В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (14)

Тежката дилема

Не намерих Барт на двора и реших да се покача на стената. Видях го да пълзи в градината на старицата. Душеше земята пред себе си като куче.

— Барт! — провикнах се аз. — Да не се опитваш да заемеш мястото на Клоувър?

Знам какво бе направил. Бе заровил нещо, а сега душеше, за да го открие. Вдигна замъгления си поглед и залая.

Отново му извиках, но той продължи да се прави на кутре. След това изведнъж се преобрази в накуцващ старец. Ама че беше ненормален!

— Стегни се, Барт. Не си на сто години… Ако не се изправиш, тази походка ще ти се превърне в навик.

— Лоши дни, лоши навици.

— Какво искаш да кажеш?

— Казал го е нашият отец — да постъпваме с другите така, както бихме искали те да постъпят с нас.

Протегнах ръка, за да помогна на въображаемия старец. Барт се задъха, хвана се за гърдите и заразправя как болното му сърце няма да издържи покатерването на стената.

— Виж какво, Барт, омръзнаха ми твоите щуротии. Постоянно създаваш проблеми. Нямаш ли милост към мама и татко? Започвам да се срамувам, че си ми брат.

Той се клатушкаше зад мен, пъшкаше и мърмореше нещо за несметните си богатства.

— Светът не познава по-умен от мен — ломотеше той.

Слушах го и си мислех, че съвсем е откачил. Когато се опита да почисти ръцете си с четката вкъщи, не можах да повярвам на очите си. Барт не правеше така. Очевидно още се преструваше на някого другиго. След малко си изми зъбите и си легна. Изтичах бързо до всекидневната, за да видя какво правят родителите ни. Те танцуваха на фона на някаква бавна музика.

Отново ме обзе онова нежно, романтично чувство. Погледите на мама към татко, неговите случайни докосвания, незначителните им жестове един към друг — всичко това бе изпълнено с такава нежност, че се разтревожих да не стана неволен свидетел на страстта им. Прочистих гърло и те погледнаха към мен, без да се пускат.

— Искам да поговоря с вас за Барт — рекох аз. — Мисля, че е време да научите някои неща, свързани с него.

Лицето на татко се разведри, а мама се затвори в себе си и мълчаливо седна на дивана.

— Надявахме се, че все някога ще ни разкриеш тайната на Барт.

Не ми бе никак лесно.

— Ами на първо място искам да ви кажа — започнах аз колебливо, — че Барт страда от кошмари. Буди се облян в сълзи. Всички знаем навиците му да се преструва на ловец и на какво ли не още, но когато го видя да пълзи в градината с кокал в уста, започвам да се плаша от фантазиите му. — Замълчах, за да им дам възможност да кажат нещо. Мама бе извърнала глава, сякаш се е заслушала във вятъра. Татко се приведе напред с напрегнато изражение на лицето си.

— Хайде, Джори, продължавай. Ние също не сме слепи. Забелязахме, че брат ти се променя.

Страхувах се да кажа всичко, но наведох глава и продължих:

— Аз се опитах да споделя притесненията си с вас няколко пъти, но не ми достигаше смелост. И двамата изглеждахте толкова разтревожени за него, че не ми даваше сърце да проговоря.

— Недей да премълчаваш нищо — рече татко.

Гледах само него. Нямах сили да устоя на уплашения поглед на мама.

— Старата дама от съседната къща подарява на Барт какви ли не прескъпи чудесии. Електрически влакчета, миниатюрни градчета и планини, конструктори, та дори и куче. Един санбернар. Барт го кръсти Епъл. Отделила му е цяла стая за игра. Сигурно би се опитала да примами и мен с подаръците си, но Барт не й позволява.

Родителите ми се спогледаха стреснати. Настъпи тишина.

— Продължавай — каза татко след малко.

Преглътнах, за да изложа най-страшната част от историята.

— Вчера, когато стигнах до дървото при оградата… онова с кухата хралупа… подрязвах храстите и изведнъж усетих силна смрад. Разнасяше се откъм хралупата. Проверих… и намерих… — Трябваше отново да преглътна. — Намерих Клоувър. Мъртъв и разложен. Изкопах му гроб… — Обърнах се, за да изтрия бързешком сълзите си. — Някой го беше удушил с парче тел.

Родителите ми застинаха потресени. Мама преглъщаше сълзите си, защото и тя обичаше Клоувър. Посегна за кърпичка с разтрепераните си ръце. Нито един от двамата не попита кой е убил Клоувър. Очевидно подозирахме един и същи човек.

Татко се отби в стаята ми, преди да си легне. Говорихме за Барт в продължение на цял час. Къде ходи, какво прави, що за странница е старата дама, какво представлява икономът й… Почувствах се по-добре от това, че съм ги предупредил. Сега можеха да решат как да постъпят с Барт. Тази нощ плаках за Клоувър за последен път. За моето първо и единствено животинче. Скоро щях да стана на петнайсет години, а сълзите не подхождат на един мъж. Особено когато е висок метър и осемдесет.

 

 

Помолих Барт да спре посещенията си в имението.

— Остави ме на мира! — изпищя той. — И престани да доносничиш срещу мен.

Ваканцията бе към края си. Задаваше се септември, когато отново щяхме да тръгнем на училище. Барт упорито отказваше да откликне на грижите, с които го обсипваха мама и татко.

— Слушай, Барт — рекох веднъж аз, — престани да се правиш, че си старецът Малкълм Нийл Фоксуърт. Нямам представа кой е той, но едва ли ще ти остави наследство. Избий си тези глупости от главата.

— Разполагам с двайсет милиарда, десет милиона, петдесет и пет хиляди, шестстотин долара и четиридесет и два цента! — Въртеше пръстите си тъй, сякаш отмята банкноти. — Не мога да си спомня какво притежавам в бонове и ценни книжа, но сигурно е три пъти повече. Един богаташ никога не е в състояние да изброи имането си.

Не бях подозирал дори, че е в състояние да произнесе такова дълго число. Тъкмо се готвех да кажа нещо саркастично, когато Барт изкрещя и се преви на две. Падна на пода, загърчи се и изхриптя:

— Бързо… лекарството ми. Умирам! Лявата ми ръка изтръпва! Спасете ме! Извикайте лекарите ми!

Излязох навън, разположих се сред градината и се зачетох в романа си. Барт ми действаше потискащо.

— Джори, не се ли притесняваш, че е възможно да умра? — доближи се до мен Барт.

— Ни най-малко.

— Ти никога не си ме обичал.

— Беше ми по-симпатичен, когато се преструваше на самия себе си.

— Би ли повярвал, че Малкълм Нийл Фоксуърт е баща на господарката в съседство, а тя ми е истинската баба?

— От нея ли го научи?

— Не. От Джон Амос. Той ми каза, че татко Пол и татко Крис не са братя. Мама ни лъжела, за да прикрие греха си. Джон ми каза, че истинският ми баща, Бартоломю Уинслоу, е загинал при пожар. Мама го била прелъстила.

Прелъстила? Изгледах брат си подозрително.

— Знаеш ли значението на думата, която току-що употреби?

— Не, но съм сигурен, че е нещо лошо. Много лошо.

— Обичаш ли мама?

По лицето му се изписа тревога. Тупна се на тревата и се загледа в гуменките си. Би трябвало веднага да може да отговори на подобен въпрос.

— Барт, направи ми една голяма услуга. Влез и кажи на мама и татко какво те измъчва. Те ще те разберат. Знам, че според теб аз съм любимецът на мама, но се лъжеш. В сърцето й има място и за още десет като нас.

— Десет? — изпищя той. — Искаш да кажеш, че ще си имаме още десет братчета? — Барт скочи и побягна на подскоци. Май престоят в болницата му се бе отразил извънредно зле.

Любопитно ми бе да чуя какво ще каже на родителите ни. Затова се промъкнах към къщата. Мама седеше на задната веранда със Синди в скута си и четеше. Когато видя Барт, набързо затвори книгата и премести сестричката ни на стола до себе си.

Барт я гледа продължително време и изведнъж попита:

— Как се казваш?

— Знаеш много добре името ми — рече мама.

— С буквата „К“ ли започва?

— Разбира се — отвърна тя някак смутено.

— Но… но аз познавам някой, който плаче, щом го изоставяш. Той е малък като мен. Баща му го заключва в тъмния килер и на други страшни места. Веднъж дори го затвори на тавана за наказание. Един голям, тъмен таван пълен с мишки и зловещи паяци.

Мама сякаш замръзна на мястото си.

— Кой ти разказа всичко това?

— Баща му си има обожателка. С червена коса.

Дори и отдалече можех да чуя учестеното дишане на мама. Сякаш брат ми изведнъж се бе превърнал в непреодолима заплаха.

— Нима знаеш какво значи думата „обожателка“, Барт?

Той зарея поглед в празното пространство.

— Имало една стройна, червенокоса красавица. Тя дори не била женена за баща му.

Устните на мама потръпнаха, но тя се опита да се усмихне:

— Барт, от тебе ще излезе поет.

Брат ми се намръщи и я прониза с поглед.

— Аз презирам поетите, артистите, музикантите и танцьорите!

Мама се разтрепери. И аз се уплаших от яростта му.

— Барт, искам да те попитам нещо, но трябва да ми отговориш искрено. Няма да бъдеш наказан, каквото и да кажеш. Ти ли уби Клоувър?

— С Клоувър е свършено. Няма да види новата си колибка.

Мама го блъсна настрана и бързо се прибра в къщата. После се сети за Синди и изтича, за да вземе и нея. Погледът на Барт ставаше все по-страшен.

Както обикновено, Барт се почувства изморен след поредния изблик на лошотия и отиде да си легне, преди да е вечерял. Мама се обличаше усмихната за тържеството в чест на баща ми, когото бяха избрали за завеждащ личен състав на болницата. Видях от прозореца си как татко гордо води мама към колата си, за да отпътуват.

Усетих ги да се връщат късно през нощта. Още не бях заспал, така че подочух част от разговора им в дневната.

— Крис, не мога да проумея Барт напоследък. Озадачават ме и говорът, и походката, а дори и външният му вид. Страхувам се от собствения си син, а това е ужасно.

— Успокой се, мила — рече татко и обгърна с ръка раменете й. — Мисля, че преувеличаваш. Барт ще порасне и ще стане прочут лекар.

— Знам, че при висока температура е възможно да настъпят мозъчни увреждания. Да не би да се е случило нещо подобно, Крис?

— Барт се представи много добре на тестовете. Да не би да си се притеснила от това? Правим го с всички пациенти, прекарали треска.

— Установихте ли нещо необичайно?

— Не — отвърна твърдо татко, — той е едно най-обикновено дете, затормозено от емоционалните си проблеми. Трябва да проявяваме повече разбиране.

Какво ли означаваше това?

— Но Барт е презадоволен! Нашето детство бе далеч по-сурово. Нима не правим всичко по силите си?

— Понякога това е недостатъчно. Децата са различни. Нуждите им също се различават. Ние очевидно не даваме на Барт необходимото.

Мама поседя още малко. Татко я придумваше веднага да си легне и обсипваше тила й с целувки, но тя бе потънала в мислите си. Не отместваше поглед от сребристите си сандали. Заговори отново за Клоувър.

— Не може да го е убил Барт — каза тя бавно, сякаш се опитваше да убеди самата себе си. — Трябва да е бил някой от онези садисти… Помниш ли статията за осакатените животни в зоопарка? Трябва да е бил някой садист. — Гласът й изтъня. Може би се сети, че покрай нас рядко минаваха непознати. — Крис, днес Барт наистина ме изненада. Разказа ми за малкото момче, което го затваряли по мазета и тавани. Момчето на име Малкълм. Нима е възможно да е узнал? Кой може да му е казал това име? Крис, мислиш ли, че е разкрил тайната ни?

Полазиха ме тръпки. Каква е тази тайна около тях? Изпълзях бавно до коридора, затичах се към стаята си и се хвърлих на леглото. Животът на семейството ни се градеше върху нещо ужасно. Сигурно и Барт го бе усетил.