В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (3)

Барт

„Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички свои дела, що бе сътворил и създал“ — прочете Джори и потупа пръстта над семената от теменуги, които посяхме на пети май — рождения ден на леля Кари и чичо Кори. Аз не съм виждал леля и чичо. И двамата са умрели много отдавна. Още преди да се родя. То в нашето семейство всички измират много лесно. (Чудя се защо толкова са обичали теменугите — едни нищо и никакви цветенца.) Ама мама много държи да се уважават мъртвите.

— Историята продължава — заобяснява ми Джори, мислейки, че щом съм деветгодишен, нищо не разбирам. — В началото, когато Бог създал Адам и Ева, те живеели в Едемската градина и не носели никакви дрехи. Но една лоша змия им казала, че е грешно да ходят голи и затова Адам си направил препасник от смокинено листо.

Ама че работа… да не знаят, че е срамно да си гол.

— А Ева к’во си сложила? — попитах аз и се огледах с надеждата да видя някое смокинено листо. Джори продължи да чете с напевен глас за времето, когато Бог се е грижил за всеки — дори за разни разголени хора, които са си говорели със змии.

— Абе, Джори, къде ги намираш тия смокинени листа?

— Защо питаш?

— ’Ми ако си имах някое, щях да си сваля всичките дрехи и да го нося само него.

Джори се изсмя:

— За Бога, Барт, смокиненото листо се носи по определен начин и ти сигурно би умрял от срам, ако ти го кажа.

— Аз никога не се срамувам!

— А откъде знаеш за какво говоря? Пък и виждал ли си татко да носи листо от смокиня?

— Не… — Всъщност никак не бях сигурен, след като не знаех какво представлява това проклето смокинено листо. Признах пред Джори, а той пак ми се подигра.

— Хайде, хайде, няма начин да не го разпознаеш!

Както си се смееше, така прескочи на бърза ръка мраморните стъпала. Биваше си го наистина. Де да бях гъвкав като него. Щях и аз да танцувам хубаво. И всички щяха да ми се възхищават. Джори е по-голям, по-висок, по-умен. Хм, щом не мога да стана по-висок от него, дали пък не мога да стана по-умен? Такава ми е голяма главата. Сигурно и мозъкът вътре е много голям. Ще стана и по-висок от Джори, ще го надмина. Ами да, и от татко ще стана по-висок.

Хич не е честно, че съм на девет години… де да бях на четиринайсет!

Ето го Джори. Седи си на най-горното стъпало и чака да го настигна. Ама че обидно. Направо си е унизително. Какво да правя, като Бог не е раздавал сръчностите по равно. Няма да забравя как преди пет години Ема ни даде на всеки по едно пиленце — такова едно пухкаво и жълто. Писука, пиюка — никога не се бях чувствал толкова щастлив. Радвах му се, държах си го, миришех го, ама на — накрая го оставих на земята и уж внимавах, а пък то падна възнак и умря.

— Много силно го стисна — каза татко, който разбира от такива работи. — Предупредих те да внимаваш. Пиленцата са много крехки, а сърчицата им са съвсем уязвими. Другият път бъди по-нежен.

Мислех си, че Господ ще ме убие на място — нищо че си беше негова вината. Че нали Той е направил нервните ми окончания такива. И болка дори не усещах като другите. Това пак си беше негова вина. После се уплаших, че може наистина да ме накаже. Изтече един час и като разбрах, че ми се е разминало, отидох при малкия курник, където самотно се разхождаше пилето на Джори. Вдигнах го и му казах, че вече си има приятел. Ама че игра му ударихме! Ту то ме гонеше, ту аз него и изведнъж — туп! — и това пиле умря. Само два часа си бяхме играли.

Ама че мразя студените тела. Че защо трябваше да се предаде толкова бързо? „Какво ти стана, бе? — закрещях аз. — Нали не съм те стискал! Изобщо не те пипнах дори! Толкова внимавах. Хайде, стига си се преструвало на умряло. Ставай да си играем или татко ще си помисли, че нарочно съм те убил!“ Веднъж бях видял татко да изважда някакъв човек от водата. Опитваше се да му спаси живота, като изпомпва водата от него и му прави изкуствено дишане. Направих същото с пиленцето. Ама то не се съживи. И масаж на сърцето му направих, и молитвите си казах, а пък то така и не се съживи.

За нищо не ме бива. Ама за нищо. Ема казва, че е безсмислено да ми пере дрехите, щото само ги цапам. Хвана ли чиния, все я изпускам. Новите играчки сами се разпадат в ръцете ми. Новите обувки се скъсват на десетата минута след първото носене. Аз ли съм виновен, че се износват толкова бързо! И коленете ми са вечно в рани. Пък и на два пъти си чупих пръстите на ръцете, защото не успях да хвана правилно топката. Три пъти съм падал от дърво. Първият път си счупих дясната ръка, вторият път — лявата. На третия път се отървах само с драскотини. А Джори никога нищо не си е чупил.

Нищо чудно, че мама ни забранява да ходим в съседната къща. Голяма къща, сума ти стъпала — мама си знае, че някой път ще се изтърся и целият ще се натроша.

— Не си много гъвкав — измърмори Джори. После стана и се провикна. — Барт, престани да тичаш като момиче! Наведи се напред, използвай краката си за оттласкване. Няма да паднеш, ако не мислиш за това през цялото време. А ако успееш да ме хванеш, ще ти подаря хубавата топка!

О, Боже, на света едва ли имаше нещо, което да желаех по-силно от тази топка.

— Не ти ща скапаната топка! — отвърнах задъхано аз, макар и да не казвах истината. Тази топка беше много по-хубава от моята. Те на Джори все му подаряват по-хубави работи.

Джори ме погледна съчувствено. Направо ми се дорева. Съчувствие!

— Можеш да я получиш и без да печелиш състезанието. Аз ще ти дам моята топка, а пък ти ще ми дадеш твоята. Барт, не искам да те обидя. Опитвам се да те окуража. Престани да мислиш, че непременно и във всичко ще се провалиш. За да победиш, понякога ти трябва мъничко лудост. — Той се засмя, а пък аз си помислих, че мама сигурно би се възхитила на ослепителната му усмивка. Моето лице само може да се мръщи.

— Дръж си я топката — повторих аз, защото хич не исках да се предам пред Джори — толкова красив и грациозен, четиринайсето поколение в дългата редица от руски балетисти, които са се женили за балерини. Че какво толкова има в това да си балетист? Нищо, абсолютно нищо!

— Мразиш ме, нали? Иска ти се да умра, нали?

Джори ме изгледа продължително:

— Не-е-е, Барт, не те мразя и не искам да умреш. Дори ми харесваш. Нищо, че си такъв тромавичък и все се оплакваш.

— Направо съм трогнат.

— Няма нужда да ми благодариш. Хайде да хвърлим по едно око на къщата.

Всеки ден след училище отивахме до високата, бяла стена и сядахме върху нея. Понякога влизахме и в къщата. Скоро ще дойде ваканцията и по цял ден ще си играем. Хубаво е да знаеш, че къщата си е там. Чака ни с извитите си коридори, старите сандъци, пълни със съкровища, високите тавани, странните стаи, от които се влиза в тайниците — цели редици от малки стаички, скрити една зад друга.

Къщата бе обитавана от множество паяци, които бяха оплели тънките си нишки около масивните полилеи. Гъмжеше от мишки и мишлета, а буболечките влизаха направо откъм градината и пълзяха безразборно по стените и дървения под. През комините се спускаха птици — пърхаха ли пърхаха в опитите си да намерят пътя обратно. Понякога се блъскаха в стените или прозорците и ние ги намирахме умрели. Да ти се скъса сърцето. Случваше се Джори и аз да дойдем навреме и да им отворим вратата или прозорците.

Джори си мислеше, че собственикът на къщата е бил принуден да я напусне набързо. Половината мебели все още си стояха там и само събираха прах и мръсотия. Струваше ми се, че ако застана неподвижен, мога да чуя призраците. Седнехме ли на старата кушетка, откъм избата се разнасяше леко шумолене — сякаш духовете ни нашепваха тайните си.

— Никога не разправяй, че си говориш с привидения, ако не искаш да те помислят за луд — предупреди ме Джори. Ние вече си имахме една луда в семейството — майката на татко. Бяха я затворили в една лудница във Вирджиния. Всяко лято заминавахме на изток, за да я навестим и да поседим до старите гробове. Мама не искаше да ходи в тухленото здание, пред което разни добре облечени хора се разхождаха на воля из градината и никой не би помислил, че са луди, освен ако не забележеше санитарите в бели престилки около тях.

Всяко лято, когато татко се връщаше, мама го посрещаше със същия въпрос:

— Е, как е тя? По-добре ли е?

Татко я поглеждаше натъжен и отговаряше:

— Не, няма голяма промяна… но би имало, ако й простиш.

При тези думи мама винаги побесняваше. Държеше се така, сякаш че искаше баба завинаги да си остане в лудницата.

— Чуй ме добре, Кристофър Дол — тросваше се тя, — трябва да стане обратното, ясно ли ти е! Тя трябва да коленичи и да се моли — тя е тази, която трябва да изпроси нашата прошка!

Миналото лято не ходихме. Мразя старите гробове. Мразя и мадам Мариша с черните й дрехи и големия, прошарен кок. Пет пари не давам, че някаква си старица няма да ни види отново. А пък тия в гробовете нека си стоят без цветя! И без друго животът на семейството ни гъмжи от разни мъртъвци.

— Идвай, Барт! — провикна се Джори. Вече бе успял да се покатери на дървото откъм нашата къща и да се настани на стената. Успях да се изкача и седнах до Джори, който настояваше да се облегна на клоните — за всеки случай.

— Знаеш ли какво? — поде Джори мечтателно. — Някой ден ще купя на мама ей такава голяма къща. От време на време ги чувам да си говорят с татко за имоти, и си мисля, че сигурно й се иска да си имаме по-голяма къща.

— Да бе, те наистина много говорят за разни големи къщи.

— Нашата къща ми харесва повече — заключи Джори. Аз си клатех краката и тупках с пети по тухлите, които се бяха показали изпод ронещата се, бяла мазилка на стената. Веднъж мама каза, че тухлите образували „интересен контраст“ на фона на ронещите се люспи. Правех каквото мога, за да направя стената още по-контрастна.

— Ама не би ли било хубаво, ако тук се премести някое голямо семейство? — каза Джори. И на двамата ни се искаше да си имаме купища съседчета, с които да се играем.

— А ако си имат две момчета и две момичета, би било направо чудесно — продължи Джори. Няма да е зле да си имаме момичета под ръка…

Нямало да е зле. Сто на сто му се иска да е съсед на Мелъди Ричарм. Така ще я вижда всеки ден. Има да я целува и прегръща… Видях го няколко пъти вече. Момичета ли! Направо ми се доповръща.

— Мразя момичетата! — изръмжах аз. — Искам само момчета!

Джори се изсмя и каза, че говоря така, защото съм още на девет години, но скоро ще започна да харесвам момичетата повече от момчетата.

— Ама каква е тая фамилия Ричарм? — заядох се аз.

— Не ставай глупав. Име като име.

Точно когато исках да кажа, че глупавият е той, защото всяко име си има значение — иначе защо ще се кръщават хората? — пред имението спряха два камиона. Гледай ти! Та там не ходеше никой, освен нас!

Останахме на стената и наблюдавахме как работниците се щурат насам-натам. Няколко от тях се качиха на оранжевия покрив и започнаха да го оглеждат. Други влязоха в къщата със стълби, огромни ролки тапети и кутии, които приличаха на кутии с боя. Почукваха по прозорците и се надвесваха над храсталака в градината.

— Ех! — въздъхна Джори искрено опечален. — Някой сигурно е купил имението. Сигурен съм, че ще се нанесат веднага, щом го ремонтират.

Хич не ни трябваха съседи, които да нарушават спокойствието на мама и татко. Че те през цялото време само за това говореха — колко хубаво било, че си нямат съседи, които „да им нарушават спокойствието“.

Седяхме на стената до падането на здрача, а после се прибрахме и не казахме ни думичка на родителите си, защото кажеш ли нещо на глас, то автоматично става истина. Мислите не се броят.

На другия ден беше неделя и отидохме на пикник в Стинсън Бийч. После дойде понеделникът, когато с Джори отново се покатерихме на стената. Беше мъгливо и студено, но видяхме достатъчно, за да се разтревожим наново. Вече не можехме да прехвърлим стената. Вече си нямахме наше си място. Къде ще играем сега?

Онзи ден един от работниците — бая набит мъжага — ни забеляза и подвикна:

— Ей, хлапета! Какво правите там?

— Нищо! — изкрещя Джори в отговор. (Аз не говоря с непознати. Джори все ми се подиграва, че избягвам да говоря много-много.)

— Хич не ми разправяйте, че е нищо! Нали ви виждам, бе! Тая къща е частна собственост. Да се махате или ще ви науча аз вас!

Ама че неприятен беше — мръсен, разярен и грубоват. Когато се доближи, видях най-големите крака на тоя свят. И най-изкаляните ботуши. Добре че стената беше висока десет фута, та имахме предимство пред него.

— Е, понякога си играем тук — каза Джори, който от никого не се плашеше, — но не правим бели. Оставяме всичко както сме го намерили.

— От сега нататък няма да си играете! — изрева мъжагата и ни изгледа на кръв. — Една богата дама е купила имението. Такива като нея не щат да им се мотаят разни хлапаци наоколо. И хич не си мислете, че щом ще живее сама, можете да си правите к’вото поискате. Тя си води и прислуга.

Прислуга? Брей, брей!

— Богатите всичко могат да си позволят — измърмори великанът и тръгна към къщата. — Направи това, направи онова — и все го искат от днес за вчера. Парички, парички! Де да ги имах и аз!

Ние си имахме само Ема, защото не бяхме истински богати. Джори казва, че Ема не прилича на прислужница или на роднина, а на застаряваща, неомъжена леля. За мен Ема е някой, когото познавам откак съм се родил и който изобщо не ме обича така, както обича Джори. Ама и аз не я обичам, та хич не ми пука.

 

 

Седмиците минаваха. Започна ваканцията. Работниците още бяха в имението. Мама и татко вече ги бяха забелязали и никак не се радваха, че ще си имат съседи. Нямаха намерение да се сприятеляват с бъдещите обитатели. И двамата с Джори се чудехме защо никога не канеха приятелски семейства у дома.

— Сигурно е така, защото се обичат — каза веднъж Джори. — Не ги ли виждаш, че се държат като младоженци? Не забравяй, че Крис е третият съпруг на мама. Още не им е минало.

Не им е минало ли? Че да не са болни, та да им мине?

Джори бе завършил първата си година в прогимназията с отличие. Аз едва-едва минах в следващия клас. Мразя го това даскало. Мразя и старата къща, дето сега изглежда като нова. Никога няма да се върнат онези весели времена, когато си играехме сред мрачните й, тайнствени стаи.

— Ще изчакаме малко и ще се промъкнем, за да видим старата дама — каза Джори шепнешком, за да не го чуят работниците, които подкастряха храстите и клоните на дърветата.

Собственичката притежаваше над двайсет акра земя, които изискваха здраво чистене, тъй като работниците на покрива хвърляха цялата мръсотия долу. Дворът бе затрупан от хартии, пили, греди и какви ли не щуротии, попаднали през дупките на желязната врата към алеята, която Джори наричаше „алеята на любовника“.

Онзи отвратителен шеф на работниците събираше металните бирени кутии. Насочи се към нас и ни заруга, без да сме направили нищо лошо:

— Докога ще се разправям с вас, а? Повече няма да повтарям! — Постави огромните си юмруци на хълбоците и ни загледа свирепо. — Не ви ли казах аз на вас да се махате от тук? Изчезвайте веднага!

Джори не се помръдна. Пък и какво толкова правехме — седяхме и гледахме.

— А бе вие глухи ли сте? — провикна се пак великанът.

Изведнъж Джори се преобрази. Красивите черти на лицето му се изкривиха в озлобена гримаса:

— Не, не сме глухи! Това от другата страна е нашата къща. Стената е обща между двата имота и е точно толкова наша, колкото и нейна, разбра ли? Така каза татко. И затова ще си седим тук колкото си искаме.

— Ама че проклето хлапе! — изсумтя великанът и се отдалечи, без дори да погледне към мен. А аз бях не по-малко проклет. Нищо че не го показвах.