Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Долангенгър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If There be Thorns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 22гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

В. С. Ендрюс. Лабиринт от тайни

Американска. Първо издание

ИК „Златорогь“, София, 1995

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-42-37-036-6

История

  1. —Добавяне

Трета част

Гневът на Малкълм

Събудих се огрян в слънце. Облякох се и се почувствах далеч по-млад от Малкълм. В известен смисъл ми олекна, но ми стана някак тъжно. Малкълм бе човек, но когото можеше да се разчита.

Защо нямам приятели сред връстниците си? Защо ме харесват само възрастните хора? Баба вече не ме интересува, защото ми отне Епъл. Не ми се нрави фактът, че единственият ми истински приятел е Джон Амос.

Преди закуска се поразходих в градината. Пълзях, душех растенията и пръстта, докосвах се до всичко, което ме плашеше денем. Край мен пробяга едно зайче, а аз нищо не му направих. Нищичко.

Седнахме на масата. Наблюдаваха ме тъй, сякаш всеки миг ще извърша нещо ужасно. Забелязах, че татко не попита Джори как се чувства днес. Само мене попита. Лапах намръщен изстиналата каша. Мразя ги тия стафиди! Приличат на умрели бръмбари.

— Барт, не чу ли въпроса ми?

— Добре съм — отвърнах аз автоматично, без да поглеждам към татко или мама. Те винаги се будеха в добро настроение. — Май е време да наемете по-добра готвачка. Още по-хубаво би било, ако мама си стои вкъщи и се завърти в кухнята. Така правят всички жени. Помиите на Ема за нищо не стават.

Джори ме изгледа и ме срита под масата.

— Ема не е приготвила закуската тази сутрин, Барт — рече татко. — Получаваме я готова. Доколкото си спомням, преди беше луд по стафидите. Обираше дори тези в купичката на Джори. Е, не е задължително да ги ядеш, щом вече не ти харесват. Защо кърви долната ти устна?

Нима? Лекарите винаги забелязват раната. То е заради касапската им професия.

Джори реши да отговори вместо мен:

— Тази сутрин брат ми си игра на вълк. Това е причината. Сигурно е прехапал устната си, когато се опита да се нахвърли върху заека, за да му отгризе главата. — Джори се изсмя доволно, развеселен от глупостта ми.

Нещо не беше наред. Стори ми се подозрително, че никой не запита защо съм се правил на вълк. Погледнаха така, сякаш откаченото поведение е просто в кръвта ми.

Чух мама и татко да си шепнат нещо за мен в килера. Споменаваха имена на психиатри. Няма да ме заставят да ида на лекар! Не могат да ме принудят!

Мама се върна в кухнята и се заговори с Джори, а татко тръгна към гаража.

— Нали ще проведем представлението довечера, мамо?

Тя погледна притеснена към мен и се усмихна насила.

— Разбира се, Джори. Не бих могла да разочаровам възпитаниците си и тежите родители, както и хората, които вече са си купили билети.

Глупакът пари не държи.

— Тогава ще се обадя на Мелъди, защото й бях казал, че е възможно да отложим представлението.

— Откъде ти дойде наум подобно нещо, Джори?

Брат ми ме изгледа. Искаше да намекне, че за всичко съм виновен само аз — дори и за представлението, което няма да бъде отложено и на което изобщо не възнамерявам да отида. Та те дори не ме поканиха! Много ме интересува някакъв си скапан балет, където всички мълчат и подскачат. Поне да поставяха „Лебедово езеро“, а то „Копелия“…

Татко се върна. Както винаги, беше забравил нещо.

— Е, Джори, надявам се, че ще те видя в ролята на принца — рече той.

Джори се извърна възмутен.

— За Бога, татко, колко пъти ще ти казвам, че в „Копелия“ няма принц. Виж, мама ще изпъкне довечера. Ще бъде направо страхотна!

— Какво? — не можа да повярва на ушите си татко. — Кати, знаеш, че не бива да танцуваш с това болно коляно! Беше ми обещала, че няма да стъпиш на сцената. Коляното ти може да ти измени всеки момент. Още едно такова падане и ще останеш инвалид за цял живот.

— За последен път е, Крис — отвърна мама припряно. — Ще се появя като механична кукла, седнала на стола. Не си струва да се тревожиш за подобна дреболия.

— Не! — развилия се татко. — Ако довечера всичко мине добре, ще си помислиш, че си оздравяла напълно. Ще ти се доще да повториш успеха си, без да усетиш, че следващата травма може да се окаже фатална. Едно падане би довело до счупен крак, таз или гръбнак… не забравяй поуките на миналото!

— Добре де, изброй всичките ми кости! — изкрещя мама, а аз си помислих, че ако се потроши, ще си стои вкъщи. Така ще бъдем винаги заедно. — Виж какво, Крис, аз не съм твоя робиня. Погледни ме! Сега съм на трийсет и седем. И без друго идва времето, когато ще трябва да напусна сцената. Искам да се чувствам полезна. Като тебе. Трябва да се изявя. За последен път.

— Не, Кати — отвърна татко по-миролюбиво. — Подам ли се на увещанията ти, едва ли ще е за последен път…

— Крис, нямам намерение да ти се моля. Не разполагам с ученичка, която би изиграла ролята. Нямам друг избор. — Мама ме стрелна с поглед, сякаш се интересуваше далеч повече от моето мнение, отколкото от неговото. Почувствах се безмерно щастлив… защото знаех, че ще падне! Можех да го предизвикам със силата на желанието си. Ще седна сред публиката и ще я урочасам. Тогава ще бъде моя — тук, в къщата. Ще си играем заедно. Ще я науча да пълзи из градината и да души наоколо като куче. Ще разкрия пред нея един нов свят!

— Катрин, контузията ти е сериозна — каза отвратителният й съпруг. — Цял живот си пренатоварвала ставите си, без да обръщаш внимание на болката. Време е да проумееш, че здравето на цялото ти семейство се крепи върху теб.

Вече ме беше яд, че баща ми се върна, за да си вземе портфейла. А уж лекарите имали добра памет! Мама му подаде забравената вещ и се усмихна саркастично:

— Редовната сценка… Отиваш до гаража, запалваш колата и се сещаш, че си оставил портфейла си.

Той се ухили също толкова подигравателно.

— Точно така е. Иначе как ще ти дам възможност да ми кажеш това, което тъй упорито криеш!

— Крис, не ми е приятно, че постъпвам против волята ти, но държа на качеството довечера. Не мога да отстъпя ролята на второразредна балерина. Да не говорим какво хубава възможност ще има Джори да…

— Престани, Катрин. Изслушай ме поне веднъж. Рентгеновите снимки показаха скъсан менискус. Оплакваш се от хронични болки. Не си се качвала на сцената от години. Не забравяй, че болката може да бъде стократно по-голяма. Това ли целиш?

— Доктори! — надсмя се мама. — Направо сте обсебени от манията за тленността. Боляло ме коляното. Голяма работа! Всички балерини се оплакват от нещо — и в Южна Каролина, и в Ню Йорк, и в Лондон… Какво е болката за една балерина? Нищо, господин докторе, абсолютно нищо.

— Кати!

— Освен това, от две години насам се чувствам далеч по-добре. Чул ли си ме да хленча?

Татко излезе ядосан, без да промълви.

Тя веднага хукна подире му. Аз я последвах. Надявах се да успее да надделее. Тогава би се изпълнило и моето желание. Ще си бъде само моя.

— Крис — извика мама, тръшна се на седалката в колата на баща ми и се хвърли на врата на съпруга си, — не се притеснявай. Аз те обичам, уважавам те… Кълна се, че това ще е последното ми представление. Никога повече няма да ме видиш на сцената. Знам защо трябва да стоя у дома… знам, че…

Разцелуваха се. Не съм виждал такива страстни привърженици на целувката. Мама се насити, отдръпна се и погледна нежно баща: ми.

— Това е първата ми възможност да бъда на сцената заедно с Джори като професионалист. Погледни нашия син. Не ти ли напомня на Джулиан? Измислих специално па де дьо, където съм механична кукла, а Джори е механичен войник. Това е най-хубавата ми творба. Искам да ни гледаш. Да се гордееш със съпругата и сина си, а не да се притесняваш за коляното ми. Повярвай ми, по време на репетициите не усетих никаква болка!

Мама обсипа баща ми с целувки и милувки. Не бе трудно да се забележи, че той е влюбен до уши в нея. Глупак! Никоя жена не заслужава такава преданост!

— Добре — отвърна той. — Но ми обещай да е за последен път. Ти претоварваш коляното си дори когато преподаваш. Така ще увредиш и другите си стави.

Мама се извърна и слезе от колата.

— Преди много години мадам Мариша ми каза, че за мен няма живот без балета — рече тя покрусена. — Тогава не й повярвах. Време е да разбера дали е била права.

Чудесно!

Баща ми веднага се сети как да й отвлече вниманието.

— Кати? Нали каза, че ще напишеш книга? Сега е моментът да я започнеш… — Забеляза присъствието ми и ме прониза с поглед. — Барт, никога не забравяй колко много те обичаме. Ако се чувстваш враждебно настроен към някого, просто го сподели с нас. Бихме те изслушали с радост. Разбери, че твоето щастие е много важно за нас.

Щастие? Ще го постигна единствено, когато се отдели от нея. Единствено когато я имам цялата за себе си. Изведнъж си спомних стареца… всъщност двамата старци. И двамата желаели смъртта й. Трябва да стана като тях. Най-вече като Малкълм. Представих си, че в гаража е влязъл самият той. Ще изчакам татко да замине и да остана сам. Малкълм обича да оставам сам, да се чувствам потиснат, недоволен и разгневен… Малкълм се усмихна.

Мама и Джори също потеглиха към града, а Ема веднага се нахвърли върху мен.

— Барт, не можеш ли да си изтриеш кръвта от устата? И стига си се хапал. Нормалните хора не се самонараняват.

Какво ли знае тя за мен? Колкото и силно да впивах зъби в долната си устна, не усещах никаква болка. Вкусът на кръвта е омайващ.

— Виж какво, Бартоломю Скот Уинслоу Шефийлд, ако беше по-малък, щях хубаво да те напляскам. Мреш да тормозиш всички наоколо — само и само да те забележат. Не е нужно да съм психиатър, за да го проумея.

— Веднага да млъкваш! — изревах аз.

— Ти ли ще ми кажеш! Хубавичко ще те науча! Ти си виновен за всички неприятности на дома. Счупи дори порцелановата фигурка на майка си. Намерих я увита във вестник в коша за боклук. Хич няма да ме уплашиш с тоя поглед. Как можа да удушиш Клоувър, кучето на брат си! Не те е срам! Подло, гадно момченце. Затова нямаш приятели, тъй да знаеш. Ще те науча аз… Така ще те напляскам, че два месеца няма да можеш да си седнеш на дупето!

Тя се извиси над мен. Обзе ме чувство на безпомощност. В този миг исках да бъда всеки друг, но не и себе си. Да бъда силен.

— А си ме пипнала, а съм те убил! — рекох аз хладнокръвно. Изправих се, разкрачих крака и поставих ръце на кръста. Целият кипях от гняв. Знаех как да се преобразя в Малкълм, за да получа това, което искам и когато го искам.

Уплаши се, нали? Очите й се разшириха от страх. Аз пък се озъбих подигравателно:

— Да се измиташ оттук, преди да съм излязъл от контрол!

Ема заотстъпва слисана. Чух я как изтрополи към столовата, за да се погрижи за Синди.

Прекарах целия ден в очакване. Ема сигурно си мислеше, че съм се скрил из храсталаците и затова пусна Синди да постои сама под сянката на дъба. Сложи я на едно хубаво, малко диванче. То на нея все не може да й се угоди…

Аз се приближих накуцвайки, а глезлата се изкикоти. Гледаше да ме прикотка. Седеше полугола — само по едни зелени шорти. Ще порасне красавица и ще заприлича на всички останали жени, които влекат мъжа към порока. Ще измени на този, който я обича. Ще измени и на децата си. Но… но… кой пък би я поискал, ако е грозна! Как ще й се родят деца? Как ще прилъгва мъжете? Ще спестя на децата й всичко, което би им причинила. За децата трябва да се мисли.

— Барти-и-и — изсмя се тя и кръстоса крачета, за да видя дантелените й гащи изпод шортите, — ще си играеш ли с мен? Със Синди?

Протегна пухкавите си ръчички към мен. Опита се да ме изкуши. А е само на две години и няколко месеца. Откъде е научила тия женски хитрини!

— Добре ли си миличка? — провикна се Ема от кухнята, но не успя да ме види.

— Синди си прави пясъчен замък! — отвърна глупачката. Като че ли се опита да ме прикрие. После ми подаде любимата си червена кофичка заедно с лопатката.

Стиснах по-здраво ножа в джоба си.

— Хубавице — загуках й аз и се доближих с блага усмивка, — не искаш ли да си поиграем на фризьорски салон…

— О-о-о — плесна с ръце глезлата, — много добре.

Русите й къдрици меко легнаха в ръката ми. Изтръгнах панделката от косата й, а тя се разсмя.

— Няма да ти направя нищо лошо — рекох аз и показах ножа със сапфирена дръжка. — Недей да пищиш… отпусни се… аз ще съм фризьорката.

 

 

В стаята ми ме очакваше списъка с новите думи. Трябваше да се упражнявам в правописа и изговора им, както и да ги употребя пет пъти до края на деня. Трябваше да зная по-увъртяни неща, за да правя впечатление.

„Смущаващо“ — ами да, това е да накараш другите да се страхуват от теб.

„В края на краищата“ — хм, и това е лесно. Означава, че рано или късно ще победя всички.

„Чувствено“ — лоша дума. Отнася се до усещанията ти, когато докосваш момичета. Трябва да се избавя от чувствените работи.

Скоро се изморих от думите, които трябва да науча, за да спечеля чуждото страхопочитание. Омръзна ми да се правя на Малкълм. Лошото е, че вече забравях кой сам. Не бях само Барт. Всъщност колкото повече се отдалечавах от Барт, толкова повече си мислех, че той не е толкова жалък и глупав.

Препрочетох пасажите от дневника на Малкълм, които описваха преживелиците му на моя възраст. И той е мразил русата коса. Напомняла му за майка му, а един ден и за дъщеря му. Корин още не се била появила на бял свят, когато е записал следното:

„Тя се казваше Вайълит Блу. Косата й ми напомни за мама. Тогава намразих тази коса. Посещавахме едно и също неделно училище. Аз сядах зад нея и се втренчвах в къдриците, които един ден щяха да омагьосат някого така, че да я пожелае със страстта на майчиния ми любовник.

Веднъж тя ми се усмихна. Сигурно очакваше комплимент, но аз й казах, че има грозна коса. Тя се изсмя и отвърна: «Че твоята е същата…»

След няколко часа обръснах главата си, а след това причаках Вайълит Блу, повалих я на земята и я пуснах да си ходи разплакана. С гола глава.“

Русите къдрици на Синди се носеха в пространството. Тя ревеше в кухнята. Не че й бях направил нещо лошо… Просто Ема изпищя и Синди се стресна. Нищо. Сега косата й е като моята — грозна, къса четина.