В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (15)

Змията

Заредиха се ту слънчеви, ту мъгливи дни. Прекарвах времето си сам сред градината. За да се намирам на работа, разучавах внимателно дебелите струпеи по коляното си. Татко ми каза да не ги чопля, за да не ми остане белег. Че какво му е лошото на белега? Заопипвах внимателно коричката, за да видя какво има под нея. Попаднах на свежа, розова плът, която сякаш всеки момент щеше отново да се разпука.

Слънцето надделя над мъглата. Така ме напече, че ми стана невъзможно да мисля. Преместих се на сянка.

Заболя ме глава. Прехапах силно устни. Не усетих болка, но знаех, че по-късно ще се издуят и мама ще се притесни. Така и трябва. Не бива да се чувства спокойна нито за миг.

Преди да доведат малката пикла, бях галеното момченце на мама. А сега всичките й грижи бяха за Синди. И за балета. Пет пари не даваше за мен, а аз зная най-важното в този живот. Няма по-ценно нещо от парите, това е то. Натрупаш ли веднъж състояние, от нищо не ти пука. Това го научих от Джон Амос и дневника на Малкълм.

— Барт — каза Ема, която безшумно се беше промъкнала зад мен. — Жал ми е, че изпусна пътуването до Дисниленд. Затова реших да ти направя една мъничка торта. Само за тебе е. — Насред шоколадовата глазура на сладкиша се мъдреше една-единствена свещ.

— Че аз да не ставам на една годинка! — Плеснах Ема през ръцете и тортата се размаза на земята. — Ама че си неблагодарник — рече сподавено Ема. — Защо си винаги толкова лош? Как не можахме поне веднъж да ти угодим!

Изплезих се и тя ме остави на спокойствие.

След малко излезе с глезлата в ръце. Това бебе не ми е никаква сестричка. Нямам нужда от нов член на семейството. Скрих се зад едно дърво, за да ги наблюдавам. Ема натопи Синди в басейна. „Сестра ми“ взе да пляска безпомощно във водата. Божичко, че е глупава! Дори не може да плува… Ема се кикотеше от възторг. Не би се смяла така, ако аз бях на мястото на Синди.

Чаках ги да се махнат, но Ема извади един стол, разположи се и залющи грах. Туп-туп-туп потропваха зелените зърна.

— Хайде, миличка — насърчаваше тя Синди, — отпусни се във водата. Риткай с крачка, пляскай с ръце и скоро ще се научиш да плуваш.

Наблюдавах колко грах е останал в купата. Чаках Ема да се прибере, за да остави Синди самичка в басейна. Та тя не може да плува! Бях се снижил като котка на лов. Защо ли нямам опашка!

Падна и последното грахово зърно. Ема стана, а аз напрегнах мускули. Точно в този миг се зададе колата на мама. Ема изчака, за да поздрави. Джори изскочи отвътре и попита какво има за вечеря.

— Бъди сигурен, че ще останеш доволен — отвърна Ема разтопена от щастие. На мен никога не би се усмихнала така нежно. — Що се отнася до Барт, страхувам се, че грахът няма да му хареса. Той не обича нито зеленчуци, нито агнешки бутчета, нито сладкиши. Хич не ми е лесно с него.

Мама се заговори с Ема така, все едно че пред нея не стоеше една най-обикновена прислужница. После изтича до Синди и я разцелува като да не я е виждала от десет години.

— Мамо — провикна се Джори, — защо не си сложим банските и не поплуваме заедно със Синди?

— Дадено, Джори. Тичай да се преоблечеш. Ей сега ще те настигна.

— Връщам се след минутка — каза Ема на Синди. — Бъди добро момиченце. Ето ти го гуменото патенце и лодката. Няма да се бавя.

Вдигнах глава и се приплъзнах в тревата. Тъпото бебе се изправи и си съблече банския. Застана чисто гола, а щом ме видя, ме замери с гащетата си. Изкушаваше ме с голата си плът. После безразличието ми сякаш я отегчи. Седна в басейна и се зазяпа в собственото си тяло. Безсрамница! Не се посвени да ми покаже и най-интимните си части.

Дъщерите трябва да бъдат възпитавани в чувство на скромност и благоприличие. Майка ми е същата като Корин, която била твърде слабохарактерна, за да накаже децата си. Така ми каза веднъж Джон Амос.

Реших, че трябва да се заема с възпитанието на Синди. Заизвивах се напред. Сега наистина привлякох вниманието й. Погледна ме учудено и зяпна насреща ми. Отначало сякаш се радваше, че най-сетне ще си поиграем двамата, но после я обзе ужас. Замръзна на едно място като заек, подплашен от змия. Змия… Май е по-добре да си змия отколкото котка. Онази змия в рая е дала на Ева добър урок.

Съсках с език и се плъзгах все по-близо. Подчинявах се на Божията воля. Превърнах се в змия, за да поправя грешката на една невежа майка, която не желае да накаже дъщеря си.

Опитах се да сменя формата на главата си чрез силата на волята. Исках да я направя малка и сплесната. Синди се разплака и запълзя към ръба на басейна. Водата не бе достатъчно дълбока, за да се удави. В противен случай Ема не би я оставила сама.

Но… нима едно двегодишно бебе може да се пребори с бразилската боа?

Плъзнах се по ръба на басейна и се спуснах във водата. Тя запищя:

— Барти! Махни се, Барти!

— С-с-с… с-с-с… — Увъртях тялото си около нейното, сключих крака си около гърлото й и я натиснах към дъното на басейна. Не че се готвех да я удавя. Това бе Божието предупреждение. Бях виждал по телевизията как гигантските змии разтварят челюстите си. Опитах се да направя същото. Така бих погълнал Синди цяла-целеничка.

Изведнъж ме нападна друга змия! Изкрещях и пуснах Синди, за да не се удавя… Боже мой! Защо си ме оставил!

— Какво правиш, по дяволите — изрева Джори почервенял от гняв. — Видях те как се плъзгаш към басейна, но реших да изчакам… Барт, нима искаше да удавиш Синди?

— Не! — изхриптях аз. — Само малко да я накажа.

— Така ли? — изсмя се подигравателно той. — Като Клоувър, а?

— Нищо не съм сторил на Клоувър. Аз съм добър… Знаеш ли как се грижа за Епъл? Не съм го убил аз. Не съм!

— Защо плачеш тогава? Ти си виновен! По очите ти познавам.

Втренчих се яростно в Джори.

— Ти ме мразиш! Не можеш да ме понасяш! — изкрещях аз и се нахвърлих върху него. Не успях да го ударя. Приведох се напред и се опитах да забия глава в стомаха му. Джори падна превит на две от болка. Ритнах го още веднъж, но не знаех, че ще попадна на такова чувствително място. Никога не мога да се прицеля… Леле, май наистина го заболя!

— Не е честно да ме риташ в слабините — стенеше Джори с пребледняло лице. — Това е подло, Барт. Ама че грубиянски номер.

Синди успя да изпълзи от басейна и се заклатушка чисто гола към къщата. Пищеше колкото й глас държи.

— Долна безсрамница! — провикнах се аз подире й. — Тя е виновна за всичко! За всичко!

Ема изскочи откъм задната врата с развята престилка и набрашнени ръце. След нея тичаше мама по сини бикини.

— Какво си направил, Барт? — извика тя, вдигна Синди на ръце и се наведе за кърпата, изпусната от Ема.

— Голямата змия… — хленчеше Синди, — мамичко, змията…!

Гледай ти! Значи беше разбрала, че съм змия. Май не е толкова глупава, колкото я мислех. Мама уви кърпата около Синди и се изправи. Тъкмо се готвех да ритна стенещия Джори още веднъж, когато погледът й ме смрази.

— Барт, само да си посмял да докоснеш Джори! Ще видиш какво ще ти се случи!

Ема ме изгледа с ненавист. Погледът ми се спираше ту на едната, ту на другата. Всички ме мразят. Как биха се радвали да ме видят умрял!

Джори се опита да стъпи. Сега не изглеждаше никак грациозен. Изведнъж стана тромав като мен. И лицето му погрозня от болката. Все пак намери сили да извика:

— Ти си полудял, Барт! Съвсем си откачил!

Исках да го замеря с камък, но мама ме стресна с крясъка си.

— Как ще хвърлиш камък по брат си! — изписка Ема. — Ужасно, ужасно дете!

Завъртях се и се опитах да я поваля с юмруци.

— Да престанеш да ме обиждаш! — разкрещях се аз. — Не съм ужасен! Разбра ли, не съм!

Мама ме сграбчи и ме повали на земята.

— Никога вече не замахвай с камък в ръка! Никога не посягай на друга жена!

Яростта замъгли разсъдъка ми. Стори ми се, че се боря с женското коварство. Малкълм го е познал много добре. Нали пише как му се искало да смаже гърдите им! Погледът ми придоби злостното изражение на Малкълм. Номерът веднага подейства. Мама потрепери и ме пусна.

— Полудя ли, Барт? Ти просто не знаеш какво правиш! Днес не си на себе си.

Оголих зъби, за да я ухапя. Тя ми удари здрава плесница и не престана да ме пляска, докато не се разревах.

— Сега ще те заключа на тавана, Барт Шефийлд. Няма да мръднеш оттам, докато не намеря начин да те променя!

Много беше страшно на този таван. Приседнах на едно от леглата. Чаках я да влезе при мен. Никога не ми беше посягала. Досега все ми се беше разминавало леко… Заключи ме. Точно така бяха постъпили и с Малкълм.

Вратата се отвори. Мама влезе със стиснати устни и ме погледна мрачно. Не я бях виждал такава.

— Барт, свали си панталоните.

— Не!

— Прави каквото ти казвам, за да не си изпатиш още повече.

— Не! Нямаш право да ме биеш. Само да си ме пипнала. Ще те издебна като идеш на работа и ще се добера до Синди! Ема изобщо няма да ми попречи. Докато се усети, ще съм си свършил работата. Нищо няма да ми направят, защото съм малолетен!

— Барт, не ме карай да губя търпение.

— Посмей да ме удариш и ще загубиш още много работи! — изръмжах аз.

Тя застана на около метър от леглото. Постави малките си ръце отпред и каза тихо:

— О, Боже… трябваше да се досетя, че детето, заченато при подобни обстоятелства, ще се превърне в чудовище. Барт, съжалявам, че синът ти е изверг.

Изверг? Нима съм изверг?

Тя е изверг. Постъпва с мен точно като майката на Малкълм. Заключи ме на тавана, а сега иска да ме накаже. Възненавидях я от дън душа.

— Мразя те, мамо! Да пукнеш дано!

Думите ми я обезоръжиха. Тя се извърна разплакана и побягна навън. Все пак не забрави да заключи вратата след себе си. Някой ден ще си плати затова. Ще стана силен и жестокосърдечен като Малкълм. Тогава ще й отмъстя, задето ме затвори на страшния таван. И то защо? Защото исках да ме обича малко повече отколкото Синди и Джори! Разплаках се. Нищо не ставаше по моя воля.

Татко се върна от работа и ме напляска, щом разбра какво съм направил. Не обърна никакво внимание на виковете и пъшканията ми.

— Сега почувства ли някаква болка? — попита той, след като вдигнах панталонките си.

— Не — усмихнах се аз. — За да ме заболи истински трябва да ми счупиш кокалите от бой, но тогава ще те пратят в затвора за малтретиране на малолетен.

Татко ме изгледа строго.

— Мислиш, че си по-силен от нас, така ли? — рече той студено. — Въобразяваш се, че щом си малолетен, никой не може да те пипне. Грешиш, Барт. Живеем в цивилизовано общество, където всеки се съобразява със зададените правила; Няма човек, който да стои над закона. Ако ще да е президент. А едно от най-ужасните наказания за малолетния е да го затворят, та да не може да разполага със свободната си воля. — Баща ми се натъжи. — Това е едно твърде тъжно преживяване.

Замълчах си. Той продължи:

— С майка ти решихме, че поведението ти надхвърля границите на търпението ни. Ще те заведем на психиатър. Ако се наложи, ще те поверим на лекарски контрол, за да се научиш да се държиш нормално.

— Не можете да ме заставите насила — отвърнах аз ужасен от перспективата да се озова в лудницата. — Ако се опитате да го направите, ще се самоубия!

Татко ме изгледа строго.

— Няма да се самоубиеш. И хич не си мисли, че можеш да ни надхитриш. Двамата с майка ти сме се разправяли с къде-къде по-страшни хора от едно десетгодишно хлапе. Не забравяй това.

По-късно вечерта чух родителите ми да си крещят с пълен глас.

— Защо прати Барт на тавана, Катрин? Нима бе необходимо? Можеше да го накараш да се прибере в стаята си и да не мърда оттам, докато не се върна.

— Хайде де! Той обича да стои в стаята си. Там има всичко, за да се чувства приятно. А на тавана не може да му е приятно. Постъпих така, както трябваше.

— Както трябваше? Кати, не те познавам такава. Не усещаш ли на кого си заприличала?

— Никога не съм го скривала — отвърна мама с леден глас. — Ето това съм аз. Една егоистична кучка.

Още на другия ден ме заведоха на психиатър. Сложиха ме на един стол и ми казаха да чакам. Те също седнаха до мен. След малко вратата на кабинета пред нас се отвори и ни повикаха. Забелязах едно огромно бюро, зад което седеше лекарката. Можеха поне да ме заведат при някой мъж. Намразих я от първия миг, защото ми напомни на мадам Мариша като млада. Бе стройна и тъмнокоса, а бюстът й бе толкова напращял, че трябваше да извърна поглед.

— Доктор Шефийлд, ще Ви помоля да изчакате отвън заедно със съпругата си. — Родителите ми затвориха вратата зад себе си, а аз се почувствах безкрайно самотен. — Не дойде по собствено желание, нали? — попита тя и ми хвърли един мил, лицемерен поглед. Реших да се направя, че не съм я чул. — Казвам се Мери Оубърман.

И какво от това?

— На онази маса има играчки… можеш да се позабавляваш с тях.

Играчки… Да не съм бебе! Изгледах я злобно, а тя наклони глава. Бях сигурен, че се притеснява, макар и да не го показва.

— Родителите ти ми казаха, че обичаш да си измисляш. Затова ли нямаш приятелчета?

Нямах никакво желание да обсъждам подобен въпрос с тази глупачка. Тя не би разбрала как е възможно Джон Амос да е най-добрият ми приятел. Някога разчитах много на баба, но тя не оправда доверието ми.

— Барт, можеш да си мълчиш колкото си искаш, но аз ще ти кажа, че като нараняваш близките си, преживяваш двойно по-големи страдания. Родителите ти желаят да помогнат. Затова са те довели тук. Опитай се да бъдеш по-сговорчив. Кажи ми как се чувстваш? Щастлив ли си? Доволен ли си от живота или се чувстваш потиснат?

Няма да отговоря нито с „да“, нито с „не“. Не може да ме накара да отворя уста. Тя заразправя за разни хора, които се изолирали от околния свят и се превръщали в емоционални старци. Думите й се сипеха като пролетен дъжд.

— Мразиш ли майка си и баща си?

Няма да й отговарям.

— Обичаш ли брат си?

Джори не е лош. Ако беше по-грозен и несръчен от мен, щеше да е чудесен.

— Какво мислиш за доведената си сестричка… Синди?

Погледът ми трябва да ме е издал, защото тя надраска нещо в бележника си.

— Барт — рече тя и остави настрана химикалката си, — ако откажеш да ни сътрудничиш, ще трябва да те настаним в болницата. Лекарите там ще ти помогнат да овладееш емоциите си. Няма да се отнасят зле с тебе, но със сигурност ще се почувстваш по-различно отколкото у дома. Ще бъдеш лишен от собствена стая и собствени вещи. Няма да виждаш родителите си по-често от един път седмично. Не мислиш ли, че би било далеч по-добре да се опиташ да си помогнеш, преди да се е стигнало дотам? Какво те промени толкова от миналото лято насам?

Не исках да ме затворят сред откачените. Как ще се срещам с Джон Амос и Епъл?

Какво да правя? Спомних си как Малкълм се преструвал през цялото време, че изпълнява чуждите наставления, за да постигне в крайна сметка това, което желае.

Ще се разплача, ще кажа, че съжалявам за всичко.

Направих го така искрено, че почти убедих самия себе си.

— Мама… — подех аз разхлипан, — тя обича повече Джори. И Синди обича повече. А аз си нямам никого. И това е ужасно.

Тъй изминаха няколко дни. Въпреки че се размекнах, лекарката бе съобщила на родителите ми, че ще трябва да работи с мен в продължение на година, та дори и по-дълго.

— Той е едно доста объркано дете — усмихна се тя веднъж и постави ръка на рамото на мама. — Не се самообвинявайте. Барт е сякаш създаден, за да ненавижда самия себе си. Казва, че Ви мрази, защото не го обичате достатъчно, но всъщност не харесва собствената си личност. Ето защо смята, че всеки, който се грижи за него, е глупак. Състоянието му е сериозно. Бих казала, че е по-страшно от телесните болести, защото Барт не е открил себе си.

Аз подслушвах, без да ме усетят. Думите на лекарката ме изненадаха.

— Той Ви обича, госпожо Шефийлд. Изпитва към Вас почти религиозна почит. Ето защо изисква да сте съвършена, а едновременно му се струва, че не е достоен за вниманието Ви. Парадоксалното е, че въпреки всичко очаква Вие да го признаете за най-доброто си дете.

— Не разбирам — отвърна мама и склони глава на татковото рамо. — Как е възможно едновременно да ме обича и да иска да ме нарани?

— Човешката природа е твърде сложна. Синът Ви е интересна натура. Душата му е арена на битката между доброто и злото. Той усеща подсъзнателно конфликта у себе си. Така е стигнал до едно много интригуващо разрешение. Идентифицира злото у себе си с личността на възрастен човек, когото нарича Малкълм.

Родителите ми не отговориха нищо. Изглеждаха уплашени и безпомощни.

Късно вечерта, след като бях казал молитвите си, пропълзях до спалнята. Чух мама да казва:

— Имам чувството, че сме завинаги заключени на тавана. Никога, никога не ще се освободим.

Какво общо има таванът с мен и Малкълм? Освен че и двамата сме били изпращани там за наказание?

Промъкнах се до стаята си, легнах и притихнах уплашен от себе си и „подсъзнателното“.

Дневникът на Малкълм бе под възглавницата ми. Четях го денем и нощем. Вече усещах как ставам все по-силен и по-умен.