В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (25)

Портата на ада

Знаех си аз. Бях сигурен, че Джори ще провери каква дяволия съм замислил. Направих се, че не го забелязвам. Веднага щом загаси лампата в стаята си, измъкнах ръкописа на мама. Очевидно това бе последната глава, след като бе изписала инициалите и адреса си в долния край.

Защо ли се разплаках… Малкълм не би изпитал никакво съжаление към нея и татко. Трябва да стана силен и подъл, за да не може никой да ме уязви.

На сутринта отидох в кухнята. Мама помагаше на Ема в домакинската работа. Говореха си за тестото и сладкишите. Тази жена си мисли, че грехът остава незабелязан. Ненаказан.

Седнах в ъгъла и се свих с колене, допрени до брадичката ми. Ама че са ми кокалести ръцете. От ден на ден отслабвам все повече. Гледах ту мама, ту татко. Искаше ми се да проникна в съзнанието им, за да разбера какво мислят за мен, за себе си и за прегрешението, което са извършили. Затворих очи. Представих си танцът на мама. Сетих се как се бях промъкнал през една нощ, за да нападна хладилника, когато всички спят. Бях се върнал току-що от болницата. Не се хранех пред тях, за да се притеснят, че ще умра от глад. Тъкмо налапвах студеното пилешко бутче, когато чух стъпките на мама във всекидневната. Надникнах и я видях да танцува по бяла поличка. Татко я следваше.

Много беше красива в тази дреха. Въртеше се, усмихваше се и подкачаше татко. Подръпваше вратовръзката му, притегляше го към средата на стаята, опитваше се да го завърти около себе си. Той обаче я сграбчи в прегръдката си и впи устни в нейните. Тя обгърна шията му, а той разкопча миниатюрните кукички на гърба й. Поличката се свлече на пода, а мама остана по бяло трико. Той го свали набързо от нея, за да я види чисто гола. Вдигна я на ръце и я отнесе в спалнята им. И какво се оказа сега! Че й бил брат!

Нищо чудно, че Джон Амос все ги кълнеше. Ама че кучка! Прелюбодейка и мръсница! Няма да им се размине току-така. Ще горят в пъкъла. Ще се гърчат в пламъците като баща ми. Истинският ми баща на име Бартоломю Уинслоу.

Прочетох цялата книга. Разбрах какви ужасни майки има на този свят. Майки, които заключват и четирите си деца на тавана, без да ги е грижа дали се задъхват от жега или замръзват от студ. Години на лишения, побои и глад. Намразих Малкълм, задето е причинил такива страдания на децата си. Намразих и старицата от съседното имение, задето е ръсела кифличките им с арсеник. Трябва да е била съвсем побъркана, за да го направи. Дали е сипвала отрова в сладоледа ми? Потръпнах и ми се догади. Защо не са я осъдили на смърт, та и тя да гори във вечни мъки?

Не, прошепна един лукав глас в съзнанието ми, красавиците не ги слагат на електрическия стол, когато находчивите адвокати ги изкарат умопобъркани. Просто ги изолират в прекрасни палати, сгушени сред зелени хълмове. Всяко лято баща ми е посещавал не друг, а именно тази побъркана старица. Майката на майка ми. Божичко, греховете на родителите ми нямаха брой. Господ със сигурност ще ги накаже. Малкълм ще се погрижи затова.

Същата вечер се опитах да заспя, но съзнанието ми бе заето от едни и същи мисли. Татко е брат на мама. Това означава, че ни е вуйчо на двамата с Джори. О, мамо, ти съвсем не си такава светица, за каквато те мисли брат ми.

Разправяш му какво да прави с Мелъди и от какво да се въздържа, а прекарваш нощите в прегръдките на брат си. Зад заключената врата. В стаята, където не ни е позволено да влизаме без разрешение. Срамота! Имали нужда от усамотение. За да вършат необезпокоявани своите мръсотии.

Роби на порока. По това си приличаме с тях. По това си приличат и с Джори, който иска да бъде с Мелъди и да извърши всички срамни деяния на Адам и Ева, след като отхапали от ябълката — онези ужасии, за които момчетата си шепнат в училище. Няма да живея повече с тях. Не искам да се привързвам към мама и брат й.

Джори също знае тайната им. И той ще се побърка като мене. Само че аз вече се възстановявах благодарение на Малкълм. Децата на родители, които извършват кръвосмешение, заслужават страданията си. Синди също ще си изпати, макар и да е твърде малка, за да знае какво е кръвосмешение.

Но защо се молех на Бога утрото да не настъпи? Какво очаквам да се случи? Откъде се събуди у мен това желание да сложа край на живота си, за да се спася, преди да се е зазорило.

Пак на закуска. Мразя безвкусната храна. Сто на сто ще оцапам покривката, без да искам. Джори изглежда не по-малко объркан от мене.

Никой у дома не беше щастлив. Татко се разхождаше угрижен нагоре-надолу. Сигурно и двамата с мама се досещаха, че знаем историята им. Избягваха да ни гледат в очите. Оставаха глухи за въпросите на Джори. Аз си мълчах. Един ден чух мама да почуква на вратата на брат ми.

— Моля те, Джори, пусни ме при теб. Убедена съм, че знаеш какво ми каза мадам М. Трябва да ме изслушаш. Когато се поставиш на наше място, омразата ти ще се стопи.

Как ли не! Та нали бях прочел дневника й! Никак не е справедливо, че сме попаднали на такива безчестни родители.

 

 

Денят на благодарността. Онази отвратителна мадам ни дойде на гости. На нейно място не бих се осмелил да прекрача прага на къщата. Мама не е трябвало да я кани. Виждах я как злорадства, докато татко разрязва намръщен пуйката, а мама го гледа със зачервени, подпухнали очи. Кой знае колко е плакала… Така й се пада. Аз не обичам пуйка. Пилето е по-вкусно. Татко ме подкани да си избера парче месо. Аз се нацупих и не му отговорих нищо. Гласът му бе прегракнал, макар и да нямаше настинка. Той никога не боледуваше.

Само Ема и Синди бяха доволни.

— Хайде, Барт — рече Ема усмихната, — днес е празник. Трябва да благодарим за всички благини, с които ни е дарил Господ! Това мъничко момиченце до мен е новата ни благословия.

Ама че глупости!

Татко бавно заразрязва останалата част от пуйката. Лицето му бе съвсем сковано. Нямаше и следа от усмивка. Дори аз го погледнах учуден, че е забравил да ми сервира бутчето. Мама също изглеждаше потисната, макар и да се преструваше, че всичко е наред. Хапна един-два залъка, скочи и избяга от столовата. Чух я да тръшва вратата на спалнята. Татко се извини и я последва.

— Какво ги е прихванало всички в тази къща! — възкликна Ема.

Мадам Мариша седеше умислена. Да знаеше само колко я мразя! И нея, и баба ми, и Синди. Ема също не е цвете за мирисане. Та нали цялото зло се е извършвало под носа й! Джори се опита да развесели Синди, но аз знаех, че се разкъсва от мъка като мен. Сигурно и той оплакваше истинския си баща, когото мама не е обичала достатъчно, тъй като брат й е заставал винаги между тях.

По-добре да не бях стигнал до истината. За какво й беше на мама да пише книгата! Бръщолевениците на Джон Амос никога нямаше да ми повлияят, защото предполагах, че той си измисля също като мен. Сега знаех, че само икономът не ме бе излъгал. Само той бе проявил достатъчно уважение към мен, за да ми каже истината.

Станах разхлипан от масата. Синди се смееше в скута на Джори. Забавляваше се с играчката, която той току-що й бе подарил. А на мен не ми правеше подаръци! Само баба ми даваше по нещо от време на време…

Дойде неделята. Мама се посъвзе. Видът й не бе толкова „окаян“. Може би се надяваше, че мадам М. е решила да ни остави на мира. От друга страна, мама умееше да се преструва. Та малко ли се бе преструвала на съпруга на вуйчо ми!

Видях я да коленичи в спалнята си. Молеше се наум. Дали Бог ще чуе молитвите й?

Върнах се във всекидневната, сгуших се в ъгъла и се заиграх с кибрита. Палех клечките една след друга. Приближавах пламъка им до лицето си, за да усетя топлината. Огненото чистилище трябва да е ужасно място. Като си представя само как душата на баща ми се е възнесла сред черния дим… Тогава съм бил още в утробата на майка си. Миниатюрен „ембрион“, който дори е нямал собствено име.

Обясненията на татко за нещата, които не разбирам, само ме объркват.

Заболя ме главата. Ръката ми така се разтрепери, че изпуснах кибритената клечка. Веднага я изгасих, за да не усетят миризмата на изгоряло. Пак ще ме обвинят, че върша щуротии. Никога не насочваха упреците си към Джори.

Джон Амос имаше една любима реплика: „Майка ти е виновна за всички злини. Вината й се разпростира върху цялата история на семейството. Такива са жените. Красавиците най-вече. Светът е вплетен в примката на тяхната поквара.“

Така е, съгласих се аз. Баба е същата. Разправя ми само лъжи, показва ми снимките си от младини. Да не говорим, че е съблазнила баща ми, макар да е била много по-стара от него. Главата ме заболя още по-силно.

Въздъхнах и реших да се превъплътя в Божия ангел, изпратен от Господа на мястото на Малкълм. В края на краищата, и аз бях наследил нещо от мъдростта на прадядо си. Усетих как тялото ми излинява в старческо изтощение. Сърцето ми се разтуптя. Отвращението ми от жените нямаше граници. Трябва да им отмъстя. На всички до една. Мама предполага, че само Джори знае тайната й… Не подозира, че аз също подслушах разговора й с мадам Мариша.

Главата ми натежа до полуда. Вече забравих кой съм. Малкълм? Барт? Хм, сега изглежда съм Малкълм. Имам аритмия, оплешивявам и едва се държа на крака. Но умът ми властва над света.

„Тая глупачка, дъщеря ми, си мисли, че никога няма да разбера за навика й да заключва четирите си деца на тавана. Не се ли досети, че Джон ще ми разкаже всичко от игла до конец? Може би се надява, че краят ми е близо. Знае, че не мога да изкача стълбите, но не предполага, че Джон ще го направи вместо мен. Иди и виж какво става, Джон. Тъй му рекох. Искам да следиш дъщеря ми и да ме информираш за постъпките й. Тя смята, че преди да умра ще я впиша отново в завещанието си, ама не е познала. Няма да й оставя и стотинка от имането си, припечелено с пот на челото. Дзън-дзън-дзън, монетки. Вълшебната музика на парите! Възрастта няма да ми попречи да ги надхитря. Победата е винаги на моя страна.“

Затътрих крака към спалнята на прелюбодейците. Спрях пред затворената врата. Отново се почувствах като едно безпомощно дете на десет години, готово всеки миг да избухне в ридания. Не, трябва да се превърна отново в Малкълм. Той е моето по-силно, мъдро и опитно аз. Къде са планините, забулени в синя мъгла? Къде са прислужниците, витите стълби и балната зала?

Съвсем се обърках. Главата ми щеше да се пръсне. Усетих пулсираща болка в коляното си. Сви ме сърцето. Всеки миг ще получа инфаркт.

— Изправи се, Барт — каза мъжът, който се оказа мой вуйчо. Стреснах се и подскочих от изненада. — Това куцукане не подхожда на възрастта ти. Не си внушавай, че имаш болки в коляното. То е напълно заздравяло.

Потупа ме приятелски и отвори вратата на спалнята. Видях мама изтегната на леглото с поглед втренчен в тавана. Сигурно пак е плакала.

— Мразя те! — изсъсках злобно аз и се опитах да го пронижа с поглед. — Мислиш, че щом си лекар, не можеш да пострадаш, нали? Но Бог е пратил черния ангел на отмъщението, за да накаже теб и сестра ти за страшния ви грях!

Баща ми замръзна на място и ме изгледа объркан. Не отместих поглед от него. Той затвори вратата зад себе си и ме поведе към края на коридора, за да не ни чуе оная никаквица.

— Барт, знам, че посещаваш баба си редовно — рече той загрижено. — Не бива да вярваш на всичко, което ти казва. Хората си измислят какво ли не понякога.

— Дяволско изчадие! Дете на ада!

Татко ме стисна тъй здраво за ръката, че ме заболя.

— Да не съм те чул да говориш подобни работи! — разтърси ме той с все сила. — Да не си споменал и дума пред майка си! Само се опитай и така ще ти нашаря задника, че цял живот няма да седнеш. Когато отидеш при съседката, й напомни, че дяволското изчадие е тя. Тя пося семената на злото. Кажи й го и наблюдавай лицето й, докато говориш… Тогава ще разбереш кое е детето на ада.

Свих се уплашен. Не исках да го слушам повече. Затичах се към стаята си, но пътьом блъснах масата и съборих скъпата лампа на пода.

Хвърлих се разтреперан на леглото си. Задъхвах се. Гръдният ми кош сякаш бе стегнат в железен обръч. Въздух! Не ми достига въздух!

Обърнах се с мъка по гръб и се разплаках. Едрите сълзи се стичаха по лицето ми и мокреха възглавницата.

Дали е по-добре да съм на десет или на осемдесет години? Кой се опитва да ме превърне в старец? Може би онези дечурлига, които се смеят скрити на тавана, за да извлекат най-доброто от ситуацията, в която са попаднали. Те се смеят, а аз искам да докажа, че Малкълм е бил по-умният. Че няма да им се размине, дори и прадядо ми да е вече в гроба.

„Мама си отиде.

Тръгна си завинаги.

Мама си отиде.

Как да свърша почнатото…“

Унесох се в неспокоен сън. Малкото момче в мен плачеше, а старецът се опитваше да го натика в коша за боклук. Скоро ще ме захвърлят на бунището. За да изгоря в пламъците.

Защото децата на грешниците трябва също да бъдат наказани. Умирах бавно на бунището.