Даниел Стийл
Жажда (33)

33.

Цяла Англия оплака абдикацията на Едуърд Осми. Мястото му беше заето от брат му, с една година по-младият Джордж Шести. Той не представляваше такава романтична фигура като Едуърд, който се беше отказал от всичко заради жената, която обича. Одри винаги го защитаваше пред приятелите си, а Чарли се шегуваше, като й казваше, че Уоли й харесва, само защото е американка. Но в постъпката на Едуърд имаше нещо дълбоко вълнуващо, което трогваше и двамата. Той беше пожелал да се откаже от всичко заради любовта, а това означаваше много нещо за Чарли и Одри.

Шарлот продължаваше да прави живота им труден, но след година и половина това вече не ги вълнуваше особено много. Бяха започнали да възприемат ограниченията като факт от живота, а Одри беше твърде много заета с работата си на фотограф, за да се тревожи чак толкова много. Чарли я насърчаваше непрестанно и тя даже откри изложба в една галерия, където представи няколко чудни черно-бели снимки, които беше правила през годините — някои от тях абстрактни, някои портрети, даже нейната снимка на мадам Сун Ят Сен и няколко прекрасни фотографии на Моли.

Чарли беше страшно горд и работите на единия и на другия чудесно се комбинираха. Шарлот направо побесня, когато той заяви, че единственият фотограф, с който щеше вече да работи, е Одри. И нищо не можеше да го спре. В договора беше изрично упоменато правото му да избира фотограф, а изборът сега беше очевиден.

— Все още продължаваш здраво да се държиш за нея, а, Чарлз? — В гласа на Шарлот прозвуча горчивина, когато един ден разговаряха в офиса. Беше се отбил, за да се види с баща й и не беше успял да й избяга.

— Много прилича на начина, по който ти здраво се държиш за мен. Би могла да използваш това сравнение.

Сега вече винаги, когато я виждаше, в очите му лумваше гняв. Много повече от Одри го възмущаваше фактът, че Шарлот не се съгласяваше да му даде развод. Одри беше относително доволна от ситуацията, но Чарли държеше да има бебе и отказваше дори да обсъжда въпроса, докато не се оженеше за Одри.

— Все още ли отказваш да бъдеш разумна, Шарлот?

Този спор беше дежурен и той просто не можеше да разбере защо тя не се откажеше. Това за него беше напълно безсмислено и винаги се опитваше да разбере какво стои зад поведението й. Никакви обяснения или предположения не го задоволяваха. С отговора разполагаше само тази жена.

— Никога няма да се съглася на развод, Чарлз. — Тя го погледна хладно и се запъти към вратата. — Губиш си времето с нея.

— Ти си тази, която си губи времето. — Той стана от мястото си сякаш имаше намерение да я приближи и да се опита да й налее малко разум, но тя само вдигна рамене и бързо затвори след себе си.

Всеки път, когато помислеше за това, той побесняваше и още повече побесня, когато сестрата на Одри, Анабел, й писа, че ще се омъжва.

Омъжи се в Рено по Великден. Новият й мъж беше професионален комарджия.

— Бриджор — както се изрази тя по-деликатно. Но за Чарлз това прозвуча безнадеждно и му беше крайно неприятно, че тя беше свободна да се омъжи за всекиго, когото си избереше, докато той и Одри продължаваха да бъдат препънати от Шарлот.

Анабел и новият й съпруг пристигнаха през лятото в Лондон и Чарлз беше шокиран силно, когато я видя. Не можеше да си представи жена толкова по-различна от Одри. Беше се повредила даже още повече за времето след последната й среща с Одри. Непрекъснато хленчеше, носеше шокиращо скъпи рокли и големи скъпоценни камъни, повечето от които според Чарлз бяха фалшиви, въпреки че не искаше да го каже на Одри. Одри явно се чувстваше крайно неудобно с нея и Чарлз много пъти я виждаше как се взира в сестра си, като че ли се опитваше да разбере коя е. Повече приличаха на непознати, отколкото на сестри. Беше истинско облекчение, когато й видяха гърба, въпреки че тя беше успяла преди заминаването си да пусне няколко отровни стрели. Попита Одри дали смята да живее с Чарлз вечно или това е само мимолетен каприз.

— Той чака развода си. — Погледът на Одри беше спокоен, но очите й издаваха болката, причинена от начина, по който сестра й се беше изразила.

— Не си ли чувала за такива неща? — Тя изпускаше лениво синкави кръгчета дим и гледаше по такъв начин към Одри, като че ли тя беше обикновена курва, а Анабел високопоставена дама.

— В този случай това е истина.

— Е, няма защо да кротуваш прекалено дълго, мила. Сигурно е, че не подмладяваш. — Одри я погледна с уморени очи. Беше й мъчно, че вижда каква беше станала Анабел. Сега тя изглеждаше много примитивна, като че ли беше живяла в неподходяща компания прекалено дълго време. Беше очевидно и това, че пие много. Когато не се оплакваше, се проявяваше като празноглава и лекомислена, а смехът й беше нетърпимо силен.

Заминаването й предизвика облекчение, въпреки че Чарли знаеше, че в първия момент Одри е депресирана. Не че Анабел й липсваше, тя скърбеше за това, в което се беше превърнала.

— Като че ли никога не съм я познавала… Напълно чужда… — Тя погледна Чарли с натъжени очи. — Аз я отгледах, а виж я на какво прилича. — Приличаше на евтина проститутка и двамата го знаеха, а забавното беше това, че Анабел беше намекнала, че Одри е курва, защото живее с Чарли. — Не мисля, че този брак ще просъществува. — И двамата бяха на мнение, че съпругът е ужасен. Одри даже не го беше представила на Вай и Джеймз. Беше я срам. — Даже нямам чувството, че нещо вече ме обвързва със Сан Франциско.

Чарли не знаеше какво да мисли по този въпрос и Одри го знаеше. Въпреки всичко й се повдигаше при мисълта, че те живеят в къщата на дядо й. Мъжът с неговите дебели вонящи пури и грозния диамант на малкия си пръст. Дядо й би получил удар, ако го видеше. И тя се смееше до сълзи и се смееше все по-силно и по-силно, като си мислеше за това, какво ли би казал дядо й. Тези мисли и представи я ободряваха.

Тя се сети за дядо си и когато Франклин Рузвелт победи Алфред Ландън и отново встъпи в длъжност. Сърцето й се стопли при спомена за безкрайните им спорове. Политиката беше най-голямата страст, която двамата споделяха. Сега обсъжданията на същите въпроси с Чарли я забавляваха приятно. Те подробно коментираха събитието, когато Япония нападна Китай това лято, този път превземайки по-голямата част от страната след сражения, които продължиха една година и отнеха живота на хиляди цивилни. Пекин и Tientsin попаднаха в японски ръце, а при превземането на Нанкин загинаха двеста хиляди цивилни. Одри на часа си спомни за дните, които заедно с Чарли бяха прекарали там. Сега сърцето й се късаше при мисълта, че всичко това е унищожено. Комунисти и националисти обединиха сили, за да се сражават срещу японците и тя отново се зарадва, че беше взела със себе си Мей Ли. Както изглеждаше, Харбин вече беше значително по-спокойно място, но останалата част от страната се опустошаваше от японците и Одри съвсем не можеше да си представи, че животът би бил лек за Моли. Надяваше се, че Шин Ю и останалите са добре и се чудеше дали монахините щяха да ги отведат във Франция, но, разбира се, се съмняваше в това. Те бяха упорито племе и най-вероятно щяха да останат, както бяха останали и преди.

През същото това лято през юли тридесет и седма немците откриха лагера „Бухенвалд“ за затворници и неприемливи личности. По същото време евреите бяха отстранени от търговията и индустрията. Сега им се забраняваше да посещават паркове, да присъстват на обществени събития, места за развлечения като театри, музеи и библиотеки. Бяха им отказани всички обществени заведения, даже и курортите. А след шестнадесети юли всички евреи трябваше да носят зашити върху дрехите си жълти звезди, така че да могат да бъдат различавани от останалите хора. Така те трябваше отново да се сетят за Уши и Карл и Одри не спираше да си задава въпроса в какво ли положение се намираше тя сега, дали поне малко е доволна в нейния метох. Смъртта на Карл беше по него време сближила Одри и Чарлз още повече и имаше за тях особено значение. Вече никога повече нямаше да чуят думата евреин по същия начин. Винаги щяха да се сещат за Карл и всеки нов декрет в Германия, за който научаваха, като че ли беше насочен към неговата памет, а косвено и към тях самите. Беше трудно да се повярва, че вече две години той не беше между живите. Времето беше напреднало много бързо и светът се гърчеше в мъките на едно трудно време, което като че ли ставаше още по-трудно, и никой не можеше вече да разбере значението му. През декември италианците и немците се оттеглиха от Обществото на народите, което също представляваше злокобен знак.

Одри и Чарли бяха даже още по-шокирани, когато през март тридесет и осма Хитлер глътна Австрия, твърдейки, че живеещите там немци искат анексия. Това изведнъж отново събуди спомена за Уши и Одри се разтревожи силно за съдбата на монахините в нейния метох. Не можеше да не мисли за монахините, които бяха убити в Харбин, а и вече знаеше, че хитлеристите са безжалостни. В тези дни като че ли всичко вреше и кипеше и единственото стабилно нещо, в което вярваха, беше връзката помежду им.

Изумителна беше мисълта, че в края на годината те вече бяха живели заедно три години. Вай и Джеймз устроиха вечерно парти за неофициално отпразнуване на тяхната годишнина, а след това всички танцуваха самба и конга и слушаха плочите на Бени Гудмън. А когато се прибраха в четири сутринта, Одри каза, че не може да се сети за нищо друго, което да й трябва. Беше на тридесет и една години и никога не беше така силно влюбена в Чарли.

Липсваше й само свое дете, но това си оставаше невъзможно заради Шарлот и двамата отдаваха цялата си любов на малката Моли.

Но следващата година беше тази, която уплаши всички. След Мюнхенското споразумение всички си бяха казали, че нищо не може да се влоши и хората в Европа си даваха вид, че не ги смущава нищо. Изведнъж всички онези, които можеха да си позволят това, се заеха да купуват най-луксозни неща, невероятни коли, да дават гала балове и да носят несравними скъпоценности и кожени палта, като че ли нищо лошо не можеше да се случи и като че ли това беше обезпечено като резултат от тяхното принудително веселие. Но страховете не отминаваха, бяха заровени, но живи, а грозотата продължаваше да цари, подобно на чудовище, което никой не можеше да спре. И наистина не можеше. Хитлер продължаваше да напредва все повече. Испанската гражданска война също завърши с огромни загуби на човешки живот. Мъртвите в Испания бяха над един милион и страната беше непоправимо осакатена. Когато човек се ослушаше, той чуваше военни барабани.

Германия окупира Бохемия и Моравия и сключи пакт за ненападение с Русия, след който пакт Германия и Русия ставаха двойно по-опасни. На първи септември войските на Хитлер атакуваха Полша пред очите на смаяния и задържал дъха си свят.

Два дни по-късно, на трети септември, Британия обяви война на Германия, а Чърчил стана първи лорд на адмиралтейството. Сега, когато бушуваше огънят на войната, всички погледи бяха обърнати към него.

Започваше нещо страшно. За две седмици немските подводници бяха потопили „Атиния“ и „Кърейджъс“. Одри и Чарлз слушаха новините в кухнята. Имаха чувството, че светът около тях е обезумял. Чарли се питаше дали не трябваше Одри да се върне в Америка. Европа вече не изглеждаше старото безопасно място. Повечето американци бързаха да се приберат, колкото може по-бързо. Американският посланик правеше опити да осигури транспорта на всички и Чарли я попита дали не иска да се присъедини към тях.

Тя му се усмихна и му наля още една чаша чай, преди да отговори. Вдигна очи към него и с тихата сила, която той беше виждал много пъти и преди, му каза:

— Аз съм си вкъщи, Чарли.

— Говоря сериозно. Ако искаш, мога да те изпратя. Моли и теб. Сега се купуват билети за всички американци и може би времето е много подходящо да заминеш. Един бог знае какво ще се случи по-нататък, след като този луд човек се е развихрил. — Разбира се, той имаше предвид Хитлер.

— Оставам тук. С теб. — Тя изговори думите много тихо и той взе ръката й в своята. Обичаха се от шест години… Бяха изминали почти шест години от времето, когато пресичаха Азия с влак. И бяха изминали дълъг, дълъг път един до друг. Вече даже й беше все едно дали той ще се ожени за нея или дали щяха да имат свои собствени деца. Стигаха й Моли и мъжът, когото обичаше. Лондонското общество ги приемаше и за всички те бяха госпожа Дрискол и господин Паркър-Скот. Нямаше никакво преструване и опит да бъдат представени като нещо друго, различно от това, което бяха. Положението задоволяваше всички и тя нямаше намерение да се лишава от него, не и след всички тези шест години или заради войната. А ако Лондон бъдеше обхванат от пламъци, предизвикани от ръката на Хитлер, тя щеше да остане до Чарлз до горчивия край. Каза му го всичко това, в една спокойна реч пред смаяния му поглед. Тази жена имаше дълбочина и огън, за които той понякога забравяше. Те просто се прикриваха от спокойната й уверена външност.

— Предполагам, че нещата сами ще се оправят. — Но той беше много радостен от решението й да остане при него, въпреки че вече беше включил името си в един списък на доброволци, също както и Джеймз.

Джеймз много искаше да бъде пилот, въпреки че Чарлз много повече биваше привлечен от разузнаването и точно така беше заявил в Министерството на вътрешните работи. Той имаше отлично прикритие като журналист и му казаха, че ще поддържат контакт. Смяташе, че го проучват и след време ще го потърсят.

Точно така и стана. В деня на падането на Варшава. Това беше трагедия, която ги развълнува, а всички в Европа бяха паднали духом.

Два дни по-късно Полша беше разделена между Русия и Германия, както се накъсва труп парче по парче от два вълка и Одри направо се разболяваше всеки път, когато чуеше някакви новини по радиото и ужасни истории за храбри хора, загинали в гетото. Тя занимаваше Чарлз непрекъснато с тези теми, а той изпита облекчение, когато най-после го потърсиха от министерството. Сега поне можеше да направи нещо или така мислеше. Бяха обещали да го потърсят наскоро.

Преди да установят контакта с него, Британия изпрати във Франция сто петдесет и осем хиляди войници, които да защитят съюзниците си. Чарли копнееше да бъде един от тези войници. Но минаха още два месеца, докато най-после беше потърсен от министерството и беше назначен като официален военен кореспондент, което означаваше, че ще бъде свободен да се появи във всеки от театрите на военни действия и да чака задачите си.

Но той страшно много завиждаше на Джеймз, вече назначен в Кралските военновъздушни сили, а Вайълет се беше записала доброволка като шофьор на камион на Червения кръст.

Изглеждаше, че това й доставя голяма радост и винаги, когато Одри я виждаше, тя беше ужасно заета. Нямаше вече и помен от някогашната лейди Вай, която ходеше на покупки с приятелки, която си играеше с децата и сервираше следобеден чай в библиотеката. Понякога Одри се чувстваше самотна без нея. Но запълваше времето си с фотография. Сега като че ли имаше много повече работа, а Чарли губеше търпението си в очакване да бъде призован.

Едва на следващия юли го потърсиха от Министерството на вътрешните работи. Дания и Норвегия бяха паднали три месеца преди това, Холандия ги последва месец след това, Белгия също. А Париж беше паднал само две седмици преди неговото повикване.

Дотогава той отразяваше военните новини от Лондон, като от време на време прескачаше до Холандия и Белгия и даже Париж до падането им. Но това бяха кратки пътувания, а той копнееше да извърши нещо по-вълнуващо. Беше се оплаквал за това на Одри неведнъж, а тя му казваше да бъде търпелив. Той пишеше за важни вестници по света, като ги захранваше с информацията, която британците желаеха да огласят. Неведнъж се беше срещал с Чърчил и истински боготвореше ума на този велик човек, а Одри го уверяваше, че там, където си е, върши отлична работа, но знаеше, че той няма да бъде удовлетворен, ако седи на едно място безкрайно дълго, особено след като Джеймз беше в Кралските военновъздушни сили. Когато вечерта, след като се бяха обадили на Чарли, Одри видя лицето му, тя веднага разбра, че се беше случило нещо.

— Какво има, скъпи? — Погледна го подозрително при влизането му.

— Нищо особено. Как премина денят ти?

— Чудесно. — Тя му показа снимките, които беше проявила следобеда, докато Моли си играеше навън с детето на съседката. Поговориха си за незначителни неща известно време и накрая тя го погледна със сдържана, тъжна, многозначителна усмивка. — Кога ще ми кажеш новината, която не ми харесва, Чарлз?

— Какво те кара да мислиш такова нещо, Од?

Но при въпроса й той изглеждаше виновен. Бедата беше в това, че тя го познаваше много добре. Беше виждала този угрижен израз в очите му. В известен смисъл той беше развълнуван от предложението им, а от друга страна не му беше никак приятно, че я оставя точно сега.

— Какво има, Чарлз? — Гласът й беше нежен, а очите така умоляващи, че той повече не беше в състояние да крие.

— Чу ли новините днес?

Тя поклати бавно глава. По изключение не беше включила радиото в тъмната си стаичка, докато работеше, може би защото се беше уморила от неприятните неща, които непрекъснато научаваше. А сега беше пропуснала нещо.

— Какво се е случило? — От ден на ден всичко ставаше все по-потискащо, а за нея най-потискащ беше фактът, че Съединените щати отказаха да бъдат замесени, като че ли войната в Европа все още можеше да бъде игнорирана. Американците се правеха на щрауси и тя винаги изпадаше в бяс, когато помисляше за това. Вече се срамуваше да признае, че е американка. Искаше Щатите да запретнат ръкави и да се притекат на помощ на всички, които отчаяно се нуждаеха от нея. Но тя само погледна Чарлз със страх в очите си. — Какво се е случило?

— Днес потопихме френския флот в Оран.

— Това е в Алжир, нали? — Той кимна. — Защо?

— Защото те вече не са наши съюзници. В ръцете на немците са, Од, и ние не искахме немците да сложат ръка на техните кораби. Това беше ужасна загуба. Ние, разбира се, не признахме това. Новината просто гласеше, че корабите са били потопени. Но ние наистина нямахме избор.

— Загинали ли са много хора? — Беше толкова уморена от това да слуша едни и същи неща, хиляди тук, хиляди там… и хора като Карл… и онези, които бяха загинали във Варшава през тридесет и девета.

— Около хиляда. — Очите им се срещнаха и погледите им се задържаха дълго време. — Искат да отида там, Од.

— В Алжир? — Тя почувства, че нещо в стомаха й се преобръща.

— За да пиша за потъването на флота при Оран, а след това ще продължа за Кайро, защото сега там започват да стават разни неща.

В действителност още нищо не беше станало, но Мусолини преди шест дни се беше заканил да нахлуе в Египет и британците искаха да имат на това място повече кореспонденти или поне искаха той да бъде там, но той изведнъж се почувства ужасно, когато видя израза върху лицето на Одри.

— Не ме гледай така, Од.

Очите й се изпълниха със сълзи и тя му обърна гръб. И така, значи това беше то, да бъдеш въвлечен, си помисли тя. Може би в края на краищата Съединените щати бяха прави, като не искаха да вкарват хората си в този ужас. Той стоеше зад нея. Беше сложил ръце на раменете й. Обърна я бавно отново с лице към себе си.

— Няма да отсъствам много дълго.

— Нали това искаше? — Откакто беше обявена войната, той беше говорил непрекъснато, че иска да направи нещо подобно, но сега изведнъж всичко това й се стори толкова различно… сега, когато ставаше дума за Чарлз… Тя се почувства почти физически болна при мисълта за опасността, в която щеше да се окаже. — Кога ще се върнеш?

— Още не знам. Ще зависи от това какво ще се случи, когато съм там. Да си военен кореспондент не е същото, като да си пехотинец. Идваш и си отиваш и не е опасно…

Тя побърза да го прекъсне, очите й бяха пълни с болка.

— Можеш да бъдеш убит също като всеки друг. Да те вземат дяволите, защо да не можеш да правиш нещо разумно тук, в родината си!

— Какво например? — Въпреки желанието си той извиси глас над нейния. — Да плета? По дяволите, Одри, аз трябва да замина там и да направя това, което се иска от мен. Виж Джеймз. Той бомбардира от шест месеца немците.

— Добре, браво на него! Но ако го убият, докато се перчи, Вай и децата няма да спечелят нищо.

Сега вече тя плачеше и той я притегли към себе си. Имаше причини, поради които тя се чувстваше така, но не можеше да му ги каже. Нямаше да е честно спрямо него. Само преди два дни бе открила, че е бременна. И беше чакала подходящото време, за да му съобщи новината.

— Ще се върна, Одри, обещавам ти… В Кайро ще бъда в пълна безопасност…

И тогава неочаквано тя се засмя през сълзи и се отдръпна, за да го погледне по-добре.

— Това глупаво място! Виж какво се случи последния път, когато беше там!

Той също се засмя, тъй като знаеше какво тя има предвид.

— Обещавам да не се женя пак. Давам ти думата си. — Той вдигна ръка като знак, че полага клетва, а тя притисна дланта си срещу неговата.

— Толкова много те обичам! Закълни ми се, че ще се пазиш, каквото и да се случи, иначе ще дойда, за да се погрижа за тебе лично.

— Вярвам, че можеш да го направиш.

Той имаше вид на човек, който се забавлява, но не и тя. Без него й предстоеше да носи тежко бреме.

— Не ме е страх да те последвам, така че недей забравя това, момчето ми. — Погледът й говореше красноречиво за това, че е много сериозна във всяка своя дума.

— Няма да забравя нищо. — Но по-късно тази нощ никой от двамата не мислеше за друго, освен за тялото на другия, когато за последен път се отдадоха на плътски радости.

Заминаваше на следващия ден. Не бяха му дали много време, но и това го удовлетворяваше. При заминаването си й каза, че не мисли, че ще отсъства повече от месец-два, а тя обеща да се грижи за себе си и за Моли и да му пише всеки ден. Щеше да бъде в хотел „Шепърд“ и вече беше научил, че там предлагат всички възможни удобства, но не й каза това, когато й махна за последен път и изчезна в джипа, който бяха изпратили, за да го вземе в ранните часове на деня. Трябваше да хване военен самолет след малко повече от час и докато джипът го отнасяше надалече, той се молеше Одри и Моли да бъдат добре. Вече бяха прекарали повече от една нощ в най-близкото до къщата скривалище и изглеждаше, че всички бяха доста добре свикнали с това, но все пак не беше приятен живот и той се безпокоеше за тях винаги, когато отсъстваше. Сега му предстоеше да се безпокои даже повече, но поне щеше да бъде зает в Оран, а след това и в Кайро.

След излизането му Одри остана права, потънала в мисли в тяхната всекидневна, с празен поглед в очите и с мисли за тяхното бебе.

Чудеше се дали трябваше да му каже преди тръгването му, но нямаше да е честно спрямо него. Помисли си за иронията на лъжата на Шарлот, към която беше прибегнала, за да го принуди да се ожени за нея… а сега, когато ставаше дума за нещо истинско, Одри не му каза нищо. И тогава изведнъж паника обзе душата й. Ами ако го убият… ами ако… Тя почувства как ужасът се насъбира в гърлото й и почти я задуши. Трябваше да изминат няколко часа, за да се успокои. Все още се чувстваше разтърсена и съсипана, когато вечерта отиде на вечеря при Вайълет. Взе Моли със себе си, защото не можеше да се довери на никого в случай, че се наложеше да се ходи в скривалището.

Децата играеха на горния етаж, когато Одри погледна лейди Вай.

— Как понасяш това? — Очите на Одри изглеждаха по-различно отпреди. По-сънливи и по-тревожни. Тя все още беше само в началото. Беше толкова развълнувана, когато разбра за първи път. Поиска й се да се затича до вкъщи и да каже на Чарлз, но реши да изчака подходящ момент. Не й се щеше да го тревожи. А сега…

— Да понасям какво! — Лейди Вай й се усмихна. — Въздушните нападения? Предполагам, че човек свиква с тях.

Децата положително свикваха. Те продължаваха игрите си в скривалището въпреки бомбите, като че ли вече им бяха свикнали. Когато ги наблюдаваше, Одри винаги чувстваше загуба на сили. Това беше толкова неприемливо за едно детство, и още по-лошо, защото всички бяха свикнали с всичко това.

Тя поклати глава срещу Вай.

— Не въздушните нападения… безпокойството… Не чувстваш ли, че подлудяваш, когато се безпокоиш за него?

Този път Вайълет не се усмихна.

— Непрекъснато. Боя се, че няма момент, когато да не мисля за това. Но ние нямаме голям избор, нали, скъпа?

Погледите им се срещнаха. Очите на Одри бяха просълзени, беше ясно, че тя повече не издържаше. Трябваше да каже на някого, а когато Вай я приближи и я прегърна, тя погледна скръбно приятелката си.

— О, Вай… ще имам дете… а Чарли не знае… Исках да му кажа, преди да тръгне, но не посмях да го… — Сега тя вече плачеше. — И какво ще стане, ако…

— Престани! — Вайълет стисна силно раменете й, наполовина щастлива заради нея и наполовина нещастна. Беше нещо ужасно да си бременна и сама. Но тя знаеше колко силно Чарлз искаше дете и й се усмихна.

— Това е чудесна новина, Од! Сега трябва много да се грижиш за себе си. Яж, колкото ти е необходимо, въпреки дажбите, и почивай максимално!

И двете си помислиха за въздушните нападения всяка нощ. Одри й се усмихна.

— Мислиш ли, че е трябвало да му кажа преди тръгването му?

Лейди Вай поклати глава.

— Постъпила си правилно. Той би бил почти луд от безпокойство за теб и не би обръщал достатъчно внимание на работата си там. Аз постъпвам по същия начин с Джеймз. Просто му казвам, че сме много добре, така че, когато е в самолета, да може да се концентрира върху това, което прави, и да си дойде вкъщи колкото може по-бързо. Точно в този момент хората на бойното поле не могат да си позволят риска да мислят за други неща.

Това би могло да им коства живота, но тя не го спомена на приятелката си. Двете жени бъбриха дълго време и Одри почувства облекчение, след като й се бе доверила. А Вайълет не беше изненадана от новината за бременността й. Учудваше я само, че това не се беше случило много отдавна. Чудеше се дали сега Чарли щеше отново да окаже натиск върху Шарлот. Вайълет не беше разполагала с възможност да му каже каквото и да е преди заминаването му, но беше научила някои доста странни клюки за нея. Само че не искаше да разстройва Одри.

Пожелаваха си лека нощ, докато Моли лежеше заспала в ръцете на Одри, когато се чу воят на сирените. Вайълет трябваше да изтича и да доведе Александра и Джеймз и да вдигне на крак прислугата, след което всички забързаха заедно към скривалището, като Вайълет не пускаше ръката на Одри. Боеше се, че тя би могла да падне върху нестабилните камъни, а сега това беше важно. Изведнъж и двете почувстваха, че бебето беше символ на самия живот и че беше важно да се защити това неродено, за което само те двете знаеха.

В скривалището Одри й се усмихна.

— Радвам се, че ти казах, Вай.

— Аз също. — Тя се усмихна и докато наоколо падаха бомби, двете жени се държаха за ръце.