Даниел Стийл
Жажда (9)

9.

По пътя до Австрия те прекараха в любовни игри и когато на следващата сутрин Одри се събуди, косата й беше разчорлена, а очите — широко отворени. За момент беше забравила къде отиват и след това изведнъж всичко се върна на мястото си в съзнанието й, когато влакът шумно забави хода си и тя надникна през прозореца над рамото на Чарлз и видя лъскавия влак в синьо и златно на другата страна на платформата, който ги очакваше. Маркировката отстрани гласеше: KOMPAGNIE INTERNATIONALE DES WAGONS-LITS ET DES GRANDS EXPRESS EUROPEENS.

Одри го гледаше силно развълнувана. Това беше влакът, за който беше чела толкова много и в продължение на толкова много години. Даже дядо й й беше разказвал за него. Веднъж се бил возил на него преди години. Имаше и снимки в албумите на баща й и сега тя го виждаше в цялото му великолепие, готов да разкрие тайните си.

— Чарлз… погледни… — Буташе го също като дете, а той се размърда сънлив и я погледна с ленива усмивка.

— Добро утро, любима. — Ръката му опипа гальовно бедрата й и тя му се усмихна, но много повече я интересуваше сцената навън. Даже през този час се виждаха очарователни хора, които се качваха на влака. Мъже, които приличаха на банкери, и жени, които изглеждаха като метреси или кинозвезди, или президентски съпруги. Виждаше се една жена със сребърна лисица и друга, която беше в самурена кожа въпреки топлия септемврийски ден. Имаше мъже с костюми в дискретно райе и меки шапки, с тежки златни верижки на часовниците си, които висяха по коремите им, като че ли трябваше да ги крепят да не паднат. Тя беше очарована и разсеяно протегна ръка към Чарли, мъчейки се да потърси нещо точно зад него, когато той я погледна, заинтригуван от вълнението й, породено от това, което той наричаше един съвсем обикновен влак.

— Да не си полудял? — произнесе тя малко напевно и сериозно ядосана, когато намери това, което търсеше. Беше нейната „Лайка“ и тя незабавно я фокусира върху сцената навън. — Това е Ориент Експресът, а не някакъв обикновен влак, за бога. — Той се засмя, изтръгна камерата от ръцете й, след като Одри имаше възможност да заснеме поне половин филм, и я остави предпазливо, преди да прикове самата Одри между дългите си грациозни крайници, след което я погледна с нескривано желание.

— За това ли дойде с мен? Само за да правиш снимки?

Той се заяждаше с нея, а тя му отвръщаше със смях.

— Точно така. За какво мислиш, че съм дошла тук?

Вече я целуваше и двамата се смееха, а той продължаваше да я целува отново и отново. След това смехът бавно утихна и в началото нежно, а после, след известно време, страстно, той проникна в нея. Тя се извиваше от удоволствие, докато той извършваше маневрата, която приключи с това, че Одри стигна до мястото, което инстинктивно беше търсила в прегръдките му, след което двамата се отпуснаха кротко, прегърнати отново.

Тя го погледна, сияеща от щастие.

— Радвам се, че съм тук с теб, Чарлз…

— Също и аз, любов моя!

Особено беше щастлива тя, когато видя влака. Вътрешността на луксозните салон вагони и вагон-ресторанти беше в инкрустирано дърво. Имаше стъклени релефи и блестящи фрагменти от бронз. Купето, което споделяха, беше с приемна с кадифени завеси и великолепно инкрустирано дърво. Можеше да се помисли, че се намират по-скоро във всекидневна, а не във влак, и Одри продължаваше да бъде като поразена по време на обяда и все още очакваше качването на останалите пътници. Сервираха шест вида ястия, порциите бяха, разбира се, по-малки, отколкото за вечеря. Наоколо се движеха цигани цигулари, които ги забавляваха по време на обяда. Келнерът им поднесе блюдо с малък ордьовър с татарски стек и резенчета пушена сьомга върху черен хляб. Одри беше леко смутена, когато откри, че е много гладна и двамата с Чарли се справиха бързо с блюдото. Също така стръвно погълнаха разкошните количества хайвер, а Чарлз отбеляза, че сигурно стремежът е бил да се покаже високото качество на хладилната техника във влака. С новите хладилни вагони можеше да се сервира почти всичко и те го правеха. Останалото от угощението беше все така изключително. Холандски аспержи… агнешки врат… скариди… Когато приключиха с отличното виенско кафе и Чарлз запали пура, което се случваше рядко, но след толкова изящен обяд изглеждаше като подходяща привилегия за него, Одри имаше чувството, че няма да й стигнат силите да се изправи.

Одри се отпусна в креслото си, наслаждавайки се на мъглата от син дим от пурата на Чарли и наблюдаваше как другите пътници пристигат един по един. Имаше една жена, облечена в норка над сив вълнен костюм, която си обръщаше главата, за да каже нещо на мъж с мека шапка и монокъл. Двамата се смееха, а отблизо ги следваха два мънички бели пекинези и лаеха, по-нататък две момичета носеха голямо количество кожени палта за жената. Одри забеляза друга жена с невероятна кожа в рокля от червена коприна и с коса, силно пристегната в кок, с два огромни рубина на ушите. Имаше нещо съмнително в излъчването й. При качването си на влака тя изложи на показ една добра дължина от крака си и се появи заедно с безумно количество куфари и чанти.

Когато се настаниха удобно в големите кадифени кресла в техния малък апартамент, Одри се отпусна комфортно и започна да говори на Чарлз, като му разказваше какво са представлявали снимките на баща й. Пътуването с Чарли беше пътуване с най-скъп приятел. Както изглежда, те се смееха на едни и същи неща, намираха едни и същи хора за забавни или непоносими, или смешни и пак заедно се смееха на всичко. Беше възхитен от това как всичко й доставя радост, а мисълта, че бе дошла с него, го изпращаше на седмото небе. Изгаряше от нетърпение да й покаже Истанбул и да прекара една нощ с нея в любимия си хотел, преди тя да се качи на влака отново.

Но сега той не можеше да мисли за това. За тях двамата пътешествието едва започваше. Времето за сбогом изглеждаше далеч. Поне засега. И не сега трябваше да се мисли за такива неща. Приятните часове тъкмо започваха.

Следобед, преди да слязат, тя взе душ и се облече специално за него и излезе от спалнята на апартамента им в рокля, която му направи силно впечатление. Беше от розова вълна с веревно скроена драперия и малка розова шапчица от „Роз Дека“, която беше купила в Кан по настояване на лейди Вай, и сега не съжаляваше за това. Шапката изглеждаше идеална за този необикновен влак, изпълнен с не по-малко необикновени хора, а за случая си беше сложила големите перли на баба си с подходящи перли на обеците си. Дядо й й ги беше дал по случай двадесет и първия й рожден ден и беше много радостна, че ги бе взела със себе си. Когато хванати под ръка се разхождаха по перона, тя се чувстваше много шик. Беше учудена, когато видя някакви униформи, които до този момент не беше забелязала, когато пристигнаха група мъже. Те се завъртяха край входа и приближиха вагона им, като обсъждаха нещо на тих глас и имаха вид на хора, които очакват някого, което си и беше така.

— Кои са тези? — Изглеждаше заинтригувана и Чарлз съвсем безцеремонно насочи поглед към реверите им. Униформите не бяха идентични, но приличаха много на други, които беше виждал в Германия.

— Мисля, че са някои от хората на Хитлер.

— Тук? — Тя беше изненадана. Този човек беше провъзгласен за канцлер на Германия преди седем месеца, но в края на краищата това беше Австрия.

— Има и австрийски нацисти. Забелязах някои от тях във Виена, когато бях там през юни. Макар че според мен тук много рядко могат да се видят в униформа. Долфус, австрийският канцлер, тази година забрани нацистките униформи и Хитлер така побесня, че наложи такса на всички германци, които посещават Австрия. Това страшно навреди на туристическия бизнес тук и ми се струва, че някои от нацистите просто са игнорирали забраната. Може би тези юнаци са тук по някакъв официален бизнес.

Одри погледна отново към тях, този път даже още по-заинтригувана. Беше чела твърде много за Хитлер, преди да напусне Щатите. Вай и Джеймз също й бяха казали доста неща. Мнението им беше, че е опасен, въпреки че в Америка не изглеждаше някой да се тревожи за това. Тя забеляза, че униформените говореха с един мъж и жена му, които пътуваха с още един мъж. И тримата бяха добре облечени и на средна възраст. По-високият от мъжете изглеждаше напълно спокоен, докато обясняваше нещо на двамата нацисти, които се мръщеха заплашително. Те настояха за нещо с рязък тон и по-ниският, по-старият мъж, представи два паспорта, явно своя и този на жена си. Одри наблюдаваше съсредоточено.

— Какво според теб искат от тях, Чарлз?

— Може би само документите им. — Той не обърна голямо внимание на това, което ставаше, и спокойно допълни чашата й. — Не се тревожи. Те са ужасно досадни из тези държави, но няма да ни причинят безпокойство.

Не искаше нищо да развали пътешествието й, макар че по-рано беше започнал да чува неща, отнасящи се до нацисткия режим, които го тревожеха. Нямаше съмнение, че в Германия се вършеше нещо добро и там започваха да строят действително прекрасни пътища, но разюзданият антисемитизъм беше нещо, което не можеше да приеме. Той погледна навън през прозореца и видя как изведнъж един от униформените сграбчи за гърлото по-дребния мъж. Всички, които се намираха на перона, изглеждаха сепнати, а жената изпищя уплашено. Удариха го през лицето, паспортите им изчезнаха, няколко думи бяха казани на съпругата и другия мъж и съвсем безцеремонно двамата униформени отведоха мъжа, който протестираше, опитваше се да им обясни нещо без успех и размахваше ръце и се провикваше към приятеля си и жената.

— Какво казва?… Какво каза! — Одри беше силно изнервена и уплашена от видяното. Измъчваше я силна болка и състрадание към бедната жена, която сега плачеше в ръцете на другия мъж.

— Няма нищо, Од. — Чарлз я обгърна с ръка. — Каза им да не се тревожат за него, че нещата ще се оправят. — Но сега двамата забелязаха, че целият багаж на тези хора се сваля от влака и че жената продължаваше да плаче в ръцете на другия човек, докато тръгнаха нанякъде и се скриха от погледите на Чарлз и Одри.

— Боже мой, какво се случи? — Силно разтревожена, Одри изтича навън и почти веднага попадна на кондуктора. — Какво стана с този човек? — Това, че вдигаше шум, почти не я смущаваше. Всички други бяха забелязали случилото се, но не казаха въобще нищо, след което престанаха да мислят за инцидента.

— Не се е случило нищо особено, госпожице. — Той побърза да я успокои с усмивка и с поглед над главата й към Чарлз, като че ли той щеше да разбере. — Просто един малък незаконен опит за качване на влака. — Но той не приличаше на престъпник. Приличаше повече на банкер или бизнесмен. Носеше скъпа шапка, хубав костюм, имаше солидна златна верижка на джобния си часовник, жена му също беше скъпо облечена. — Не съществува никакъв проблем.

Бързо премина покрай нея и с тих глас нареди на сервитьора да им донесе още една бутилка шампанско. Но малко по-късно, когато някой друг се качи на влака, тя чу прошепнати думи, от които само една й беше ясна, и погледна Чарлз с тревога.

— Тази жена каза Juden и говореше за него, нали?

— Не зная, Од. — Изглеждаше смутен, но не искаше да я разстройва повече, отколкото беше.

— Бяха евреи. Или поне той. Боже мой… Тогава е вярно, нали, това, което се говори? Боже мой, Чарлз… колко ужасно!

Той я улови нежно за рамото, като че ли за да я върне назад, и надникна дълбоко в очите й.

— Не можеш да направиш нищо, Од. Нека това не разваля пътуването ти.

Искаше това повече от всичко друго. И казаното от него беше вярно. Не можеха по никакъв начин да помогнат на човека, така че защо да измъчват себе си, а освен това по всяка вероятност нямаше да му се случи нищо лошо.

При тези негови думи очите на Одри проблеснаха.

— Това развали неговото пътуване, нали? И това на жена му… и на приятелите им. — Тя гледаше възбудено Чарлз. — Ами ако това бяха Джеймз и Вайълет? Ако бяха отвели Джеймз, щеше ли да ги оставиш или щеше да предприемеш нещо?

— Слушай, по дяволите! — Той на свой ред я изгледа със същия поглед, твърде раздразнен от нейната упоритост. — Това не е едно и също. Разбира се, нямаше да оставя това да се случи на Джеймз. Но аз даже не познавам този човек и нищо не можем да направим, за да му помогнем. Просто престани да мислиш за случая.

Обаче ефектът върху двамата беше разстройващ. Докато най-после влакът тръгне, Чарли седна до нея на малкото кадифено диванче и взе ръцете й в неговите.

— Од, абсолютно нищо не можем да направим. — Той обви с ръка раменете й и тя започна да плаче.

— Толкова беше страшно, Чарли… защо не можахме да направим нещо за тях?

— Защото невинаги това е възможно. Не можеш да се противопоставиш на прилива. В момента тук стават грозни неща. И може би е важно да внимаваме да не се замесим.

— Действително ли вярваш в това? — Беше шокирана.

— Що се отнася до мен, не. Но никога няма да сторя нещо, което да те изложи на опасност. Ако бях направил сцена, можех да свърша в затвора и тогава какво щеше да стане с теб? Тези тук са силни хора, хора на Хитлер. Не можем да направим каквото и да е и трябва да признаем този факт. Това не ти е Лондон или Ню Йорк. Ти си много далеч от родината. — Сега тя имаше това чувство, за първи път по този зловещ начин и беше трудно да не мисли за отвлечения човек.

— Това те кара да се чувстваш толкова безпомощен, нали?

Той кимна мълчаливо. Същото чувство го преследваше и него. Нейните думи бяха попаднали в целта. Ами ако беше Джеймз?… Или Од…

Отвратителната мисъл не ги изоставяше през цялото време, докато той я държеше близо до себе си. Всеки от тях търсеше утеха в прегръдките на другия, а след малко отново ги обзе желание и той я облада върху диванчето, докато пейзажът се сменяше, и двамата отново се почувстваха по-спокойни, когато малко по-късно се обличаха за вечеря. Беше повече като в хотел, отколкото във влак. Чарли безшумно я последва във вагон-ресторанта. Не можеше да не се възхити от бялата й сатенена рокля без гръб, която излагаше по възхитителен начин тена й от Ривиерата и караше Чарли да страда силно отново от ново желание към нея.

Но по време на вечерята те отново заговориха за инцидента на перона и това като че ли им донесе известно облекчение.

— Това обичайно ли е тук, в Австрия? Всички евреи ли арестуват? — В това време келнерът им сервира вино за четвърти път.

— Не съм сигурен. Чух нещо такова във Виена през юни и в Берлин преди няколко месеца. Но може и да са изолирани случаи. Твърдят, че не преследват никого, освен враговете на Райха, но аз нямам доверие на Хитлер и такива декларации затрудняват тълкуването. Не мислиш ли? — Тя изглеждаше останала без сили и просто се съгласи с него.

— Джеймз каза същото нещо на Антибите, когато разговаряхме една вечер на тази тема. Ужасно е, начинът, по който Хитлер иска да милитаризира страната. Това, както разбираш, може да доведе само до война. Защо не са повече хората, които да се тревожат от това?

— Защото, боя се, че не са много хората, които мислят като нас. Що се отнася до американците, те положително не мислят като нас. Те намират Хитлер, доколкото мога да преценя, за възхитителен.

— От това ми прилошава. — Одри отново мислеше за човека на гарата, а Чарлз имаше много сериозен вид, когато запали пурата си. — Свободата, на която се радваме, е лукс. — Те се сещаха за това все повече, когато навлизаха в Чехословакия, Унгария и Румъния и когато при няколкото спирания униформени лица се качваха на влака. Но даже и тогава не можеха да се видят всички пътници. Беше удивително, че много хора пътуваха уединени в купетата си, като даваха частни партита за групата, с която пътуваха, или просто си седяха сами, наблюдаваха пейзажа или пиеха шампанско с любовниците или съпругите си. Одри и Чарлз слязоха един-два пъти, за да се поразтъпчат, а когато наближаваха Истанбул, тя започна да изглежда тъжна, дори по време на последната им разходка вечерта преди пристигането им тя го погледна с очи, изпълнени със скръб. Така или иначе дните във Венеция и в Ориент Експреса бяха като меден месец и те не искаха да видят края му.

— Не мога да повярвам, че сме пристигнали… една мечта за един човешки живот и след два дни всичко е свършило. Някак си — тя въздъхна — би трябвало това да е за по-дълго време, не мислиш ли?

Чарлз се усмихна и стисна ръката й малко по-силно. Говореха с часове за политика и книги, за неговите пътувания, за приключенията на баща й преди толкова много години, за брата, който той беше загубил, Анабел, даже Харкърт… за нейните снимки… Като че ли винаги имаше какво още да се каже, нещо повече, което искаха да направят. Трудно беше да се повярва, че на следващия ден щяха да са в Истанбул и че тя ще тръгне пак, този път за Лондон, един ден по-късно и един господ само знаеше кога той щеше да я види отново.

Когато отново се качиха на влака, те наблюдаваха сменящите се картини в ранния мрак, овчарите, които се скитаха по хълмовете със стадата си на път за вкъщи през горите. Когато се спусна нощта, всичко изглеждаше почти библейско. Одри протегна ръката си към него.

— Продължавам да мисля за човека и да се чудя какво ли му се е случило.

Чарлз я изгледа сериозно.

— Вероятно са го пуснали и е взел следващия влак. Не можеш да се измъчваш за такова нещо. Това не са Щатите, Од. Тук стават странни неща. Не трябва да се оставиш да бъдеш въвлечена в нищо. — Това беше една от причините за успеха му, когато пишеше за отдалечени краища на света. Той беше професионален наблюдател и никога не се забъркваше в нищо. Беше на сцената на събитието, когато японците атакуваха Шанхай през тридесет и втора, и му бяха разрешили да замине, след което се беше връщал там няколко пъти, но част от тази свобода произтичаше от факта, че никога не се намесваше в това, което виждаше, колкото и да изглеждаше наложително, и сега той се опита да й обясни това. — Това е цената, която плащаме за привилегията да бъдем там, Од. Трябва да си даваш вид, че някои неща не се случват… или че поне не те засягат.

— Това е ужасно трудно, нали?

— Понякога. Но иначе може да пострадаш.

Той въздъхна и отново се отпусна върху дивана. Мислеше за други неща. За последните им минути на Ориент Експреса, след което имаха само още един ден, преди тя да се отправи отново на запад, а той да започне безкрайното си пътуване на изток. Би му било много приятно някой ден да предприеме подобно пътешествие с нея, но сега той даже не й спомена за това. Вместо това гледаше в тъмната нощ, като си мислеше за екзотичните удоволствия на Истанбул.

— Ще ти хареса, Одри. Това е едно невероятно място. Различно от всичко, което си виждала.

Имаше нещо особено съблазнително в това, да й покаже Истанбул като един нов свят, нов живот, където тя се е появила за първи път с него. И за двамата това представляваше главозамайващо събитие и през цялото време на вечерята той говореше за своите преживявания, а тя слушаше очарована и искаше, както искаше и той, да имат възможности да пътуват заедно отново.

А след още едно солидно ястие те се върнаха в купето си. Във въздуха около тях тежеше определена тъга и те я чувстваха, когато тя се опитваше да му каже колко е щастлива за това, че е дошла.

Имаше и още нещо, което не знаеха как да изразят. Кой знае защо, но разговорите за Истанбул държаха реалността на разстояние, като че ли тя винаги щеше да бъде с него, а не само един ден, преди да тръгнат отново в различни посоки, всеки към своя собствен живот. Първа Одри намери кураж да изговори думите, които той изслуша с нещастен вид.

— Вече не мога да си представя живот без теб, Чарлз. — Гласът й беше тъжен и тих. — Не е ли странно след толкова кратко време? — Като че ли бяха се оженили някъде по пътя, без да забележат това, или като че ли физическото общуване беше създало неразривна връзка помежду им. И все пак това не беше същото, което изпитваха Харкърт и Анабел… Повече напомняше за онова, което Джеймз споделяше с лейди Вай. Дали не бяха благословени с особен дар… и какво щеше да стане сега с този дар?

— Не мога да си представя раздяла с теб. — Той се безпокоеше за пътуването й и за живота й след това. Изглеждаше толкова несправедливо, че не могат да запазят сегашното положение и да пътуват заедно дълго, дълго време. — Но не мисля, че такъв живот би изглеждал много привлекателен за теб. — Наблюдаваше очите й с надежда да прочете мислите й, като че ли я изпитваше. Чарлз се отпусна назад в креслото си с въздишка. — Би ли могла някога да бъдеш щастлива при такъв лишен от корени живот? — Засега той не беше готов, но може би скоро щеше да бъде. Тази мисъл го занимаваше още след като напуснаха Антибите и особено в последните няколко дни във влака.

Но тя винаги беше честна с него.

— Бих могла. — Усмихна се тъжно. — Ако не беше семейството ми, за което не мога да не мисля.

— Нямаш ли право на собствен живот? — Дразнеше се, когато я слушаше да говори така. Щеше да я разбере, ако му беше казала, че ще й е неприятно да пътува с него, но вече не беше съгласен да слуша за отговорностите й.

— Засега нямам това право, Чарлз. — Никога не забравяше за това. — Може би един ден ще го получа.

— Кога? Когато си на четиридесет и пет години и си отгледала всичките деца на сестра си? Кога според теб ще те пуснат на свобода? Следващата седмица? Догодина? След десет години?… Пет?… Ти се заблуждаваш, Одри, никога няма да те пуснат. Защо трябва да те пускат? Ти си най-хубавото нещо, което имат. — Това го дразнеше. Защо трябваше тя да принадлежи на тях, а не на него. Заради тях тя не можеше да бъде с него. Не му минаваше през ум, че тя не би могла да пътува вечно с него без формално обвързване, единствено с поддръжката на любовта.

— Какво значение има? — Нея също я обземаше гняв и двамата бяха нещастни за това, че времето им заедно почти свършваше и нямаше на кого да се гневят, освен един на друг, докато преминаваха последните мили с влака, който им беше донесъл толкова много радост. — Действително ли искаш да бъдеш някой ден семеен, Чарлз? — Тя не беше убедена в това, но той не искаше да й го признае.

— Защо не?

— Едва ли това е начинът, по който трябва да се погледне. Защо не?

— Предполагам, че ти си авторитет по въпросите на брака. Ти, която считаш себе си за стара мома, и си много доволна да се откажеш от всичко.

— Какво значение има това? Би ли предпочел да ти вадя душата да се ожениш за мен, Чарлз? Това ли искаш? Мисля, че не. — Тя му крещеше и не го бе разбрала, докато той не прекоси елегантното помещение и не я хвана и изправи на крака, загледан в нея гневно с две ръце на раменете й, като че ли готов да я раздруса, ако тя откаже да го чуе.

— Знаеш ли какво искам? Искам да останеш с мен. Не искам да напуснеш Истанбул и да се върнеш, за да хванеш проклетия си кораб. Ето това искам. — Нямаше обещания, нямаше предложения, нямаше и обричания, но на нея й беше все толкова. Не това искаше от него. Не съществуваха планове за обвързване, никакви кроежи от такъв род. Тя просто обичаше този мъж и също искаше да бъде с него. Не искаше да се връща в Англия, нито да хваща кораба, но не можеше да постъпи иначе и отново се опита да му обясни това. — Ти си на двадесет и шест. Голяма си. Направи това, което искаш.

— Ти не разбираш нищо. — Тя се отдръпна от ръцете му и седна отново, приседна и той до нея на диванчето и хвана ръката й. Гневът им беше започнал да отслабва. Гневът нямаше да реши нищо и двамата го съзнаваха. — Чарли, любов моя, ако не беше толкова свободен, нямаше да можеш да правиш точно това, което искаш. Просто на този свят не е така. Или поне в повечето случаи не е.

Той я погледна тъжно. Не я разбираше. Просто не искаше да я разбере.

— Предполагам, че понякога забравям, че останалите хора не са точно толкова необвързани, колкото съм аз. — Като че ли нож прободе сърцето му при мисълта за Шон. — Това не е идеалното положение. Може би при теб е по-добре.

Това беше, което го караше от време на време да иска деца, желанието да има някого, свързан с него, и с когото на свой ред да бъде свързан. Но сега той помисли за загубата на Шон и се уплаши отново. И все пак по някакъв странен начин той беше свързан с нея. Чувстваше го и я погледна с някаква особена молба в очите.

— Одри… какво ще кажеш, ако дойдеш с мен в Китай?

При тези думи тя затаи дъх и го погледна силно объркана.

— Луд ли си? Можеш ли да си представиш какво ще кажат хората от моето семейство? Аз даже не възнамерявам да им кажа, че съм дошла до тук. Истанбул! Ще помислят, че съм обезумяла. — Всички, освен дядо й, разбира се, който прекрасно знаеше какво я мотивира… тази стръв за скитане, която беше в кръвта й… демоните, които той толкова много мразеше. Но Китай? — Чарли, ти си луд.

— Луд ли? Луд за това, че искам да бъда с жената, която обичам? — Той седеше загледан втренчено в нея, а тя не можеше да му отговори. Не знаеше какво да му каже. Това беше най-милото предложение, което й беше отправяно, но нямаше начин да тръгне с него. — Бихме могли да отплаваме обратно към Щатите от Йокохама преди края на годината.

— И как бих им обяснила това?… Чарли, обещах на дядо си. Той е стар човек. Ударът би бил прекалено силен за него.

— Не мога да се боря с това, Од. Мъжете на моята възраст не умират от удар. — Той я погледна с горчивина. Изведнъж изпита чувство на бурна ревност към един осемдесет и една годишен старец. — Или даже от скръб. Завиждам му заради твоята лоялност.

— Ти също имаш моята лоялност. — Тя му говореше много нежно. — И моето сърце.

— Тогава помисли. Можеш да ми кажеш в Истанбул.

— Чарли… — Но тя само го погледна. Нямаше защо да се измъчват за това, което не можеха да имат. А тя не можеше да има пътуване до Китай с него.

Напомняше си го десетки пъти, когато си легна тази вечер. Но можеше да има един кратък момент в Истанбул… два дни… една нощ, а след това трябваше отново да тръгне обратно за вкъщи… трябваше… трябваше, казваше си тя и си го повтаряше, докато се унасяше в сън… но през цялата нощ сънува Чарлз. Сънуваше, че го търси и че никъде не може да го намери. Събуди се посред нощ обляна в сълзи, обзета от паника и се притисна към него разплакана, страхуваше се да обясни колко отчаяна я правеше мисълта да се раздели с него поради страх, че, ако му кажеше, той никога нямаше да я пусне. В ума й нямаше съмнение.

Тя трябваше да замине.