Даниел Стийл
Жажда (2)

2.

Сутринта на двадесет и първи юли Одри стоеше в предния салон на долния етаж, поглеждаше си часовника и почти инстинктивно очакваше да чуе ударите на големия часовник в трапезарията, които да съобщят точния час. Колата беше готова навън и тя предполагаше, че гостите вече ги очакват в църквата. Дядо й потропваше с бастуна си до нея и тя можеше да почувства как слугите надничат към тях от всички посоки на къщата, нетърпеливи да видят появата на Анабел, която трябваше да слезе по стълбите. И това очакване си струваше, както стана ясно, когато тя се спусна плавно надолу, подобна на видение в бял облак. Приличаше на приказна принцеса или много млада кралица, тъй като малките й крака, обути в пантофки от кремав сатен, почти не докосваха земята, косата й беше като изпредено злато в короната от старинна дантела и малки перли, крехката й талия бе като че изваяна от нежна слонова кост, а очите й излъчваха жива радост. Тя беше най-хубавото момиче, което Одри беше виждала някога и докато я наблюдаваше, се усмихваше с топло чувство.

— Изглеждаш чудесно, Ани! — Думите бяха твърде прости, но Одри не можа да се досети за други. Оказа се, че безкрайните проби си струваха неприятностите. Роклята й подхождаше идеално.

Одри носеше коприна с цвят на праскова и старинна бежова дантела, а шаферките бяха в същите цветове, но в по-блед нюанс. Одри изглеждаше необичайно красива в тези топли цветове с нейната тъмночервеникава коса. Тя караше да изпъкне кремавият цвят на кожата й и когато Анабел отвърна на усмивката на сестра си, сините й очи затанцуваха.

— Знаеш ли, ти си прекрасна, Од… — Тя никога не мислеше за нея по този начин, но беше… тя наистина беше. Тези думи я изненадаха силно. Рядко се случваше да мисли сериозно за Одри. Тя винаги присъстваше и сега, и в миналото.

Одри я погледна щастлива, доволна от резултата на неколкомесечния си труд, от всичките тези години на любов. Анабел беше израснала и постигнала образа, който трябваше да има, и сега й предстоеше да бъде съпруга на Харкърт и да прекара щастливо живота си в Бърлингейм. За това беше подходяща и това искаше да направи. Щеше да бъде хубава малка съпруга и сега щеше да се уреди… уреди… Думата прозвуча като ехо в главата на Одри и тя почувства тръпка студ. Винаги беше мразила тази дума… уреди. За нея това беше равно на смърт.

— Щастлива ли си, Ани? — Тя се загледа в очите на сестра си. От толкова години вече се грижеше за нея… грижеше се да излиза топло облечена… да има до себе си любимата кукла, когато си лягаше вечер… и да няма кошмари… да не е никога сама… приятелите й да бъдат винаги мили и любезни с нея… да ходи на предпочитаното от нея училище… По този въпрос Одри беше водила истински войни с дядо си. Не беше искала да бъде в пансиона на Кетрин Брансън на другия бряг на залива, беше искала да ходи в училището на мис Хамлин и тя беше… Одри се беше погрижила за всичко, за всичко до ден-днешен, за последната подробност от великолепната рокля. И сега искаше тя да бъде щастлива. Винаги й го беше пожелавала… прекалено много, може би… беше я разглезила за всичките тези години, може би повече, отколкото щяха да я разглезят мама и татко, но тя винаги беше такова малко момиченце. И продължаваше да е, даже сега. Одри внимателно оглеждаше лицето й, като искаше да бъде сигурна, че Ани е убедена, че постъпва правилно. — Обичаш го, нали?

Смехът на Анабел прокънтя като малка сребърна камбанка в предния салон, където тя стоеше, забулена в белия си воал, и се оглеждаше в окаченото там голямо огледало. Беше очарована от гледката… Не беше виждала нищо по-хубаво от роклята си и сега, когато отговори на сестра си, гласът й прозвуча неопределено.

— Разбира се, че го обичам, Од… повече от всичко…

— Сигурна ли си? — За Одри това беше такава огромна стъпка и това беше точно така, но Ани даже не изглеждаше уплашена, а само развълнувана.

— Хмм?… — Тя си оправяше воала, а през това време дядо й се движеше надолу по стълбите на път за колата, подпрян върху ръката на икономката.

— Ани?… — Докато я гледаше, Одри почувства нервен спазъм в стомаха си. Ами ако… ако не постъпваше правилно! Беше ли тя самата подтикнала Анабел към тази стъпка? Или някой друг с настояването, че това е подходящата партия за нея? И какво значение имаше това? Тя самата не би могла да се повлияе от такова нещо, но Анабел…

Анабел се обърна към нея с ослепителна усмивка и за миг Одри почувства облекчение.

— Много се безпокоиш, Од… това е най-щастливият ден в живота ми. — За кратко погледите им се срещнаха и се задържаха. Наистина изглеждаше щастлива, Одри трябваше да го признае.

Но дали достатъчно щастлива? И тогава изведнъж тя се усмихна. Анабел имаше право. Наистина се безпокоеше много. Може би само изглеждаше, че тази стъпка е невероятно голяма. Чудеше се защо Анабел не беше уплашена, но беше ясно, че не е, когато тя протегна ръка и улови ръката на сестра си в своята, стегната в кремавата ръкавица от ярешка кожа. И сега вече погледът й беше сериозен.

— Ще ми липсваш, Од… — Одри също беше мислила за това. Отсъствието й щеше да бъде толкова странно. Цели четиринадесет години се беше грижила за нея като за собствено дете, а сега щеше да замине. Чувстваше се повече като майка на младоженката, отколкото шаферка, когато двете се застояха в продължение на един последен момент в предния салон. Отвън се чуваше шумът от колата.

— Разбираш, че Бърлингейм не е много далеч. — Но все пак очите й се напълниха със сълзи, когато тя протегна ръце и прегърна нежно Анабел, като внимаваше да не й смачка воала. — Обичам те, Ани… Надявам се, че ще бъдеш щастлива с Харкърт.

Анабел само се усмихна още веднъж, отдръпна се и тръгна към предната врата, като прошепна над рамото си:

— Разбира се, че ще бъда.

Прозвуча клаксонът на ролс-ройса на дядо им, който кипеше от недоволство, докато Анабел нагласяваше в колата огромната си рокля. Тя ги покриваше всичките и едва ли оставаше достатъчно свободно място за тримата.

— Да не мислиш, че цял ден ще чакат в църквата? — Дядо й почти излая думите, като стискаше здраво бастуна в ръцете си. Но от погледа му личеше, че беше трогнат от крайно привлекателния й вид. Тя му напомняше твърде много за една булка, която беше видял преди двадесет и шест години. Беше даже по-хубава от това дете… момичето, което се беше омъжило за сина му Роулънд… беше странно колко много Анабел прилича на нея.

Като стоеше в църквата до Одри и следеше как Анабел се врича и отправя щастлив поглед към Харкърт, той имаше чувството, че е пропътувал огромно разстояние назад във времето. Одри следеше церемонията и по лицето й бавно се стичаха сълзи. Почувства, че очите й отново се замрежват, когато дядо й поведе Анабел в бавен грациозен валс малко по-късно. Беше трудно човек да си спомни, че той нормално се движеше с бастун и изглеждаше да е забравил и това, когато я водеше елегантно, и накрая я остави при съпруга й. За момент изглеждаше като загубен, но само за момент, а след това се отдалечи бавно, придобил изведнъж много старчески вид.

Одри докосна рамото му.

— Може ли този танц да е за мен, господин Дрискол? — Одри изглеждаше висока почти колкото него, когато очите им се срещнаха, и той се усмихна. В разменените погледи явно личеше взаимната обич. Този ден съдържаше някаква горчивина, като че ли изчезването на Анабел ги обвързваше още по-силно един към друг, и те съзнаваха това.

След няколко завъртвания на дансинга тя го придружи до едно кресло, без да му дава възможност да се чувства стар и болен. Каза му, че й се налага да се погрижи за някои неща и както обикновено, се справи отлично. Всички коментираха и казваха колко е хубав приемът и когато най-после Анабел беше излязла под истински душ от розови листенца и ориз, в бял вълнен костюм, Одри изглеждаше много доволна. Ръкуваха се с останалите гости и тя се прибра вкъщи заедно с дядо си.

Като че ли бяха минали години след напускането на къщата тази сутрин, и когато седяха пред камината в библиотеката, Одри се чувстваше изтощена. Гъстата мъгла се стелеше неумолимо и те се вслушваха в далечните сирени, които се чуват при мъгла.

— Беше хубаво, нали, дядо? — Тя с голям труд успя да задържи прозявката си, докато отпиваше от малката чаша с шери, която той й беше налял. Останалите гости бяха консумирали гигантски количества шампанско от личните му запаси, които бяха дискретно отнесени в хотела, но тя всъщност беше пила много малко и сега шерито я отпусна. Вглеждаше се втренчено в пространството и си мислеше за сватбата на сестра си… малкото момиченце, за което беше полагала грижи през всичките тези години, което сега изведнъж си беше отишло. Тази вечер тя и Харкърт щяха да бъдат в един апартамент в „Марк Хопкинз“, а сутринта им предстоеше да вземат влака за Ню Йорк, където щяха да се качат на „Ile de France“ на път за Европа.

Одри беше обещала да ги изпрати на гарата и като мислеше за това, изпитваше остро чувство на завист, не за това, което щяха да споделят един с друг, а за пътешествието, което щяха да предприемат. Тя самата не би запланувала такъв маршрут, но изведнъж разбра, че им завижда за бягството. И с чувство на внезапно осъзната вина, тя отправи бърз поглед към дядо си, като че ли поради страх, че той би могъл да отгатне мислите й. Нетърпеливото желание за измъкване изглеждаше непочтено, но имаше случаи, когато желанието й да види нещо ново я завладяваше неотразимо. Имаше случаи, когато изпълнените с мечти нощи, прекарани в прелистване на страниците на албумите на баща й, не бяха достатъчни… тя искаше още… искаше да бъде някой от хората на снимките от тези вехнещи страници.

— Някой ден наскоро трябва да предприемем заедно едно пътуване. — Думите изскочиха от нея, преди да успее да ги задържи и дядо й я погледна сепнат.

— Пътуване? Къде? — Бяха мислили да посетят езерото Тахоу през август. Винаги правеха така. Но в миг той беше обхванат от подозрението, че тя мисли за нещо повече, и нещо от начина, по който се изрази, му напомни прекалено силно за Роулънд.

— До Европа, може би, както през двадесет и пета… или до Хавай… — И Ориента оттам, й се поиска да добави, но не се осмели.

— За какво ни е това? — Обзе го досада, но всъщност той изпитваше страх. Не обръщаше голямо внимание на загубата на Анабел, но мисълта, че би могъл да остане без Одри, го ужасяваше. Без нея животът нямаше да бъде същият, нямаше да бъде същият без компетентното й ръководство, острия ум, начина по който тя схващаше нещата, и чудните битки, в които бяха участвали от вече почти две десетилетия. — Много съм стар, за да обиколя половината свят.

— Тогава нека отидем в Ню Йорк. — Лицето й светна и за момент той почти изпита съжаление към нея. Не бяха много нещата, които тя можеше да върши на своя глава, и много от момичетата, с които беше ходила на училище, бяха отдавна омъжени. Повечето от тях имаха по две-три деца вече и съпрузи, които можеха да ги заведат където си поискат. Одри все още чакаше зад кулисите някакъв мъж, който, както вече изглеждаше, никога няма да се появи, и по някакъв особен начин Едуърд Дрискол се чувстваше виновен. Нямаше нищо чудно в това, че не беше намерила мъж. Беше прекалено много заета с къщата и със сестра си. Но сега поне нея вече я нямаше. Като гледаше приятното лице на Одри, копринената шапка, вече захвърлена настрана, и гъстата й с цвят на бренди коса, която се спускаше върху раменете й, той не изпита никакво съжаление. Беше дяволски симпатично момиче… чудно привлекателна жена, добави си той наум. — Че какво, защо пък не! — Тя го гледаше в очакване. Той беше забравил какво му беше казано, но тя явно изискваше отговор.

— Защо не какво? — Той изглеждаше еднакво объркан и ядосан и Одри разбра, че е уморен след дългия ден и че вероятно е пил малко повече шампанско, не че това би му навредило особено, а и сега пиеше коняк. Но съвсем не беше пиян и тя го гледаше с надежда.

— Защо да не отидем в Ню Йорк, дядо! Можем да отидем през септември, когато се върнем от езерото.

— За какво ни е? — Но той знаеше за какво. Някога е бил млад… имал е жена… но тя не беше чак толкова по скитането. Тази болест беше вселена в Роулънд, единствения им син, и един Бог знаеше откъде му беше дошъл този глад за пътуване и приключения. Вероятно той се съдържаше и в кръвта на Одри, си мислеше тъжно Едуърд Дрискол, но това нещо беше убило сина му и той искаше да предпази Одри. — Ню Йорк е страшно нездравословно място, прекалено пренаселено и е много далече. Ще се почувстваш по-добре, когато отидеш на езерото, Одри. Винаги е така. — Едуърд Дрискол погледна часовника си и се изправи с едва забележимо потреперване на коленете си. Денят за него не беше лек, макар че той едва ли беше готов да го признае. — Лягам си и е най-добре и ти да направиш същото, скъпа. Имаше дълъг ден с тази сватба. — Той я потупа по рамото, докато се движеха нагоре по стълбите, което беше необичаен жест за него.

Тази нощ той стоя прав до прозореца на спалнята си, като наблюдаваше светлината в нейните прозорци и се мъчеше да разбере какво прави тя и какво мисли. Би трепнал, ако я беше видял седнала пред тоалетната си масичка, загледана в пространството с перлите в ръка, замислена за пътуването, което искаше да предприеме и което включваше половин обиколка на света, и за снимките, които копнееше да направи.

Дядо й, тази къща, сестра й, сватбата, всичко беше забравено, докато Одри седеше и мечтаеше, и тогава, най-после, тя се отърси от мислите си, за да се върне в настоящето, стана, протегна се и се отправи в тоалетната стая, за да се съблече. Само няколко минути по-късно се плъзна между хладните чаршафи и затвори очи в усилие да не мисли за всичко онова, което трябваше да върши на следващия ден.

Беше обещала да се погрижи за всичко, отнасящо се до Анабел по време на отсъствието й… да наглежда новата къща… бояджиите… мебелите, които трябваше да пристигнат… сватбените подаръци, за които трябваше да се намери място… Както винаги, тя щеше да свърши всичко това… както винаги… вярната Одри… Унесе се в сън, като мислеше за Анабел и Харкърт… и за една къща на тропичен остров, когато дядо й й извика от далече: Върни се… върни се! Но тя отказа да се подчини.