В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (18)

Последният танц

— О, Джори, слава Богу, че се върна — въздъхна мама с облекчение, щом ме видя да влизам. — Вкусен ли беше обядът?

Разбира се, отвърнах аз. Да си оближеш пръстите. Не се наложи да описвам по-подробно какво съм ял, защото мама бе улисана в последните приготовления за представлението. Бе един типичен ден на предстартова треска — занимания с учениците сутринта, репетиция следобеда и представление вечерта. Непрестанно тичане нагоре-надолу. Сякаш светът ще свърши, ако не се представиш възможно най-добре. А всъщност това няма голямо значение…

— Знаеш ли, Джори — провикна се весело мама иззад паравана в гримьорната, — балетът никога не ме е оставял равнодушна, но тазвечерното представление ще бъде венецът на кариерата ми, защото ще танцувам с теб, със собствения си син. Вярно е, че сме работили заедно дълго време, но за първи път ще се представим на сцена. Вече си завършен солист. Моля те, напрегни целия си талант, та да зарадваш Джулиан, който сигурно ни наблюдава от небето.

Винаги правех всичко по силите си. Започна увертюрата. След малко се вдигна завесата. Настъпи кратка пауза, след която прозвуча музиката на първо действие. Разляха се звуците, които с мама толкова обичахме — те ни отвеждаха в света на вълшебството, където може да се случи всичко, но краят е винаги щастлив.

— Мамо, изглеждаш прекрасно — ти си най-хубавата балерина тази вечер!

Това бе самата истина. Мама се изсмя радостно и отвърна, че знам как да правя комплименти. От мен щял да излезе новият Дон Жуан.

— Слушай внимателно музиката, Джори — рече тя. — Недей да се увличаш в броенето до такава степен, че да забравиш за нея — само така ще уловиш магията!

Бях толкова напрегнат, че не можех да стоя на едно място.

— Нали татко ще седне по средата на първия ред?

Мама изтича, за да надзърне към публиката.

— Няма го — каза тя натъжена. — Барт също не е дошъл…

Нямах време да отговоря. Чух музикалната фраза — сигнал и излязох на сцената като част от ансамбъла. Всичко мина добре. Мама бе на балкона като красивата кукла Колелия, която би събудила любовта на всеки непознат.

След края на първо действие се върна запъхтяна. Бе скрила от баща ми, че ще изпълни партията и на селската девойка Суанхилда, която обичаше Франц въпреки увлечението му по механичната кукла. И двете роли бяха трудни, тъй като мама ги бе хореографирала сама. Татко едва ли щеше да я пусне на сцената, ако знаеше цялата истина. Може би не биваше да я окуражавам.

— Как е коляното ти? — попитах аз, тъй като видях да изкривява лице от болка на няколко пъти.

— Чувствам се идеално! — отвърна тя някак троснато. — Но къде са баща ти и Барт? Никога няма да простя на Крис, че не е присъствал на последното ми представление.

Видях ги да влизат точно преди началото на второ действие. Седнаха на втория ред. Барт очевидно бе довлечен насила. Гледаше наоколо намръщено, без да се замисля над красотата и съвършенството, които щяха да му се открият от сцената. Той като че ли бе напълно равнодушен към тези две категории.

Започна трето действие. Мама и аз бяхме двете кукли, привързани откъм гърбовете си. Задвижихме се тромаво и механично. Огромната стая за изобретенията на доктор Копелиус бе загадъчно притъмнена. Озаряваше я само призрачната, синкава светлина на прожекторите. Забелязах, че мама има някакъв проблем, но въпреки това не пропуска нито стъпка. Движехме се в такт с музиката и будехме всички играчки, за да се присъединят към танца ни.

— Как си, мамо? — попитах аз шепнешком, когато се доближихме за миг.

— Добре — отвърна тя с усмивка.

Уплаших се за нея, макар и да се възхитих на смелостта й. Сетих се за Барт, за това как ни наблюдава и си мисли, че сме изкукуригали глупаци, защото завижда на грациозността ни.

Изведнъж лицето на мама се изкриви в остра болка. Опитах се да застана по-плътно до нея, но един от клоуните не ми позволи. Усетих, че ще се случи непоправимото.

Започна серията й от пируети. За да я изпълни успешно, мама трябваше да знае точно къде се намира всеки на сцената в дадения момент. Искаше ми се да я подпра, когато се завъртя около мен. О, Боже, сърцето ми се сви от ужас. Разбрах какво е решила да направи. Независимо от болката щеше да продължи да танцува. Но щеше да се справи. Въздъхнах облекчен и се спуснах с подскок, за да коленича пред куклата на мечтите си и да поискам ръката й. Погледнах към палците й и застинах. Едната панделка се беше развързала.

— Мамо, виж панделката на левия си крак. Внимавай! — Опитах се да заглуша музиката с гласа си, но тя не ме чу. Един от балетистите стъпи върху края на панделката. Мама загуби равновесие. Разпери ръце, за да се задържи на мястото си, но коляното й не издържа и тя се строполи на пода. Точно в средата на сцената.

Зрителите изпищяха, а някои станаха на крака, за да видят по-добре. Ние продължихме да танцуваме, все едно че нищо не се е случило, а мама бе изтеглена зад кулисите. Дубльорката й веднага я замести и представлението продължи.

Най-сетне се спусна завесата. Нямах време за поклони. Спуснах се разтреперан към гримьорната. Заварих я заобиколена от лекари, които се опитваха да установят дали са счупени и двата й крака. Татко я бе прислонил в прегръдката си.

— Крис, добре ли се представих? — попита тя пребледняла. — Нали не провалих представлението? Видя ли ни двамата с Джори?

— Да, мила — рече той и обсипа лицето й с нежни целувки. — Бяхте великолепни. Никога не си била толкова прекрасна. А Джори спечели най-дълбокото ми уважение.

— Този път не потече кръв — прошепна тя, преди да затвори очи. — Само си счупих крака.

Не проумях много последните й думи. Обърнах се към Барт. Той сякаш светеше от удоволствие. Дали не си въобразявам? Но защо ми се струва, че в погледа му се чете вина?

Сложиха мама на носилка и я внесоха в линейката. Бащата на Мелъди обеща да ме закара до болницата, а след това да заведе Барт у тях.

— Струва ми се, че Мелъди би предпочела Барт да иде в болницата, а ти да дойдеш у нас — рече той, докато аз хлипах безутешно.

 

 

Мама се събуди и огледа цветята в болничната си стая.

— Хм, истинска градина — промърмори тя. Усмихна се изтощена на татко и протегна ръце към него. — Не казвай, че си ме предупредил, Крис. Нима не бях великолепна до момента на падането?

— Всичко е заради панделката — избързах да отговоря аз, за да я предпазя от гнева му. — Ако не се беше развързала, нямаше да паднеш.

— Кракът ми не е счупен, нали? — попита тя баща ми.

— Не, мила. Разкъсани сухожилия и скъсан менискус. Вече те оперираха. — Той приседна до нея и описа внимателно всички подробности на контузията й. Опитваше се да я убеди, че травмата наистина е сериозна.

— Не мога да разбера как се е развързала панделката — разсъждаваше мама на глас. — Винаги съм много внимателна и се приготвям сама за сцената…

— Къде те боли сега?

— Никъде — отвърна тя с раздразнение. — Къде е Барт?

— Нали го знаеш! Мрази болниците, пациентите и целия свят. Ема се грижи за него. Чакаме с нетърпение да се върнеш у дома. Вслушвай се в съветите на лекарите. Поне сега забрави за прословутия си инат.

— Какво ми има? — рече тя разтревожена. Аз също се изправих с предчувствието, че ни чака беда.

— Коляното ти не е в добра форма, Кати. Ще трябва да прекараш известно време на инвалидна количка, за да заздравеят сухожилията ти.

— Инвалидна количка? Но какво ми има? Ти криеш нещо от мен! Опитваш се да ме измамиш!

— Ще узнаеш всичко, когато лекарите стигнат до заключение. Мога да ти кажа само едно. С балета е свършено. С балетната школа също.

Мама се бе втренчила невярваща пред себе си. Не можеше да проумее, че едно незначително падане ще доведе до подобно сътресение…

— Край на балета?… Завинаги?

— Завинаги. Много ми е мъчно за теб, Кати. Но нали те предупредих! Колко пъти си падала! Спомни си всички контузии на коляното… Нима мислеше, че вечно ще ти се разминава? Сега ще имаш трудности дори с ходенето. Поплачи си, мила. Излей мъката си.

Мама се разхлипа, а аз се раздирах от мъка. Имах чувството, че съм загубил току-що двата си крака.

— Всичко е наред, Джори — каза тя, когато избърса сълзите си и се усмихна колебливо, — ако не мога да танцувам, ще си намеря някое друго занимание, макар че един Господ знае какво ще е то.