В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (24)

Страшната истина

— Джори — рече мадам, докато се друсахме на раздрънканата й таратайка, — родителите ти май не говорят много за миналото.

— Казват ни всичко важно — отвърнах аз, раздразнен от любопитството й. — Те умеят да изслушват, а това е същината на един разговор.

— Най-добрата тактика да избегнеш нежеланите въпроси! — изсумтя баба.

— Виж какво, бабо, родителите ми не обичат да им се бъркат. Едно семейство трябва да бъде задружно.

— Нима?

— Да! Аз също не обичам да ми се бъркат!

— На твоята възраст това е нормално.

— Мадам, мама е в известен смисъл знаменитост. Татко е лекар. Мама се е омъжвала на три пъти. Едва ли желае бившата й етърва да знае къде живеем.

— Че какво лошо има в това?

— Ами леля Аманда не е кой знае колко симпатична.

— Джори, имаш ли ми доверие?

— Да — излъгах аз.

— Тогава ми разкажи всичко, което знаеш за Пол. Наистина ли е болен? Жив ли е? Защо Кристофър живее заедно с вас и се държи като ваш баща?

О, Божичко, не знаех какво да отговоря. Надявах се, че ако я оставя да говори, ще имам време да сглобя мозайката от тайни. Не исках баба да се добере до истината преди мен.

Настъпи тишина.

— След смъртта на Джулиан майка ти заживя заедно с теб в къщата на Пол — каза най-сетне баба. — После те взе заедно с по-малката си сестра Кари и се преместихте в планините на Вирджиния. При майка й. Струва ми се, че Катрин си бе наумила да съсипе втория брак на майка си. Бартоломю Уинслоу. Така се казваше вторият й баща.

На гърлото ми отново заседна буца. Не бива да й казвам, че Барт е син на татко Пол. Не бива!

— Бабо, престани да говориш лоши неща за мама, ако не искаш да те намразя.

— Добре — рече тя и стисна ръката ми. — Виждам, че умееш да бъдеш предан, а това ми харесва. Исках само да изложа фактите.

— Бабо, аз също мога да шофирам — казах аз, след като заковахме на косъм от канавката. — Седни да си починеш отзад, а аз ще те отменя. Сигурно си изморена и затова не виждаш знаците край пътя.

— Да се поверя в ръцете на едно шестнайсетгодишно хлапе! Ти луд ли си! Искаш да кажеш, че се чувстваш неспокоен, когато карам? Цял живот все друг ме е возил, но когато получих писмото ти, се записах на курс по кормуване. На седемдесет и четири години! Виж как хубаво се научих да карам!

Най-сетне стигнахме до алеята пред дома ни. Барт преследваше някакво невидимо животно из двора. Държеше джобния си нож като бойна кама. Пълзеше из храстите, готов всеки миг да се нахвърли върху врага.

Баба не му обърна никакво внимание. Изскочихме от колата, а Барт продължи да прорязва въздуха с насечени удари:

— Смърт на враговете! Смърт на стариците в черно! Смърт, смърт, смърт!

Баба отмина, все едно че не го е чула. Бутнах брат ми на страна и му изсъсках:

— Престани с тези щуротии, ако не искаш да ти забранят всякакво излизане за днес.

— Черно… мразя черното… ще излича черното зло.

Все пак сгъна ножчето и го пусна в джоба си, след като погали с обожание седефената му дръжка. Радвах се, че му харесва, защото бях похарчил седем долара за подаръка си.

Мадам натисна звънеца и нахлу в къщата, преди да са я посрещнали. Откъм спалнята се разнасяше потракването на пишеща машина.

— Пак пише — рече баба. — Сигурно се е отдала на писането също толкова страстно, колкото едно време се бе прехласнала по балета.

Не отвърнах нищо, а изтичах, за да предупредя мама. Видях я как се стресна при появата на мадам Мариша в спалнята си.

— Катрин! Защо не ми каза, че доктор Пол е починал!

Мама се изчерви, а след туй пребледня. Наведе глава и скри лице в шепи. Възвърна самообладанието си след няколко секунди, изправи се и впери гневен поглед в мадам.

— Много се радвам да Ви видя, мадам Мариша. Бих се радвала още повече, ако ни бяхте предупредили за посещението си. Надявам се, че Ема ще разпредели агнешкото бутче не по равно, а така че да останат две парчета за вас…

— Не го увъртай. Да не мислиш, че ще се тровя с агнешкото ти? Ям само здравословна храна.

— Джори — рече мама, — иди и кажи на Ема да не отрежда място за мадам на трапезата.

— Какви са тия идиотщини, Катрин? Идвам, за да те питам нещо важно, а ти приказваш за разни агнешки бутчета. Отговори на въпроса ми. Почина ли Пол Шефийлд?

Мама ми направи знак да напусна стаята, но не можех да го сторя. Реших да отстоя желанието си да остана. Мама пребледня още повече, когато видя, че любимецът й отказва да се подчини.

— Вие не ме попитахте нито за мен, нито за съпруга ми — промърмори тя примирена. — Помислих си, че Ви интересува само Джори.

— Катрин!

— Джори, напусни веднага стаята. Иначе ще стана и сама ще те изхвърля оттук.

Измъкнах се точно преди да тръшне вратата зад мен.

Долепих ухо до стената, за да чуя останалата част от разговора.

— Мадам, нямате представа каква нужда имах да се доверя на някого, но Вие бяхте толкова студена и безразлична към мен, че и през ум не ми минаваше да се обърна към вас.

Кратка пауза.

— Да, Пол почина преди години. Опитвам се да мисля за него не като за покойник, а като за жив човек, който е все още сред нас, макар и невидим. Пренесохме мраморните му статуи и подредихме градината по негов вкус. Когато изляза по здрач, имам усещането, че Пол е наоколо, че все още ме обича. Твърде кратък бе съвместният ни живот. Пол винаги е бил болнав. Когато почина, аз се почувствах изпълнена с неосъществени копнежи. Исках да го даря с дълъг и щастлив семеен живот. Да поправя стореното от Джулия, първата му съпруга.

— Катрин — попита баба тихо, — кой е този мъж, когото децата ти наричат свой баща?

— Мадам, животът ми не Ви засяга — повиши тон мама. — Светът днес е различен. Вие сте живели в една друга епоха. Никога не бихте проумели моето отношение към нещата. Не бихте могли да си представите страданията и лишенията, на които бях подложена тогава, когато имах най-голяма нужда от обич. Престанете да ме гледате така осъдително. И да искате, не можете да ме разберете.

— О, Катрин, нима имаш толкова ниско мнение за умствените ми способности? Защо смяташ, че съм сляпа и безчувствена? Знам много добре кой е бащата в тази къща. Нищо чудно, че не обикна Джулиан истински. Тогава мислех, че причината е Пол, но разбрах, че съм се лъгала. Ти не си обичала нито Пол, нито Бартоломю Уинслоу. Голямата ти любов винаги е бил Кристофър — твоят брат. Не ме интересува какво вършите с брат си. На света стават къде по-страшни работи от това брат и сестра да делят едно легло. Трябва обаче да опазя внука си. За мен той стои на първо място. Нямаш право да струпваш върху децата греха на незаконната си връзка.

Господи! Какви бяха тези ужасии!

Мамо, направи нещо! Кажи нещо! Зарадвай ме отново! Създай ми пак онова чувство на сигурност и уют! Изличи лъжите за брат си!

Свих се на пода до вратата. Не исках да чуя останалото, а нямах сили да си тръгна.

Гласът на мама се извиси задавен от сълзи.

— Не знам как сте открили тайната ни. Моля ви, опитайте се да разберете…

— Вече казах, че двамата с Крис не ме интересувате. Мисля, че мога да проявя разбиране. Ти не си могла да се влюбиш в сина ми, тъй като си обичала единствено брат си. Неприятно ми е да го установя. Сърцето ми се къса, като си помисля за Джулиан. Той те боготвореше. Все говореше за своята Катрин, за своята спяща красавица, която никога не ще се пробуди. За него ти бе олицетворение на съвършенството — невинна, чиста, благочестива и приказно красива. Накрая се оказа, че си като всички останали.

— Моля ви! — извика мама. — Вярвайте, че се опитах да избягам от Крис. Да се влюбя в Джулиан от цялата си душа. Наистина се опитах да го направя.

— Лъжеш, Катрин. Ако се бе опитала, щеше да го постигнеш.

— Откъде сте толкова убедена!

— Катрин, ти и аз от дълги години вървим по един и същ път. Не бе трудно да се добера до някои факти. Е, Джори всячески се опитва да те защити…

— Нали не сте му казали?

— Не съм — успокои я мадам М. — Но той често се изпуска. Такива са младите. Мислят, че по-възрастните хора са съвсем изкуфели. Забравят, че и ние сме били като тях. Сега ни виждат изморени и остарели. Затова смятат, че светът им принадлежи изцяло. Но ние сме се научили да превръщаме огледалата в прозорци, а те все още стоят прехласнати пред огледалата и се любуват на собствения си лик.

— Бихте ли понижили гласа си, мадам? Барт има навика да подслушва.

— Виж какво, нека си кажа приказката и да тръгвам — зашептя баба. — Според мен домът ти не е подходящо място за едно момче като Джори. Той е твърде чувствителен, а напрежението в тази къща всеки момент ще доведе до експлозия. По-малкият ти син има нужда от психиатър. За малко да ме намушка по пътя към къщата.

— Била е някоя от игрите на Барт… — рече мама отпаднала.

— Хубава игра, няма що! Щеше да ми разпори палтото. А пари за ново палто нямам. С него ще си умра.

— Мадам, не съм в настроение да говоря за смъртта.

— Да съм те молила за съчувствие! Щом си толкова чувствителна, ще го кажа по друг начин. С това палто ще изживея дните си. Преди да съм склопила очи Джори ще е постигнал славата, която по право принадлежи на Джулиан.

— Аз също правя всичко по силите си.

— Всичко по силите си! Исусе Христе! Живееш с брат си под заплахата от обществен линч. Един ден тайната ти ще гръмне като спукан балон. Тогава Джори ще страда. Ще му се подиграват в училище. Журналистите ще преследват всички членове на семейството. Държавата ще ви отнеме децата.

— Моля Ви да седнете. Престанете да крачите из стаята.

— Няма ли да ме изслушаш, Катрин? Отдавна бях усетила, че един ден ще се подадеш на братовото си обожание към теб. Дори когато се женеше за доктор Пол, си помислих, че ти и брат ти… е, няма значение. Изпита ли чувство на вина, че се омъжваш за човек, който е с единия крак в гроба?

— Не знам. Струваше ми се, че го обичам. Съществуваха куп причини да се омъжа за него. Най-важната бе, че той ме искаше за своя съпруга. Това бе повече от достатъчно.

— Добре. Имала си причини. Но ти наскърби сина ми. Не откликна на любовта му. Не можах да разбера как устоя на чара му. Помня как плачеше. Казваше, че не го обичаш достатъчно. Предполагаше, че си влюбена в тайнствен непознат. Тогава не му вярвах. Каква глупачка съм била! Какъв глупак бе и той самият! Май покрай теб лесно се оглупява, Катрин. Беше толкова красива, толкова млада и непорочна. От малка ли си такава хитра? Откъде се бе научила да правиш така, че мъжете да се влюбват в теб до полуда?

— Понякога любовта не е всичко — отвърна мама вяло. Целият се бях сковал от уплаха. Чувствах как губя майка си, как се отдалечавам от единствения баща, когото съм познавал. — Как разбрахте за мен и Крис?

— Има ли значение? Както казах вече, не съм съвсем загубена. Поразпитах Джори, сглобих фактите и се досетих. Не бях виждала Пол от години, а знаех, че Крис е винаги тук. Барт е на границата на умопомрачението. Нима мислиш, че ще остана равнодушна към тази трагедия и ще позволя на брат ти да съсипе живота на внука ми? Нямаш право да унищожиш кариерата и душевното му здраве. Искам да взема Джори при себе си на изток. Там ще е на сигурно място, когато избухне сензацията и историята на семейството ви заеме първите страници на вестниците.

Открехнах лекичко вратата. Видях мама да пребледнява като смъртница. Разтрепери се, но не заплака като мене. Мамо, как е възможно да живееш с брат си, след като целият свят би те осъдил? Как си могла да измамиш мене и Барт? Нима Крис е толкова безсърдечен? А винаги го бях мислил за съвършения баща, за съвършения съпруг. Нищо чудно, че Барт постоянно мърмори разни неща за греха и геената огнена. Той е узнал тайната ви преди мен.

Коленичих и подпрях глава на вратата. Затворих очи и поех дълбоко дъх, за да не повърна.

Мама отново заговори. Очевидно едва сдържаше нервите си.

— Мисълта, че Барт би се отделил от мен за няколко месеци, за да мине курс на лечение, може да ме подлуди. Възможността да загубя и Джори би ме довършила. Аз обичам синовете си, мадам. Обичам ги и двамата. Никога не сте вярвали, че съм била добра към Джулиан, но аз му дадох всичко от себе си. С него не бе лесно да се живее. Вие и вашият съпруг сте го възпитавали, а не аз. Аз не съм го заставяла да се занимава с балет, когато му се играе на топка. Не съм го наказвала с репетиции и в неделните дни, та да отнема цялото му свободно време. Вие с Джордж сте постъпвали така. А аз трябваше да заплатя цената. Джулиан бе готов да ме погълне жива. Забрани ми да се срещам с приятелите си. Ревнуваше ме от всеки поглед, от всеки непознат. Знаете ли какво представлява животът с човек, който подозира, че му изневерявате във всеки момент, когато ви изпусне от очи? Аз не му измених. Останах му вярна. Не позволих на никого и с пръст да ме докосне. За него обаче не може да се каже същото. Искаше да притежава всяка хубавица пред очите си. Да я използва, а след това да я изостави и да се върне при мен. Да се отпусне в прегръдките ми и да слуша хвалебствията ми за него. Но аз не можех да го превъзнасям, когато усещах уханието на чужд дамски парфюм, просмукало дрехите и плътта му. Затова ме биеше. Знаехте ли това, а? Знаехте ли, че ме бие? За да се докаже. Не разбирах какво се опитва да докаже, но сега вече проумявам, че се е опитвал да намери любовта, която вие сте му отказали.

Баба пребледня. Аз също се раздирах от мъка, че вече не мога да боготворя истинския си баща. Че не е бил никакъв светец, а един несъвършен несретник.

— Виждам, че умееш да се защитиш, Катрин. От думите ти настина ме заболя. Нека и аз кажа нещо на свой ред. Джордж и аз допуснахме някой грешки във възпитанието на Джулиан. Признавам, че цената сте я заплатили двамата със сина ми. Но нима искаш да накажеш Джори по същия начин? Ще го взема при себе си в Грийнглена. Оттам ще му уредя прослушване в Ню Йорк. Знаеш, че имам връзки. В крайна сметка изпод ръцете ми излязоха двама прекрасни артисти — ти и Джулиан. И аз имам своите достойнства. Възможно е двамата със съпруга ми да сме били заслепени от мечтите си. Да сме искали синът ни да постигне на всяка цена това, което ние не сме успели. Да, струваше ни се, че чрез Джулиан се раждаме за нов живот. Сега той е мъртъв. Оставил е след себе си само едно дете — сина ти. Джори е единствената ми брънка с живота. Вдъхновението ми да продължавам напред. Поне веднъж се опитай да бъдеш щедра, Катрин. Цял живот само си получавала.

НЕ! НЕ! Не исках да замина заедно с мадам.

Видях мама да свежда глава. Русите й къдрици паднаха връз лицето й. Докосна с трепереща ръка челото си, сякаш страдаше от главоболие. Не можех да я оставя. Не ме интересуваше дали живее в грях или не. Това бе моят дом и моят свят, където имах Крис за баща и Катрин за майка. Не можех да се откъсна и от Барт, Синди и Ема. Та ние бяхме членове на едно семейство — каквото и да бе то.

Като че ли мама взе решение най-сетне. Сърцето ми се изпълни с надежда.

— Мадам, аз се оставям на вашето милосърдие. Искрено се моля да го проявите към мен. Разбирам много добре доводите ви, но не мога да се разделя с първородния си син. Джори е единственото нещо, което ми остана от брака с Джулиан. Отнемете ли ми го, ще ме доведете до пълна разруха. Джори ме обича. Обича и Крис като свой баща. Дори да поставям кариерата му на карта, не бих рискувала да загубя любовта му, като го пусна да замине с вас… Не искайте от мен невъзможното, мадам. Джори ще остане при нас.

Сърцето ми щеше да изскочи от вълнение. Баба се изправи и се приготви да тръгва.

— Нека бъда съвсем откровена с теб, Катрин. За първи път ще ти разкрия цялата истина. Винаги съм ти завиждала за хубостта, младостта и артистичния талант. Знам, че Джори е наследил изключителната ти дарба. Проявила си се като превъзходен педагог. Той прилича в много отношения и на теб, и на брат ти. Търпението, лъчезарният оптимизъм, мотивацията и всеотдайността са все качества на твоето семейство, а не на нашето с Джулиан. И все пак, Джори е наследил нещо от истинския си баща. Външния вид, страстта и интересът към жените. Дори и да те заболи, аз ще ти го отнема. Няма да пожаля нито брат ти, нито по-малкия ти син. Не ми ли дадеш Джори, ще преобърна света и ще ви съсипя. Тогава съдът ще ми повери Джори, а вие няма да можете да се противопоставите по никакъв начин, защото ще съм изнесла фактите. Признавам, че този вариант не ми се нрави, но ако трябва ще прибягна и до него.

Мама се изправи и погледна баба от високо. Никога не я бях виждала толкова горда и уверена в себе си.

— Направете каквото намерите за добре. Няма да Ви отстъпя ни на йота. Никога не бих дала детето си на другиго. Джори е мой. Раждах го осемнайсет часа. Ако трябва, ще застана срещу целия свят, но няма да се откажа от децата си. Ще посрещна укора с гордо вдигната глава, защото няма сила, която да ме застави да се разделя с най-скъпото си.

Мадам хвърли един поглед към писалищната маса и тръгна към вратата.

— Някой ден ще дойдеш на моето — измърка тя като котка. — Жал ми е за теб, Катрин. Жал ми е и за брат ти. И за онова нещастно зверче, наречено Барт. Жал ми е, защото всички в този дом ще пострадат. Съчувствието ми обаче няма да надделее над решението да взема Джори при себе си, където ще е на сигурно място. Ще носи моята фамилия.

— МАХАЙТЕ СЕ! — изкрещя неистово мама и запрати вазата по баба. — Не стига, че провалихте живота на сина си, ами сега се готвите да съсипете и този на Джори! Искате да му внушите, че балетът е най-важното нещо на света. Балетът, балетът, балетът! Само че аз съм същество от плът и кръв! Разделих се с балета и все пак оцелях!

Мадам се огледа, сякаш търсеше някакъв подходящ предмет за ответен удар. Наведе се и бавно вдигна счупената ваза.

— Помня, че бе подарък от мене. Каква ирония! — В гласа й прозвучаха неочаквано нежни, носталгични нотки. — И аз се опитвах да дам на Джулиан най-доброто от себе си. Тъй както правиш ти с твоите деца… Възможно е да съм сбъркала някъде, но намеренията ми са били добри.

— Не е ли винаги така? — попита мама с горчивина. — Намеренията са прекрасни, а накрая всички гледаме да се хванем за извиненията като удавници за сламка. Цял живот търсех тази спасителна сламка. Всяка вечер, преди да легна в леглото на брат си, се успокоявам с мисълта, че съм взимала правилните решения. Та аз дарих брат си с единствената жена, която би могъл да обича. Със съпругата, която желаеше повече от всичко на света. Направих го щастлив. Не ми пука дали ме смятате за грешница. Пет пари не давам за света!

По лицето на баба се изписаха противоречиви чувства. Очевидно бе, че тя също страда. Посегна към мама, но бързо отдръпна тънката си ръка и се овладя.

— Пак ще ти кажа, че ми е жал за теб, Катрин. И за всички в този дом. Най-вече за Джори, тъй като той ще загуби най-много.

Баба излезе забързана от стаята на мама, а аз се шмугнах встрани. Барт успя да я боцне с ножчето си.

— Вещица такава! — изръмжа той. — Да не си пристъпила прага ни повече!

Искаше ми се да се свра на някое тайно място и да си поплача до насита. Мама живее с брат си! Жената, която съм обичал и уважавал от малък, се оказа най-недостойната майка на света. Никой от приятелите ми не би повярвал на тази история, но ако се разчуе, ще ме съсипят от подигравки. Как ще ги погледна в очите! Значи татко е всъщност вуйчо. И на мен, и на Барт. О, Боже, какво трябва да сторя сега? Къде да се дяна? Тук не ставаше въпрос за платонична връзка между брат и сестра, а за кръвосмешение. Нали ги бях виждал да се любят!

Изведнъж целият свят ми се стори безкрайно грозен и низък. Защо не са овладели чувствата си? Защо са позволили на любовта да разцъфти? Защо не са спрели в самото начало?

Искаше ми се да им задам всички тези въпроси, но не можех да си представя, че ще трябва да ги погледна в очите. Заключих се в стаята си и се тръшнах на леглото. Когато дойде време за вечеря, се провикнах, че не ми се яде. А бях всеизвестният гладник вкъщи… Мама застана до вратата и ме попита дали не съм чул нещо от разговора й с баба.

— Не, мамо — отвърнах аз. — Струва ми се, че съм настинал. Утре ще ми е по-добре.

Заедно със сълзите, които пророних този ден, от мен си отиде и момчето, което бях дотогава. Усетих, че изведнъж съм станал мъж. Почувствах се зрял и безразличен. Вече нищо нямаше значение. Сега разбрах защо Барт се държеше толкова странно. Сигурно е знаел тайната им през цялото това време.

При първия удобен случай се вмъкнах в стаята на мама, за да прочета написаното от нея. Започнах да ставам безскрупулен като Барт, но реших, че имам право да узная истината.

„Днес ме посети мадам Мариша. Възкреси най-страшните призраци на миналото, от което не мога да се отърва. Обзе ме такъв страх, че сърцето ми щеше да изскочи. Дощя ми се да избягам, да си намеря убежище, както някога във Фоксуърт Хол. Още щом чух Крис да се връща, се спуснах към него и го прегърнах. Нямах сили да му разкажа за случилото се. Той не забеляза отчаянието ми, защото бе изтощен от работния си ден.

Целуна ме и тръгна на вечерните си посещения при пациенти. Останах сама. И двамата ми сина се бяха заключили. Отказваха да разговарят. Дали усещат, че ни грози страшна беда?

А може би трябва да дам Джори на мадам, за да го спася от унижението на предстоящия скандал? Не е ли егоистично да го запазя за себе си на всяка цена? Ами Барт? Какво ще стане с Барт и Синди, когато светът узнае тайната ни?

Стори ми се, че изведнъж съм попаднала обратно в Шарлотсвил заедно с Крис и Кари. Отново се движим към Сарасота. Паметта ми превърта кадрите на младостта ми. Ето я огромната чернокожа жена. Опитва се да се качи на автобуса. Натежала е от торби и пакети. Хенриета Бийч. Миличката Хени. Откога не съм се сещала за нея! Спомних си широката усмивка, лъчезарния поглед, нежното й докосване… Мисълта за нея ме успокои. Тогава тя ни спаси, като ни заведе при Пол.

Кой ще ни спаси сега?“

Затворих дневника й просълзен. Прокраднах се в стаята на Барт. Намерих го да седи на пода прегърбен като старец.

— Лягай, Барт — казах аз, но той не помръдна. Сякаш изобщо не бе ме чул.