Сюзън Макарти
Танц с непознат (2)

Втора глава

Божичко, колко беше тежък! По-тежък, отколкото предполагаше. Едва успя да го довлече до леглото. Изправи се, погледна го разтревожено и загриза устни.

Слава богу, всичко беше наред. Не го беше убила, дишаше, макар и лицето му да изглеждаше смъртно бледо. Май имаше сътресение на мозъка? Приведе се над него, обзета от закъсняло съжаление. Но щом докосна бузата му, той се размърда. Рей бързо се озърна, готова да избяга. Прозорецът й предоставяше тази възможност. Тя претича през стаята и дръпна завесата. По дяволите! Имаше решетка. Трябваше да се досети.

Стрелна се отново към леглото. Ключът! Беше го пъхнал в джоба си, но в кой? Започна да пребърква припряно сакото му. Имаше много малко време на разположение, след което всичко отиваше по дяволите. Може би трябва да го завърже и, преди да излезе, да му запуши устата…

Неочаквано, една ръка я сграбчи за китката. Рей така се стресна, че едва не извика. Той я гледаше намръщено, а пръстите му я стискаха като менгеме.

— Какво, по…

— Шшшт! Замълчете, моля ви! — настоя тя тайнствено. — Съжалявам, че ви ударих.

— А, такава ли била работата? — провлече той с убийствен сарказъм. — Аз пък помислих, че ме повали пламенната ти целувка.

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейл.

— Не съм ви ограбила! — енергично запротестира тя, обзета от възмущение.

— Да, така изглежда. — Той прибра обратно портфейла доволен, че съдържанието му е непокътнато. — Вашият удар очевидно не е бил достатъчно силен.

— О, моля ви, наистина съжалявам. Нараних ли ви? — запита обезпокоено тя.

— Само моята гордост — отвърна с горчив хумор той и потърка глава. — Никога не съм и помислял, че ще се забъркам в подобна глупава история.

— Смятате, че съм ви довела тук, за да ви задигна портфейла? — просъска тя гневно.

Той повдигна вежди и запита язвително:

— А не е ли точно така?

— Не. Не е така! Аз… Просто трябваше да намеря начин да се измъкна от тук.

— Трябва да призная, че този декор не допада особено и на моя вкус. Наистина ли бе необходимо да се уединяваме точно тук?

— Говоря ви най-сериозно — настоя нетърпеливо тя.

После внимателно го погледна и загриза устни. Налагаше се да му разкаже истината. Щеше ли да й повярва след онова, което направи? Черните му очи внимателно я наблюдаваха и сякаш открито я предупреждаваха, че няма да повярва на нито една нейна дума.

— Това е… това е дълга история.

— Така ли? Много ще ми е интересно да я чуя. — С галантен жест той я покани да седне.

Тя приседна внимателно на ръба на леглото, колкото е възможно по-далеч от него и се опита да запази достойнство.

— Разбирате ли, намирам се в опасност — започна неуверено тя.

— Аха!

Тя му хвърли леден поглед.

— Трябваше да заминем за Сингапур — започна да обяснява, без да се поддава на опитите му да я дразни. — Имахме договор да танцуваме в едно нощно заведение. Поне така си мислехме. Стана обаче някакво объркване, така ни обясни господинът.

Мъжът вдигна ръка и прекъсна излиянието й.

— Един момент! Кой господин?

— Господин Ниен, менажерът, който ни видя в Лондон — поясни нетърпеливо тя. — Както и да е, вместо в Сингапур, той ни доведе тук, без да ни казва що за място е това.

— Положително е така.

— Казвам ви самата истина! — настоя Рей, засегната от скептичното му отношение.

— Така ли? Сигурна ли сте какво означава това?

Очите й се наляха със сълзи.

— Мразя ви! Иска ми се да ви бях ударила по-силно! Надявам се, наистина да съм ви причинила болка…

— Постигнахте го — погледна я накриво той. — Добре, продължавайте. Стигнахте до момента, в който Ниен ви е довел тук.

Тя се подвоуми. Дали не си губеше напразно времето? Ключът обаче бе у него и той контролираше положението.

— Да. А след това изчезна — продължи тя. — Горилата, който държи това място, прибра паспортите ни. Каза, че му дължим много пари, защото бил платил самолетните ни билети, и че сме длъжни да работим за него. В противен случай заплаши, че ще ни заключи на тавана и ще ни остави без храна.

— Разбирам. В края на краищата, вие и вашите приятелки сте се държали крайно наивно, като сте се забъркали в подобна история.

— Зная — отвърна му тя с блеснал поглед. — Лесно ви е на вас да сте толкова снизходителен, но по време на договарянето всичко изглеждаше наред. Освен това трябва да знаете, че един танцьор трудно може да си намери работа. Необходимо е да притежава разрешение от профсъюза на актьорите, а такова може да получи едва след като си е намерил работа. Омагьосан кръг!

— И вие сте се хванали на въдицата.

— Това представляваше такава възможност за нас!

— Точно на това се надяват и влечуги като вашия господин Ниен. Почувствали се поласкани от интереса му, вие набързо ще приемете и няма да забележите малките пропуски в договора.

— Нали ми вярвате? — обърна се тя към него и го погледна с широко отворени тревожни очи.

Суровата му уста се изкриви в усмивка.

— Все още не мога да кажа нищо — рече сдържано той. — Защо не ми разказахте всичко това, преди да ме ударите?

— Струваше ми се, че няма да ви е интересно да ме изслушате — възрази на свой ред тя. — В края на краищата…

— Не затова съм платил, нали?

Бузите й пламнаха. Той тихо се засмя, като продължаваше да я гледа с недоверие, пресегна се, взе петдесетте рупала от нощното шкафче и ги пъхна обратно в портфейла си.

— Да предположим, че ми казвате истината — каза замислено той, — докъде сте готова да отидете с вашия план?

— Аз… не бих…

Той я наблюдаваше как се изчервява още повече, после се засмя.

— Може би няма да продължите — размишляваше все още той на глас. — Аз, разбира се, не съм специалист по въпроса, но не бих очаквал, че една професионалистка… хм… една… може да се изчервява и да си хапе устните така, както го правите вие.

— Аз не съм проститутка! — възрази тя възмутено. — Вече ви казах. Танцьорка съм.

— Така ли? — Той се приведе, хвана я за брадичката и повдигна главата й. Дълго и внимателно огледа лицето й, сякаш се опитваше да проникне в самите дълбини на душата й. — Не зная — промълви той. — Възможно е да си умна малка актриса…

Погледът на черните му очи й действаше хипнотизиращо. Сърцето й така учести ударите си, че тя се принуди да извърне бързо очи, с надеждата да се спаси от неговото пагубно въздействие.

— Изглежда имате познания за професионалистките в този бранш — предизвика го тя.

Той иронично се засмя.

— Не и от личен опит, уверявам ви.

— Така ли? — Подозрителността й се изостри. — Защо тогава се съгласихте да дойдете с мен в тази стая?

— Може би бях любопитен какво ще последва — отвърна той. Трудно можеше да се прочете нещо върху лицето му. — А може би не можех да откажа на подобно предложение?

Тя го погледна с подозрение.

— Откъде да зная дали мога да ви имам доверие?

— Отникъде — призна той и равнодушно присви рамене. — Но трябва да се възползвате от случая, ако наистина искате да се измъкнете оттук, нали?

Тя го погледна замислено. Онова, което я убеди, бе грубата откровеност на думите му. Ако се бе опитал да я увещава, щеше да я накара да се откаже.

— Много добре — заключи той. Върху суровите му, но чувствени, устни се появи насмешлива усмивка. — Ако засега се примирим с недоверието си един към друг, следващата ни стъпка трябва да е намирането на начин да се измъкнем оттук. — Той се огледа в стаята.

— Става ли през прозореца?

— Има решетки — поклати тя глава.

— Сигурно е така. Тогава, може би, през коридора. Има ли заден вход? — Той извади ключа от джоба си и предложи: — Не е ли най-добре първо да огледаме?

Тя се подвоуми и отново загриза устни.

— Не сте длъжен да ми помагате — напомни му развълнувано, макар и да нямаше представа какво ще прави, ако той откаже. — Може да стане опасно.

В очите му проблесна ирония и той провлече:

— В момента съм склонен да мисля, че вие сте много по-опасна от онази горила. По всяка вероятност ще съжалявам, че реших да се намеся в тази работа. Но след като вече съм го сторил, по-добре да тръгваме, преди да се е появил някой.

Той прекоси бързо стаята. Стъпваше прекалено безшумно за огромния си ръст. Като превъртя тихо ключа, той открехна вратата. Коридорът беше пуст. Хвана я за ръка и я дръпна след себе си.

Страх бе свил стомаха й, но докосването на ръката му й вдъхна увереност. Тя го последва по коридора, като стъпваше на пръсти и едва си поемаше дъх. Коридорът завиваше наляво. Видяха други стълби — стръмни, тесни и тъмни.

— Внимателно — прошепна той в ухото й. — Следвай ме.

Стъпало по стъпало, те заслизаха надолу. Тя се държеше здраво за него, защото се страхуваше да не падне. Натрапчивият мирис на евтин алкохол им подсказа, че приближават някакъв склад, разположен зад бара.

— Последно стъпало — прошепна той.

Рей протегна ръка, но вместо стена, пръстите й напипаха купчина дървени щайги, потънали в паяжина. С усилие успя да потисне желанието си да изпищи и размаха енергично ръка, за да отърси от нея отвратителна лепкава паяжина.

— Там има прозорец — прошепна той и посочи някакъв квадрат на противоположната стена, който матово просветваше.

Тя кимна.

— Можете ли да го отворите?

— Ще се опитам…

Неочаквано се разнесе рязък шум от отваряне на врата. Двамата инстинктивно приклекнаха на циментовия под. В склада нахлу светлина и музика откъм бара.

Рей стисна очи. Всеки момент можеше да ги открият. Ако не беше ръката на мъжа върху рамото й, щеше да припадне от страх.

Чу се само леко тананикане, след което издърпаха някакъв бидон по пода. Вратата отново се затвори и всичко потъна в тишината и мрак. Чу как придружителят й си пое шумно въздух през устата.

— Пфу, разминахме се на косъм!

Когато отново се изправиха на крака, тя облекчено се усмихна и прошепна:

— Аз дори не зная името ви.

— Даниъл Еймъри. — Той протегна учтиво ръка и тя механично я пое. — Много ми е приятно да са запозная с вас. — В гласа му прозвуча иронична нотка от това неуместно запознанство. — Хайде, да се махаме оттук!

Прокраднаха се до прозореца. Рей го огледа със съмнение.

— Много е малък — прошепна тя. — Аз ще успея да се промъкна, но вие?

— Ще се справя. Изглежда обаче заключен. Трябва ни нещо, с което да го отворим. Опитайте се да намерите някакво желязо.

— Желязо?!

Налагаше се да потърси в тъмнината. Всичко тънеше в паяжини. Тя потисна побилите я тръпки и заопипва купищата щайги, като се помъчи да не мисли за паяците.

Накрая пръстите й напипаха някакво студено желязо. Вдигна го и установи, че е достатъчно дълго. Изглеждаше здраво. Тя пристъпи внимателно и му го подаде.

— Това ще свърши ли работа?

— Чудесно!

Даниъл пъхна внимателно желязото под рамката на прозореца, там, където беше дръжката. После напъна с мощните си ръце. Рей затаи дъх, ужасена, че може да се вдигне шум, който да привлече вниманието на горилата и хората му. Прозорецът се открехна с леко скърцане и увисна след малко на пантите.

— О, благодаря на бога! — въздъхна тя и затвори очи.

— Хайде, ще ви повдигна.

— Готово — прошепна тя, когато се измъкна благополучно навън. — Вие ще се справите ли?

— Да. Огледайте се наоколо.

Той се повдигна на ръце и започна да промушва широките си рамене през тесния отвор. Едва успя да се измъкне. Рей бързо си помисли, че трябва да е много силен, щом се повдигна само с помощта на мускулите си. След малко той стоеше до нея.

— Благодаря ви!

Тя се надигна и го целуна по устните. Той сякаш точно това беше чакал, в тъмните му очи пламна същински пожар, прегърна я и я притегли към себе си.

— За мен беше удоволствие — промълви и сведе глава.

Как можеше да му откаже.

Когато накрая той откъсна устни от нейните, тъмните му очи блестяха доволно.

— Прекрасно! Струва ми се обаче, че е по-добре да се махаме оттук, преди да изразиш още веднъж благодарността си.

Тя се отскубна от прегръдката му и прехапа устни. Невероятно, но за миг напълно бе забравила за опасността.

— О… да… разбира се — заекна тя и се опита да свърже отново мислите си. — Мел и другите момичета са все още там. Налага се да открия британското посолство и да потърся помощ.

— За нещастие, в Кахианган няма посолство. Островът е твърде малък — съобщи й той с кисела усмивка. — Тези острови са под егидата на върховния комисар на Англия в Сингапур. Тук има само почетен консул. Името му е сър Джордж Хейвъринг.

— Тогава се налага да се срещна с него. Знаеш ли къде живее?

Той кимна.

— Ще вземем такси. Не очаквай кой знае какво от стария Джордж. Страхувам се, че той се интересува повече от голфа и тропическите си риби, отколкото от благосъстоянието на поданиците на Нейно Величество в чужбина.

— О! — Тя го погледна разтревожено. — Но какво да правя? Трябва да ги измъкна. Господ знае какво може да им се случи там.

Той я огледа любопитно за миг, после окуражително се усмихна и я прегърна през раменете.

— Все някак си ще ги спасим. Хайде!

Прозорецът, през който се измъкнаха, се намираше на тясна уличка зад нощния локал. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, Даниъл слезе от тротоара и потърси с поглед някое от малките таксита с три колела и открити задни седалки. Едва вдигнал ръка и няколко спряха до тротоара. Двутактовите им двигатели боботеха и бълваха дим. Рей ги огледа с известно опасение. Само една лъскава метална пръчка предпазваше пътниците от останалите участници в движението.

Даниъл набързо се спазари с един от шофьорите, после се обърна, хвана я за ръка и й помогна да се качи на задната седалка.

— Не е ли опасно да пътуваме с такава… — не довърши тя. — Прилича ми на кола за разнасяне на мляко.

— Не се безпокой — увери я той и се усмихна. — Не се преобръщат толкова често.

— О, благодаря ти — промълви тя и се настани удобно.

Таксито спря пред вратите на огромна бяла вила в колониален стил.

Даниъл плати на шофьора и подаде ръка на Рей да слезе. Тя се подвоуми и загриза по навик устни. Как да почука на вратата на такава елегантна къща в това скандално облекло?

— Не може ли… не може ли да почакам тук? — предложи неуверено тя.

— Едва ли е време да скромничиш — присмя й се Даниъл, но й стисна насърчително ръката. — Трябва да се срещнеш с него. Хайде, всичко ще се оправи.

— Но той май има гости…

Тя го остави да я води по посипаната с чакъл алея. На енергичното му почукване се озова висок иконом с безизразно лице. Той позна Даниъл, плъзна с изтънчено презрение поглед върху Рей и поздрави със скована учтивост:

— Добър вечер, господине.

— Добър вечер, Роджърс. Сър Джордж вкъщи ли е?

Висока елегантна дама прекоси бързо преддверието. Вечерната й рокля от копринена тафта шумолеше при всяко нейно движение.

— О, Даниъл! — Тя протегна кокетно и двете ръце към него, после се повдигна и го целуна леко по бузата. — Прекрасно! Дори не знаех, че си в Кахианган.

Рей стоеше отстрани напълно забравена и се чувстваше крайно неудобно. Жената беше на средна възраст, но имаше запазена кожа. Гъстата й пепеляворуса коса бе сресана царствено нагоре, а диамантите на шията й бяха истински. Личеше, че е била изключително красива на младини.

— Но защо стоиш? — измърка тя и придърпа Даниъл навътре в къщата. — Заповядай. Искаш ли нещо за пиене? С вечерята приключихме отдавна, но все още имаме гости.

— Благодаря ти, Марго — отвърна той с лека насмешка в гласа. — За нещастие, не съм дошъл да се забавлявам. Налага се да се видя с Джордж.

Тя се намръщи и за първи път хвърли към Рей поглед, изпълнен с презрение.

— О, трябваше да се досетя, че си дошъл по работа — възкликна дамата, като продължаваше да флиртува.

— Роджърс, извикай сър Джордж. Аз обаче ще ти се разсърдя — продължи тя, хвана го под ръка и обърна високомерно гръб на Рей. — Знаеш, че в неделя винаги давам малки вечери. Трябваше да ме уведомиш, че си тук.

— И да ти създам проблем с присъствието си — отвърна шеговито той. — Не бих си позволил такава нетактичност.

— Ах, какъв си! Джордж, познай кой е тук — добави тя, когато на вратата се показа нейният съпруг. — Не е ли чудесно?

Господинът не остана чак дотам очарован. Рей веднага забеляза, че той бе много по-възрастен от съпругата си. Бе и по-нисък от нея, с тесни рамене и оредяваща, посивяла коса. Много добре подстриганите червеникавокафяви мустаци представляваха единствената отличителна черта на бледото му лице. Скъпият му черен смокинг би изглеждал много по-добре окачен на закачалка.

— Еймъри — посрещна той новият си гост със зле прикрита неприязън, — какво има?

Даниъл се усмихна сдържано, отдръпна се от лейди Марго и хвана Рей за ръката.

— Не е ли по-добре да отидем в кабинета ти?

Консулът огледа Рей с пренебрежителен поглед.

— Добре — съгласи се с неохота. — Сигурно е важно. — Той тръгна наперено по коридора и отвори някаква врата. — Заповядайте!

— Да не се измъкнеш след това, Даниъл! — предупреди го съпругата на консула и се усмихна с блеснал поглед. — Трябва да останеш да пийнем по нещо. Настоявам!

— Ще видим — успя да каже само той, сложи ръка на рамото на Рей и я въведе в кабинета на сър Джордж.

Кабинетът беше внушителен, с полирана дъбова ламперия. На стената зад бюрото му висеше окачен огромен портрет на кралицата, със синята лента на Ордена на жартиерата. Покрай срещуположната стена се виждаха няколко големи аквариума с екзотични тропически риби.

— Заповядайте, седнете — подкани ги припряно Джордж и отиде да погледне един от аквариумите.

— Млада госпожице, по-добре е вие да ми кажете за какво става дума. Разбирате, че трябваше да изоставя гостите си.

Злият му поглед й даваше ясно да разбере какво ще последва, ако се окаже, че му е загубила времето.

Тя седна на посочения от него нисък стол и се опита да придърпа надолу късата си пола.

— И така…

Тя прехапа устни. Всичко щеше да прозвучи много глупаво. Но тревогата за приятелките й вдъхна смелост. Тя пое дълбоко въздух и започна да разказва. Лицето му изразяваше неприкрито недоверие и бузите й поруменяха от смущение.

Едва когато спомена името на нощното заведение, той се сепна.

— „Парадайз“ ли? — повтори остро той.

— Знаете ли го?

Той примига от възмущение.

— Естествено, че не! — отсече той. — Каква работа смятате, че мога да имам на това място? Чувал съм обаче за него — произнесе той с достойнство. — Онова, което зная, е, че мястото не се ползва с добра репутация.

— Да, така е — съгласи се тя и потръпна. — Собственикът му обаче ни заплаши. Взе ни паспортите държи ни като затворнички и ни принуждава да работим в заведението като… като…

— Разбирам. — Той прекоси кабинета и седна в голямото кожено кресло зад бюрото. После опря лакти на облегалките и допря върховете на костеливите си пръсти. — Какво е твоето участие в цялата тази история, Еймъри?

Рей отправи към Даниъл поглед, пълен с извинение. Беше го поставила в неудобно положение. Положително не би искал приятелите му да узнаят, че е ходил в „Парадайз“. Той обаче не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от намека на сър Джордж.

— Срещнах госпожица Дилън в заведението — обясни той, като прескочи всички смущаващи подробности. — Когато ми разказа историята, аз естествено направих всичко, което бе по силите ми, за да й помогна.

— Това ти прави чест — одобри постъпката му консулът с ехидна усмивка. — Не знаех, че се отнасяш благосклонно към подобни съмнителни заведения. Или може би са го пооправили, откакто бях чул някои неща за него?

— Зависи какво си чул — отвърна спокойно Даниъл, като не му позволи повече да го дразни.

Сър Джордж огледа внимателно прилепналото по тялото на Рей облекло.

— Не ми се струва, че се е променило кой знае колко — забеляза той. От този негов намек й се прииска подът под краката й да се продъни. — И защо решихте да дойдете при мен?

— Приятелките ми още са там — обясни настоятелно тя.

Той повдигна леко посивелите си вежди.

— И какво точно очаквате, че мога да направя в случая? — запита консулът, като че тя не бе съвсем с ума си.

— Ами… да им помогнете да се измъкнат оттам, разбира се.

— Но от онова, което казахте излиза, че всички вие работите в това заведение по договор — оспори той студено думите й. — Всъщност, не виждам как бих могъл да се намеся.

— Да, имаме договор, но за работа като танцьорки, а не като… като… — Тя обърна безпомощен поглед към Даниъл.

— Може би трябва да се обадиш в полицията. — Даниъл го каза учтиво, но заповедническата нотка придаде тежест на думите му.

Сър Джордж успя навреме да прикрие възмущението си и не посмя да отвърне на твърдия поглед на Даниъл.

— Аз ще реша дали да се обадя в полицията! Имате ли някакви доказателства за онова, което казахте?

— Доказателства ли? — погледна го недоумяващо тя.

— Твърдите, че ви държат като затворнички. След като е така, как успяхте да дойдете тук?

— Даниъл… господин Еймъри ви каза… Той ми помогна да избягам. Измъкнахме се през един прозорец.

— О, нима?! — В гласа му прозвуча язвителност. — Е, Еймъри, много кавалерско от твоя страна.

Даниъл се засмя пресилено.

— Да — съгласи се кисело той. — А сега е твой ред. Ще се обадиш ли в полицията?

Сър Джордж се подвоуми. Нещо в суровото изражение на Даниъл му подсказваше да не се бави, защото в противен случай неизбежно щеше да изгуби част от престижа си.

— Е, добре — отстъпи накрая той. — Ще направя каквото мога.

Той обаче не предприе нищо и накрая Даниъл сам посегна към телефонната слушалка. Сър Джордж му подаде с нежелание телефонния апарат. Даниъл каза набързо нещо на местния език, кимна и постави слушалката обратно.

— Ще ни чакат след половин час в заведението. Рей, по-добре е ти да останеш тук.

— О, не! Искам и аз да дойда…

— Ще останеш тук! Не съм сигурен дали можем да се доверим напълно на полицията. Местният шеф може да фигурира в тайната парична ведомост на онази горила.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Божичко! Наистина ли мислиш така? — Ужасена, тя едва си поемаше дъх. — Нали ще бъдеш внимателен?

Той иронично се усмихна.

— Твоето безпокойство дълбоко ме вълнува. Не се тревожи, няма да имаме никакви неприятности.

Сър Джордж отново въздъхна.

— Надявам се да излезеш прав — избоботи той и се изправи. — Предполагам, че и аз трябва да дойда. — Явно цялата тази работа го притесняваше. — Извинете, но отивам да се сбогувам с моите гости.

Той излезе гордо от кабинета. От цялото му същество се излъчваше жертвоготовност в името на обществените интереси.

Рей погледна смутено Даниъл. Невъзможно беше да разбере какво мисли той. Тъмните му очи не издаваха нищо. Той долови нейния поглед и вдигна въпросително едната си вежда.

— Много… много мило от твоя страна, че се заемаш с всички тези неприятности вместо мен — промълви смутено тя. — Наистина не знам как бих ти се отблагодарила.

В тъмните дълбини на очите му проблесна пламъче.

— О, надявам се, да измислим нещо — прошепна закачливо той, вдигна я и я прегърна.

Показваше много ясно какво очаква. В отговор на оказаната й помощ, тя трябваше да се съгласи на всичко. Рей разбираше, че не бива да го прави, но когато той сведе глава и устните им се сляха, разумът й отлетя. Тя вдигна ръце и обви врата му.

Никой мъж не бе я целувал като него. Тя затвори очи и се остави да бъде пометена от сладостната вълна, която се разля по цялото й тяло и я подтикна да се предаде. Ръката му се плъзна интимно по гърба й, притегли я по-близо до себе си и тя почувства неотразимата мощ на тялото му…

Изведнъж Рей се отскубна от прегръдките на Даниъл с пламнало лице. Беше забелязала лейди Хейвъринг да ги наблюдава от вратата. Тънките й червени устни се присвиха в израз на силно презрение, но тя дръпна покровителствено Даниъл и го смъмри:

— Ах ти, лошо момче! Каниш се да се измъкнеш, а ми обеща да останеш да пийнем.

— Съжалявам, Марго — отвърна той непринудено. — Може би някой друг път. Госпожица Дилън обаче ще ни почака тук, докато се върнем. Нали ще се погрижиш за нея?

— Разбирам… — Острите като диамант очи я пронизаха злобно. — Е, госпожице Дилън, желаете ли шери?

— Ъъъ… Да, с удоволствие — запъна се Рей.

За първи път в живота си срещаше такъв открито враждебен човек и не знаеше как да се държи.

— Останете тук. Аз ще ви го донеса. — Явно не желаеше гостите й да я видят.

— Мръсница! — измърмори Рей под нос, когато лейди Хейвъринг излезе от кабинета.

Даниъл леко се засмя и я притегли отново в обятията си.

— Едва ли можеш да я обвиняваш, моя малка вълшебнице — подразни я той. — Прости ми, че ти казвам това, но с тази рокля…

Рей разярено го погледна и се опита да се изтръгне от обятията му.

— Вече ти казах… аз съм танцьорка, а не… Ако не ми вярваш, защо тогава ми помагаш?

— Всъщност, не зная. Трябва да е някаква временна лудост. — Той прокара пръст по разтрепераните й устни. — Явна лошотия — каза закачливо и сведе глава над нейната. — Ако някога дяволът е създал жената, за да съблазни мъжа…

— Еймъри, идваш ли или не? — запита нетърпеливо сър Джордж от вратата.

Той я пусна с неудоволствие.

— Веднага идвам, Джордж. А ти остани тук! Каквото и да се случи, не напускай къщата!

След това излезе със сър Джордж.

Тя остана нещастна до прозореца и видя как двамата се качиха в мощния автомобил на консула и потеглиха.