Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (1)

1

Когато излязох навън, го видях да стои отново в края на улицата. Позата му беше умишлено небрежна. Беше пъхнал ръце в джобовете на дебелото си тъмносиньо палто. Спрях на стъпалата и се загледах в него. Той се обърна с гръб към мен и закрачи бавно към ъгъла. Почувствах тревожен трепет. Кой беше той? Защо наблюдаваше апартамента? Забелязах го поне десетина пъти през последните седмици. Беше висок и набит мъж с грубовато лице и рошава черна коса. Винаги носеше тъмни панталони и това дебело палто. Дори когато времето бе необичайно горещо за сезона.

Дерек се присмя на страха ми. Когато му описах мъжа и му споменах за опасенията си, той сви устни в онази неодобрителна усмивка, която познавах толкова добре.

— Скъпа ми Мариета — отвърна той, — съвсем естествено е младите мъже да се заглеждат в теб на улицата. Ти си много хубава. Дрехите, които носиш, също привличат погледите.

Последната му забележка ме вбеси. Не се съмнявах, че Дерек ме обича, но откакто напуснахме Начез и наехме къща в Ню Орлиънс, той се държеше малко хладно с мен. Знаех, че ме обича и ще се ожени за мен веднага щом се върнем в Англия. Но имах чувството, че не е забравил за връзките ми с Джеф и Хелмут и не ми е простил за стореното през тези вълнуващи години, по време на които бяхме разделени.

Дерек знаеше какво съм преживяла, докато не съм била с него. След като спечели делото за замъка в Англия и си възвърна имението Хоук, което си бяха присвоили неговият чичо и братовчедите му, той се върна в Америка, за да ме открие. Несъмнено ме обичаше. Леките съмнения, които имах напоследък, бяха напълно неоснователни.

Вдигнах полите си, за да избягна една локва и тръгнах по улицата. Тази сутрин валя много силно, но сега времето беше горещо, въпреки че небето беше мрачно и облачно. Въздухът беше задушен и със солен привкус. Миришеше на катран, на екзотични подправки и на плесен. Тези ухания не изчезват никога в Ню Орлиънс и са станали част от него. Беше следобед и отвсякъде се носеше шум. От пазара се чуваха виковете на уличните продавачи. Грохот от колела се носеше над неравния паваж. Чуваше се и крясъкът на папагал, кацнал на люлка над един от балконите, ограден с парапет от ковано желязо. Движението и цветовете оживяваха града, обаче навсякъде цареше пълна отпуснатост. Доста необичайно. Може би горещината бе виновникът за това.

Със сигурност беше твърде топло за дебело тъмносиньо палто. Спрях за миг и се обърнах, за да погледна назад. Мъжът не се виждаше, но още ми се струваше, че някой ме наблюдава. Може би си въобразявам, казах си аз, но усещах с кожата си как две враждебни очи пронизват с поглед гърба ми. Все едно, че някой ме докосва. Намръщих се, свих на завоя и навлязох в лабиринта от разноцветните сергии на пазара. В леки дървени клетки кряскаха пилета. Закръглена жена в престилка и със синя кърпа на главата извика гневно, когато едно момченце се опита да открадне портокал от сергията й. Силната миризма на риба бе почти непоносима.

Защо този човек ме гледаше така? Въпреки заяждането на Дерек за красотата и дрехите ми трябваше да си призная, че този мъж едва ли бе от хората, които обичат да се любуват на привлекателните жени от безопасно разстояние. От самото начало усещах, че от него се излъчва враждебност, сякаш… сякаш замисля нещо ужасно. Спрях се да огледам купчина манго и нарове. Вдигнах едно от тях и го разгледах непринудено. Престорих се, че съм изцяло погълната от пазаруването. Погледнах крадешком пътя, по който дойдох. Мъжът вървеше лениво подире ми. В момента се намираше близо до чувал с кафе на зърна. Гледаше ме навъсено. Пуснах мангото, подчиних се на внезапния си импулс и тръгнах решително към него.

Исках да го погледна в очите и да го питам защо ме преследва. Той май усети намерението ми, защото видимо се разтревожи. Обърна се рязко. Хукна покрай някакви сандъци със скариди и змиорки и изчезна. Спрях. Бях гневна и разочарована. Едно беше да застана лице в лице срещу някого, съвсем друго — да го преследвам по пазара. Искаше ми се да вярвам, че е просто джебчия, който търпеливо е търсил възможност да ми отмъкне чантичката, но това обяснение не ме задоволяваше. Джебчиите не дебнат дни наред без прекъсване потенциалните си жертви. Ако мъжът се занимаваше с грабежи, то в града със сигурност се разхождаха далеч по-заможни на вид хора от мен.

— Ей, какво става? Притеснява ли ви нещо?

Обърнах се, за да видя човека, който ме заговори. Беше много висок. Тялото му бе мускулесто и без тлъстини, подчертано от модния светлосив костюм, скроен така, че да подчертава широките рамена и тънкия кръст на собственика си. Ботушите, които стигаха до коленете му, бяха от блестяща черна кожа. Жилетката му бе от черно-бял раиран атлаз, а под брадичката си бе увил яркосиньо копринено шалче. Очите му също бяха сини и гледаха дръзко — весели, насмешливи и искрящи. Хубавата му кестенява коса бе прекалено гъста и вълниста. Един щръкнал кичур се спускаше игриво над челото. Носът му бе леко извит. Пълната му розова уста беше прекалено голяма, но този недостатък само подчертаваше твърде хубавата му външност.

— Извинете? — попитах студено.

— Попитах ви дали нещо ви притеснява. Изглеждате съвсем отчаяна.

— Глупости!

— Дали пък не ви разтревожи онзи грубиян в дебелото палто, който допреди малко беше тук? Зяпаше ви доста безочливо. Не че го обвинявам, нали ме разбирате. Нищо чудно няма, че мъжете се заглеждат във вас.

— Извинете ме — отсякох рязко и го подминах.

Той тръгна бързо и бодро. Закрачи до мен като някое дружелюбно кученце, което е пораснало прекалено бързо. Спрях, обърнах се и го изгледах леденостудено. Отстъпи няколко крачки назад, като се преструваше на уплашен и ми се усмихна широко. Усмивката му бе непоносимо очарователна. Така приличаше на непослушно малко момче, което иска да се хареса.

— Позволявате ли ми да кажа нещо? — запита той.

— Струва ми се, че ще го кажете независимо дали ще ви позволя, или не.

— Просто искам да кажа, че имате най-хубавата коса, която съм виждал някога. Тя е като червено злато, великолепна е.

— Благодаря — отвърнах рязко.

— Не е само косата. Цялата сте много хубава.

— И аз ще бъда искрена с вас — заявих го аз. — Изобщо не ме интересуват думите ви. Вие сте много хубав и несъмнено много обаятелен, но допускате грешка.

— Мислите ли, че имам нещо предвид? Просто се опитвах да се държа галантно.

— Да, опитвате се, и още как.

— Видях ви да стоите пред сергията. Забелязах, че онзи тип ви зяпа, а след това го видях да бяга, когато се приближихте към него. Мина ми през ума, че може да е решил да ви стори нещо лошо. Доста опасен изглеждаше този момък, да ви кажа, и лесно загуби самообладание. Изобщо не бих се изненадал, ако се окаже, че носи нож.

— Благодаря ви, че сте се загрижили толкова за мен — отговорих аз. — Но всичко това изобщо не ви засяга.

— Чудесно момиче като вас наистина не бива да се разхожда наоколо само — изрече той. — Градът е пълен с престъпници. Имате нужда от някой да ви пази. От защитник.

— В състояние съм и сама да се грижа за себе си.

— Съмнявам се в това, момиче — изрече той.

Гласът му изведнъж стана сериозен. Изгледах го по-внимателно. Шеговитите обноски и красотата му ме бяха заблудили. Под привлекателната външност се криеше твърдост, а в изопнатите му скули и извивката на устата се спотайваше едва забележима безжалостност. На вид беше тридесет, тридесет и пет годишен. Помислих си, че нищо чудно той да се окаже не по-малко опасен от човека, който беше избягал.

— Не съм проститутка — заявих му аз.

— Не съм допускал и за миг, че сте такава.

— Ако търсите именно това, за което си мисля, без проблем ще си намерите някоя. В този квартал ги има доста.

— Знам.

— Така си и мислех — отвърнах му язвително аз.

На лицето му се появи особена полуусмивка. Ъгълчето на една от устните му се изви нагоре и наруши симетрията. Това бе и очарователно, и малко плашещо. Тъмносините му очи още гледаха насмешливо, но сега в тях се четеше твърдост. Смутих се. Непознатият очевидно избухваше лесно, а явно не бе доволен от находчивия ми отговор. Вгледа се в мен за миг, като че ли възнамеряваше да ме разтърси здравата. След това твърдостта изчезна от очите му и той се отпусна. Цялото му обаяние се появи отново.

— Просто се опитах да ви бъде полезен, момиче.

— Благодаря ви. А сега ме извинете, но ще си вървя.

— Ще ви съпроводя, ако нямате нищо против.

— Имам.

— Съжалявам, но ще ви изпратя. Не ми хареса видът на онзи момък, нито пък как ви изгледа. Според мен пак ще почне да ви преследва.

— Един момент… — опитах се да протестирам.

— Виж какво, момиче, не искам да споря с теб. Защо просто не замълчиш. Ще те изпратя докъдето отиваш, а след това ще си вървя по пътя. Не се бой, няма да те отвлека. Никога не отвличам червенокоси хубавици посред бял ден в центъра на пазара.

Не обърнах внимание на закачката му и тръгнах бързо покрай сергиите. Той се стрелна до мен с вбесяваща лекота. Вървеше бодро и с големи крачки. Краищата на сакото му се вееха.

— Всъщност винаги съм предпочитал брюнетките — довери ми той. — Имам предвид за изнасилване. И то слаби. Слабата брюнетка винаги е била най-подходящият обект за едно хубаво, възбуждащо отвличане.

— Съвсем не ви намирам за забавен, сър.

— Джеръми Бонд — каза той. — На вашите услуги.

Съумя да се поклони насмешливо и протегна ръка, както си ходеше. Бе прекалено дързък, разбира се, и твърде самонадеян. Несъмнено мистър Джеръми беше нахалник. Бях виждала твърде много мъже като него, докато работех в „Палас“ на Роулинс — самодоволни хубави безделници, които се препитаваха със своя ум и чар. Имаха морала на улични котараци и бяха напълно безскрупулни.

— Хайде да вървим по-бавно — предложи той. — Лесно се задъхвам. Заради цигарите. Луд съм по тях. Не съм в състояние да устоя на хубава цигара или на слаба брюнетка.

Усмихнах се неволно. Джеръми Бонд се засмя.

— Вие сте непоносим, мистър Бонд.

— А ти, момиче, се вземаш твърде насериозно. Знаеш само да се браниш. Малко закачливост никому няма да навреди. Едва се сдържам да не си тръгна и да не те оставя на онзи нахалник, който те дебнеше.

— Точно това искам.

— За съжаление си твърде прелестна. Никога няма да си простя, ако не се убедя с очите си, че си стигнала здрава и читава за там, закъдето си тръгнала.

До гуша ми дойде да го слушам. Спрях и го изгледах студено и презрително. Бяхме прекосили пазара и се намирахме на една тясна улица. И от двете й страни имаше ред магазини. Един точилар на ножове и колата му бяха препречили тротоара. Две пълни госпожи чакаха търпеливо, докато той точеше остриетата на техните ножици. Джеръми Бонд пъхна ръцете си в джобовете на панталоните си и се загледа в мен. Беше наклонил глава на една страна. Раменете му бяха леко прегърбени. Онзи кичур хубава кестенява коса прикриваше напълно едната му вежда. Другата се вдигаше очаквателно.

— Имаш и хубави очи — сподели ми той. — Тъмно, тъмносини, като сапфири. Трябва да ти призная, момиче, че вече съм влюбен до уши в теб.

— Мистър Бонд, ако незабавно не си отидете и не спрете да ми досаждате, ще изпищя с всичка сила.

— Само да си посмяла, момиче, и ще те ударя с юмрук по лицето. Ударът на дясната ми ръка е страшно силен и може да повали и най-опасния противник.

— Ама вие май наистина ще ме ударите!

— Разбира се, че ще те ударя — призна си той откровено. — А сега, след като се разбрахме, защо не покажеш, че оценяваш галантността ми. Кажи ми името си.

— Предпочитам да не ви го казвам.

Тръгнах по улицата, за да заобиколя точиларя и неговите клиенти. Джеръми Бонд закрачи до мен. Да си призная, това ми достави истинско облекчение. Мисълта за мъжа в тъмносиньото палто ме тревожеше много повече, отколкото ми се искаше да призная.

— Няма ли да ми го кажеш? — запита той.

— Категорично не!

— Нека да позная тогава. Обзалагам се, че то е… — Той спря и вдигна главата си отново. — Кларинда — заяви той. — Ти изглеждаш така, сякаш се казваш Кларинда или може би Петиция. Прав ли съм?

— Изобщо не сте на прав път.

На улицата се появи с грохот една голяма кола. Бях толкова погълната от разговора, че я забелязах в последния момент. Джеръми Бонд възкликна, сграбчи ме за раменете и ме дръпна обратно на тротоара.

— Боже мой, момиче! Ти наистина не бива да излизаш навън сама! За малко да те прегази онзи проклет глупак!

— Ако не ме безпокояхте, нямаше да съм толкова разсеяна! — отвърнах язвително.

Потреперих видимо. Прииска ми се да заплача. Ако не ме беше издърпал от пътя, сега да съм окървавен смазан труп. Коленете ми омекнаха. Джеръми Бонд разбра как се чувствам и ме хвана за ръцете. Сега ме държеше нежно. Смръщи вежди. Хубавите му сини очи се изпълниха със загриженост.

— Виж какво, момиче — каза той. — Съжалявам.

— Аз… аз също съжалявам. Защо не ме оставите сега?

— Сигурна ли си, че си добре?

Кимнах. Въпреки че ме пусна, той явно бе готов да ме сграбчи отново, ако му се стори, че ми прилошава. Очите му ме гледаха нежно и сякаш надничаха право в душата ми. Може и да беше дързък и безжалостен негодник, но усещах инстинктивно, че Джеръми Бонд разбира жените по-добре и ги обича по-дълбоко от всички мъже, които съм срещала досега. Да, Дерек ме обичаше, а и Джеф Роулинс ме бе обичал с цялото си сърце и душа, но нито един от тях не бе показвал такава мила загриженост, каквато показваше този непознат.

— Благодаря — казах аз.

— Боя се, че грешката е моя. Аз ви безпокоях.

— Винаги ли задиряте непознатите жени толкова… толкова напористо?

— Рядко — отвърна той. — Всъщност обикновено поведението ми е образцово и доставям истинско удоволствие на неомъжените жени. Между другото къде отиваме?

— При мадам Люсил.

— О, най-добрата шивачка в Ню Орлиънс е ушила най-разкошните рокли на Помпадур.

Изненадах се.

— Вие познавате Люсил?

— Плащал съм й някоя и друга сметка — отвърна той безгрижно.

Напълно възможно е да й е плащал сметки, помислих си аз.

Мъж като Джеръми Бонд несъмнено е имал любовница, някое прекрасно и изключително скъпо струващо създание със замечтани очи и кадифена светлокафява кожа, някоя от пищните квартеронки, особено харесвани от контетата в Ню Орлиънс. Тези хубави и елегантни дами предпочитат пред всички други ателието на Люсил. Тя шиеше дрехите на Корин. Корин… Запитах се какво ли е станало с тази изискана красавица с трагична участ, която Джеф обичаше почти толкова силно, колкото и мен. Джеф. Ню Орлиънс бе изпълнен със спомени за него. Ще се радвам, когато напуснем най-сетне този град.

— Кой е той? — запита Джеръми Бонд.

— Страхувам се, че не разбирам за какво говорите.

— Мъжът. Онзи, за когото си мислеше преди малко.

Втренчих се ужасено в него. Джеръми Бонд се усмихна.

— Не, момиче, не чета мисли. Но за миг очите ти се изпълниха с любов и чувство на загуба. Когато една прекрасна жена гледа така, причината винаги е някой мъж.

Не отговорих. Неговата способност да разбира жените ме обърка, а не възнамерявах да обсъждам Джеф Роулинс с него. Пресякохме обляния от слънцето площад. Листата на дърветата хвърляха бледи синьо-виолетови сенки над прашните тухлени стени.

— Ателието на Люсил е точно на ъгъла — казах аз.

— Ще те изпратя до вратата, момиче.

— Щом настоявате.

Изминахме мълчаливо остатъка от пътя и спряхме пред магазина. Една великолепно облечена блондинка отвори вратата и слезе по стъпалата. Розовите й копринени поли прошумолиха съблазнително. Тя спря за миг, за да си оправи белите ръкавици, които й стигаха до лактите, и изгледа нехайно Бонд. Той я премери дръзко с поглед. Присвитите му сини очи потъмняха, докато я преценяваше. Аз пристъпвах нетърпеливо на място, докато блондинката мина покрай нас, хвърляйки последен предизвикателен поглед към Бонд.

— По-добре побързайте, за да не я изпуснете — заявих студено.

— Не е моят тип — отговори той. — И освен това ти вече ме направи сляп за красотата на другите жени.

— Няма ли да престанете?

— Говоря съвсем сериозно, момиче.

Той се засмя. Наистина изглеждаше необикновено очарователен с тези широки и равни скули и с дълбоката трапчинка на брадичката. Пълните устни и леко извитият нос му придаваха известна съблазнителност, като отнемаха излишната красота от лицето и го правеха далеч по-интересно. Висок, мъжествен, несъмнено привлекателен, той имаше онзи нехаен вид, на който повечето жени не могат да устоят. Опасен мъж, помислих си аз.

— Благодаря ви, че ме придружихте, мистър Бонд.

— Удоволствието е мое, момиче. Да те изчакам ли?

— Категорично не!

— Онзи момък в палтото изобщо не ми хареса. Нищо чудно да се опита да те нападне на връщане.

— Много се съмнявам в това.

— Кога ще те видя пак? — попита той.

— Никога — отвърнах аз.

— Грешиш, момиче.

— Живея с друг мъж, мистър Бонд. Ще се женим.

— Винаги съм обичал съперничеството — довери ми той.

До гуша ми беше дошло от мистър Джеръми Бонд. Хвърлих му един изпепеляващ поглед.

— Нямате и най-малкия шанс за успех — заявих му аз.

— Ще те притежавам, момиче. Почакай малко, и ще видиш.

Не виждах какъвто и да е смисъл да отговарям на тези безсрамни думи. Повдигнах скромно полите и влязох в ателието. Затворих вратата след себе си. Люсил надзърна от задната стая, за да види кой е дошъл. Погледнах през стъклото на вратата и видях Джеръми Бонд да стои пред стъпалата и да се усмихва с широката си дяволита усмивка. След миг той поклати глава, пъхна ръцете си пак в джобовете и забърза в обратна посока по улицата с големите си енергични крачки. Реших, че ако побърза, ще успее да догони блондинката.