В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (16)

Един дъждовен следобед

Крис стоеше до прозореца, отместил тежките като гоблени завеси. Небето бе оловносиво и дъждът се сипеше като водопад. Както обикновено, всички лампи в стаята светеха и телевизорът беше включен. Крис чакаше да види влака, който щеше да мине около четири часа. Ако човек стои буден, можеше да чуе тъжната му свирка преди зазоряване, около четири, а след това и малко по-късно. Влакът почти не се виждаше — приличаше на детска играчка, толкова бе далеко.

Крис бе потънал в неговия си свят, а аз в своя. Седнала по турски на кревата, изрязвах снимки от едно списание за обзавеждане, което мама ми бе донесла, преди да изчезне. Събирах снимките и ги лепях в една тетрадка с изрезки. Мечтаех си за моята къща, където щях да живея щастливо с висок, силен, тъмнокос съпруг, който щеше да обича единствено и само мен.

Бях планирала живота си като по разписание: първо кариерата ми, а съпругът и децата щях да почакат, докато се оттегля от професията си, за да дам шанс на някоя друга.

— Крис, защо трябва да стоим и да чакаме мама да се върне, а още по-малко да се надяваме този старец да умре? Сега, след като вече се чувстваме силни, защо не избягаме?

Той не каза нито дума, но видях как ръцете му стиснаха по-силно пердетата.

— Крис…

— Не искам да говоря за това! — отвърна троснато.

— А защо стоиш и чакаш влака да мине, щом не мислиш за бягство?

— Аз не чакам влака! Просто си седя и гледам навън, това е всичко!

— Крис, махни се от прозореца. Някой може да те види.

— Не ми пука дали някой ще ме види или не!

Първият ми импулс бе да изтичам при него, да го прегърна и обсипя с милиони целувки лицето му. Щях да сведа главата му върху гърдите си и да я погаля, както правеше мама, и той отново щеше да се превърне в онзи весел, лъчезарен оптимист, който, за разлика от мен, не преживяваше мрачни дни на отчаяние. Но аз знаех много добре, че не съм мама, а на него именно тя му липсваше. Всичките му надежди, мечти и упования бяха във властта само на една жена — мама.

А тя не бе идвала повече от два месеца! Нима не разбираше, че един ден за нас тук бе много по-дълъг, отколкото месец навън? Не се ли притесняваше за нас, не се ли чудеше как живеем? Наистина ли вярваше, че Крис завинаги ще бъде нейната вярна опора, след като ни изостави без каквото и да било извинение, причина или обяснение? Действително ли вярваше, че веднъж спечелена, любовта не можеше да бъде убита от съмнения и страхове?

— Кати! — обади се Крис. — Къде би искала да отидеш, ако можеше?

— На юг — отвърнах аз, — на някой топъл, слънчев плаж, където вълните се разливат нежно и спокойно… не искам да виждам огромни вълни с бели калпаци… нито пък да гледам как сивото море се блъска в огромни скали… Искам да отида там, където никога не духа вятър, искам само лекият, топъл бриз да развява косите ми, да гали бузите ми, докато аз лежа на чистия, бял пясък и попивам слънчевата топлина.

— Да — съгласи се той замислено, — добре звучи. Само дето аз не бих имал нищо против големите вълни. Бих искал да яхна някоя от тях с една от онези дъски за сърф. Сигурно е като карането на ски.

Отместих ножицата и списанията. Толкова му липсваше спортът, който той така обичаше, а бе затворен в тази стая, преждевременно състарен и обезсърчен. О, колко много ми се искаше да го утеша, а не знаех как.

— Дръпни се от прозореца, Крис, моля те.

— Остави ме на мира! Чувствам се толкова уморен, че вече ми се гади! Не прави това, не прави онова! Не говори, преди да те заговорят! Яж тия гадни манджи всеки ден! Мисля, че тя прави всичко нарочно, за да не можем да се зарадваме, дори на храната си. После се сещам за парите — половината се падат на мама и на нас, и тогава си казвам: все едно какво ще преживеем, поне си струва! Този старец не може да живее вечно!

— Да, но дори всичките пари на света не струват колкото един ден от живота, който сме загубили! — отвърнах ядосано.

Той се обърна. Лицето му бе пламнало.

— Наистина не струват! Може би ти ще се оправиш бързо със своя талант, но на мен ми предстоят десетки години учение! Знаеш, татко се надяваше да стана доктор, затова не ме интересува нищо — решил съм да стана доктор! Само че ако ние избягаме, аз никога няма да стана такъв, и ти го знаеш! Хайде, кажи, какво бих могъл да правя, за да изкарвам прехраната — бързо, изброй нещата, които бих могъл да върша, освен да мия съдове, да събирам плодове, да готвя аламинути — ще мога ли с някоя от тези работи да си плащам колежа, а след това и медицинската академия? А освен за себе си, трябва да се грижа за теб и близнаците — цяло семейство от непълнолетни!

Обзе ме неистов гняв! Той и не помисляше, че аз също мога да бъда полезна с нещо!

— Аз също мога да работя! — извиках му. — Можем да се оправим самички. Крис, когато умирахме от глад, ти ми донесе четири мъртви мишки, като ми каза, че в моменти на изпитание Господ дарявал хората с повече сила и дух. Е, аз вярвам в това! Веднъж да се махнем оттук, ще намерим сили да се оправим и ти ще станеш доктор! Ще направя всичко възможно да видя с очите си това проклето „Доктор по медицина“ след името ти!

— И какво по-точно ще направиш? — попита ме той с презрителен, присмехулен глас.

Преди да мога да му отговоря, вратата зад нас се отвори и на прага цъфна бабата! Остана там на мястото си, с прикован върху Крис поглед. Той също не мръдна, показвайки, че не може да бъде сплашен. После, без да бърза се обърна и отново се загледа през прозореца.

— Момче — изсъска тя, — веднага се махни от прозореца!

— Името ми не е „момче“. Казвам се Кристофър. Можеш да се обръщаш към мен с името ми, или въобще да не се обръщаш, но никога повече не ме наричай „момче“!

Тя му отвърна през зъби:

— Мразя това име! Името на баща ти! С цялата добрина на сърцето си го приех в моя дом, след като почина майка му. Съпругът ми не го искаше, но аз проявих състрадание към малкото момче, останало без родители и средства. Затова настоях пред съпруга си да приеме своя по-млад заварен брат под нашия покрив. Така твоят баща дойде да преживее с нас… умен, красив, и как ни се отплати — като се възползва от нашата щедрост. Измами ни! Изучихме го в най-добрите училища, купувахме му всичко най-хубаво, а той открадна дъщеря ни, своята собствена заварена племенница! По онова време тя бе всичко, което ни бе останало… единственото ни дете… и една нощ те избягаха, а след две седмици се върнаха щастливо усмихнати и ни помолиха да им простим, защото много се обичали. Казвала ли ти е твоята майка, че тя и този мъж бяха причината за инфаркта на баща й? Той я изгони, каза й повече да не се връща и се строполи на пода.

Тя спря, за да си поеме дъх. Крис се отмести от стъклото и я зяпна, както бях направила и аз. Никога преди това не ни беше говорила толкова дълго.

— Ние не можем да носим отговорност за прегрешенията на родителите ни — отвърна кротко Крис.

— Ти и сестра ти носите отговорност за това, което вие сте направили!

— И кое е то? — попита той. — Нима мислиш, че можем да живеем затворени в една стая година след година и да не се поглеждаме? Ти настояваше да ни натикат тук. Ти заключи всички крила на етажа, за да не могат слугите да идват. Много ти се иска да ни заловиш в някакво прегрешение, нали! Искаш да докажеш чрез Кати и мен, че мама е сгрешила в брака си! Погледни се, уж набожна и праведна, а в същото време мориш от глад малки деца!

— Престани! — изплаках аз, ужасена от изражението на бабата. — Крис, стига вече!

Но той бе казал вече прекалено много. Тя затръшна вратата със замах и сърцето ми подскочи, вцепенено от ужас.

— Ще се качим на тавана — каза спокойно Крис. — Страхливката се бои от витата стълба. Там ще бъдем в безопасност, а ако пак се опита да ни мори от глад, ще използваме чаршафите, за да избягаме.

Вратата се отвори отново. Бабата влетя вътре със зелена върбова пръчка в ръка. Сигурно я бе държала някъде наблизо, щом успя да я донесе толкова бързо.

— Само да се скриете на тавана — каза тя и се протегна да сграбчи Крис за ръката, — и никой няма да хапне и една троха цяла седмица! А ако се дърпаш, ще нашибам не само теб, а и всички останали.

През ноември Крис щеше да стане на седемнайсет, но в сравнение с огромните й размери той бе само едно крехко момче. Понечи да избяга, но като погледна към мен, а после и към хленчещите, притиснати един в друг близнаци, се остави старата вещица да го завлече в банята. Тя заключи вратата след себе си. Нареди му да се съблече и да легне върху ръба на ваната.

Близнаците дотичаха при мен и заровиха лица в скута ми.

— Накарай я да спре! — замоли се Кари. — Не й разрешавай да бие Крис!

Той не издаде нито звук, докато тънката пръчка плющеше по голата му кожа. Призляваше ми, като слушах как тъпите удари на зелената върбова пръчка раздират плътта му. Самата аз усещах всеки болезнен удар! През изминалата година двамата с Крис се бяхме превърнали в едно цяло. Той бе моята друга половина, онази, която бих искала да бъда, а не можех. Мразех бабата! Седнах на леглото, взех близнаците в ръце и почувствах как отвътре напира една толкова силна омраза, че не знаех как да се освободя от нея, освен като изпищя. Той търпеше, докато аз давах воля на потиснатите от него викове. Надявах се Господ да ме чуе! Надявах се слугите да ме чуят! Надявах се умиращият старец да ме чуе!

Тя изскочи от банята с пръчката в ръка. Зад нея се подаде Крис с омотана около бедрата си кърпа. Беше мъртвешки блед. Не можех да престана да пищя.

— Млъкни! — изрева тя и размаха пръчката пред лицето ми. — Мълчи или те почвам!

Но аз не можех да спра. Тя тръгна към мен и ме дръпна от леглото, отблъсквайки близнаците, които се опитаха да ме защитят. Кори понечи да я захапе за крака. С един ритник тя го просна на земята. Аз спрях да пищя и хукнах към банята. Нареди ми да се съблека. Погледът й се спря със злорадо задоволство върху късите косми, които се подаваха изпод завързаната около главата ми кърпа.

— Съблечи се, или ще ти разкъсам дрехите!

— Един ден ще си го върна, така да знаеш — казах й аз. — Ще дойде ден, когато ти ще бъдеш безпомощна, и тогава аз ще имам пръчка в ръцете си. Нали Господ вижда всичко и намира начин да раздава справедливост! Неговият начин, бабо, е око за око, зъб за зъб!

— Повече да не съм те чула да ми говориш така! — изсъска ми тя, след като се усмихна, уверена, че такъв ден никога нямаше да настъпи.

Докато ме налагаше, близнаците не спряха да пищяха от спалнята:

— Крис, накарай я да спре! Не оставяй Кати да я боли!

Аз се смъкнах на колене и се свих на топка, за да защитя лицето и гърдите си. Съвсем подивяла, тя продължи да ме бие, докато пръчката се счупи. Болката ме изгаряше като огън. Тогава тя грабна една четка с дълга дръжка и започна да ме удря с нея по главата.

— Ти не си жена! Ти си чудовище!

Наградата ми за тези думи бе удар в дясната половина на главата ми. Настана мрак.

Когато дойдох на себе си, главата ужасно ме болеше. Горе на тавана от една грамофонна плоча се носеше музиката на „Розовото адажио“ от балета „Спящата красавица“. Отворих очи и видях Крис приведен над мен да ме маже с някакъв мехлем и да слага отгоре лейкопласт, докато сълзите от очите му капеха върху мен. Бе казал на близнаците да се качат на тавана и там да играят, да учат, да боядисват, да правят какво искат, но да не мислят за това, което ставаше тук, долу. След като направи за мен колкото можа, аз се погрижих за неговия подпухнал, разранен гръб. Никой от нас не носеше дрехи. Те само щяха да дразнят отворените ни рани. Най-сериозно бях пострадала от четката, с която така жестоко ме бе била. На главата ми имаше цицина и Крис се притесняваше, че от силния удар може да съм получила сътресение на мозъка.

Щом приключихме, ние легнахме с лице един към друг под чаршафа. Гледахме се в очите като омагьосани. Той нежно докосна бузата ми.

— Аз съм виновен! — изхлипа Крис. — Знам, че грешката бе моя!

— Глупости. Рано или късно щеше да го направи. Още от първия ден търси повод, за да ни накаже. Дори съм учудена, че чак сега се реши да използва пръчката.

— Докато ме налагаше, чух как пищиш. Знам, че го направи заради мен, Кати, и то наистина ми помогна. Не чувствах никаква друга болка, освен твоята.

Голите ни тела бяха притиснати едно към друго. Гърдите ми опираха в неговите. Той свали кърпата от главата ми и остави дългата ми руса коса да се разпилее по възглавницата. После взе в шепи лицето ми и нежно го приближи до устните си. Изпитах странно чувство — да ме държи гола в обятията си и да ме целува.

— Недей! — прошепнах уплашено, усетила нещо твърдо да опира в тялото ми. — Тя си мисли, че точно това правим.

Той се засмя горчиво, преди да се отмести, а после добави, че любенето не е само целувки.

— Никога няма да има нещо повече — добавих аз.

Тази нощ, преди да заспя, мислих за неговата целувка, а не за боя с пръчката или ударите от четката. В душите и на двама ни се зараждаше хаос от смутни, главозамайващи усещания. Нещо дълбоко в мен се бе разбудило.