В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (33)

В очакване

Крис е единственият ми баща, когото познавам. Трудностите от последните дни ме привързаха към него още по-силно. Поех подадената му ръка и тръгнах след него. Бях готов да го следвам до края на света. В края на краищата, и най-лошото понякога ни носи по нещо добро.

Отидохме пак до имението. Барт не се бе мяркал от сутринта. Как можах да се оставя да ме изхитри! Измъкна се точно в момента, когато се загледах в едно красиво движение на Синди.

Бяха изминали двайсет и четири часа, откакто мама бе изчезнала.

Отвори ни старият иконом.

— Майка ми не е заминала за Хавайските острови — рече студено татко.

— И какво от това? Тя е доста разпиляна жена. Сигурно е решила да се отбие при някоя приятелка.

— Пушите скъпи цигари — отбеляза безстрастно баща ми. — Помня нощта, когато Вие и Ливи, прислужницата… Аз бях седемнайсетгодишен. Лежах на пода зад дивана… Тогава пушехте същите цигари, френски, ако не се лъжа?

— Точно така — съгласи се Джон Амос с подигравателна усмивка. — Старият Малкълм ме понаучи на това-онова…

— Вие се оприличавате на дядо ми, така ли?

— Нима?

— Да, струва ми се. Последният път, когато претърсвах къщата, попаднах на скъпи мъжки дрехи. Ваши ли са?

— Аз съм съпруг на Корин Фоксуърт.

— Как я изнудихте да се омъжи за Вас?

Старецът пак се усмихна самодоволно.

— Някои жени имат нужда от спасител в къщата си. Омъжи се за мен, за да ме има до себе си. Може би сте забелязали, че все още се отнася с мен като със слуга.

— Не съм много сигурен — присви очи татко. — Пък и Вие сте твърде заангажиран с плановете си как да използвате наследството, в случай че майка ми умре.

— Колко интересно — отвърна Джон Амос Джаксън и загаси цигарата си. — Вярно е, че завърших приготовленията по отпътуването си. Отлитам за Вирджиния, където очаквам съпругата ми скоро да пристигне. Дъщеря й съсипа цялата й репутация там, но въпреки това жена ми има желание да се върне.

— Защо?

— Защото Фоксуърт Хол е реставриран почти изцяло — ухили се Джон Амос. — Вдига се отново. Като феникс изпод пепелището.

— Фоксуърт Хол? — смути се татко. — Докъде е стигнал ремонтът?

— На приключване е — отвърна доволно икономът. — Скоро ще се възцаря там, където някога е управлявал Малкълм. А до мен ще поставя красивата му, арогантна дъщеря. Нека царува заедно с мен. Ще й направим пластична операция. Белезите ще изчезнат. Кожата на лицето отново ще бъде опната. Ще изрусим косата й и ще я сложим да седи в краката ми. Зад себе си ще поставя един от братовчедите си. Да заеме някогашното ми място. Всичко ще е както преди. Само че този път аз ще бъда най-отгоре.

— Ще се възцарите не другаде, а в затвора — отсече татко.

 

 

— Вярваш ли на стария иконом? — попитах аз, щом се прибрахме вкъщи.

— Не знам какво да ти отговоря, Джори. Като че ли е по-умен, отколкото предполагах. Докато живеехме във Фоксуърт Хол, го имах за голям глупак. Не се различаваше по нищо от останалите слуги. Сега обаче разбирам, че той отдавна е кроил планове за отмъщение.

— Отмъщение?

— Джори, не разбираш ли, че този човек е побъркан? Разказа ми за маниите на Барт. За желанието му да прилича на дядо си, който отдавна не е между живите. Не мислиш ли, че Барт всъщност имитира Джон Амос Джаксън, който пък на свой ред се опитва да подражава на Малкълм?

— Откъде знаеш? Помниш ли дядо си?

— Виждал съм го само веднъж, Джори. Бях четиринайсетгодишен. На твоята възраст. Майка ти и аз се бяхме скрили в един от огромните сандъци на втория етаж на къщата. Оттам се виждаше балната зала. Малкълм Фоксуърт седеше в инвалидната си количка. Бе доста далеч от нас. Никога не го чухме да говори, но майка ни често ни разказваше как бръщолеви непрестанно за ада и греха, Библията и Деня на Страшния съд.

Спусна се нощта. Запалихме всички лампи с надеждата да осветят пътя на мама към къщи. Ема сложи Синди да си легне и се прибра в кухнята, а мадам Мариша се разположи на креслото в хола. Барт се върна и се сви в един от ъглите.

— Къде беше? — попита татко, приковавайки поглед в него.

Мадам М. също се извърна към брат ми, но той не им обърна никакво внимание. Телевизорът зад мен работеше, макар и никой да не го гледаше. Хор от момчета изпълняваше коледни песни. Бях напълно изтощен от опитите си да проследя Барт през деня. От притесненията за мама и бъдещето на цялото ни семейство…

Реших да се прибера в стаята си. Станах, за да кажа „Лека нощ“, но мадам Мариша ми направи знак да не вдигам шум и посочи към баща ми, който не отделяше поглед от брат ми. Слушаше напрегнато какво си мърмори Барт.

— Който пренебрегва Божиите заповеди, заслужава наказание — мълвеше брат ми като хипнотизиран. — Лошите хора не ходят на църква в неделя. Не се грижат за децата си и живеят в кръвосмешение. Тях ще ги погълне геената огнена. Демоните ще измъчват душите им навеки. Само огънят ще ги пречисти. Ще ги спаси от ада и дявола. Само огънят.

Ама че странно!

Татко не можа да удържи гнева си.

— Кой ти ги разправя тези врели-некипели, Барт!

Брат ми се стресна и погледът му стана напълно безизразен.

— Говори, когато те заговорят, казал мъдрецът на невинното дете. А детето му отговорило: „Грешниците ще бъдат изпепелени във вечния огън.“

— Кой ти каза това?

— Старецът. Той ме наставлява от гроба си. Обича ме повече от Джори, защото Джори върши грях, като танцува. Старецът мрази балетистите. Според него аз мога да стана истинският владетел.

Спомних си съвета на психиатъра: „Играйте си повече с детето. Преструвайте се, че вярвате на всичко, което казва, колкото и да е абсурдно на пръв поглед. Не забравяйте, че едно момченце на десет години би приело и най-голямата измислица за чиста истина. Оставете го да изразява свободно същността си както намери за добре. Заговори ли «старецът», синът ви дава глас на най-големите си проблеми.“

— Барт, слушай ме внимателно — прекъсна го татко. — Да кажем, че майка ти не знае да плува. Представи си, че се дави, а аз стоя, извърнат на противоположната страна. Би ли ми казал какво става, за да се опитам да я спася?

Всяко дете би отвърнало положително, без дори да се замисли. Барт се смълча намръщено.

— Не е необходимо да спасяваш мама от удавяне, татко — рече той най-сетне. — Ако не е натрупала грехове, Бог сам ще се погрижи за нея.