В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (12)

Раните от войната

Вечеряхме без Барт. Наближаваше време за лягане, но от брат ми нямаше следа. Търсихме го навсякъде. Аз бях най-упорит, тъй като най-добре познавах навиците му.

— Джори — каза мама, — огледай се наоколо още веднъж и ще се обадя в полицията.

— Ще го намеря, мамо — отвърнах аз решително, макар и да не се чувствах уверен в думите си. Барт постъпваше много лошо с родителите ни. Те се опитваха да направят за нас всичко по силите си. Едва ли им беше притрябвало да ходят до Дисниленд за четвърти път. Бяха организирали пътуването специално заради него, а той пет пари не даваше.

Ама и Барт си го бива. Заслужава сурово наказание, а не глезотии. Тогава би разбрал, че родителите ни са наистина загрижени за него.

Въпреки че се бях опитал да изразя мнението си по този въпрос, мама и татко все казваха, че са отрасли при жестоки и зли родители. Не им се искало да бъдат същите. Чудех се как се е случило така, че и двамата да произхождат от подобни семейства, но все си спомнях думите на учителката ни, че сходствата привличат хората един към друг. Един поглед към тях бе достатъчен, за да се убедя в правотата на думите й. И двамата бяха русокоси, със сини очи, тъмни вежди и дълги, черни, извити мигли. (Мама използваше грим, а татко все й се подиграваше, защото според него нямала никаква нужда от допълнителни средства за разкрасяване.)

Не, те не биха се отнесли сурово с Барт дори и да прекали с търпението им. Знаеха много добре до какво води жестокостта.

Напоследък Барт говореше често за злодеяния и грехове. Човек би помислил, че се е зачел в Библията. От време на време звучеше точно като проповедник. Понякога цитираше цели откъси от Светото Писание.

Ох, не ми се мисли дори за подобни щуротии. Те ме потискат. По същия начин ми действат приказките на Барт за омразата му към старици, покойници, гробища и почти всичко останало. Целият бе изпълнен от омраза, горкият.

Проверих дали не се е скрил в малката пещера сред шубраците. Там намерих парче от ризата му, но самият него го нямаше. Вдигнах дъската, от която щеше да прави покрив на кучешката колибка и се загледах в щръкналия ръждив пирон, покрит със съсирена кръв.

Ами ако се е набол на пирона и е изпълзял някъде, за да умре на спокойствие? Напоследък говореше само за смъртта. Той винаги пълзеше, душеше като куче, дори се облекчаваше като животно. Ама че объркано момченце.

— Барт, аз съм, Джори. Ако искаш да прекараш нощта тук, ще те оставя на мира и няма да казвам на нашите… само издай звук, за да разбера, че си жив.

Тишина.

Големият ни двор бе обрасъл с храсталаци, дървета и цветя. Обиколих една от камелиите. О, Боже, нима това бе голият крак на Барт?

Половината от тялото му бе закрито от храста. Преди не го бях забелязал, защото рядко се криеше на това място. Ставаше все по-тъмно, а от мъглата не се виждаше почти нищо.

Измъкнах го внимателно от храста. Не можех да повярвам, че не чувам мърморенето му. Втренчих се в пламналото му лице и замъгления поглед.

— Остави ме — изстена той. — Вече съм почти мъртъв… почти стигнах другия свят.

Вдигнах го и го понесох на ръце. Барт плачеше и нареждаше, че го боли крака.

— Джори, не искам да умра. Настина не искам.

После изпадна в безсъзнание. Татко го положи на седалката в колата си.

— Не мога да повярвам на очите си — рече той. — Кракът му е подут три пъти повече от нормалното в такива случаи. Дано да не е гангрена.

Вече знаех колко е опасна гангрената. От нея се умираше.

Закараха Барт в болницата. Дежурните лекари веднага се скупчиха около него. Опитаха се да заставят татко да напусне стаята, тъй като професионалната етика налага лекарят да не оперира член на семейството си.

— Не! — протестираше татко гръмогласно. — Той е мой син. Трябва поне да видя какво става с него!

Мама плачеше безутешно, коленичила на земята до леглото на Барт. Аз също едва се държах на краката си. Упреквах се, че не се постарах достатъчно, за да го намеря по-рано.

— Епъл, Епъл — прохленчваше Барт, щом дойдеше в съзнание. — Трябва да видя Епъл.

— Крис, да не би да му се яде ябълка? — попита мама.

— Не. Той не може да се храни в това състояние.

Изглеждаше ужасно. Челото му бе обляно в пот, а малкото му телце бе залепнало за чаршафите. Мама се разхлипа още по-горко.

— Изведи майка си от стаята — нареди татко.

Мама седна в чакалнята разхлипана, а аз се прокраднах при Барт. Видях как баща ми му бие инжекция пеницилин. Затаих дъх.

— Да не е алергичен към пеницилина? — попита един от лекарите.

— Не знам — отвърна спокойно татко. — Никога преди не е имал сериозна инфекция. Така или иначе, нямаме голям избор. Трябва да бъдем готови в случай на алергична реакция. — Обърна се и ме видя сгушен в ъгъла. — Синко, иди при майка си. Не можеш много да ни помогнеш.

Нямах сили да се помръдна. Трябваше да остана и да видя всичко — не знам дали поради чувство на вина или нещо друго. Състоянието на Барт се влоши. Татко се смръщи, махна на сестрата и повика още двама лекари. Единият от тях пъхна в носа на брат ми тръбичка. После се случи нещо ужасно. Толкова ужасно, че не можех да повярвам на очите си. Тялото на Барт се покри с огромни, подути петна като от удар с камшик. Бяха огнено червени и очевидно го сърбяха, щом ръцете му се плъзгаха по тях. Татко го вдигна, постави го на една от носилките и махна на санитарите да го изведат.

— Татко! — извиках аз. — Къде водят Барт! Нали няма да отрежат крака му?

— Не, синко — отвърна баща ми. — Брат ти има остра алергична реакция. Ще трябва да му се направи трахеотомия, преди да е набъбнала лигавицата на гърлото му. В противен случай ще се задуши.

— Крис — извика лекарят до единия край на носилката, — всичко е наред. Том освободи дихателните пътища. Няма нужда от трахеотомия.

 

 

Измина един ден. Състоянието на Барт не се подобряваше. Той не спираше да се чеше. Имах чувството, че ще се разрани и ще си отиде заради някаква друга инфекция. Наблюдавах с възторг и ужас как подутите му, къси пръстчета се свиват в напразни усилия да премахнат страданията на сърбежа. Цялото му тяло бе алено. Бинтоваха ръцете на Барт, за да не може да се чеше. След известно време подпухнаха очите му. Приличаха на огромни, червени гъши яйца. Устните му се издуха до неузнаваемост.

Не можех да повярвам, че всичко това се дължи на алергичната реакция.

— Ох! — проплакваше мама, притисната до баща ми с поглед, прикован в Барт. Изглеждаше невероятно да настъпи каквото и да било подобрение. Изминаха още два дни. Никаква промяна. Щеше да прекара десетия си рожден ден на легло. Четвъртото му пътуване до Дисниленд щеше да бъде отменено, а посещенията в Южна Каролина — отложени до догодина.

— Виж — рече татко един ден обнадежден, — петната намаляват.

Помислих си, че Барт Скоро ще се оправи, но бях сбъркал. Кракът му се подуваше все повече, а скоро се оказа, че няма антибиотик, към който да не е алергичен.

— Какво ще правим сега? — изхлипваше мама с такава тревога, че започнах да се притеснявам и за нейното здраве.

— Всичко, което е по силите ни — отвръщаше баща ми.

— Боже мой, боже мой! Защо си ме оставил? — бълнуваше Барт. Сълзите се стичаха по страните ми и мокреха ризата ми като тъжен дъжд.

— Бог не те е оставил — казваше татко. Коленичеше до Барт и държеше здраво малката му ръка, докато мама спеше върху кушетката, която внесоха заради нея. Тя не знаеше, че вместо аспирин татко й бе дал приспивателно. Бе твърде притеснена, за да забележи разликата в цвета на хапчето.

— Иди да поспиш, синко. Достатъчно ни помогна.

Изправих се бавно и затътрих крака към вратата. На излизане хвърлих още един поглед към Барт. Видях го да се мята неспокойно, докато татко ляга до мама на кушетката.

На другия ден мама трябваше да иде в болницата направо от балетната школа. Мен ме остави да се упражнявам: „Животът иска своето, Джори. Откъсни се за миг от случилото се с брат ти. Ела при нас по-късничко.“ Едва-що бе излязла и се сетих за бълнуването на Барт. Епъл! Ами да, той искаше да види Епъл! Своето куче-пони!

Преоблякох се на бърза ръка и хукнах към телефонната кабина.

— Как е Барт? — попитах аз баща ми.

— Не е много добре. Не знам как да го съобщя на майка ти, но специалистът, който се занимава с него, настоява за ампутация, преди да се е разпространила инфекцията. Не мога да го позволя, а от друга страна не бива да рискуваме живота на Барт.

— Не им позволявай да извършат ампутация! — изпищях ужасен аз. — Кажи на Барт, но направи така, че да те разбере… кажи му, че отивам да взема Епъл. Моля те, остави го да се пребори за двата си крака. — Познавах брат си и знаех как би му се отразила подобна загуба. И без това бе претъпкан с комплекси.

— Джори, брат ти отказва да ни помогне. Няма желание да се възстанови. Сякаш желае да умре. Не можем да му дадем антибиотик, а температурата му се покачва. Прави каквото намериш за добре. Трябва да изнамерим начин да го съживим.

 

 

За първи път се върнах до вкъщи на автостоп. Една миловидна дама ме закара до подножието на: хълма, откъдето се спуснах тичешком към нас. Барт ще се оправи, щом се увери, че Епъл е добре. Той се самонаказваше — точно както удряше с юмручета по твърдите стволове на дърветата в градината, когато счупеше нещо. Тичах и плачех. Осъзнах колко много обичам малкия си брат. Това побъркано хлапенце, което мрази себе си. Измисля си разни откачени игри, разправя врели-некипели… само и само да впечатли околните. Преди доста време татко ми бе казал да се включвам във въображаемите му приключения. Може би бяхме стигнали твърде далеч в опитите си да се съобразяваме с фантазиите му.

Задъхан стигнах до обора, където видях Епъл окован до стълба, поставен в средата на пода. Пред него бе поставена чиния с апетитна кучешка храна, но така, че да не може да я стигне.

Отпуснатата му козина показваше, че се е нагладувал.

Беше измършавял. Дишаше учестено и ме гледаше с жален, умоляващ поглед. Кой бе сторил това с него? В отчаяните си усилия да се освободи, кучето бе изровило пръстта под себе си. Сега лежеше изморено и запъхтяно.

— Всичко е наред, миличък — успокоих го аз и му подадох прясна вода. Той се нахвърли да я лочи така лакомо, че дръпнах съдинката към себе си. Бях понаучил нещо от баща си. Кучетата, подобно на хората, трябва да пият по малко, ако дълго не са утолявали жаждата си. Освободих го от веригата и избрах най-хубавата консерва от рафта. Епъл гладуваше сред изобилие от храна. Ребрата му бяха щръкнали под отпуснатата козина, която някога бе толкова приятна на вид.

Той похапна и отпи още малко вода. Седнах на земята, сресах го и хванах главата му с две ръце.

— Барт ще се върне, Епъл. И то на два крака, обещавам ти. Не знам кой се е отнесъл с теб толкова лошо, но няма да оставя така тая работа.

Най-много ме притесняваше ужасното подозрение, че Епъл може да е пострадал заради този, който го обичаше най-много. Барт имаше доста странни разбирания. Не бих се учудил, ако си е мислил, че Епъл ще му се радва десетократно повече след периода на мъчително гладуване.

Но нима Барт бе способен на подобна жестокост?

Отвън напичаше горещото юлско слънце. Приближавайки имението, чух двама души да си говорят. Старицата в черно седеше заедно с отвратителния си иконом сред пищната растителност на хладния вътрешен двор.

— Джон, мисля, че е време да видя как е кученцето на Барт. Толкова се зарадва, когато ме видя тази сутрин. Не мога да разбера защо е винаги гладно. Наистина ли си решил да го държиш на верига? Струва ми се много жестоко да го лишаваш от красотата на един такъв прекрасен ден.

— Мадам, денят не е прекрасен — отвърна лукавият иконом. Отпи от бирата си и се изтегна в шезлонга, огрян от слънцето. — Вие носите черно. Затова Ви е топло.

— Нямам нужда от съветите ти относно облеклото си, Джон. Искам да знам защо държиш Епъл на верига.

— За да не избяга подир младия си господар — отговори саркастично старецът. — Едва ли сте помислили за това.

— Би могъл да заключиш обора. Ей сега ще ида да го видя. Стори ми се извънредно измършавял и отчаян.

— Мадам, не пилейте напразно времето си. По-добре помислете за вашия внук, който е на път да се сбогува с единия си крак!

— О, Боже. Нима състоянието му се е влошило? От разговорите на Ема и Марта ли го разбра?

Въздъхнах ядосано. Ема обичаше да споделя със съседките си. Никога не съм мислил, че би могла да издаде нещо важно. Обикновено премълчаваше тайните в разговорите си с мен, а мама нямаше време да я изслушва.

— Ами да — изграчи икономът. — Те бърборят по цял ден, застанали на стълбата от двете страни на стената. Макар че според думите на Ема докторът и жена му са самото съвършенство.

— Джон, кажи ми какво научи Марта за Барт!

— Хм, изглежда, че малкият е успял да прободе коляното си с ръждясал пирон. Получил е гангрена, която изисква ампутация. В противен случай пациентът умира.

Наблюдавах ги как си говорят. Дамата бе покрусена от чутото, а икономът не даваше пет пари. Реакциите на господарката му по-скоро го забавляваха.

— Лъжеш! — изкрещя старицата и скочи на крака. — Лъжеш, за да ме измъчваш. Сигурна съм, че Барт ще се оправи. Баща му знае как да помогне. Той трябва да… — Не можа да продължи, защото избухна в сълзи. Трябваше да вдигне воала, за да избърше очите си. Успях да зърна лицето й. Този път не обърнах толкова голямо внимание на белезите, колкото на страдалческото му изражение. Нима наистина обичаше Барт? Но защо? Не бих повярвал, че е истинската му баба, след като знам, че тя би трябвало да се намира в лудницата във Вирджиния.

Пристъпих напред, за да ме забележат. Старицата се стресна и бързо спусна воала над лицето си.

— Добро утро — приветствах аз дамата, без да обръщам внимание на омразния старец. — Чух какво каза икономът Ви, мадам. Той е прав само донякъде. Брат ми е в тежко състояние, но няма гангрена, така че не ще загуби крака си. Баща ми е твърде добър лекар, за да позволи подобно нещо.

— Джори, сигурен ли си, че Барт ще се възстанови? — попита тя угрижено. — Той ми е много скъп… не бих могла да ти го обясня. — Тя се разхлипа със сведена глава и потрепна нервно с дългите си пръсти.

— Да, мадам. Ако не беше алергичен към повечето лекарства, досега да се е преборил с инфекцията. Но татко пак ще се справи. Той знае винаги как да постъпи. — Обърках се към иконома и се опитах да придобия авторитетен вид. — Що се отнася до Епъл, чудя се защо го държите на верига посред задушния обор! Също тъй се чудя защо не може; да достигне до храната и водата си. Не знам какво става тук, че да измъчвате съзнателно едно такова хубаво куче, но ако не се грижите за него по-добре, ще ви докладвам пред Обществото за правата на животните. — Извъртях се решително и поех към къщи.

— Джори! — провикна се старата дама. — Почакай! Не си тръгвай още. Разкажи ми за Барт.

Аз се извърнах към нея и казах:

— Има само едно нещо, с което можете да помогнете на брат ми — оставете го на мира. Когато се върне у дома, го посрещнете с някоя хубава лъжа за това как повече не бива да се виждате. Но внимавайте да не го засегнете.

Тя пак се примоли да остана, за да поговорим, но аз закрачих напред с мисълта, че съм защитил Барт. Нищо че не знаех от какво точно го защитавам.

Същата нощ треската на Барт се влоши. Лекарите наредиха да го повият в термично одеяло, което работи като хладилник. Наблюдавах мама и татко. Двамата едновременно взеха кубчета лед и започнаха да разтриват с него гърдите, ръцете и краката му. Разбираха се без думи. Любовта и разбирателството помежду им ме трогна така дълбоко, че избухнах в сълзи. Исках да им, разкажа за старицата в черно, но бях обещал на Барт да запазя тайната му. Той за първи път си бе намерил приятел. За първи път си имаше животинче, което го обичаше. И все пак знаех, че колкото по-дълго премълчавам истината, толкова по-лоши биха били последствията за родителите ми. Нямах представа защо мислех така. Аз наистина недоумявах с какво би могла да им навреди една старица.

Интуицията ми подсказваше, че тя ще се опита да го стори някой ден. Искаше ми се да бъда голям мъж, за да успея да взема правилното решение.

Почувствах изведнъж обзелата ме умора. Спомних си в просъница думите на татко: „Неведоми са пътищата Божии.“

В следващия миг някой силно ме разтърси.

— Барт се оправя! — викаше радостно татко. — Оправя се! Няма да му ампутират крака!

 

 

Постепенно подутината спадна. Червенината също избледня, макар че Барт изглеждаше напълно безразличен към околния свят. Бе вперил поглед пред себе си и отказваше да общува с когото и да било.

Една сутрин по време на закуската татко потри уморените си очи и каза:

— Кати, не знам дали ще ми повярваш, но лаборантите откриха нещо необичайно в пробата, която взеха от раната на Барт. Освен следите от ръждата причинила тетанус, те намериха и типа стафилококи, разпространен в свежи, животински фекалии. Цяло чудо е, че не се наложи ампутация.

Пребледняла от изтощение, мама кимна и склони глава на рамото му.

— Ако Клоувър бе наоколо, щях да си го обясня, но…

— Нали познаваш Барт? Попадне ли на нещо нечисто, веднага ще долази до него, за да го изучи. Помниш ли как ни се стори, че му се ядат ябълки? Вчера му занесох една, но той я остави да се изтърколи на пода напълно равнодушен. — Мама притвори очи, а татко я погали и продължи: — Казах му, че няма да пътуваме на изток. Видимо се зарадва на тази новина. Надявам се, че не си разочарован, Джори — погледна към мен баща ми. — Ще изчакаме следващото лято или ще посетим баба ти на Коледа.

Из главата ми се въртяха странни мисли. Барт винаги постигаше своето. Сто на сто бе открил начин да не ходи при „разните му стари бабички и гробове“. Беше се отказал дори от Дисниленд. А Барт от нищо не се отказва.

Тази вечер останах сам с брат ми, докато мама и татко се консултираха с лекарите в коридора. Разказах му за разговора между старицата и иконома й.

— Та така, Барт, седяха си на терасата… Старата дама бе много загрижена за тебе.

— Тя ме обича — прошепна той гордо. — Никой не ме обича толкова много. Е, ако изключим Епъл, разбира се.

Не бива да говориш така, Барт, помислих си аз. Въпреки това не исках да накърня гордостта му от факта, че е намерил любов извън семейството си. Наблюдавах изражението му със смесени чувства. Какъв всъщност бе брат ми? Би трябвало да знае, че никой не го обича толкова много, колкото собствените му родители.

— Баба се страхува от онзи иконом — рече той, — но аз мога да се справя с него. Имам скрити сили. Много съм могъщ.

— Барт, защо ходиш в имението?

Той сви рамене и се втренчи в стената.

— Не знам. Кеф ми е.

— Татко също би ти подарил куче. Трябва само да го помолиш и ще се сдобиеш с кутре не по-лошо от Епъл.

Ядният му поглед ме прониза:

— На света няма друго куче-пони като моето. Епъл е единствен по рода си.

Реших да сменя темата.

— Откъде знаеш, че старата дама се страхува? Тя ли ти е казвала?

— Няма защо да ми го казва. Личи си. Той я гледа лошо, а тя го наблюдава уплашено.

Аз също започвах да изглеждам уплашен. Вече всичко ме изпълваше със страх.