В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (19)

Голямата новина на мама

През всеки един от десетте следващи дни преди мама да ни посети отново, двамата с Крис разсъждавахме с часове защо тя бе ходила чак до Европа, защо бе стояла толкова дълго там и най-вече — каква бе голямата новина, която искаше да ни съобщи?

Приехме тези десет дни като нова форма на наказание. То наистина си беше наказание, защото ни беше болно да знаем, че тя се намира в същата къща, но въпреки това ни избягва съзнателно, сякаш сме някакви ненужни твари.

Когато най-после дойде след дългото чакане, ние бяхме крайно измъчени и силно притеснени от мисълта, че може никога повече да не се появи, ако двамата с Крис се държим зле или продължим да настояваме да бъдем освободени. Стояхме тихи, плахи, примирени. Защото какво щяхме да правим, ако тя не дойдеше повече? Не можехме да се измъкнем с помощта на въжето от скъсани чаршафи — не и като се има предвид, че близнаците изпадаха в истерия само като чуеха за покрива.

Затова се усмихвахме на мама и се преструвахме на доволни. Не попитахме защо ни бе наказала с тези нови десет дни, след като вече бе отсъствала месеци наред. Приемахме само онова, което благоволяваше да ни каже. Ние бяхме нейните покорни, послушни и кротки дечица. Нещо повече — тя ни харесваше именно такива. Бяхме станали отново нейните сладки, обични, лични „съкровища“. Ето защо тя реши, че е дошъл моментът за голямата новина.

— Съкровища! Толкова съм щастлива! — Тя се засмя и се завъртя в кръг, притиснала ръце към гърдите си от любов към собственото си тяло, или поне на мен така ми се стори. — Познайте какво се случи — хайде, познайте!

Крис и аз се спогледахме.

— Дядо е умрял — каза той внимателно, докато моето сърце пърхаше нетърпеливо.

— Не! — отвърна рязко мама, сякаш щастието й бе леко помрачено.

— Откарали са го в болница — предположих с надежда аз.

— Не! В момента не го мразя, така че не бих се радвала заедно с вас на смъртта му.

— Тогава защо просто не ни кажеш добрата новина? — попитах глупаво аз. — Никога няма да отгатнем, защото вече не знаем много за личния ти живот.

Тя се направи, че не е чула подмятането ми, и продължи патетично:

— Причината, поради която отсъствах толкова дълго, и която ми бе трудно да ви обясня, е, че аз се омъжих за прекрасен мъж — един съдия на име Барт Уинслоу. Ще го харесате. Той ще ви обикне. Той е тъмнокос и е много красив — висок и атлетичен, обича да кара ски като теб, Кристофър, играе тенис и е много умен — като вас, съкровища мои. — Естествено, докато говореше, тя гледаше Крис. — Той е очарователен и всички го харесват, дори баща ми. С него бяхме в Европа за медения си месец и всичките подаръци, които ви донесох, са от Англия, франция, Испания и Италия.

Тя продължаваше да превъзнася своя съпруг, докато ние с Крис седяхме мълчаливо.

От нощта на коледното празненство двамата бяхме споделяли многократно подозренията си. Защото макар и малки, ни беше ясно, че една красива млада жена няма да остане за дълго вдовица. Но все пак бяха изминали почти две години без годеж, и това ни накара да смятаме, че хубавият тъмнокос мъж с големите мустаци е само едно мимолетно изживяване. С детската си наивност бяхме решили, че тя ще остане завинаги вярна на мъртвия ни баща.

Затворих очи и се опитах мислено да изключа омразния й глас, с който ни обясняваше как друг мъж ще заеме мястото на татко. Сега тя вече бе станала съпруга на друг, на някакъв абсолютно непознат за нас човек. Той живееше и спеше с нея, което означаваше, че щяхме да я виждаме все по-рядко. О, мили Боже, докога ще я слушам, докога?

— Моля ви — рече мама, опитвайки се с усмивките и смеха си да разтопи леденото мълчание, с което приехме новината. — Постарайте се да ме разберете и да споделите радостта ми. Аз обичах баща ви и вие знаете това, но него вече го няма, а на мен ми е нужен човек, когото да обичам и от когото да бъда обичана.

Крис отвори уста, за да каже, че той я обича, че ние всички я обичаме, но после ги стисна здраво, разбирайки, както и аз, че тя не говореше за любовта, която можеше да получи от децата си. Аз повече не я обичах. Дори не бях сигурна дали я харесвам, въпреки че престорено се усмихвах, колкото да не плаша близнаците с физиономията си.

— Да, мамо, радвам се за теб. Много мило, че си намерила човек, който да те обича.

— Той отдавна е влюбен в мен, Кати — заобяснява тя припряно, — макар че бе решил да си остане ерген. Не беше никак лесно да го убедя, че се нуждае от съпруга. Дядо ви не позволяваше да се омъжвам втори път. Искаше да ми наложи поредното наказание за злото, което съм сторила, омъжвайки се за баща ви. Но той харесва Барт и след безкрайните ми увещания най-накрая се смили и каза „да“. Разреши ми да се омъжа за Барт и да остана негова наследница.

Тя спря и прехапа горната си устна. После преглътна нервно. Претрупаната й с пръстени ръка се пресегна към гърлото и започна нервно да подръпва наниза от истински перли, разкривайки многото лица на една изпаднала в беда жена, която можеше да се усмихва дори и в такива ситуации.

— Разбира се, аз не обичам Барт така, както обичах баща ви.

— Подаръците, които ни донесе, мамо… те не бяха всичките от Европа и Англия. Онази кутия със сладките с кленов сироп беше от Върмонт. И там ли ходихте? Да не би той да е оттам?

Смехът й се разнесе с явна наслада, волно и дори леко чувствено, сякаш Върмонт й бе дал толкова много.

— Не, Кати, той не е от Върмонт, но има сестра, която живее там и ние я посетихме за малко, след като се върнахме от Европа. Купих оттам тази кутия, защото знам колко много обичаш сладкиш с кленов сироп. Барт има още две сестри, които живеят на юг. Самият той е от някакво малко градче от Южна Каролина — Грийнглена, Гренглана, или нещо такова. Но толкова дълго е живял в Нова Англия, където е завършил правния факултет на Харвард, че прилича повече на янки, отколкото на южняк. А да знаете само колко е красиво във Върмонт през есента. Като се сетя, направо ми спира дъхът. Разбира се, когато човек кара медения си месец, няма особено желание да бъде с други хора, затова посетихме сестра му и семейството му само за малко, а после отидохме да прекараме няколко дни край морето.

Тя примигна с очи, поглеждайки притеснено към близнаците и отново взе да усуква наниза от перли.

— Кори, харесаха ли ти малките корабчета, които ти донесох?

— Да, госпожо — отговори той много учтиво, гледайки я втренчено с големите си, потънали в тъмни кръгове очи, сякаш тя бе съвършено чужд човек.

— Кари, злато мое, малките куклички, взех ги за теб от Англия, за да си ги прибавиш към колекцията. Надявах се да ти намеря друга люлчица, но изглежда, че повече не правят такива люлки за кукли.

— Нищо, мамо — отвърна Кари, без да вдигне поглед. — Крис и Кати ми направиха люлка от картон и тя ми харесва.

О, Боже, нима не разбираше?

Та те вече не я познаваха. Чувстваха се неудобно в нейно присъствие.

— Твоят нов съпруг знае ли за нас? — попитах аз с мрачен и сериозен глас.

Крис ме изгледа укоризнено. Той не можеше и да си помисли, че тя ще скрие от съпруга си подобен факт. Все пак това са четири деца!

Лицето на мама помръкна. Пак бях сбъркала.

— Още не, Кати, но щом татко умре, ще му кажа за вас четиримата. Ще му обясня всичко най-подробно. Той ще ме разбере. Той е нежен и добър и вие ще го харесате.

Това вече го бяхме чули.

— Кати, престани да ме гледаш така! Не можех да кажа на Барт преди женитбата! Той е адвокатът на дядо ти. Не бива да знае за децата ми, все още не, не и преди да бъде прочетено завещанието. Първо трябва да видя черно на бяло, че парите са на мое име.

На върха на езика ми бе да кажа, че един мъж трябва да знае, когато съпругата му има четири деца от първия си мъж. О, как само ми се искаше да й го кажа! Но Крис ме гледаше неодобрително, а близнаците се бяха сгушили един до друг, свити и мънички, втренчили големите си очи в екрана на телевизора. А аз не знаех дали трябва да говоря или да мълча. Когато човек мълчи, поне не си създава нови врагове. А може и тя да е права. Боже, дано е права. Нека вярата ми в нея се върне. Нека отново повярвам, че е красива не само външно, но и в душата си.

 

 

Любов. Колко често тази дума се използва в книгите. Отново и отново. Дори да притежаваш богатство и здраве, красота, и талант… все едно че нямаш нищо, ако нямаш любов. Любовта превръща всичко обикновено в необикновено.

Такива мисли ме бяха обзели един ден в началото на зимата, докато дъждът трополеше по покрива, а близнаците седяха на пода в спалнята пред телевизора. Ние с Крис лежахме на тавана един до друг върху стария дюшек и заедно четяхме една книга. Изведнъж погледът на Крис се плъзна бавно по лицето ми, слезе към устните ми, после надолу към гърдите и краката, обути в бяло трико. Върху трикото носех къса вълнена пола и плетена жилетка. После вдигна очи и ги спря върху изненадания ми поглед. Той се изчерви, а аз продължих да го гледам втренчено. Извърна лице настрани. Бях достатъчно близо до него, за да чуя учестения пулс на сърцето му. Изведнъж и моето сърце подхвана ритъма на неговото. Погледите ни жадно се впиха един в друг. Чу се нервният му смях, с който се опита да прикрие истината и превзето да покаже, че нищо от това, което става, не е сериозно.

Протегнах ръка и докоснах рамото му. Той дори не ме погледна.

Очите му останаха втренчени в тавана. Болеше ме за него. Знаех какво го гнети. Заради мен искаше да се раздели с мечтата си, да стане като мен и повече да не се интересува дали ще наследим богатството или не.

Внимателно протегнах ръка, за да докосна косата му.

— Подстригване, от това се нуждаеш сега. Косата ти е станала прекалено дълга и хубава. Истинският мъж има къса коса, в момента твоята е като моята.

— А кой ти е казвал, че имаш хубава коса? — попита той със стиснати зъби.

— О, Кристофър Дол, ти имаш най-изразителните сини очи на земята.

— Никога, дори един-единствен път не съм ти казвал, че косата ти е хубава — троснато ми отвърна той.

Лекичко погалих бузата му и докоснах бакенбардите, които се нуждаеха от подстригване.

— Не мърдай. Ще изтичам за ножицата. Знаеш ли, отдавна не съм те подстригвала.

Крис седна на пода, а аз коленичих зад него. Макар че косата му падаше под раменете, той не пожела да я скъсявам много.

— Внимавай с тази ножица — нареди нервно. — Недей да режеш много наведнъж. Да се почувстваш мъж съвсем ненадейно през един дъждовен следобед на тавана, може да се окаже опасно — подразни ме той, разсмя се и равните му бели зъби блеснаха.

Докато се въртях около него, за да подравня косата му, го гледах с искрящи от любов очи. Трябваше непрекъснато да отстъпвам назад, за да се уверя, че го постривам равномерно.

Когато приключих, махнах с ръка светлите косми от раменете му и го огледах със задоволство. Не се бях представила зле.

— Готово! — казах — Сега си не само изключително красив, но и страшно мъжествен! — Пъхнах едно огледало в ръцете му. Крис се взря в отражението си и широка усмивка озари лицето му.

— Мили Боже! Станал съм досущ като русия принц Валиънт! Благодаря ти, Катрин Дол. Нямах представа, че си такава майсторка на прически.

— Имам и други умения, за които едва ли подозираш.

— Не се съмнявам.

Огледалото бе все още в него. Той го остави небрежно настрана и преди да отгатна намеренията му, се хвърли като котка върху мен! Притисна ме към пода, като в същото време се пресегна към ножицата! Издърпа я от ръката ми, а с другата сграбчи кичур от косата ми!

— Сега да видим, мила моя, дали и аз не мога да направя същото за теб!

Изпищях ужасена!

Блъснах го силно и той падна по гръб, а аз скочих на крака. Бързо избягах от класната стая и хукнах към тавана. Той се спусна подире ми.

Но независимо от бързината, с която тичах, не можех да се откъсна от преследвача си! Погледнах назад и едва познах лицето му. Това ме уплаши още повече. Мразеше ли ме?

Втурнах се обратно към ученическата стая с намерението да стигна първа там и да заключа вратата след себе си. Рано или късно той щеше да разбере абсурда на ситуацията. Но той, изглежда, се бе досетил за плановете ми, защото напрегна мускули и с два скока ме стигна и сграбчи дългите кичури на разпиляната ми коса. Извиках от болка, препънах се и паднах!

Не само че паднах, но и той се строполи отгоре ми! Прониза ме остра болка! Изпищях, само че този път не от ужас, а от болка.

Той лежеше на пода върху мен, подпрян на ръцете си и ме гледаше с пребледняло от страх лице.

— Удари ли се? Боже, Кати, добре ли си?

Дали съм добре, а? Повдигайки глава, аз се загледах в голямото кърваво петно, избило върху жилетката ми. Крис също го видя. Сините му очи издаваха паника. С треперещи пръсти започна да разкопчава жилетката, за да види раната.

— О, Господи… — сепна се той, след което въздъхна с облекчение. — Благодаря ти! Толкова се уплаших, че може да има нещо разкъсано. Това, Кати, е само порязано, но тече много кръв. Стой тук и не мърдай. Ще изтичам за лекарства и превръзки.

Целуна ме и хукна надолу. Върна се след няколко минути с все още мокри ръце. Беше се измил набързо, за да не губи време. Леко замаяна наблюдавах изключителната му сръчност. Сгъна една дебела кърпа и я притисна силно върху дългия разрез, проверявайки през няколко секунди дали кървенето е спряло. Когато спря, сложи спирт, който ужасно разлюти раната ми.

— Знам, че пари, Кати… но няма как… ако не те промия с него, ще си навлечеш някоя инфекция. Нямаше да е лошо, ако имах с какво да зашия раната. Надявам се, че няма да ти остане белег.

Бе престанал да играе на лекар и сега намотаваше каквото бе останало от марлята, преди да я върне в кутията. Прибра лепенките и затвори куфарчето.

Приведе се над мен, а сериозните му очи ме гледаха притеснено и напрегнато. Бяха сини като на всички нас. В този дъждовен ден приличаха на две кристалночисти, помръкнали езера, в които се пречупваха цветовете на дъгата. В гърлото ми заседна буца, като си мислех къде ли бе изчезнало момчето, което познавах. Къде беше онзи мой брат и кой бе този млад мъж с руси бакенбарди, който се взираше така напористо в очите ми. Погледът му ме караше да се чувствам като омагьосана.

— Крис — прошепнах аз, — не гледай така! Ти не си виновен. — Взех лицето му в ръце и положих главата му върху гърдите си, както преди бях виждала да прави мама. — Това е само драскотина, въобще не боли (макар че болеше ужасно), пък и знам, че не си го направил нарочно.

Той заговори с пресипнал глас:

— Защо се затича? Подгоних те, защото тичаше. Аз само се закачах. Не бих отрязал и косъм от косата ти. Направих го ей така, на майтап. Не позна, като каза, че съм смятал косата ти за хубава. Тя е нещо много повече от хубава. Ти имаш на главата си най-прекрасната коса на света.

Сякаш нож прободе сърцето ми, когато той вдигна глава и разстла косата ми като ветрило върху голите ми гърди. Чувах го как вдишва уханието ми. Лежахме така, заслушани в тихото трополене на зимния дъжд. Навред цареше дълбока тишина. Единствено звуците на природата достигаха до нас.

Дъждовните капки чукаха по стъклата монотонно. Слънцето се показа и ни заля с меката си светлина, превръщайки русите ни кичури в нишки, изтъкани от сребро и диаманти.

— Виж — казах на Крис, — една от летвите на капака на западния прозорец е паднала.

— Много хубаво — отвърна той унесено. — Това означава, че слънцето ще се промъква през повече пролуки.

— Така ли? В известен смисъл и аз си помислих същото — отговорих приглушено и продължих да усуквам около палеца си един кичур от русата му коса, преструвайки се, че не забелязвам как с една ръка нежно гали гърдата ми. Тъй като не възразих, той се наведе и целуна зърното. Сепнах се от странното усещане: силно и вълнуващо. Какво беше едно зърно, освен розово, мъничко връхче?

— Представям си как Реймънд целува Лили на същото място, където ме целуна и ти — продължих аз леко задъхана, припомняйки му книгата, която бяхме чели заедно, — но не мога да си представя какво правят след това.

Тези думи го накараха да вдигне глава.

— Нима не знаеш какво правят после?

Ярка червенина обагри лицето ми.

— Да, горе-долу. А ти знаеш ли?

Той се изсмя ехидно.

— Разбира се, че знам. Още от първия си училищен ден — разказаха ми по-големите момчета. Те всъщност за друго не говореха. По стените бяха изписани разни думи, които не разбирах. Но скоро ми ги обясниха — в подробности. Момичета, бейзбол, момичета, футбол, момичета, момичета, момичета — това бе всичко, за което си говореха. Във всяко отношение бяха много по-различни от нас. Това е страхотна тема на разговор за повечето момчета, а предполагам и мъже.

— Но не и за теб.

— За мен ли? Аз не мисля за момичета и секс, въпреки че бих предпочел да не се беше раждала чак толкова хубава! Щеше да е по-добре и ако не беше винаги край мен, за да не те чувствам толкова достъпна.

— Значи все пак си мислиш за мен. Наистина ли смяташ, че съм хубава?

Той изстена сподавено. Седна и се вторачи в разкопчаната ми жилетка. Ако не бях изрязала деколтето на трикото си, сега нямаше да вижда толкова много. Но се бе наложило, защото корсажът ми бе отеснял.

Започна да закопчава жилетката ми с треперещи, несръчни пръсти, извърнал погледа си от мен.

— Кати, запомни добре: дали си хубава или не, това е повече от ясно, само че братята не мислят за сестрите си като за момичета, нито пък изпитват към тях някакви други чувства, освен братска любов или омраза.

— А ти какво изпитваш, Кристофър?

Той вдигна ръце, за да прикрие лицето си.

— Време е да слезем долу при близнаците — рече усмихнат и ми помогна да се изправя.

— Крис, това дето го правихме преди малко — то грях ли е?

— Ако го приемаш по този начин, значи е грях.

Що за отговор беше това? Тези незабравими моменти, когато лежахме на пода и той ме докосваше така нежно с вълшебни, гъделичкащи пръсти или устни, бяха най-сладкото изживяване, откакто бяхме пристигнали в тази противна къща. Погледнах към него. Изглеждаше странно: по-щастлив, по-тъжен, по-зрял, по-млад, по-мъдър… може би всичко това означаваше, че се е почувствал мъж?

Слязохме долу при близнаците, където Кори си подрънкваше на банджото и едновременно с това гледаше телевизия.

— Харесва ли ти моята мелодия, Кати?

— Разбира се, че ми харесва, само че е много тъжна. Защо не измислиш нещо по-весело?

Малкият мишок се беше напъхал в джоба на Кори да търси трохи и само опашката му се стърчеше навън.

— Кати, знаеш ли, че мама — тя никога нищо не каза за моя Мики.

— Не го е забелязала, Кори.

— А защо не може да забелязва?

Въздъхнах, без да знам вече коя и каква беше моята майка в действителност, освен една странница, който продължавахме да обичаме.

— Мама си има нов съпруг — каза бодро Крис. — А когато си влюбен, ти не виждаш нищо друго, освен любимия. Съвсем скоро тя ще забележи, че си имаш нов приятел.

Кари се бе вторачила в жилетката ми.

— Кати, какво е това петно?

— Боя — отвърнах аз без капка колебание. — Крис се опита да ме учи как да рисувам и много се ядоса, когато моята картина стана по-хубава от неговата, затова взе кутийката е червената боя и я хвърли по мен.

Крис седеше и ме гледаше с премрежен поглед.

— Крис, Кати наистина ли рисува по-добре от теб?

— Щом така твърди.

— Къде е нейната рисунка?

— На тавана.

— Искам да я видя.

— Тогава отиди горе и я виж. Аз съм уморен. Искам да погледам малко телевизия, докато Кати приготви вечерята. — Той ме погледна крадешком. — Мила сестричке, в името на благоприличието би ли си сложила друга жилетка, преди да седнем да вечеряме? В тази червена боя има нещо, което ме кара да се чувствам гузен.

— Това прилича на кръв — рече Кори. — Стои като засъхнала кръв.

— Плакатни бои — обясни Крис, а аз отидох в банята да си сменя жилетката. — Плакатните бои се втвърдяват бързо.

Удовлетворен от отговора, Кори започна да разказва на Крис за динозаврите, които бе гледал по телевизията.

— Крис, те бяха по-големи от тази къща! Излязоха от водата и погълнаха една лодка, заедно е двама човека! Знаех си, че ще съжаляваш, дето изпусна да го гледаш!

— Да-а — отговори сънливо Крис. — Жалко наистина.

Тази нощ се чувствах странно притеснена и неспокойна, а мислите ми непрекъснато се връщаха към онзи момент на тавана, когато Крис ме бе погледнал особено.

Вече бях научила тайната, която от дълго време се опитвах да открия — този таен детонатор, взривяващ любовта… физическото влечение. То съвсем не се заключаваше единствено в голотата. Онова особено вълнение бе нещо много по-различно.

Беше в очите. Тайната на любовта беше в очите — в начина, по който един човек гледа друг, в начина, по който очите си общуват и говорят помежду си, без устните да са помръднали. Очите на Крис ми бяха казали повече, отколкото можеше да се изрази с десет хиляди думи.

Работата не беше просто в това, че ме докосваше гальовно, нежно. Тайната беше, в това, че докато ме докосваше, той гледаше какво прави. Ето защо бабата ни бе забранила да се гледаме. О, само като си помисля, че старата вещица знаеше тайната на любовта. Ала тя никога не би могла да обича. Не, не и тя — жената с желязното сърце, със стоманените очи.

Дори не толкова гледането, колкото онова, което се Крис зад него: желанието да доставиш удоволствие, да подариш щастие, да отпъдиш самотата, да проявиш разбиране.

Грехът нямаше нищо общо с любовта, с истинската любов. Обърнах глава и видях, че Крис също е буден. Лежеше свит на една страна, загледан в мен. Усмихна се плахо.

 

 

Мама не беше идвала вече два дни, но това не беше сломило духа ни.

Във ведрите ми сънища обаче се промъкна нещо мрачно и ужасяващо. Всекидневните форми придобиха чудовищни размери. В просъница видях как бабата се прокрадва в спалнята и обръсва всичката коса от главата ми! Пищях, но тя не ме чуваше. Никой не ме чуваше. След това измъкна един дълъг лъскав нож и отряза гърдите ми. После ги сложи в устата на Крис. И това не беше всичко. Въртях се, гърчех се и скимтях — звуци, които събудиха Крис. Близнаците продължаваха да спят непробудно. Крис дойде при мен и седна на леглото ми.

— Пак ли кошмар? — попита той и хвана ръката ми.

Не-е-е! Това не беше просто кошмар! Това бе поличба!

Усещах го с цялото си същество — нещо ужасно щеше да се случи. Отмаляла и разтреперана, разказах на Крис какво бе направила бабата.

— И това не беше всичко! Дойде мама и изтръгна сърцето ми. Цялата бе обсипана с диаманти!

— Кати, сънищата не означават нищо.

— Напротив, означават!

Въпреки че не вярваше на сънища, Крис се вкамени като мраморна статуя. Очевидно моят разказ го бе стреснал. Да не би и той да е сънувал нещо подобно?

— Кати, давам ти честната си дума, че ще се измъкнем от тази къща! Ще избягаме и четиримата! Ти ме убеди. Сънищата ти трябва да означават нещо, или в противен случай не би трябвало да продължаваш да ги сънуваш. Жените имат по-силна интуиция от мъжете. Това е доказано. Подсъзнателното работи през нощта. Повече няма да чакаме мама да наследи богатството на оня безсмъртен старец. Двамата заедно — ти и аз, ще намерим начин. От тази секунда, заклевам се в живота си, ние започваме да разчитаме само на себе си… и на твоите сънища.

От сериозния начин, по който произнесе тези думи, разбрах, че не се шегува. Почувствах такова облекчение, че ми се прииска да извикам от радост. Щяхме да избягаме. В крайна сметка къщата нямаше да ни убие!

Сред здрача и студения въздух на тази голяма неуютна стая той се взря в очите ми. Главата му бавно се наклони към моята и той ме целуна по устните, все едно че скрепяваше обещанието си с печат.

Това, от което се нуждаехме най-много, бе ключ от вратата на спалнята.

Не можехме да разчитаме, че бабата ще прояви небрежност и ще забрави ключа. Тя никога не забравяше да го пъхне в джоба на роклята си. За разлика от нея мама беше небрежна. Нямаше основание да се страхува от нас — ние бяхме нейните „мънички дечица“, които никога нямаше да пораснат и които не представляваха заплаха. Тя великодушно ни посещаваше два-три пъти в месеца и ни носеше подаръци, с които смяташе, че компенсира нашето затворничество и пропиляно детство. Бърбореше оживено, преструвайки се, че ние все още означаваме нещо за нея. Когато се оплаквахме, че напоследък непрекъснато някой от нас повръща, тя ни съветваше да държим храната на тавана, където е по-студено.

Мама беше влюбена и щастлива. Всеки път въодушевено ни разказваше за безкрайните празненства, концерти, театри и забавления, на които бяха присъствали с нейния Барт.

— Мамо, а къде ще ходите, след като напазарувате за Коледа от магазините на Ню Йорк? — запитах я аз и погледнах крадешком към ключа, небрежно захвърлен върху скрина. Тя се засмя, доволна от въпроса ми и започна надълго и нашироко да разказва за плановете си.

— Баба ви ще се грижи за вас през това време — вметна тя и продължи да описва подробно бъдещите си пътувания. Крис незабелязано взе ключа от скрина и го пъхна в джоба на панталона си, а после се извини и отиде до тоалетната. Тя дори не забеляза, че го няма. Знаех, че в този момент Крис притиска силно ключа към калъпа сапун, който от доста време бяхме приготвили, за да снемем отпечатъка при случай. Това беше още едно от нещата, научени от безкрайното гледане на телевизия.

Щом мама си тръгна, Крис извади парче дърво и веднага започна да изрязва дървен ключ. Положи къртовски труд и след три дни работа най-после се сдобихме с действащ ключ.

Ликувахме! Хвърлихме се в прегръдките си и затанцувахме из стаята, смеехме се, целувахме се, плачехме. Близнаците ни гледаха, удивени, че някакъв ключ може да ни направи така щастливи!

Сега вече можехме да отворим вратата на нашия затвор. Само че не бяхме планирали какво ще правим след това.

— Трябват ни пари! — каза Крис. — Без пари не можем да направим нищо.

— Но откъде ще ги вземем? — попитах аз. Щастието ми бе помрачено.

— Има само един начин: да откраднем от мама и съпруга й, и от бабата. — Изрече го така, сякаш цял живот само това бе правил. После седна в креслото и се замисли. — Ще крада само аз, така че ако ме хванат, да накажат мен. Освен това е много рисковано да се краде от бабата. Сигурен съм, че тя знае колко пари има в портмонето си до последния цент. Мама обаче никога не си брои парите. Спомням си как татко се оплакваше от това.

Скоро след това мама ни съобщи, че отиват на празненство.

 

 

Крис, разбира се, бе намерил парите лесно. Беше стъписан от небрежното отношение към тях — по шкафчетата й се въргаляли десетачки и двайсетачки. Беше открил монети и в джобовете на съпруга й, както и по пода.

През цялата зима Крис многократно се промъкваше до спалнята й и спестяванията ни непрестанно нарастваха, но той често продължаваше да бъде тъжен. Защо ли?

— Ела с мен следващия път и виж сама — отвърна ми той. Така и направих. Близнаците спяха непробудно и като гледах изпитите им личица, чувствах как нещо в мен крещи: махай се, бягай оттук преди да е станало твърде късно. Когато споделих това с Крис, той се изсмя:

— Глупости! Ти имаш развинтено въображение! По-спокойно! Имаме нужда от пари, поне от петстотин долара. Освен това онази вещица сега се държи добре. Нищо не казва, дори когато се случи да ни спипа недооблечени.

Недоумявах защо сега не ни наказваше. Всеки ден донасяше кошницата пълна догоре с храна, дори бе започнала да ни носи и по четири понички, обилно поръсени с пудра захар.

 

 

Крис ме влачеше по мрачния коридор.

— Хайде — подкани ме той, — ще се отбием за минута в трофейната зала и после ще отидем в апартамента на мама.

Един поглед към портрета над камината и препарираните животни ми беше достатъчен: като гледах лицето на нашия дядо, на което бяха изписани жестокост и безсърдечие, осъзнах, че тази стая напълно му подхожда.

Докато вървяхме към апартамента на мама, склоних Крис да надникна в някои от стаите. В тях нямаше нищо интересно. Той беше прав — къщата бе красива и бляскава, но студена и неуютна. Независимо от това бях силно впечатлена.

Стигнахме апартамента на мама.

Крис ми беше разказал с големи подробности за леглото лебед и мъничкото легълце до него, но едно е да чуеш, друго — да видиш. Дъхът ми спря от изненада. Това не беше обикновена стая, а нещо огромно, което би подхождало на принцеса или кралица. Бях като омагьосана — вървях напред-назад, пипах стените, покрити с копринена дамаска в нежно розово, гледах с възторг лебеда, който стоеше с притворено червено око и ме наблюдаваше.

Влязох в дрешника на мама — огромна стая, в която имаше повече дрехи, отколкото в магазин. Отделно имаше обувки, шапки, чанти, кожени палта, кожени яки, пелерини… Щяха да са й необходими още два живота, за да успее да ги облече поне по веднъж.

Като надникнах в банята, останах поразена: цялата беше в огледала и мрамор и пълна с истински цветя!

Влязох в стаята й за преобличане и се нахвърлих върху дрехите. Навличах каквото ми падне, после посегнах към гримовете. Не спестих нищо — пудра, руж, сенки, червило… После започнах да се кича с бижутата й и накрая се напръсках с парфюм. Сложих обувки с висок ток и реших, че изглеждам страхотно.

— Какво ще кажеш? — обърнах се към Крис.

— Какво ще кажа ли? — погледна ме той с изненада. — Приличаш на невръстна уличница! — и се извърна с отвращение.

Свалих гривните, пръстените, диадемата, огърлиците, дрехите, с които мама изглеждаше великолепно.

— Хайде, Кати, подреди всичко както си беше и ела да ми помогнеш да намерим пари.

Той беше влизал тук много пъти, така че нямаше нужда от моята помощ, за да открие парите. Затова започнах да отварям чекмеджетата едно след друго и да надничам из тях. Както си ровех, попаднах на книга със заглавие „Как да плетем“. Тя ме заинтригува и я отворих. Какво беше изумлението ми, когато вместо плетки, вътре видях невероятни цветни снимки на голи мъже и жени, които… вероятно правеха любов!

И аз като Крис бях подочула разни неща, но това, което видях, ме шокира. Значи това било! Мислех си, че е нещо лично, нещо, което се прави насаме, а тук виждах много двойки в една и съща стая. Бяха снимани във всевъзможни пози. Прелиствах страниците като хипнотизирана. Значи към това се стремяха всички. Чух Кристофър да ме вика, но нямах сили да му се обадя.

— Какво става? Оглуша ли? — запита той и се приближи, за да види какво толкова разглеждам.

Застана зад гърба ми и чух как спря да диша, после тихичко подсвирна. Не отрони нито дума, докато не стигнах и последната страница. След това взе книгата от ръцете ми и я заразглежда от самото начало. Гледах заедно с него. Към всяка картинка имаше и текст, но снимките бяха толкова красноречиви, че нямаха нужда от обяснение. Крис затвори книгата. Погледът му беше странен, а от устата му не излизаше нито звук. Прибрах я в чекмеджето и двамата тръгнахме обратно към стаята. Вървяхме мълчаливо. Бяхме така шокирани, че нямахме какво да си кажем.

Значи затова бабата не ни разрешаваше да спим в едно легло. Знаела е какво може да породи постоянната близост. Когато се приготвих за лягане, облякох най-дебелата си нощница. Крис отбягваше погледа ми, а и аз нямах желание да го гледам. Не биваше да му позволявам да поглежда онези снимки. Трябваше да затворя книгата и да я прибера в чекмеджето, преди да я е видял. Нещо в мен се бе променило.

Когато му пожелах лека нощ, гласът ми прозвуча странно. Гласът, с който той ми отговори, нямаше нищо общо с неговия.