Сюзън Макарти
Танц с непознат (4)

Четвърта глава

Докато асансьорът се издигаше плавно към най-горният етаж, не размениха нито дума. Вратата се отвори и те пристъпиха в широко осмоъгълно преддверие. Подът бе застлан с великолепна мозайка, а стените облицовани с полирана до блясък дървена ламперия. От двете страни на преддверието имаше само две двойни врати. Рей чакаше с разтуптяно сърце, докато Даниъл пъхаше ключа в една от бравите.

Апартаментът бе огромен и просто й взе дъха. Обширни пространства, застлани със същата мозайка, дълбоки и удобни дивани, тапицирани с мека кожа и стъклена стена, откъдето се откриваше панорамна гледка към целия град. Тя се приближи и се загледа навън.

— Гледката е невероятна, нали?

Той се бе приближил съвсем близо до нея и тя почувства отново странното напрежение, което витаеше във въздуха. Затишие пред буря! Вдигна поглед към лицето му. Разбираше, че и той има същото усещане.

— Да, аз… — Тя пристъпи уклончиво встрани, усетила леката руменина, която плъзна по страните й. — Колко е часът?

— Малко след три.

— О… — Почувства се отчаяна. Намираше се сама и посред нощ с него в този луксозен апартамент. Как, за бога, да се справи? — Мел и останалите момичета също ли са в този хотел? — запита тя с пресилено бодър глас.

Той сухо се изсмя.

— Много се съмнявам. Джордж обаче ги е настанил някъде. Утре сутринта ще дойдат тук.

— О… чудесно!

Даниъл пое ръката й.

— А дотогава… — промълви той тихо, поведе я през стаята и отвори някаква врата.

Обзета от паника, тя видя огромно легло, покрито с атлазена завивка.

— Аз… съжалявам. Аз няма… Искам да кажа, че не бих желала да си помислиш… — Прехапа устни и вдигна поглед към него. — Не мога…

Едната му вежда едва забележимо се повдигна.

— Аз дори не го очаквам — отвърна с лек сарказъм в гласа. — Вечерта се оказа дълга. Не зная ти как се чувстваш, но на мен ми се иска малко да поспя.

— Да поспиш?

— Да. Да поспя. — Той я притегли към себе си, но много леко, за да може, ако пожелае, да се отдръпне. — Поне тази нощ. В края на краищата, няма защо да бързаме. Нали така?

Пламенните му устни докоснаха слепоочието й. После, преди да успее да се възпротиви, той я вдигна на ръце, пренесе я на леглото, отпусна се до нея и я прегърна.

— Така е… — приласка я той. — … по-добре, нали?

Нямаше сили да се противи. Желанието толкова силно я бе завладяло, че не бе в състояние да го контролира. Тя му принадлежеше — много по-сигурно, отколкото ако беше заплатил онези петдесет рупала, за да прекара нощта с нея. Бе попаднала в мрежите на любовта, макар да знаеше, че той скоро ще й се насити.

Рей бавно осъзна, че дишането му стана дълбоко и равномерно, а ръката му застина на едно място. Отвори внимателно очи и го погледна. Тъмните копринени мигли контрастираха поразително със строгите черти на лицето му. Спеше.

Тя се взря в него като омагьосана. Страхуваше се от Даниъл, но не по начина, по който се страхуваше от горилата. Какво правеше той в нощното заведение и защо такъв мъж бе готов да плати пари, за да прекара нощта с нея? Не можеше да си отговори на въпросите, но бе напълно сигурна, че няма никакво намерение да продължава тази история.

Плашеше я начинът, по който той я караше да се чувства. Постепенно се влюбваше в него. Утре, а може би и късно днес, ако не измислеха друго решение, тя щеше да се омъжи за него. Нямаше да е истинска сватба. Веднага след връщането им в Англия щяха да я анулират. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи и се търкулнаха надолу по страните й.

Даниъл лежеше неподвижно. Стараеше се да диша нормално, въпреки въздействието върху него на това топло и меко тяло, което държеше в ръцете си. Всъщност не възнамеряваше да се люби с нея тази вечер. Беше съсипана от умора. А и реакцията й, когато я доведе тук, го изненада. Защо разиграваше тази сцена на непорочност? Момиче, което се целува като нея, не може да няма достатъчно опит.

И въпреки това, той усещаше, че тя не е такава, за каквото се бе представила в началото… Да не би пък страстта му към тези мамещи устни да го бе заслепила дотолкова, че да се заблуждава напълно по отношение на нея? Разбираше добре, че ако допусне грешка, тя може да му струва много.

Тази нощ обаче не му се мислеше за това. Реши да участва в играта и ако тя му причинеше някакви неприятности, щеше да разчита на адвокатите си да оправят нещата. Нали затова им плащаше. Сега изпитваше единствено желание да я държи в прегръдките си и да вдишва аромата на косата й. Скоро щяха да се любят. В това нямаше никакво съмнение. Щеше да е чудесно.

* * *

Рей се събуди от звъна на чаши и се изправи уплашена на лакти в леглото. Келнер в бяла ливрея тъкмо влизаше с количка за сервиране в спалнята. Зад него пристъпваше Даниъл. Беше с бяла риза и светло бежови панталони. Все още влажната му от току-що взетия душ коса леко се бе накъдрила.

— Добро утро, сънливке — поздрави я той. — Помислих, че ще искаш да закусиш.

— О! — Лицето й отново поруменя. Какво ли щеше да си помисли келнерът? — Благодаря — прошепна тя, стана от леглото и пристъпи бързо към поставения до прозореца плетен стол. Сякаш искаше час по-скоро да отхвърли всяко подозрение, че е спала в едно легло с него под атлазените завивки.

Даниъл пъхна дискретно бакшиша на келнера и отиде при нея. Огромното му тяло потъна в другия стол и той огледа количката с интерес.

— Опитай от плодовете — предложи й. — Прекрасни са.

— Б-благодаря. — Много старателно, във вид на цветна мозайка, върху подноса бяха наредени резени от сочни фини плодове — папая, пъпеш, ананас, киви… — Просто е жалко да се развали тази красота — опита се да влезе в тон с непосредственото му държане тя и възкликна: — Прекрасно място!

— Да, наистина. Жалко, че си видяла само тъмната му страна. Трябваше да имаш възможност да разгледаш по-добре острова.

Тя мрачно се засмя.

— Не мисля, че ще имам такава възможност — отвърна тя. — Колкото по-бързо се измъкна оттук, толкова по-щастлива ще се чувствам.

Той кимна в знак на съгласие.

— Познавам един човек, който мисля, че може да ни помогне — обърна се той към нея. Рей го погледна с очи, пълни с надежда. — Мисионер. Ръководи болницата на мисията в южната част на острова, но има право да сключва и бракове.

— О… — Тя сведе поглед към чинията. — Надявах се… че си измислил нещо друго.

— Съжалявам, че те разочаровах. Страхувам се, че това е единственият възможен начин.

— Е, добре. — Рей сви нежните си рамене и се помъчи да създаде впечатление, че това не е от толкова голямо значение и за двамата. — Тогава предполагам, че трябва да го направим.

— Не бива да го приемаш с такова нежелание — забеляза сухо той. — Няма да трае вечно.

— О, не, разбира се, че не — веднага се съгласи тя. — Нали ще бъде много лесно да се анулира бракът, веднага след като се върнем в Англия?

— Без никакви затруднения.

Тя кимна мълчаливо, продължи да отпива от кафето и да се мъчи да прикрие разочарованието, което изпитваше. Та те щяха да се оженят, за бога! Това нищо ли не означаваше за него? Каква романтична глупачка беше! Цялата маневра не представляваше нищо друго, освен един удобен начин да я измъкне от страната. Въпреки гласа на разума, тя не можеше да устои на желанието да помечтае…

Рей изпи кафето си и се изправи.

— Искам да взема душ — каза тя, като се надяваше, че няма да забележи разтреперания й глас. — Останалите момичета сигурно ще дойдат скоро.

Избяга бързо в банята, заключи вратата след себе си и се облегна на нея. Стисна клепачи, за да спре издайническите сълзи и си каза, че всъщност трябва да му е благодарна, че рискува свободата си, само и само да й помогне. Той дори не се възмущаваше от пълното безразличие, което показваше тя.

Трябва да съществува и друг изход… но какъв? Полицията положително нямаше да оттегли обвинението си заради протеста на някоя си госпожица Дилън, кабаретна танцьорка, една никаквица. Но за госпожа Даниъл Еймъри… не, за лейди Даниъл Еймъри, поправи се тя, нямаше да има нищо невъзможно.

Отвори очи и се огледа. Дори тук всичко бе прекалено луксозно — друг свят, какво да се прави!

Но тя не принадлежеше към този свят. Никога нямаше да я приемат в света на Даниъл. Веднъж само да се завърнат в Англия и да уредят анулирането на този фиктивен брак, щеше да се сбогува с него и никога повече нямаше да го види.

Знаеше, че ще й бъде много тежко. Но другата възможност, да му стане любовница, щеше да е още по-мъчителна. Всеки прекаран с него миг, всяка нощ в леглото му, щяха да гравират все по-дълбоко и по-дълбоко любовта в сърцето й и накрая неизбежната раздяла щеше окончателно да я съсипе.

Задържа се по-дълго от необходимото в банята, за да избегне неудобството да остане насаме с него. Накрая чу шумове, които й подсказаха, че останалите момичета са пристигнали. Едва тогава отключи вратата и излезе.

— Рей! — извика радостно Мел, когато я видя. Разпери ръце и я прегърна. — О, божичко! Страхувах се да не са те арестували. — Блесналите й сини очи огледаха стаята с възхищение. — Бива си го това местенце — прошепна тя достатъчно силно, за да я чуят. — За първи път виждам подобен апартамент. Сигурно е страшно скъп! Откъде взе тези дрехи? Той ли ти ги купи?

— Не — отрече твърдо Рей и леко поруменя. — Просто ми даде пари на заем. Ще му ги върна при първа възможност.

Мел я изгледа така, сякаш не беше съвсем с всичкия си.

— Да му ги върнеш ли? Но защо, за бога? Искам да кажа, че не ти е купил кожено палто или нещо подобно.

— Това няма никакво значение.

— Винаги съм мечтала за мъж, който да ми купува разни прекрасни неща — въздъхна завистливо Мел. — Страшна късметлийка си!

Рей се усмихна. Трудно можеше да обясни колебанията си на своята приятелка.

Апартаментът направи същото впечатление и на останалите момичета. Те обаче скоро се почувстваха като у дома си и се разположиха със заучена елегантност.

— Ммм, много лесно се свиква с лукса — въздъхна Лиз и стрелна изпод вежди Даниъл със светлите си очи. — Сигурно струва цяло състояние да отсядаш на подобни места?

— Не е евтино — съгласи се той. — За щастие, минава за сметка на компанията.

— Искате да кажете, че тя плаща? — заинтересува се Лиз с леко разочарование.

— Точно така.

— А с какво се занимавате? — обърна се към него Анджи.

Дори и да не си плащаше сам за апартамента, той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Вярно, Рей първа го бе срещнала, но какво лошо имаше в това и те да се сприятелят с него?

— Банкер съм — отвърна той и в дъното на очите му проблесна скрито задоволство.

— Банкер ли? — Кати се облегна на ръба на стола и кръстоса чудесните си крака, като му даде пълна възможност да оцени красотата им. — Винаги съм си мислела, че това е ужасно скучна работа. В състояние ли сте да ме разубедите? — запита тя със съблазнителен поглед.

Рей седеше тихо и се мъчеше да не изпитва ревност, докато нейните приятелки се надпреварваха помежду си да флиртуват с него. Всяка го правеше по свой начин.

Очевидно му беше приятно. Но можеше ли човек да го вини за това? Всичките момичета бяха много привлекателни. Ами ако реши, че някоя от тях му харесва повече от нея? Това може би щеше да е най-доброто решение, опита се да се убеди тя. В края на краищата, едва ли можеше да се оплаче, че го загубила, след като изобщо не беше го притежавала.

— Разкажи ни всичко, което се случи снощи — настоя нетърпеливо Мел. — Как, за бога, успя да се измъкнеш?

— А, историята е интересна — обади се Даниъл и им разказа накратко всичко. Очите му гледаха насмешливо Рей, когато спомена как го бе ударила с бутилката шампанско по главата.

— И какво смяташ да правиш сега, Рей — провлече думите си Кати. — Сигурно няма да се наложи да стоиш тук, докато цялата тази глупава история приключи?

Рей прехапа устни. Някак си не можеше да изрече думите. Даниъл обаче отговори вместо нея.

— Тя не може да остане тук. Би било твърде опасно. Ето защо прилагаме една крайна стратегия. — Устните му се изкривиха в саркастична усмивка, а Рей се размърда неловко. — Ще се оженим. Временно, разбира се — добави той, докато всички ги гледаха с отворени уста. — Всички сте поканени на сватбата.

— Какво? Ще се жените? Кога? — извика Мел. — О, Рей, нищо не си ми казала! Е, от всички… О, поздравления! Това е прекрасно!

— Предприемаме тази стъпка, само и само полицията да оттегли обвинението и да мога да си замина у дома — напомни й притеснено Рей. — Веднага след като пристигнем в Англия, ще анулираме брака.

Мел се обърка, но не остана напълно убедена.

— О… разбирам… Независимо от това, всичко е много романтично, нали? Искам да кажа, срещата ви, а после… Но, какво ще облечеш, за бога? — добави разтревожено тя. — Ще имаш ли достатъчно време да си ушиеш подходяща булчинска рокля?

— Не, разбира се, че нямам време. А и няма да имам нужда от рокля. Казах ти, това не е истинска сватба, а само формалност.

И шестимата се настаниха удобно в бялата хотелска лимузина с климатична инсталация.

За малко повече от половин час пристигнаха до местоназначението — малко рибарско селище в южната част на острова. Дървените къщички се гушеха безразборно на самия морски бряг. Върху чистите сини води на залива се поклащаха десетки четириъгълни таляни, направени от тенекиени кутии, покрити с мрежи.

Лимузината спря на главния площад, точно срещу стар каменен вълнолом, на който стояха привързани няколко плоскодънни китайски рибарски лодки — джонки. Всяка изглежда даваше подслон на няколко семейства.

Изведнъж, сякаш изневиделица, изскочи ято босоноги деца и се скупчи шумно и развълнувано около колата. Пристигането им бе събитие за хлапетата. Децата заобиколиха Даниъл, когато той слезе от предната седалка и впиха погледи в него. Явно го познаваха. Той се засмя, вдигна едно момченце на раменете си и заговори на родния им език.

Момичетата последваха Даниъл, като се заоглеждаха любопитно наоколо.

— Тук не идват много туристи — обясни им той. — Хайде, мисията е наблизо.

На другия край на площада имаше полуразрушена ограда, зад която се виждаше занемарена градина и няколко дървени постройки.

Друга група деца, повечето от тях с превръзки, седяха на сянка под старо бананово дърво. Пред тях беше поставена черна дъска и една висока, облечена в сиви дрехи монахиня, ги учеше да смятат. Щом зърнаха Даниъл, те забравиха начаса за урока.

Монахинята се огледа и се засмя, разбрала каква е причината за прекъсването на занятието.

— Трябваше да се досетя, че си ти — каза тя. — Винаги проваляш часовете ми.

— Съжалявам, Мария — извини се непринудено Даниъл. — Джими тук ли е?

— Отец Игнаций е в амбулаторията — уведоми тя, като се престори на сърдита. Обърна към момичетата усмихнатите си очи, изпълнени с не по-малко любопитство от децата. — Здравейте. Знаете ли, тук да идват много посетители. Сигурно ви е много топло след това пътуване. Желаете ли лимонада? Домашна е. Имаме хладилник, в който държим лекарствата, на отец Игнаций ни е разрешил да използваме едно ъгълче. В него слагаме напитки за малките ни пациенти — добави заговорнически тя.

Рей остана най-отзад. Изпитваше все по-голямо неудобство. Как не можа да измисли някакъв друг изход от това затруднено положение! Умът й просто бе престанал да действа в тази горещина. Всички изнемогваха от жегата и блесналото утринно слънце. Тук не се чувстваше приятната хладина на климатичната инсталация в хотела.

Мел обаче не изпитваше никакви задръжки.

— О, лимонадата ще ни дойде чудесно — въздъхна тя. — Бих изпила цяла кана.

Сестра Мария успя с едва забележимо примигване да прикрие обзелото я за миг безпокойство за лимонадения запас на мисията. После изпрати едно от по-големите деца да донесе напитката, а на останалите каза да се върнат в импровизираната си класна стая.

— Насам — покани ги Даниъл и се огледа за Рей.

Тя го последва с нежелание през градината в една от дървените постройки. „Амбулаторията“ се оказа гола стая с кръгла маса и стол в средата. Опашка от майки и деца чакаха търпеливо реда си. Тук поне бе малко по-прохладно, благодарение на електрическия вентилатор, завързан за една от гредите на тавана.

Облеченият в бяло доктор вдигна глава. Когато видя кой е дошъл, върху лицето му се разля широка усмивка.

— Даниъл! Струва ми се, че днес трябваше да пътуваш за Англия? — обърна се сърдечно той към него.

— Появи се малко затруднение — отвърна Даниъл с леко саркастичен глас. — Дошъл съм за една услуга, Джим.

— Давай направо.

Последва щедър отговор.

— Решил съм да се женя.

Добрият човечец едва-що не падна от стола.

— Да се жениш ли? Но… онзи ден ти не спомена и дума за това. Какво си наумил този път?

— Нищо — увери го усмихнато Даниъл. — Това е Рей Дилън. Рей, това е отец Игнаций Зейвиър или Джим. Той е отлъчен от църквата духовник, лекари шарлатан и най-добрият рибар в цялото Южнокитайско море, който лови риба с мухи.

— С изключение на това, че не съм отлъчен духовник — възпротиви се отецът, изправи се и потупа закачливо Даниъл по рамото. — Както и лекар шарлатанин. Приемам обаче благосклонно оценката ти за умението ми да ловя риба с мухи. Много ми е приятно да се запозная с вас, млада госпожице — добави той и протегна ръка.

— Благодаря — промълви Рей и още повече се смути.

— Значи реши най-сетне да се задомиш? — запита отец Игнаций и замига със светлосините си очи към Даниъл. — Смятам, че вече ти е дошло времето за това.

Рей вдигна умолителен поглед към Даниъл. Искаше й се да му разкаже цялата истина.

— Да… хммм… всъщност, Джим, работата не е точно такава — призна той.

В очите на мисионера проблесна смущение и неразбиране.

— Госпожица Дилън имаше нещастието да попадне в едно малко затруднение с някакъв местен бизнесмен и сега е много важно да напусне колкото се може по-бързо страната — обясни накратко Даниъл. — За нещастие, полицията повдигна обвинение, което малко усложнява нещата. Ето защо й предложих моята… хм… моята защита, изпълнен с надеждата, че така ще убедя властите да преразгледат случая.

Отецът се намръщи.

— О, драги — започна той разтревожено и поклати глава. — Всъщност, не съм сигурен дали е редно да се замесвам в подобна история. Така че, Даниъл, не ме моли за това.

Рей прехапа устни и го погледна умолително.

— Съжалявам. Но просто… просто не зная какво друго да направя. Не съм извършила нищо лошо, давам ви честната си дума, макар да не успях да убедя полицията в това. А ако мъжът, който ме преследва, ме открие… — Тя потръпна, когато мисълта за познатия кошмар се мерна в съзнанието й.

— Да, да — объркано повтори отецът. — Разбирам добре, че положението е много сериозно, но… но не съм сигурен, че женитбата…

— Това е единственият начин, да ги накараме да оттеглят обвинението — помъчи се да го убеди Даниъл. — Фактът, че сме сгодени, не се оказа достатъчен.

— Ще анулираме всичко веднага след завръщането си в Англия — добави разтревожено Рей.

— Ще анулирате всичко, така ли? — Той продължаваше да се двоуми.

Даниъл бръкна в джоба си и извади чековата си книжка.

— Какво ми спомена за онзи нов кардиологичен монитор? — запита го сякаш съвсем случайно той.

Отецът го погледна потресен.

— Даниъл! Нали не се опитваш да ме подкупиш?

— Ни най-малко — отвърна Даниъл с любезна усмивка — Просто… просто правя малко дарение на болницата.

— По дяволите, Даниъл! Но аз имам съвест! — Хвърли поглед към двете хилави дечица, седнали на едно стъпало на сянка, после отново погледна чековата книжка в ръката на Даниъл. — Е, добре — съгласи се намусено той. — Не е зле да получим и допълнителни рентгенови плаки.

Даниъл кимна, извади писалка и написа набързо чека. Отецът го взе и без да го погледне, го пъхна в джоба си.

— Ще се наложи да почакате, докато свърша тук. Няма да е повече от половин час. Мария ще ви почерпи с лимонада. Понякога си мисля, че я продава на едро, толкова запаси има в хладилника за лекарствата.

Върнаха се при останалите и разбраха, че на никой повече не му се учеше през този ден. Учениците бяха обзети от голямо вълнение, а сестра Мария усмихнато ги извиняваше.

— Надявам се, че нямате нищо против. Искат да присъстват на сватбата — обясни тя. — Подобни неща не се случват толкова често тук.

— О… разбира се, нямам нищо против — съгласи се едва-едва Рей.

— Децата искат да вплетат цветя в косата ви — преведе думите им монахинята. — За младоженката, това тук е традиция. Моля ви, разрешете им. Това ще ги направи толкова щастливи!

— Разбира се.

Рей седна на тревата под огромното старо бананово дърво и ги остави да украсят косата и е малките си чевръсти пръсти. Усмихваше се одобрително, когато й показваха прекрасните цветя, които бяха набрали.

Отецът беше свалил белите си болнични дрехи и бе облякъл широко расо, което се оплиташе около глезените му, докато крачеше към тях. Децата се втурнаха да го посрещнат и той нежно им се усмихна.

— По-спокойно. Прекалено горещо е за подобни вълнения. — Той се усмихна на Рей. — Е, готови ли сме?

Тя мълчаливо кимна и трепна, когато почувства как ръката на Даниъл я хвана за лакътя.

— Добре, добре. В параклиса поне ще бъде по-прохладно.

Всички последваха като малка процесия отеца през екзотичната джунгла на градината. При всякакви други обстоятелства, Рей щеше да бъде очарована от изобилието на прекрасни орхидеи и хибискуси, на ароматния червен жасмин и блестящите под слънчевите лъчи басейнчета, пълни с високи и стройни лотосови цветове. Тя обаче не можеше да се радва на заобикалящата я девствена красота. Изпитваше чувството, че я водят на екзекуция.

Даниъл я погледна. Върху устните му играеше усмивка.

— Цветята в косата ти са много красиви — направи й той комплимент. — Като за сватба.

— Благодаря — прошепна тя унило.

Параклисът се намираше в един тих ъгъл на двора на мисията, в сянката на огромни тропически дървета. Вътре цареше прохлада — истинско блаженство! Стените бяха облицовани с резбовано дърво. Пред редиците богомолски пейки, върху нисък подиум, се издигаше малък олтар, закрит с бродирана завеса. Наоколо бе пълно с цветя. Стотици видове цветя, сложно вплетени в гирлянди и кръстове, изпълваха въздуха с благоухания. Този кът би бил най-прекрасното място за брачна церемония, стига настоящата сватба да не бе само формален акт.

Сестра Мария се засуети около пианото, поставено отстрани на олтара. Зае мястото си, махна дантелената покривка, с която бе завито, вдигна капака и погали с пръсти пожълтелите клавиши. След това кимна към децата и засвири химн. Звънливите им гласчета се извисиха към сводестия таван.

Рей стрелна крадешком с поглед Даниъл. Очите му оставаха непроницаеми както винаги, а върху устните му потрепваше едва доловима саркастична усмивка. Вдигна ръка и тя постави своята в неговата с явно смущение и нерешителност. Той побърза да я отведе пред олтара.

— Братя и сестри, събрали сме се заедно… — Поне отец Игнаций имаше намерение да отслужи сериозно церемонията, сякаш сватбата бе истинска. Рей сведе поглед. Искаше й се да е всякъде другаде, но не и тук. — Ти, Даниъл, искаш ли да вземеш тази жена за своя законна съпруга и да я обичаш, уважаваш и закриляш в добро и зло, в богатство и бедност, при здраве и болест и да не я изоставяш, докато сте живи?

— Да.

Сърцето на Рей се сви. Само ако…

— Ти, Рейлийн…

— Необходимо ли е всичко това? — прошепна му тя с умолителен и отчаян глас. — Не можем ли просто… — Строгият поглед, с който я погледна отецът, я накара да замлъкне. Тя сведе отново глава и прошепна тържествения обет. — Да…

Когато настъпи моментът за размяна на пръстените настъпи малко объркване. Няколко от момичетата начаса предложиха евтините си пръстени, но Даниъл свали от пръста си златен пръстен с герб и го подаде на отеца.

— Венчавам ви с този пръстен…

Пръстенът се оказа твърде голям за нежния й пръст. Трябваше да внимава да не го изгуби. Щеше да му го върне веднага след приключване на церемонията.

— С тяло ти се прекланям…

Някаква сила сякаш я принуди да вдигне поглед към него. Устата й мигом пресъхна. Споменът за това, как я бе целувал и начинът, по който ръцете му я прегръщаха, изведнъж изникнаха в съзнанието й. Блясъкът в тъмните му очи й подсказа, че и той си мисли за това.

— … и с всичките си земни блага те дарявам.

Устните му се присвиха в цинична усмивка. Дали не бе си спомнил за петдесетте рупала? Наистина ли вярваше, че щеше да ги вземе? Не… положително нямаше да предприеме всичко това, ако си мислеше така за нея…

— А сега ви обявявам за съпруг и съпруга. Бог ви събра и никой повече не може да ви раздели!