В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (28)

Сувенирите на тавана

Джон Амос бе поел пълно управление на кухнята в имението. Прислужничките и готвачката не можеха да седнат от работа.

— Мадам заминава съвсем скоро — инструктира ги той. — Пригответе набързо чантата за пътуването до Хавай. Лоти, ти ще закараш багажа до летището и ще го натовариш на самолета. Какво си се опулила! Няма време! Прави каквото ти казвам.

Биваше си го него. Така ги строи, че се разхвърчаха нагоре-надолу като подплашени пилци. Останахме насаме и Джон оголи жълтите си зъби в зловеща, усмивка.

— Какво е положението при теб, Барт?

Почувствах се като филмов герой. Преглътнах буцата, заседнала на гърлото ми, и реших да не си тръгвам още.

— Никой не знае къде е мама. Много са притеснени.

— Не им обръщай внимание — отвърна той с пискливия си глас. Отново се зачудих как Господ му е възложил най-важните си дела. — Ще се погрижа за всичко. Чакам Бог да ми даде знак, че баба ти и майка ти са опростени. Върви и си дръж езика зад зъбите.

— Нали обеща, че мама ще ме чака на тавана. Това щял да бъде моят сувенир. Защо не ми кажеш къде си я скрил? Знам, че не е на тавана. Ще разкажа на татко какво си направил.

— Какво съм направил? — изсмя се подигравателно той.

— Нима ще прехвърлиш вината върху мен, Барт Уинслоу Шефийлд? Мислиш ли, че някой би ти повярвал, като се има пред вид душевното ти неравновесие? Служителите на закона ще те открият, за да те осъдят и пратят зад решетките.

В мен забушува гневът на Малкълм. Джон Амос сякаш усети това и поомекна.

— Само се пошегувах, Барт. Исках да изпитам смелостта ти. Виждам, че си изпълнен със силата на праведния. Също като прадядо си Малкълм. Дойде ред да покажеш на какво си способен. Сега ще отговаряш за възрастните — за майка си и баба си. Ще контролираш живота им, ще ги храниш, а ако решиш, ще ги държиш гладни… Трябва обаче да внимаваш. Не издавай тайната си, докато… хм, не забравяй, че брат ти и баща ти са изпълнени с подозрения. Досетят ли се какво си намислил, веднага ще те издадат.

Мен вечно ме подозират. Счупи ли се нещо, вината е моя. Запуши ли се тоалетната, обвиняват мен, че съм я задръстил с хартия. Ако изчезне някое бижу, пак смятат, че аз съм го откраднал. Каквато и неприятност да се появи, все на мен ми я приписват. Ще ги науча аз тях как да се държат с едно дете.

— На хляб и вода — рекох аз. — Ще ги държа на хляб и вода. Жени, изменили на съпрузите и синовете си, не заслужават по-добро.

— Точно така — промърмори Джон.

Заслизахме по тесните стъпала към мазето. Много отдавна, когато тази къща още принадлежеше на нас двамата с Джори, бяхме проучили всички ниши и вдлъбнатини на стените. Знаехме, че тук живеят призраците и винаги се страхувахме да погледнем в подземието. Следвах Джон по петите и се ужасявах при всяко негово отдалечаване на повече от метър.

— Някой ще се сети, че са тук — прошепнах аз уплашено.

— Невъзможно е да открият къде съм ги скрил — изкиска се той. — Баща ти мисли, че са на тавана, а? Това би било чудесно отмъщение. Тук обаче никога няма да намерят уютната пещеричка, изградена зад винарската изба.

Винарска изба. Звучеше далеч по-непривлекателно от тавана. В една изба не е страшно. Има само влага и студ.

Джон Амос отмахна няколко паяжини, премести един-два фотьойла и откри пътя до голяма, тежка врата.

— Я надникни през вратичката за котки — нареди икономът. — Тук долу е. Баба ти ме накара да я поставя заради онова котенце, което беше прибрала.

Светлината на фенера правеше лицето му още по-мъртвешко и отблъскващо. Страхувах се, че ще тръшне вратата зад гърба ми и никога няма да успея да се измъкна.

— Не искам. Ти иди в избата — казах аз заповеднически!

Джон застина. Може би помисли, че ще го заключа вътре. Изгледа ме продължително, извърна се и тръгна към винарската изба. Постави фенера отстрани и взе да избутва един от рафтовете с прашни, стари бутилки вино.

Най-сетне се показа процеп. Блъсна ме неприятна миризма. Запуших нос и вдигнах поглед, а Джон услужливо тикна фенерчето си напред.

О, Божичко! Мамо, бабо… Бяха се свили една до друга. Мама бе склонила глава на бабиния скут. И двете жени закриха очите си с ръце, заслепени от ярката светлина.

— Кой е? — попита немощно мама. — Ти ли си, Крис? Как успя да ни намериш?

Да не е сляпа? Защо сбърка татко с Джон Амос? Дали Бог счита, че майка ми ще изкупи греховете си, ако полудее и ослепее?

— Знам, че това си ти, Джон — рече баба. — Изведи ни незабавно оттук. Чуваш ли ме? Веднага ни освободи.

Джон Амос се изсмя.

Не знаех какво да направя, но Малкълм отново нахлу в съзнанието ми и ми посочи правилния отговор.

— Дай ми ключа, Джон Амос — наредих му аз строго. — Качи се горе. Аз ще нахраня затворничките с хляб и вода.

Защо ли ми се подчини? Да не би да повярва, че съм силен като Малкълм? Наблюдавах го, докато се отдалечи и залостих вратата зад него.

Запълзях на четири крака. Бутнах напред сребърния поднос с половин самун хляб и кана вода. Сребърните съдини никак не ме учудиха, защото бях свикнал с изтънчения вкус на баба.

Голямата врата зад мен бе затворена. Приличаше на най-обикновен рафт с прашасали бутилки. Плъзнах се по пода и отворих прозорчето за котката. Какво ли е търсило тук онова животинче?

— Хляб, вода — изкрещях аз с писклив глас и бързо набутах подноса през отвора. После подпрях вратичката с камък, та да не ме видят, ако се опитат да проверят кой ги храни.

Реших да подслушам какво правят. Мама стенеше и проплакваше името на Крис.

— Мама… къде е мама, Крис? Не е идвала при нас от месеци. Близнаците не растат…

— Миличка Кати, забрави миналото — успокояваше я баба. — Хайде хапни. Трябва да се възстановиш. Крис ще ни спаси. Не се бой.

— Кори, престани да свириш едно и също. Омръзнаха ми думите на тая песен. Защо пишеш само тъжни песни? Ето, съмва се. Крис, кажи на Кори, че се развиделява.

Чух ридания. Баба ли хлипаше?

— О, господи! Така ли трябва да свърши всичко! Нищо ли не можах да направя като хората? За първи път бях убедена, че знам как да постъпя. Моля те, Господи, помогни ми да ги спася — стенеше тя на висок глас. Молеше се мама да оздравее, а синът й да ги намери. Мама бълнуваше, а баба й отвръщаше едно и също.

Седях и ги слушах. Тъй измина доста време, докато краката ми се схванаха. Почувствах се изтощен и състарен. Сякаш и мен бяха заключили при тях. Гладен, умиращ, изтерзан и умопомрачен.

— Време е да си ходя — промълвих аз. — Това място не ми харесва.

 

 

Къщата бе празна и тъмна. Можех на спокойствие да се натъпча с лакомствата в хладилника. Тъкмо предъвквах едно дебело парче шунка, когато мадам Мариша отвори вратата откъм гаража и влезе в кухнята.

— Здрасти, Барт. Къде са Джори и баща ти?

Свих рамене. На мен нищо не ми казват. Учудих се, че са ме оставили сам със Синди. От другата стая се провикна Ема.

— Здравейте, мадам Мариша. Доктор Шефийлд ме предупреди, че пристигате всеки момент. Съжалявам, че ви причинихме такива главоболия. Но и аз не се удържах, щом разбрах, че Кати е изчезнала. Трябва да я открием на всяка цена. Не биваше да я оставям, като видях, че има треска. Барт! — забеляза ме тя. — Нехранимайко такъв! Как ти даде сърце да избягаш пак от къщата! Все едно на баща ти не му стига тая грижа, че я няма майка ти! Лошо момче! Сто на сто криеш нещо от нас!

Побягнах. Не можех да издържа погледите им, изпълнени с омраза към мен. Знаех, че скоро ще избухна в сълзи, но никой не бива да види как плача. Сега трябва да се държа като Малкълм Безсърдечния.