В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (20)

Моят втори баща

През пролетта Крис се разболя. Кожата около устата му доби зеленикав оттенък, повръщаше през няколко минути и се чувстваше толкова изнемощял, че остана на легло. Опитваше се да учи от анатомията на Грей, но още преди да я отвори, я захвърляше настрани.

— Трябва да е от храната — простена той.

— Крис, не искам да те оставям сам — обърнах се към него, преди да пъхна дървения ключ в ключалката.

— Слушай, Кати — укори ме брат ми, — крайно време е да започнеш да разчиташ на себе си! Няма нужда да съм постоянно до теб! Това бе грешката на мама — мислеше, че до нея трябва винаги да има мъж, на когото да се опре. Кати, уповавай се единствено на собствените си сили!

Думите му ме стреснаха. Той забеляза това и заговори отново, но вече по-нежно:

— Честна дума, чувствам се добре. Освен това мога и сам да се грижа за себе си. Много добре знаеш, че имаме нужда от тези пари, затова трябва да вървиш. Това може да е последната ни възможност.

Изтичах до леглото, паднах на колене и положих глава на гърдите му. Той ме погали нежно по косата.

— Не се тревожи, Кати, ще се оправя. Няма нужда да плачеш, не е толкова страшно. Но помни, че ако нещо стане с единия от нас, другият трябва на всяка цена да изведе близнаците оттук.

— Не говори глупости! — изхлипах аз.

Само при мисълта, че може да умре, ми настръхваше косата. Както си стоях коленичила, загледана в него, за миг си помислих, че напоследък някой от нас все боледуваше.

— Кати, тръгвай! Хайде, събери сили и върви! Вземи само дребни банкноти — най-много от по пет долара. Не забравяй да прибереш монетите, които новият ни баща непрекъснато ръси от джобовете си. В дъното на шкафа си той Крис голяма метална кутия, пълна с дребни пари. Вземи една шепа и оттам.

Крис изглеждаше блед и безсилен, а също и отслабнал. Никак не ми се искаше да го оставям сам в това състояние. Целунах го бързо по бузата, погледнах спящите близнаци и тръгнах към вратата, стиснала дървения ключ в ръка.

— Обичам те, Кристофър Дол — казах през рамо с шеговит тон.

— И аз теб, Катрин Дол — отвърна той. — Успешен лов.

Изпратих му въздушна целувка и заключих. Не се притеснявах, че ще крада от стаята на мама. Същия следобед ни бе казала, че заедно със съпруга си ще ходят на поредния прием. Докато се промъквах тихичко по коридора, реших, че непременно ще взема поне една двайсетачка и една десетачка, макар че рискувах да открият липсата. Можех да прибера и някои от бижутата на мама. След това щяхме да ги заложим и да вземем доста пари от тях.

Нямах време за губене, затова не се отбих да разгледам трофейната зала. Прокраднах се до стаята на мама. Бях сигурна, че няма да срещна бабата, защото тя си лягаше още в девет, а сега вече беше десет.

Решително се промъкнах през двете врати към нейния апартамент и тихо ги затворих след себе си. Някаква лампа едва осветяваше стаята. Крис казваше, че мама често оставя запалени лампи, понякога дори всичките до една. Сега парите не означаваха нищо за нея.

Застанах до вратата, изпълнена с колеблива несигурност, и се огледах. Изведнъж изтръпнах от ужас!

Седнал в един стол, с изпънати напред дълги крака, небрежно изтегнат, там седеше новият съпруг на мама!

Стоях срещу него и го гледах втренчено. Бях облечена само с една много къса прозрачна нощница. Сърцето ми заби лудо в очакване той да ме попита коя съм и как се осмелявам да влизам непоканена в спалнята му.

Той обаче не каза нищо.

Беше облечен в черен смокинг и официална розова риза с черно жабо отпред. Не изкрещя, нито зададе въпрос, защото се оказа, че е задрямал. Понечих да се обърна и да изляза — толкова изплашена бях, че може да се събуди и да ме види.

Любопитството ми обаче надделя над ужаса. Приближих се на пръсти, за да го разгледам отблизо. Стигнах до самия му стол, можех да го докосна с едно протягане на ръка. Можех дори да бръкна в джоба му и да го обера, което, разбира се, не направих.

Въобще не мислех за кражба, докато се взирах в красивото му лице. Сега, когато стоях до безумно обичания от мама Барт, бях изумена от разкрилата се пред очите ми гледка. Бях го мярвала два пъти от разстояние — веднъж по време на коледното празненство и после още веднъж, когато стоеше долу на стъпалата и държеше палтото на мама. Тогава я бе целунал по врата зад ухото и й бе прошепнал нещо, на което тя се засмя.

Имах някаква представа как изглежда. Мама ни бе разказвала много за него — къде е роден, къде е ходил на училище, къде живеят сестрите му, но въпреки това не бях подготвена да видя един толкова млад мъж.

Та той беше доста по-млад от мама, а те бе премълчала тази подробност!

Поредната й тайна. Как добре умееше да пази важните неща в тайна! Нищо чудно, че го обожаваше, че го боготвореше — той беше от мъжете, които всяка жена би желала да притежава. Само като го гледах как небрежно и елегантно се бе изпънал, веднага можех да се досетя, че е нежен и страстен любовник.

Искаше ми се да изпитам омраза към този дремещ на стола мъж, но кой знае защо, това не ми се удаде. Привличаше ме дори и заспал.

Бартоломю Уинслоу невинно се усмихваше в съня си и по този начин неволно откликваше на моето възхищение. Адвокат — един от онези мъже, които знаят всичко, подобно на лекарите, подобно на Крис. Сигурно на сън преживяваше нещо изключително приятно. Какво ли ставаше зад клепачите му? Зачудих се дали очите му са сини или кафяви. Лицето му бе издължено и тясно, а стройното му тяло — стегнато и мускулесто. Отстрани на устните му имаше дълбока гънка, която приличаше на вертикална разтегната трапчинка и ту се появяваше, ту изчезваше заедно с неволните му усмивки на сън.

На един от пръстите си носеше широка, гравирана годежна халка, която, разбира се, беше същата като на мама, само дето нейната беше по-фина. На показалеца на дясната му ръка имаше голям пръстен с квадратен диамант, който проблясваше дори на слабата светлина в стаята, а на едно от кутретата — пръстена на братството. Дългите му пръсти завършваха с добре поддържани квадратни нокти.

Той беше висок… но това вече го знаех. Всичко у него ми харесваше, но особено ме привличаха пълните му устни под мустаците. Това беше една красиво оформена уста, с чувствени устни, които сигурно целуваха майка ми… навсякъде. Онази книга за сексуалните удоволствия ми бе дала достатъчно познания за това, как възрастните общуват помежду си, когато са голи.

Внезапно ме осени идеята да го целуна — искаше ми се да разбера дали черните мустаци гъделичкат, а също така и да почувствам какво означава да целуваш непознат, с когото нямаш кръвна връзка.

Тази целувка нямаше да бъде забранена. Нямаше да има нищо греховно в това, да протегна ръка и да докосна гладко избръснатата му буза.

Той продължаваше да спи.

Приведох се над него и леко притиснах устните си до неговите, а после се дръпнах назад с разтуптяно от страх сърце. Дали, ако го разбудех, той щеше да изслуша спокойно историята за четири деца, заключени в една отдалечена, изолирана стая, където линееха година след година в нетърпеливо очакване дядо им да умре? Щеше ли да ме разбере и да изпита съчувствие към нас, щеше ли да накара мама да ни освободи, като пожертва всичките си надежди да се сдобие с огромното състояние?

Ръцете ми нервно трепнаха и се насочиха към шията, също както правеше мама, когато бе изправена пред дилема и не знаеше по кой път да поеме. Инстинктът ме подтикваше: „Събуди го!“, докато подозренията ми шепнеха лукаво: „Стой тихо, не се издавай. Той ще те намрази, ако попречиш на съпругата му да наследи цялото богатство и безбройните удоволствия, които могат да се купят с пари. Погледни го — толкова е млад и хубав. И макар нашата майка да е изключително красива и се очаква да стане една от най-богатите жени на света, той би могъл да има някоя много по-млада от нея. Някоя свежа девица, която не е обичала никога досега, нито пък е имала друг мъж.“

И тогава моята нерешителност премина. Отговорът бе толкова прост. Какво значение имаха четири нежелани деца в сравнение с невероятното богатство?

Никакво. Мама вече бе доказала това. Освен това девицата щеше само да го отегчи.

Каква несправедливост! Мама притежаваше всичко, което можеше да пожелае; тя дори разполагаше с толкова пари, че можеше да си купи с тях мъж, много по-млад от нея, когото обичаше и с когото споделяше едно легло. Какво имахме ние с Крис, освен разбити мечти, лъжливи обещания и безкрайни разочарования?

Ами близнаците? Всичко, което имаха те, бяха една куклена къщичка, една мишка и непрекъснато влошаващо се здраве.

 

 

Върнах се разплакана в нашата стая. Чувствах се безпомощна и отчаяна. Заварих Крис заспал с анатомията на Грей, която бе паднала върху гърдите му. Отбелязах внимателно мястото, затворих я и я отместих.

После легнах, притиснах се в него, а мълчаливите ми сълзи намокриха пижамата му.

— Кати — промълви той в просъница. — Какво има? Защо плачеш? Да не те е видял някой?

Не можех да погледна открито в разтревожените му очи, а и нещо ме възпираше да му разкажа случката. Не можех да му обясня, че съм видяла новия съпруг на мама да дреме в стаята и обзета от детинска романтичност съм го целунала по устните.

— И не носиш нито цент?

— Нито цент — прошепнах в отговор и се опитах да скрия лицето си.

Той хвана брадичката ми, обърна главата ми и ме погледна в очите. Единственото, което ми оставаше, бе да затворя очи и да се сгуша в обятията му. Той зарови лице в косите ми и започна да ме гали успокоително.

— Хайде, стига! Недей да плачеш. Ти просто не си знаела къде да търсиш. Време е да си лягаш — прошепна Крис с дрезгав глас. — Нали знаеш, че бабата може да отвори вратата и да ни спипа.

— Крис, повръща ли докато ме нямаше?

— Не, по-добре съм. Хайде, Кати, лягай.

— Наистина ли си по-добре? Не го ли казваш само за да ме успокоиш?

— Вече ти казах, че съм по-добре.

— Лека нощ, Кристофър Дол — прошепнах аз и го целунах по бузата, преди да отида и се сгуша до Кари.

— Лека нощ, Катрин. Ти си добра сестра и си като майка за близнаците… но иначе си много неумела лъжкиня и страшно несръчна крадла!

 

 

Всяко отиване на Крис до стаята на мама увеличаваше скритите ни авоари, но още бяхме далеч от заветните петстотин долара, които се бяхме поставили за цел. Пак беше лято. Вече бях на петнайсет, а близнаците скоро щяха да станат на осем. Наближаваше август, когато щяха да се навършат три години от нашия принудителен затвор. Трябваше да избягаме преди настъпването на зимата. Кори не искаше да яде нищо друго, освен поничките, затова двамата с Крис трябваше непрекъснато да го залъгваме, за да хапне нещо друго.

След като се нахранихме, той се сви на пода, взе банджото си и се загледа в някакво глупаво анимационно филмче. Кари седна до него и се взря в лицето на своя близнак.

— Кати — обърна се тя към мен с птичето си чуруликане, — Кори не е добре.

— Как разбра?

— Просто знам.

— Оплаквал ли ти се е?

— Не е нужно.

— Как разбра тогава?

— Както винаги.

— По-точно?

— Не знам.

Да! Трябваше да се махаме, и то бързо!

Сложих близнаците да спят в едно легло. По-късно щях да преместя Кари при мен, но засега Кори щеше да се чувства по-спокоен, ако сестра му бе до него.

— Не ми харесва тоя розов чаршаф — оплака се Кари начумерено. — И двамата харесваме само бели чаршафи. Къде са ни белите чаршафи?

О, Боже, проклет да е денят, в който двамата с Крис им бяхме внушили, че белият цвят ще ги закриля от злото.

— Кати, а защо мама обича да носи черни рокли? — попита Кари, докато чакаше да сменя розовите чаршафи с бели.

— Мама е руса, със светла кожа и затова черното много й отива.

— Тя не се ли плаши от черното?

— Не.

— Колко трябва да пораснеш, за да не може черното да те ухапе с дългите си зъби?

— Доста трябва пораснеш, докато разбереш, че подобни въпроси са ужасно глупави.

— Да, ама всичките черни сенки на тавана имат лъскави, остри зъби — рече Кори и отстъпи, за да не би кожата му да се докосне до розовия чаршаф.

— Слушай сега — започнах аз, докато Крис ме наблюдаваше с насмешка, в очакване да изтърся някой бисер. — Черните сенки нямат лъскави остри зъби, освен ако кожата ти не е смарагдова, очите — лилави, косата — червена и имаш три уши. Само тогава черното е страшно.

Близнаците се поуспокоиха и заспаха бързо.

Ние с Крис си споделяхме всичко: мисли, надежди, съмнения, страхове. Ако не се чувствах добре, той ме лекуваше. За щастие това се случваше рядко, с изключение на онези месечни цикли, които никога не идваха навреме. Моят „лекар“ ми обясни, че това можело да е вследствие на романтичната ми натура — всички физически процеси зависели от състоянието на душата.

Една нощ през септември, докато бях на тавана, Крис отново бе отишъл да краде. Бе изживял такъв ужас, че успя да ми го разкаже едва по-късно, когато шокът от станалото бе поотминал.

Разказа ми как онази книга в чекмеджето на нощното шкафче неудържимо го привличала. След като взел парите, той пристъпил към шкафчето.

Докато брат ми разказваше, аз се чудех защо продължава да я разглежда, след като всяка от снимките в нея беше завинаги запечатана в съзнанието ми?

— Зачетох се — рече той, — мислейки за праведното и греховното, за странните повици на природата, за обстоятелствата, които управляват нашия живот. Мислех за нас с теб, за това, че тези години би трябвало да са най-хубавите от живота ни. Изпитвах чувство на вина и срам, че съм пораснал и че изпитвам нужда от неща, които другите момчета на моята възраст смятат за естествени.

Стоях там и прелиствах страниците, от които моята неудовлетвореност ставаше още по-болезнена. Изведнъж чух приближаващи по коридора гласове. Знаеш на кого — на мама и нейния съпруг. Мушнах книгата обратно в чекмеджето и се шмугнах в стенния гардероб на мама. Скрих се в дъното под дългите й официални рокли. Бях сигурен, че дори да влезе, няма да ме забележи. Но в този миг се сетих, че съм забравил да затворя вратата. Тогава чух гласа на мама. „Наистина, Барт, рече тя и запали една лампа, това, че непрекъснато си забравяш портфейла, се дължи единствено на голямата ти разсеяност.“ А той й отвърна: „Как да не го забравям, след като никога не го намирам там, където съм го оставил.“ Чух го да размества вещи, да отваря и затваря чекмеджета, а после добави: „Сигурен съм, че го оставих в тези панталони… а и за нищо на света няма да тръгна без шофьорската си книжка.“

„Не че те упреквам, отвърна мама, но пак ще закъснеем. Колкото и бързо да караш, пак ще изпуснем първото действие.“

„Ха!“, възкликна той, а аз изстинах, като се сетих какво съм направил. „Ето го, на шкафа е. Дявол да го вземе, въобще не си спомням да съм го оставял там. Мога да се закълна, че го прибрах в тези панталони.“

Той го беше пъхнал в скрина си — обясни Крис, — под ризите, и когато го намерих, извадих отвътре няколко дребни банкноти и го оставих отгоре, след което отидох да разгледам онази книга. Тогава мама попита: „Сериозно ли говориш, Барт?“. Очевидно бе започнала да губи търпение. А той отвърна: „Корин, нека да се махнем от това място. Сигурен съм, че слугите крадат от нас. На теб непрекъснато ти изчезват пари, както и на мен. Ето на, убеден съм, че имах четири петачки в портфейла, а в момента вътре има само три.“

Дъхът ми спря. Мислех си, че след като има толкова много, въобще не ги брои. А това, че и мама знаеше с какви пари разполага, наистина ми дойде като гръм от ясно небе.

„Какво значение има една петачка?“, попита мама съвсем в неин стил. После додаде, че прислугата получавала малко и не би се учудила, ако наистина задига по нещичко.

А той отвърна: „Скъпа, ако ти получаваш парите си наготово, то на мен винаги ми се е налагало да си ги изработвам, така че никак не ми е приятно да ме обират. Освен това трябва да ти кажа, че ми е омръзнало всяка сутрин да гледам строгото лице на майка ти.“

Очевидно неговите чувства към бабата не бяха по-различни от нашите. Мама определено се раздразни и отвърна: „Нека не започваме всичко това отначало.“ Гласът й прозвуча доста грубо. Сякаш не беше нейният. Никога не ми бе минавало през ум, че тя може да говори по един начин с нас и по съвсем друг с останалите. „Знаеш, че не мога да напусна тази къща, не и в момента, така че, ако ще вървим, хайде да тръгваме. И без това вече сме закъснели.“

Тогава вторият ни баща отговори, че след като са изпуснали първото действие, по-добре било изобщо да не тръгват, пък и можели да си намерят много по-интересно занимание. Разбира се, аз се досетих какво има предвид. Само от мисълта, че мога да стана неволен свидетел на подобно нещо, ми призля.

Оказа се обаче, че мама може да прояви и твърд характер, което силно ме изненада. Кати, тя много се е променила от времето, когато татко беше жив. Изглежда, сега тя командва мъжете. И тогава му рече, „Като миналия път, така ли? Да знаеш, че ми беше доста неприятно, Барт! Уж се върна само за да си вземеш портфейла, а вместо това заспа и ме остави на приема без кавалер!“

Този път вторият ни баща изглежда се раздразни — усетих го по думите и тона. „О, как само си страдала!“, отвърна й той саркастично. Но това не продължи дълго, тъй като очевидно по природа е весел човек. „Що се отнася до мен, онзи път сънувах най-прекрасния сън и ако знам, че ще ми се яви отново, пак бих постъпил така. Присъни ми се как в стаята се прокрадва едно прекрасно момиче с дълги руси коси и ме целува, докато спя. Гледаше ме замечтано, но когато отворих очи, него вече го нямаше и тогава реших, че съм сънувал.“

Думите му ме накараха да ахна от изумление, Кати. Това си била ти, нали? Как си могла да бъдеш толкова дръзка и невъздържана! Така ти се ядосах, че малко ми трябваше да избухна. Мислиш си, че само ти изпитваш разочарования, съмнения, подозрения и страхове. Ако не знаеш, ще ти кажа, че и аз се чувствам като теб. Боже мой, как само ти се бях ядосал!

Тогава мама каза рязко на съпруга си: „Господи, писна ми да слушам за това момиче и нейната целувка. Защо го повтаряш непрекъснато, като че ли никога преди това не си бил целуван!“ Помислих си, че сега ще се скарат. Но мама изведнъж промени тона и отново заговори мило и нежно, както едно време на татко. „Хайде да вървим, Барт. Ще преспим в хотел и така поне една сутрин няма да ти се налага да гледаш лицето на майка ми.“ Това беше добре дошло за мен — не исках да ставам неволен свидетел на техните любовни игри.

Тази сцена се бе разиграла, докато аз стоях на тавана, седнала на прозореца в очакване на Крис. Тогава все още нямах никаква представа, че епизодът, станал в спалнята на мама, щеше да има някакви последици.

Зад мен нещо изпука! Някой стъпваше тихо по прогнилите дъски. Подскочих уплашено. Слава Богу, беше Крис. Застанал в здрача, той мълчаливо ме наблюдаваше. Защо ли? Да не би да изглеждах по-хубава от обикновено? Дали причината не бе в лунната светлина, която прозираше през ефирните ми дрехи?

Всички въпроси отпаднаха отведнъж, когато той каза с нисък, пресипнал глас:

— Много си красива, така както си седнала на светлината. — Изкашля се. — Лунните лъчи са те окъпали в сребристосиньо, а през дрехите се виждат очертанията на тялото ти.

След това ме сграбчи неочаквано и заби пръсти в рамото ми! Заболя ме.

— По дяволите, Кати! Ти си целунала онзи мъж! Можел, е да се събуди, да те види и да разбере коя си! И тогава нямаше да си мисли, че си била само част от съня му!

Уплаших се от начина, по който се държеше. Сърцето ми се сви.

— Откъде знаеш какво съм направила? Нали не беше там? Онази нощ ти беше лошо.

Той ме разтърси още по-силно и аз отново си помислих колко чужд ми изглеждаше в момента.

— Той те е видял, Кати — не е бил дълбоко заспал!

— Видял ли ме е? — извиках аз.

Това бе невъзможно… абсурдно!

— Точно така — изкрещя брат ми. И това беше Крис, който умееше така добре да се владее! — Приел те е като част от съня си! Даваш ли си сметка, че сега мама може да се досети кой е бил това? Дяволите да те вземат с твоите романтични представи! Сега те знаят за нас! Вече няма да оставят небрежно пари наоколо, както правеха преди. Той ги брои, тя също, а ние все още не разполагаме с достатъчно!

С рязко движение ме дръпна от прозореца. Беше толкова бесен, че можеше да ме плесне през лицето, което никога досега не се бе случвало, въпреки че като по-малка бях му давала достатъчно поводи. Хвана ме за раменете и така ме разтърси, че главата ми се замая.

— Престани! Мама не знае, че ние можем да минаваме през заключената врата!

Това не беше Крис… беше друг, непознат за мен мъж.

В следващия миг го чух да крещи:

— Ти си моя, Кати! Моя си! Винаги ще бъдеш моя! Без значение кой ще се появи в бъдеще, ти ми принадлежиш завинаги! Ще те направя моя… още тази нощ… още сега!

Не можех да повярвам това, което чувах, не и от устата на Крис!

Освен това недоумявах какво точно има предвид, а и да разбирах, не можех да допусна, че той наистина ще го направи. Само че страстта си има свои начини, за да надделее.

Паднахме на пода. Опитах се да го отблъсна. Борехме се, търкаляхме се по дъските в мълчалива, безумна битка.

Всъщност не приличаше много на битка.

Като всяка балерина аз имах силни крака, но той имаше по-голяма височина и тегло, както и твърдата решимост да задоволи заслепяващата го страст.

Но аз го обичах. Желаех същото, което желаеше той — след като това го измъчваше толкова много, нямаше значение дали бе праведно или не.

По някакъв начин се оказахме на стария дюшек — онзи мръсен, миризлив дюшек, който бе служил на десетки влюбени преди нас. Там, на това място, той ме притисна и вкара големия си, твърд член, който разкъса стегнатата ми плът до кръв.

Бяхме сторили това, което и двамата се бяхме зарекли никога да не правим.

Вече бяхме прокълнати да горим във вечните пламъци на ада. Бяхме станали грешници, точно както бабата беше предсказала толкова отдавна.

Сега вече имах всички отговори.

Можеше да се появи и някое бебе, което да ни накара да плащаме приживе, без да се налага да чакаме ада с вечните му пламъци.

Отдалечихме се един от друг, докато се гледахме втренчено, с безизразни лица, мъртвешки бледи от ужас, без да можем да отроним нито дума, докато бавно навличахме дрехите си.

Нямаше нужда да казва колко съжалява… всичко се виждаше без думи… от начина, по който тялото му потръпваше, ръцете му трепереха и от това, колко непохватни бяха станали пръстите му, докато се мъчеше да си закопчае дрехите.

Малко по-късно излязохме на покрива.

 

 

Дълга върволица от облаци пробягваше през големия кръг на луната и тя ту се скриваше от погледа, ту изплуваше отново. Горе на покрива, в нощ като тази, нощ само за влюбени, ние се прегърнахме и плакахме дълго и горчиво. Той не бе искал да направи това. Нито пък аз бях имала намерение да му позволя. Треперех от страх, че може да се появи някое бебе. Повече от всичко друго — дори и от Божия гняв — мисълта, че може да родя някое чудовищно, недъгаво, отвратително бебе — идиот ме изпълваше с ужас. Но как бих могла да говоря за това? И без друго той вече страдаше достатъчно. Все пак неговите мисли бяха много по-разумни от моите страхове.

— Всякаква вероятност за бебе е недопустима — каза разпалено той. — Само от веднъж няма как да заченеш. Заклевам се, че това няма да се повтори никога вече, каквото ще да става! Ще се кастрирам сам, преди да съм позволил това да се случи отново! — Той ме притегли към себе си и ме прегърна толкова силно, че ме заболя. — Недей да ме мразиш, Кати, моля те, недей! Нямах намерение да те изнасилвам, кълна се в Господа. Много пъти съм се изкушавал да го направя, но съм съумявал да се овладея. Излизах от стаята, отивах в банята или на тавана, забождах нос в някоя книга, докато всичко утихнеше.

Притиснах го към себе си.

— Аз не те мразя, Крис — прошепнах, долепила глава до гърдите му. — Ти не ме изнасили. Ако наистина желаех, можех да те спра. Трябваше само да вдигна рязко коляното си там, където си ми казвал. Това беше и моя грешка.

Точно така — грешката беше и моя. Трябваше да се сетя за това, преди да отида да целуна красивия млад съпруг на мама. Не биваше да се разхождам с прозрачни нощници около брат си. Бях си играла с чувствата му, изпробвайки върху него своята женственост, защото и аз самата страдах от непреодолими копнежи.

Това бе една особена нощ, сякаш съдбата сама я бе нарочила отдавна. Тази нощ бе нашата орис. Пълната луна светеше ярко, а звездите сякаш си сигнализираха с морзови знаци… това е съдбата…

Вятърът прошумоля в листата на дърветата и из въздуха се разнесе неговата странна, меланхолична музика. Нима беше възможно нещо толкова човешко и емоционално да бъде грозно в нощ като тази?

Изглежда, че бяхме стояли прекалено дълго на покрива.

Плочите под нас бяха студени, твърди и грапави. Беше началото на септември. Листата на дърветата вече започваха да капят. На тавана беше топло като в пещ, а отвън на покрива започваше да става студено.

Крис и аз се сгушихме един в друг — двама млади, греховно влюбени. Бяхме се поддали на невъздържани копнежи, бяхме изкушили съдбата и собствените си души… Тогава дори нямах представа, че съм чувствена, да не говорим пък за него. Мислех си, че единствено нежната музика караше сърцето ми да копнее, а слабините ми да тръпнат. Нямах никакво понятие, че това е нещо далеч по-осезаемо.

Сърцата ни сякаш се бяха слели в едно и то биеше с ужасяващия ритъм на угризенията.

— Кати — каза Крис с пресипнал глас, — в момента имаме точно триста деветдесет и шест долара и четирийсет и четири цента. Скоро ще завали сняг. Само че ние нямаме нито зимни дрехи, нито ботуши; близнаците са вече толкова отслабнали, че веднага ще настинат, а може да ги хване и пневмония. Често се будя нощем от тревожни мисли. Много се съмнявам, че ще можем да намерим още пари в стаята на мама. Те подозират, че ги краде някой от прислугата, или поне така бе до неотдавна. Може би сега вече мама подозира, че това си ти… нямам представа… надявам се да не е така.

Независимо какво си мислят, следващия път ще трябва да открадна бижутата й. Ще направя голям удар — ще взема всичко и после ще избягаме. Щом се махнем оттук, ще заведем близнаците на лекар. Трябва да разполагаме с достатъчно пари за лечението им.

Ще вземе бижутата й — ще направи това, за което го бях молила през цялото време! Най-после щеше да го направи — да се съгласи да открадне наградите, които мама така ожесточено се беше борила да спечели. Тя щеше да изгуби нас, но дали това щеше да я трогне или разстрои поне малко?

Бухал се обади в далечината със злокобен глас. Докато седяхме, от влажната земя започна бавно да се издига накъсана, сива мъгла. Сгъсти се и изпълзя чак до покрива… разстла се на талази и като развълнувано море ни обгърна в обятията си.

Само луната остана да свети — сякаш огромното око на Господ Бог се взираше в нас.

 

 

Събудих се преди разсъмване. Погледнах към леглото на Кори и Крис. Веднага усетих, че Крис също е буден. Гледаше към мен и очите му бяха пълни със сълзи.

— Аз те обичам, Кристофър Дол. Излишно е да плачеш. Защото ако ти можеш да забравяш, и аз мога, а няма нищо, за което да си прощаваме.

Той кимна мълчаливо.

И всичко това е трябвало да се случи, точно както бабата е предсказала. Дяволски изчадия, заченати от зло семе, посято на греховна земя, изкласило в млади стръкове, за да повтори греховете на бащите.

И на майките.