В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (4)

Запознанството

Семейството ни закусваше. Мама разказваше на татко за една от балерините в класа й. Барт намусено разбъркваше овесените ядки пред себе си. Той обичаше само шоколади и гризини, въпреки че татко му беше обяснил вредното им влияние върху организма.

— Крис — каза мама угрижено, — не ми се вярва Никол да се възстанови. Ужасно е, че катастрофите са се превърнали в нещо обичайно. А дъщеричката й е само на две години. Видях детето преди няколко седмици. Да знаеш само как прилича на Кари, когато беше на нейната възраст.

Татко кимна разсеяно, без да вдигне поглед от вестника си. Още не бях забравил случката на тавана. Понякога сядах в стаята си и се опитвах да събудя спомените, скрити дълбоко в съзнанието ми. Сигурен бях, че има нещо важно, което не мога да си спомня.

Дори и сега — тъй както ги слушах да си говорят за Никол и дъщеря й — пак се сетих за сцената на тавана. Не можех да проумея какво означаваше всичко това и коя е бабата, от която се страхуват. А и как е възможно да са се познавали от времето, когато мама е била на четиринайсет години?

— Крис! — Мама ставаше все по-настойчива. Опитваше се да откъсне вниманието на татко от спортната страница.

— Ти изобщо не ме слушаш. Никол няма никакви близки. Чу ли? Няма дори някоя леля или чичо, които да се погрижат за Синди след смъртта й. А също така много добре знаеш, че тя не се омъжи за момчето, което обичаше.

— Хм — промърмори татко и захапа филийката. — Нали няма да забравиш да полееш градината?

Мама се намръщи. Изглеждаше истински ядосана. Баща ми изобщо не я слушаше.

— Мисля, че беше голяма грешка да продадем къщата на Пол и да се преместим тук. Неговите статуи не подхождат на подобно място.

Тази реплика вече заангажира вниманието на татко.

— Кати, бяхме решили никога да не изпитваме съжаление за каквото и да било. А в живота има по-важни неща от тора да притежаваш тропическа градина с дива, избуяла растителност.

— Дива ли? Та градината на Пол бе безукорно подредена!

— Знаеш какво имам предвид.

Мама замълча. После пак заговори за Никол и двегодишната й дъщеричка, която ще отиде в сиропиталище, ако майка й не се оправи. Татко отвърна, че все ще се намери кой да осинови детето. Изправи се и си облече якето.

— Не бъди толкова черногледа, Кати. Никол може да се възстановя. Тя е млада, силна. Била е в добро здравословно състояние преди катастрофата. Бих се отбил да поговоря с лекарите й, ако това ще те успокои.

— Татко — намеси се Барт смръщено, — това лято никой не може да ме накара да пътувам на изток! Няма да ходя при баба! Никой не може да ме мръдне оттук!

— Добре, де — каза татко. Повдигна брадичката на Барт И прокара пръсти по тъмната му, разрошена коса. — Никой не може да те застави да отидеш, но се надявам, че ще предпочетеш пътуването пред перспективата да останеш сам вкъщи.

Татко се наведе и целуна мама за довиждане.

— И внимавай зад волана. — Мама винаги изпращаше татко с тези думи. Той се усмихна и обеща да внимава.

Погледите им се срещнаха и си казаха неща, които си мислех, че донякъде разбирам.

— Една стара дама живеела в яма — занарежда Барт, — с дечурлига без чет и без никакъв ред.

— Барт, престани да бъркаш тази каша. Ако няма да я ядеш, се извини и напусни масата.

— Петър плет плете, през три плета преплита. Плети, Петре, плети. През три плета преплитай. — Барт се ухили и се отдалечи от масата — това бе неговият си начин да се извини на околните.

Бива си го него. Скоро ще стане на десет, а още ги бърбори тия детинщини. Той грабна любимия си стар пуловер, нахлузи го през глава и, разбира се, успя да събори бутилката с мляко. На пода се образува малка локва, към която се спусна Клоувър и бързичко я изблиза. Мама така се беше загледала в снимката на Синди, че съвсем не забеляза млякото на пода.

Ема избърса петното и хвърли един сърдит поглед на Барт. В отговор Барт се изплези и тръгна към вратата.

— Извинявай, мамо — казах аз и скочих, за да го настигна.

Пак седнахме на стената и се загледахме в имението.

Искаше ни се старата дама да се нанесе час по-скоро. Знае ли човек — може пък да има внуци…

— Не е вече същото — проплака Барт. — Мразя ги тия, дето ще се настанят в нашата къща.

На обяд Барт беше пак раздразнителен. Липсваше му старата къща. Седеше и гледаше ядно пълната чиния пред себе си.

— Трябва да се храниш с удоволствие, Барт — каза татко.

— Иначе ще отпаднеш и няма да успееш да се насладиш на Дисниленд.

Барт зяпна.

— Дисниленд? — Изведнъж лицето му светна. — Ама наистина ли ще ходим там? И няма да посетим старите гробове?

— Дисниленд е част от подаръка ти за рождения ден — обясни татко. — Ще го отпразнуваме там, а после ще отлетим за Южна Каролина. И престани с оплакванията. Ти не си единственият, който се нуждае от грижи. Бабата на Джори иска да го види поне веднъж в годината. Сигурно ни чака с нетърпение, след като пропуснахме да я навестим миналото лято. После трябва да се отбием при моята майка, която също има нужда от близките си.

Погледнах към мама. Усещах я как кипи от гняв. Така беше всяка година, когато дойдеше времето да посетим „неговата“ майка. Стори ми се малко тъжно, че тя не може да разбере защо майките са важни. Толкова отдавна е останала сирак, че може би вече е забравила. Или изпитва ревност.

— В Дисниленд е по-хубаво и от рая! — извика Барт. — Мога да прекарам там целия си живот.

— Знам — отвърна татко безстрастно.

Ала веднага щом свикна с идеята за Дисниленд, Барт отново поде старата песен за това как не му се ходи на изток.

— Мамо, татко, няма да ида, така да знаете! Две седмици са страшно много време за разходки до разни стари гробове и стари баби.

— Барт — каза остро мама, — трябва да имаш повече почит към мъртвите. Твоят истински баща е един от мъртъвците, чийто гроб не искаш да видиш. И леля ти Кари е там. Щеш не щеш, ще идеш и при техните гробове, и при мадам Мариша. Чуя ли още една дума, ще отменя пътуването до Дисниленд!

— Мамо — промърмори Барт усмирен, — твоят баща, чийто гроб е в Пенси…

— Не Пенси, а Пенсилвания.

— Да, де. Ами той защо толкова прилича на нашия татко?

Лицето на мама се изкриви от болка. Никак не ми харесваше навика на Барт да тормози всички около себе си и затова набързо смених темата:

— Ама то и това има Долангенгър… Сигурно си гледала с четири очи да се отървеш от него.

Мама се извърна и погледна към снимката на доктор Пол Шефийлд.

— Да, денят, в който станах госпожа Шефийлд, бе наистина прекрасен — каза тихо тя.

Татко помрачня. Аз се отпуснах в плюшеното кресло. Усещах се потопен в парченца минало, което само те помнеха. Вече съм на четиринайсет, а не знам нищо за живота. Май не знам нищо и за родителите си.

 

 

Най-сетне настъпи денят, когато ремонтът на имението завърши. Дойдоха чистачките, за да измият прозорците и изтъркат пода. Градинарите изринаха старите листа и подкастриха наново храстите. Ние бяхме винаги наоколо. Надничахме през прозорците и бързо се спускахме обратно към стената, за да не ни забележат. Веднъж покатерили се горе, придобивахме кроткия, невинен вид на деца, които никога не престъпват думата на родителите си.

— Тя ще дойде! — мърмореше Барт въодушевен. — Всеки момент ще дойде!

Къщата бе ремонтирана така старателно, че очаквахме да пристигне я жената на президента, я някоя филмова звезда. Един ден, когато татко още беше на работа, мама пазаруваше, а Ема прекарваше времето си отново в кухнята, видяхме в съседния двор да влиза огромна черна лимузина. Следваше я втора кола — по-стара, но също така представителна. На мястото на пропукания, изронен цимент сега се бе ширнала гладка асфалтова настилка. Смушках Барт, за да овладее вълнението си. Бяхме добре скрити в короната на дървото, но виждахме абсолютно всичко.

Шофьорът бавно плъзна дългата, луксозна кола и спря пред къщата. После слезе, за да отвори на пътниците. Наблюдавахме сцената затаили дъх. Още малко и ще я видим тази богаташка, която всичко може да си позволи.

Шофьорът бе млад и наперен. От колата слезе един старец, който не бе никак привлекателен. Хм. Та нали работникът говореше за дама и за прислугата й?

— Барт — прошепнах аз, — това трябва да е икономът. Не знаех, че пътуват в една и съща кола с господарите си.

— Мразя ги тия, дето се местят в къщата ни! — изсумтя Барт.

Немощният иконом протегна ръка към старицата на задната седалка. Тя пренебрегна жеста му и предпочете да подаде ръка на шофьора. Божичко! Та тя цялата беше покрита в черно — от главата до петите. Дори лицето й бе скрито от черен воал. Или е вдовица, или е от арабския свят. Ама че загадъчна жена.

— Мразя ги тия черни рокли, дето се влачат по земята. Мразя разните му баби с черни воали. Мразя ги тия привидения.

Бях си глътнал езика. Беше толкова интересно. Старата дама се движеше доста грациозно под черната си роба. Презрението й към иконома се чувстваше дори и от разстояние.

Тя непрестанно се оглеждаше. Най-дълго спря погледа си на стената и покрива на къщата ни. Знаех, че не може да види много. Често се бях опитвал да видя дома си точно от мястото, където беше застанала сега тя, но едва успявах да зърна върха на комина. Гледката към стаите ни се разкриваше от втория етаж на имението. Няма да е зле да посъветвам мама да посади повече дървета около стената.

Сега се сетих защо работниците отсякоха големите евкалиптови дървета в градината. Тя сигурно ще любопитства какво става у нас. А може и да не е искала дървета в непосредствена близост до къщата си.

Втората кола спря зад първата. От нея излезе домакинка в черно с изискана бяла престилка и боне. Следваха я две прислужнички в сиви униформи. Те започнаха да пренасят куфари, кутии за шапки, саксии и какво ли не. Старата дама не се беше помръднала от мястото си. Все още гледаше към нашия комин. Чудех се какво ли вижда.

Скоро пристигна и жълт микробус, от който започнаха да разтоварват елегантни, скъпи мебели. Старата дама пак не обърна внимание и остави прислужниците да решат къде да поставят мебелите. Най-сетне едно от момичетата я попита нещо и тя набързо влезе в къщата. Всички прислужници я последваха.

— Барт, я погледни онзи диван. Сега го внасят вътре. Виждал ли си толкова красив диван някога!

Барт отдавна бе загубил интерес към носачите. Сега се бе втренчил в една жълтеникава гъсеница, която се плъзгаше по тънкия клон до мръсните му гуменки. Птичките пееха, свежият въздух бе пропит с уханието на бор и евкалипт, а Барт се бе взрял в единственото грозно нещо наоколо. Някаква си гъсеница!

— Мразя ги тия грозотии, дето пълзят по клоните — промърмори той. Барт изпитваше желание да разбере как е устроено всяко създание. — А на бас, че под жълтия мъх има нещо зелено и лепкаво. Ей, мръсен червей такъв! Хич не ме доближавай! Иначе ще те размажа.

— Стига с тия глупости, Барт. Погледни я тази маса. Ами креслото? Сто на сто е красило някой от европейските дворци.

— Още един сантиметър и ще видиш какво ще те сполети!

— Барт, старата дама сигурно е симпатична. Човек с такъв добър вкус не може да е лош.

— Още един сантиметър и… ще те смажа! — изкрещя Барт на гъсеницата.

Слънцето залязваше. Небето порозовя. Вечерта се изпълни с лилави сенки. Беше много красиво.

— Барт, виж залеза. Виждал ли си по-прелестни цветове? За мен цветовете са като музика. Мога да ги чуя как пеят. Дори да оглушея и ослепея в ей този миг, пак ще чувам музиката на цветовете и ще ги виждам с незрящите си очи. Ще танцувам в тъмнината, без дори и да разбера, че замества светлината.

— Ама че глупости — изсумтя Барт с поглед, прикован в мъхнатата гъсеница, която се доближаваше до смъртоносната гуменка, провиснала над главата й. — Да си сляп означава нищо да не виждаш. Няма цветове. Няма музика. Нищо няма. Смъртта е тишина.

— Не ти говоря за смъртта, а за глухотата.

В този момент Барт смаза гъсеницата с гуменката си. После скочи от дървото и размаза лепкавите й зелени вътрешности върху ливадата на съседката.

— Защо го направи, Барт Уинслоу! Гъсениците преживяват метаморфоза. Този вид, който току–що уби, се превръща в най-красивата от всички пеперуди. Вместо червей, ти смаза краля на феите, най-предания годеник на розите.

— Стига с тия балетни щуротии — отвърна той, макар и да изглеждаше поуплашен. — Мога да поправя стореното. — Огледа се нервно наоколо. — Ще заложа капан, ще хвана една жива гъсеница и ще си я отгледам. Щом се превърне в крал на феите, ще я пусна.

— Виж какво, аз само се пошегувах, но отсега нататък не убивай буболечките. Отстранявай само тези върху розите.

— А тези върху розите мога ли да ги убия всичките?

Желанието на Барт да трепе насекоми ме учудваше.

Веднъж го хванах да изскубва крачетата на паяк едно по едно, преди да смаже паяка между пръстите си. Тогава дълго съзерцава черната кръв.

— Те чувстват ли болка?

— Да — отвърнах аз, — но не се натъжавай. Някой ден и ти ще усетиш болка. Затова не плачи. Беше само едно мъхнато червейче. Никакъв крал на феите. Хайде да си ходим. — Стана ми жал за него, защото знаех, че се потиска от неспособността си да усети болка. На негово място бих се радвал, но той не го приемаше така.

— НЕ! Не ща да си ходя! Искам да вляза в имението.

В този момент Ема излезе, за да удари гонга за вечеря и двамата бързо заприпкахме към къщи.

 

 

На другия ден пак се озовахме на стената. Носачите бяха свършили работата си предната вечер и камионите си бяха заминали. Аз прекарах по-голямата част от деня в часовете по балет на мама. Барт си остана вкъщи, за да си играе сам. Но летните дни са дълги и Барт наистина ми се зарадва, когато се прибрах.

— Готов ли си? — попитах го аз.

— Да!

Планът ни за действие бе замислен предварително. Изкатерихме се на стената, а после се спуснахме от другата страна. Беше ни забранено да нахлуваме на чужда земя, но ние си я имахме за своя, защото бяхме по-отдавнашни нейни притежатели. Плъзнахме се напред. Барт се загледа в храстите, подкастрени така, че да приличат на животни. Странна работа, наистина. Единият от тях наподобяваше гордо разкрачен петел, а храстът пред него приличаше на дебела кокошка. Бива си го онзи мексиканец с голямата градинарска ножица!

— Хич не харесвам храсти, дето приличат на животни — оплака се Барт. — Много мразя и зелените очи. Зелените очи носят нещастие. Джори, те ни наблюдават.

— Ш-ш-т, недей да шепнеш. Внимавай къде стъпваш. Небето променяше цвета си. Сега се бе изпълнило с алена светлина, която напомняше на току–що пролята кръв. Скоро щеше да се спусне нощта, а луната невинаги ме радваше.

— Джори — прошепна Барт и ме дръпна за ризата, — мама не ни ли каза да се приберем преди свечеряване?

— Още не се е свечерило — отвърнах аз, макар и да знаех, че лъжа. Бялата мазилка на имението бе придобила зловещ, синкав оттенък в полумрака.

— Много мразя разни стари къщи, дето изглеждат като нови.

Вечното мърморене на Барт.

— Не е ли време да си ходим?

Реших да не се поддавам на страховете му. След като сме стигнали дотук, трябва да продължим до края. Допрях пръст до устните си и прошепнах: „Остани на мястото си!“ После се прокраднах до единствения осветен прозорец в цялата къща.

Вместо да остане, където му казах, Барт ме последва. Пак го предупредих да не мърда от мястото си и се покатерих на едно младо дъбово дърво, за да надникна в къщата. Първо не можех да видя нищо, освен огромната, затъмнена стая пълна с още неразтворени кашони. Гледката ми бе отчасти закрита от голяма лампа, поставена точно до прозореца. Издадох тялото си настрани, за да виждам по-добре. Успях да различа силуета на фигура в черно, отпусната в дървен, люлеещ се стол. Този стол изглеждаше далеч по-неудобен от разкошните меки дивани и кресла, които бяхме видели да внасят в къщата. Дали това беше старата дама? Тази, която видяхме отвън?

Можеше да бъде и икономът, след като в арабския свят мъжете също носят роби. Погледът ми попадна на тънка, бяла ръка, отрупана с искрящи пръстени. Вече бях сигурен, че пред мен е господарката на къщата. Опитах се да преместя тежестта си така, че да виждам по-добре, но клонът под мен изпращя и ме издаде. Старата дама вдигна глава и насочи погледа си към прозореца.

Очите й се бяха разширили от уплаха. Казах си, че хората не могат да видят нищо в тъмното, ако се намират в осветена стая. Затаих дъх и се опитах да овладея тупкането на сърцето си. Около Мен се завъртяха малки, нощни насекоми. Жужаха и ме хапеха безмилостно.

Отдолу Барт загуби търпение и взе да клати дървото, на което седях. Опитах се едновременно да запазя равновесие и да му дам знак да спре. За щастие в този момент прислужницата влезе в стаята със сребърен поднос, отрупан с множество ястия.

— Побързай! — изръмжа онзи страхопъзльо. — Искам да се върна у дома!

От какво толкова се страхуваше? Аз бях този, който всеки момент ще се изтърколи от дървото. Шумът от разтоварването на подноса върху малката масичка пред дамата заглуши оплакванията на Барт. Веднага щом прислужницата излезе, господарката повдигна воала от лицето си.

Започна да се храни неохотно. Сам-самичка. Точно когато се бях успокоил, че не е обърнала внимание на шума, клонът под мен отново изпращя.

Тя отново вдигна глава. Сега можех да видя лицето й.

И наистина успях да го видя! Но това, което зърнах за миг, не бяха устните, очите или носа й. Аз видях само множеството белези по двете й страни. Да не я е издраскала котка? Изведнъж изпитах съжаление към тази старица, която си седеше сама на масата. За първи път се замислих как времето безмилостно лишава човек от всичко. Може би някога тя е била по-красива и от мама?

— Джори…

— Ш-ш-т!

Старицата постоя така няколко минути, а после пусна воала пред лицето си.

— Кой е там? — извика тя. — Махайте се, чувате ли! Иначе ще извикам полиция!

Заплахата ми подейства моментално. Скочих долу, грабнах Барт за ръка и търтихме да бягаме. Барт непрестанно се спъваше и падаше. Аз го теглех напред и го заставях да тича с все сили.

— Джори! Не мога по-бързо! — пъхтеше горкичкият Барт.

— Какво видя? Хайде, кажи ми, призрак ли беше?

Не, бе нещо далеч по-страшно. Видях как ще изглежда мама след трийсет години, ако живее достатъчно дълго, за да се остави на времето да я унищожи.

 

 

— Къде бяхте? — препречи входа мама. Не успяхме да се вмъкнем в банята, преди да ни е забелязала.

— В градината — отговорих аз и се почувствах виновен. Мама усети, че съм гузен и стана подозрителна.

— Кажи ми къде бяхте!

— Ами там отзад…

— Джори, и ти ли започна да не ми отговаряш? Нима си заприличал на Барт?

Аз прегърнах мама и опрях лице на меките й гърди. Бях прекалено голям, за да върша такива работи, но внезапно изпитах нужда от сигурност и грижа.

— Джори, миличък, какво се е случило?

Нищо не се беше случило. Наистина не знаех какво ме измъчва. И преди бях виждал възрастни хора. Баба ми Мариша беше стара, но аз не я познавах друга.

Същата нощ сънувах мама като прекрасен ангел, който е омагьосал света така, че хората вече да не остаряват. Разни двестагодишни жени изглеждаха млади и красиви като момичета. Само една от тях бе остаряла — господарката в черно, отпусната на люлеещия се стол.

На сутринта Барт се мушна в леглото ми и се сгуши до мен. И двамата наблюдавахме сивата мъгла, която поглъщаше дърветата, настъпваше по златната трева и сякаш бавно умъртвяваше целия свят.

Барт си мърмореше под носа:

— Светът е пълен с мъртви хора. Пък и с мъртви растения и животни. Така се образува онова, дето татко го нарича тор.

Смъртта. Моят брат бе напълно завладян от мисълта за смъртта. Стана ми жал за него. Усетих го да се гушва още по-плътно.

— Джори, мен никой не ме обича — каза той.

— Разбира се, че те обичат.

— Не, не е вярно. Всички обичат само теб.

— Това е защото ти самият не ги обичаш и те го усещат.

— А ти защо обичаш всички?

— Не обичам всички, но дори и някой да не ми харесва, си лепвам една усмивка на лицето и се преструвам, че го харесвам. Може би и ти трябва да се научиш да си слагаш маска.

— Че защо да слагам маска? Да не е дошъл празникът на Вси Светии, та да си правим маскен бал?

Барт ме тревожеше. И леглата на тавана ме тревожеха. И това особено чувство, което от време на време се зараждаше между родителите ми, също ме тревожеше — напомняше ми, че те знаят тайна, до която нямам достъп.

Притворих очи и си помислих, че каквото и да става, все ще е за добро.