В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (21)

Лека нощ и лек сън…

Почувствах се съвсем мъничък. Спомних си как като двегодишен седях в скута на майка си й тя пееше същата песен.

— Събуди се, миличък — погъделичка ме баба с крайчеца на ръкава си. — Време е да се прибираш. Родителите ти ще се разтревожат, а и без друго си имат достатъчно грижи.

Джон Амос отново стоеше в ъгъла. Погледът му бе лъснал зловещо. Той не обичаше нито баба, нито членовете на семейството ми. Само Малкълм и аз бяхме спечелили уважението му.

— Бабо — прошепнах аз и скрих лице, за да не му дам възможност да разчете думите ми по движенията на устните, — недей да казваш пред Джон Амос, че ти е жал за родителите ми. Онзи ден го чух да разправя, че те не заслужават съчувствие. — Усетих я да потръпва. — Какво точно означава думата „съчувствие“?

Баба въздъхна и ме притисна към себе си.

— Чувство на съпричастност към чуждата болка. Иска ти се да помогнеш, но нямаш възможност да го направиш.

— Че каква полза има от него тогава?

— То не е свързано с някакъв конкретен резултат — отвърна баба натъжена. — И все пак е добре да усещаш човечността у себе си. Така се стига до правилните решения, които биха могли да бъдат в помощ на другите.

Джон Амос ме бе причакал сред тъмните сенки на градината.

— Не забравяй, че Господ помага на този, който си помага сам, Барт. — Подаде ми ръкописа на мама и рече: — Постави страниците на мястото им. Внимавай да не ги изцапаш. Донеси следващата част. Прочетеш ли всичко, ще знаеш как да разрешиш проблема си. В книгата й го пише. Не разбираш ли, Барт? Именно това обяснява желанието й да я завърши.