка, изцъклени очи и кокалести пръсти с петсантиметрови черни нокти. Разполагах само с чифт черни, пронизващи очи — може пък и да стане номерът. Лесно можех да преправя погледа си на зловещ.

Разперих ръце, свих пръстите си като нокти на граблива птица, прегърбих се напред и занареждах:

— Кръщавам те Епъл! Погълни вълшебното биле и се превърни в пони. — Дадох му вълшебното биле, което в случая бе ябълката. — Сега си мой, само мой! Да не поемаш нито храна, нито вода от чужда ръка. Да не обичаш никого, освен мене. Умра ли, да умреш заедно с мен. МОЙ! МОЙ! ЧУВАШ ЛИ, ЕПЪЛ? ЗАВИНАГИ МОЙ!

Силата на магията ми подтикна Епъл да подуши ябълката. Той изскимтя разочаровано и се извърна към бучката захар, която пазех за по-късно.

— Без такива глезотии! Трябва да ядеш всичко — скарах му се аз и отхапах от плода, за да му покажа как се прави това. Пак му подадох ябълката. Той отново поклати безучастно гигантската си глава. Беше бяла, но тук-там се подаваше по някой рижав косъм. Не беше много грозен. Отхапах още едно парче и го задъвках шумно, за да му покажа от какво хубаво нещо се лишава.

— Барт — провикна се отнякъде баба, — може би съм сторила грешка. Ще върна кучето в магазина и ще ти купя истинско пони.

Погледнах към нея, към кучето, а накрая и към нашата къща. Родителите ми наистина биха усетили миризмата на понито. А миризмата на кучето няма да ги притесни, защото ще си мислят, че Клоувър най-сетне се е привързал към мен. (Всъщност той не ми дава дори да го доближа.)

— Виж какво, бабо, ще поддържа това куче известно време. Ще му покажа как да се държи като пони. Ако не се научи до пътуването ми за Дисниленд, ще го върнеш на магазина, а аз изобщо няма да ти идвам повече на гости.

Изсмях се щастливо и се завъргалях из сеното с моето куче-пони — единственото куче-пони на света. Топлото му голямо тяло ме обгръщаше целия. Много беше хубаво.

После погледнах към баба и разбрах, че Джон Амос греши. Жените не са зли и коварни по природа. Ох, така ми олекна да се уверя, че коварният е Джон Амос, а мама и баба са най-милите същества, които познавам — след Епъл, разбира се.

— Бабо, вярно ли е, че моят истински татко ти е бил съпруг?

— Да — отвърна тя с наведена глава. — Но това трябва да си остане между нас. Обещай да не казваш на никого.

Баба ми се стори малко натъжена, но аз щях да се пръсна от радост. Имах си куче-пони и истинска баба, която е била омъжена за истинския ми баща. Най-сетне и на мен да ми провърви.

Вече не бърках „р“ и „д“. Ето какво направи за мен любовта на Епъл и на баба. Родителите ми никога не биха постигнали подобен успех.

Скоро разбрах, че между любовта и яденето има пряка връзка. Колкото повече храна давах на Епъл, толкова повече ме обичаше. И си беше мой. Вече не ми трябваха никакви магии. Когато влизах сутрин в обора, той веднага се спущаше към мен. Въртеше опашка, подскачаше в кръг и ме лижеше ли лижеше. Опитах се да го впрегна в каручката и да го обяздя. Той се дърпаше като истинско пони. Да можеше само да ме види Джори! Не знаех, че съм способен на такива чудеса.

— Скоро ставам на единайсет — казах аз една сутрин на баба с надеждата да се сети за някой нов подарък.

— На десет — поправи ме тя. — Тази година ставаш на десет.

— На единайсет! — не се предавах аз. — Цяла година ставах на десет, така че сега трябва да съм на единайсет.

— Барт, не пришпорвай времето. То и без друго минава извънредно бързо. Радвай се на младостта си. Остани си винаги същият.

— Бабо, разкажи ми за твоите синове — казах аз, галейки Епъл по главата.

Тя като че ли отново посърна. Не можех да видя лицето й, но ми се стори, че отпусна отчаяно рамене.

— Единият отиде в рая — промърмори баба дрезгаво, — а другият избяга.

— Къде избяга? — попитах аз, защото си помислих, че ако е на някое интересно място, и аз ще ида там.

— На юг — отвърна тя и се сви още повече.

— И аз ще замина на юг. Макар че е отвратително място — пълно с гробове и стари баби. Едната ми баба е в лудницата, а другата е изкуфяла вещица. Ти си най-хубавата ми баба. — Вече знаех, че не е откачената майка на Крис, а истинската майка на истинския ми баща. Те, жените си сменят фамилията, когато се женят, така че… Сетих се, че не знам дори първото й име и реших да я попитам.

— Кории Уинслоу — отговори ми тя свела поглед. Черният й воал откри едва-едва страните й. Показаха се и няколко бели кичура, сред които се прокрадваха меки, златни нишки. Дожаля ми за баба. На нея наистина ще й е мъчно, когато замина.

— Аз отивам в Дисниленд. Ще остана там една седмица, за да си празнувам рождения ден. Мама, татко, Джори и Ема ще ми подарят един куп неща, а после ще отлетим на изток, където трябва да прекараме цели две седмици при разни…

— Знам — прекъсна ме баба с усмивка, — при разни стари гробове и стари вещици. Все пак гледай да прекараш добре. — Тя се наведе и ме прегърна. — Ще се грижа добре за Епъл в твое отсъствие.

— НЕ! — изпищях аз, ужасен от мисълта, че Епъл може да се привърже към нея, докато ме няма. — Да не си го докоснала. Той си е мой. Да не си посмяла да му даваш храна и да го примамваш.

Баба се съгласи да ме послуша. Казах й, че ще намеря начин да се промъкна от Дисниленд, за да се погрижа за Епъл. Не ми беше много ясно как ще успея да го сторя, а и тя не изглеждаше много убедена в думите ми.

Отидох в обора и се проснах на сеното. На вратата се показа измършавялата фигура на Джон Амос. Отново ми заразправя колко коварни са жените и как вкарват мъжете „в грях“.

— Хората не правят нищо даром, Барт Уинслоу. Хич не си мисли, че господарката няма задни мисли, свързани с теб.

— Защо ме наричаш така?

— Защото се казваш така, нали?

Аз се ухилих и му обясних наперено, че имам най-дългото име на света.

— Голяма работа — отвърна припряно Джон. — Слушай, момченце. Вчера ме попита какво е грях, но аз не намерих точните думи. Грехът е това, което мъжът и жената извършват заедно, щом се затворят в спалнята.

— Че какво му е толкова лошо на греха?

Старият иконом оголи хищно жълтите си зъби, а аз се свих уплашен назад. Искаше ми се час по-скоро двамата с Епъл да се отървем от присъствието му.

— Жената използва греха, за да лиши мъжа от волята му. Време е да научиш някои истини. Всеки мъж има едно слабо място, а жената знае как да се възползва от това. Достатъчно е да си свали дрехите и да предложи на мъжа всички земни наслади, за да изтощи силата му чрез огъня на страстта. Наблюдавай собствената си майка. Не си ли забелязал как се усмихва на баща ти, как гримира лицето си и лакира ноктите си, как се облича в най-прозирните дрехи, само и само да привлече вниманието му? Това са сигурните признаци за наличието на грях.

Преглътнах тежко и угрижено. Никак не ми се искаше родителите ми да вършат лоши неща и да си навличат Божия гняв.

— Спомни си думите на Малкълм: „Изминаха пет години, откакто мама ме изостави в ръцете на баща ми, който ме мразеше, защото му напомнях за нея. Той не спираше да ми повтаря как го е мамила през целия им съвместен живот. Как му е изневерявала с безбройните си любовници. Затова не можеше да ме понася. Не търпеше дори физическата ми близост. Чувствах се толкова самотен. Огромната ни къща се огласяше от риданията ми. От време на време татко ми натякваше, че заради мен няма да успее да се ожени повторно. Никоя от обожателките му не ме обичаше. Но затова пък се страхуваха от мен. Бях готов да се обзаложа, че усещат какво си мисля за тях. Убеден бях, че са обречени на вечни мъки.“

— Какво значи „обожателка“? — попитах аз, отегчен от историята на Малкълм.

— Погубена душа, обречена на адски мъки — отвърна Джон Амос и ме прониза с погледа си. — Не си мисли, че можеш да заминеш на почивка и да повериш Епъл на другиго. Приемеш ли любовта на едно животно, то се превръща в твоя отговорност за цял живот. Храниш го, поиш го и го разхождаш. Иначе Бог ще те накаже!

Аз потръпнах и се обърнах към Епъл, който си гонеше опашката.

— И ти имаш силния поглед на Малкълм, Барт. Бог те е изпратил на земята, за да завършиш делото на прадядо си. Душата на Малкълм няма да намери покой, докато онези адски изчадия не попаднат в геената огнена.

— Геената огнена — повторих механично аз.

— Двама са вече там… остават още трима.

— Остават още трима.

— Семената на злото се множат все по-бързо и по-бързо.

— По-бързо и по-бързо.

— Изпълниш ли мисията си, Малкълм ще почива спокойно в гроба си.

— Ще почивам спокойно в гроба си.

— Какво каза?

Въпросът му ме смути. Май наистина си въобразявах, че съм самият Малкълм от време на време. Джон Амос се засмя. Стори ми се някак доволен. Вече можех да си тръгна.

Джори веднага се спусна да ме разпитва.

— Къде беше? Какво прави в имението? Видях те да говориш със стария иконом. Той какво ти каза?

Почувствах се като комар, който трябва да се пребори със слон. Сетих се за Малкълм и за това как той се е справял в подобни ситуации. Лицето ми веднага се опна в студена маска.

— Джон Амос и аз си имаме тайни.

Джори застина учудено, а аз го отминах.

Мама буташе напред-назад количката на Синди под дървото в градината. Тези момиченца все трябва да ги пазят да не паднат.

— Къде беше, Барт? — провикна се мама.

— Никъде! — троснах й се аз.

— Барт, знаеш, че не ми харесват подобни отговори.

Спрях се и реших да се държа като Малкълм — да не отместя поглед от нея, докато не се почувства неудобно. Какво беше учудването ми да забележа, че носи съвсем прозирна блузка, която дори оставяше пъпа й непокрит! Мама се беше разголила! А голотата е грях! Бог бе наредил на Адам и Ева да покрият греховната си плът. Нима мама беше същата като онази Корин, която избягала с „обожателя“ си?

— Барт, не ме гледай така, все едно че за пръв път ме виждаш.

Съзнанието ми бе изцяло завладяно от любимия библейски стих на Джон Амос. Вече бях разбрал какво изисква Бог от хората, които е сътворил.

— Внимавай, мамо. Бог вижда и ще те накаже.

Мама едва не подскочи от изненада. После пое дълбоко въздух и попита с дрезгав глас:

— Защо каза това?

Гледай я как се разтрепери, помислих си аз. Извърнах поглед към голите статуи в тази градина на греха. Малкълм се обръщаше в гроба си заради някакви си разголени, лоши хора.

И все пак аз обичах майка си — та тя понякога ме целуваше за лека нощ и изслушваше вечерните ми молитви. Преди идването на Синди прекарваше доста време с мен. Пък и май си нямаше „обожател“.

Не знаех какво да направя.

— Спи ми се, това е — отвърнах аз и се отдалечих. Чувствах се съвсем объркан. Ами ако написаното от Малкълм е вярно? Ако мама наистина вкарва мъжете в грях и ги превръща в животни? Дали е лошо да си животно? Епъл не е лош и няма никакви греховни помисли. Дори и Клоувър е симпатичен, нищо че не ме обича.

Влязох в стаята на Джори и се спрях пред аквариума. На повърхността му бълбукаха мънички въздушни балончета. Точно като шампанското, от което веднъж мама ми даде да отпия.

При мен рибите не живееха дълго, а в аквариума на Джори се чувстваха съвсем добре. В моята стая стоеше една стъкленица с вода, където малко пиратско корабче пилееше фалшиви скъпоценни камъни върху фалшивото дъно на океана. В аквариума на Джори растяха истински водорасли. Рибките му се плъзгаха грациозно между кораловите рифове.

Джори прави всичко по-добре от мен. Омръзна ми да бъда Барт. Барт вече си има отговорности, така че трябва да остане у дома и да забрави за Дисниленд.

Опитоменото животно е голяма отговорност.

Метнах се на леглото си и се втренчих в тавана. Малкълм вече нямаше нужда нито от силата си, нито от интелигентността си. Той беше мъртъв и всичките му качества си бяха отишли заедно с него. Никой не е бил в състояние да се наложи на Малкълм, след като е пораснал голям. Омръзна ми да бъда момче. Време е да се превърна в мъж. В някой като могъщия, приказно богат Малкълм.

Тогава хората ще стават на крака, щом заговоря. Ще се разтреперват от погледа ми. Ще се свиват от страх, когато ги подминавам. Това време наближаваше. Вече го усещах.