Даниел Стийл
Жажда (6)

6.

Беше се изнизала още една идилична седмица, а Чарлз продължаваше да гостува на Вай и Джеймз. Все още продължаваха да лудуват в Антибите като деца. Четиримата ходеха навсякъде, въпреки че Одри и Чарлз успяваха всеки ден да остават насаме за известно време. Обикновено тя отиваше някъде да прави снимки, а Чарлз имаше грижата да я придружава. Изглеждаше, че от пристигането си те не правеха нищо друго, освен да се ровят в биографиите си и трудно можеше да се повярва, че не са се познавали от години.

Веднъж, когато тя фокусираше вниманието си върху една древна къща в малък планински град, той я погледна с възхищение. Вече беше видял проявените й снимки и знаеше колко е добра с малката „Лайка“, която носеше навсякъде със себе си и толкова често използваше.

— Бих искал някой ден да напиша книга заедно с теб, Од. Би ли те привлякло това?

Тя щракна още два пъти, а след това се обърна, за да му се усмихне, и го фотографира, както беше с изписана върху лицето си изненада.

— Сериозно ли говориш, Чарлз?

В дните, последвали пристигането му, тя беше разцъфтяла. Изведнъж беше започнала да изглежда по-женствена, по-отпусната, очите й също изглеждаха по нов начин. Вай не преставаше да говори за това винаги, когато беше насаме с Джеймз, и се чудеше дали от това ще излезе нещо, въпреки че Джеймз настояваше, че нищо не може да се очаква. Чарлз не ставаше за семеен живот. Самият той го беше казвал от доста години и един брак никога нямаше да се съвмести с кариерата му. Но беше очевидно, даже за Джеймз, че Чарлз беше безумно влюбен. Или до уши, според думите на Вай.

— Разбира се, че сериозно. Снимките ти са дяволски хубави. По-добри са от това, което пиша.

— Едва ли. — Тя се засмя на неговата скромност, приближи го и застана до него. — Готов ли си за обяд? — Бяха нагласили огромната кошница за пикник на Вай и Джеймз в колата и я отвориха в планината, където бяха обиколени от диви цветя, зад гърбовете им беше реката, а далече под тях Средиземно море. Гледката беше толкова живописна, че Одри се запита дали нейната вярна „Лайка“ ще може да обхване тази красота. Тя се протегна в тревата, подпряна на лакът, и се загледа в него с ябълка в ръката си и усмивка в очите си. — Много съм щастлива тук, Чарлз.

— Вече си? — Той изглеждаше доволен. — И защо мислиш, че е така? — Той се наведе и целуна връхчето на носа й. — Минавало ли ти е през ума, че аз също съм щастлив? По-щастлив от всякога за цял живот.

Тя грееше от щастие, когато той се наведе и я целуна по устните.

— Какво ще правиш, когато дойде време да се връщаш?

Тя вече беше започнала да се тревожи за това. Рано или късно идилията трябваше да свърши и това я плашеше. Плашеше и двамата.

— Кой ще реши това, Пепеляшке? Откъде можем да разберем, че е дошло времето за заминаване?

— Отплавам на четиринадесети септември. — Обратно по пътя, по който беше дошла… към отговорността… и дълга… и Анабел, която вече не се чувстваше добре поради бременността си. Последното й писмо беше зацапано от сълзите, които са падали върху листа, когато го е пишела, и Одри се чувстваше виновна за това, че се намираше тук, макар че всъщност престоят й беше не по-дълъг отколкото беше го планувала.

— Твърда ли е програмата?

— Не. — Тя въздъхна. — Но знаеш, че трябва да се върна.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Не, не знам.

Той се държеше не много сериозно, но искаше да провери доколко бяха силни намеренията й. От няколко дни го преследваше една мисъл и почти се страхуваше да я сподели с нея, защото не знаеше какво би казала тя. Но беше убеден, че ако успее да я накара да се съгласи, животът й никога вече нямаше да бъде същият… нито неговият живот.

— Чарлз… — Тя го гледаше умолително със скръб в очите си, която той досега не беше виждал. През по-голямата част от времето те се смееха и пиеха шампанско и ходеха по партита с Вайълет и Джеймз, но при тези малки екскурзии заедно имаха възможността да разкрият душите си един на друг и много често се възползваха от тази възможност.

— Защо си толкова тъжна, любов моя?

Лежеше до нея на тревата и топлината на тялото му почти я подлудяваше. Вълнуваха я чувства, за които не беше мечтала никога през целия си живот. Но той не й създаваше неудобни моменти. И сега само я гледаше с нежност, гъделичкаше ухото й с едно светлопурпурно цвете, което растеше близо до тях.

— Не настоявай да се откажа от заминаването си. Не мога да отлагам.

— А защо не?

— Няма да е честно.

— За кого?

Той настояваше и тя се измъчваше.

— За дядо. Знам какво си мислеше, когато тръгвах, и искам да му докажа, че не е бил прав.

— Относно какво? — Чарлз беше видимо озадачен и тя трябваше да му обясни.

— Струва ми се, че при заминаването ми е бил с някаква мисъл deja vu. Беше ужасен от това, че ще направя това, което е направил баща ми… и аз му обещах, че това няма да се случи… просто не мога да постъпя така с него.

— Не разбирам.

Той докосна леко устните й със своите и тя трябваше да направи усилие да се концентрира върху това, което искаше да му каже.

— Баща ми тръгна и повече фактически не се върна, освен за много кратко време. Обещаваше, но това нещо беше по-силно от него… не можеше да се върне. Беше прекалено силно влюбен в местата, където отиваше, хората, които срещаше, приключенията, които изживяваше… — При спомена за него гласът й постепенно изчезна. Той беше най-смелият, най-романтичен човек. И като мислеше за него, тя отново повдигна очите си към Чарлз… толкова много си приличаха двамата. Понякога това я плашеше.

— Толкова ли е страшно?

Говореха за нещо, което той разбираше отлично. Беше живял по съвсем същия начин през последните петнадесет години. Единствената разлика се състоеше в това, че никъде никой не го чакаше. Никой, който да се вълнува от това, къде е той в даден момент, освен приятели като Вайълет и Джеймз. Но никой не плачеше, когато тръгваше, и никой не броеше часовете до завръщането му. Донякъде той й завиждаше за това. Може би щеше да е по-добре, ако имаше жена…

— Просто не мога да постъпя с него така. — Гласът й беше нежен като лекия вятър, който галеше косата й.

— А със себе си? Можеш ли да се откажеш от мечтите си, Од?

— Това е моята мечта. — Тя му се усмихна. — Много повече от мечтата ми фактически.

— Когато се срещнахме, не ми каза същото.

— Това е, това е мечтата ми! — Тя се изчерви, като не можеше да си спомни какво беше казала през онази първа вечер, когато бяха дочакали изгрева на слънцето и си бяха говорили за мечтите си, за живота си и за себе си.

— Ти каза, че искаш да видиш екзотични места…

Тя разтвори ръце, желаейки да обгърне грандиозната красота на планината.

— Ето.

— Едва ли това си имала предвид… Мисля, че тогава говорехме за Непал, нали? — Той се държеше закачливо и не я оставяше на спокойствие, караше я да се чувства донякъде неудобно. Правеше го добре, но тя също беше достоен партньор.

— Това ще стигне. Засега.

Той изведнъж стана тъжен.

— Знаеш, Од, че след няколко дни трябва да тръгна оттук. — Тя го чуваше за пръв път и почувства как сърцето й замря при думите му. Седеше, загледана в него с широко отворени очи. Наближаваше краят. Беше знаела, че краят ще… не беше знаела само, че това ще бъде толкова скоро. — Трябва да напиша нещо за лондонския „Таймз“.

— Сега? — Малката думичка прозвуча уплашена.

— Скоро.

— Къде?

— Нанкин, Шанхай, Пекин…

— Боже мой. — Тя беше шокирана, но се опита да се държи като добро момиче и се усмихна, въпреки чувството, че щастието я напуска изведнъж. — Това е положително екзотично, нали?

Той леко кимна.

— Бих искал да можеш да дойдеш с мен.

— Аз също. — Каза го честно. Звучеше й вълшебно. Самите названия бяха изключителни, но не беше писано да бъдат част от живота й. Поне не сега.

— На такова пътуване би могла да направиш страхотни снимки. — Беше готов да я съблазни с всичко, с което можеше, и тя се засмя скръбно.

— Между другото… Кога тръгваш? — Тя протегна ръка към него инстинктивно и ръцете им се задържаха спокойни една в друга под лятното небе. Така двамата чувстваха близостта, която бяха изградили в краткото време, откакто се бяха срещнали.

— Не знам. Най-напред имам да свърша малко работа в Италия и след това смятам да хвана Ориент Експреса във Венеция.

Като чу това, тя затвори очи, а той се загледа в лицето й, където видя как две сълзи се търкулнаха бавно. Тя го погледна отново.

— Ти си човек с късмет.

Той поклати глава, като се чувстваше не по-малко нещастен от нея.

— Не, не съм. Жената, която обичам, ще бъде на другия край на света… нали? — Той стисна ръката й и Одри се изправи. Трябваше да се държи като възрастен човек. Нямаше смисъл да плаче за това, което не може да получи, а тя не можеше да получи него. Поне за дълго време. Нямаше защо да се заблуждава.

— Защо след това не дойдеш в Сан Франциско? — Тя се усмихна, а той се засмя.

— Просто така, а? В твоите уста изглежда много лесно.

— А не е ли? — попита тя закачливо и той пак я целуна.

— Може би ще дойда. А може би ще те отнеса на бял кон, украсена с рози.

— Това звучи чудесно, Чарлз.

— Да… наистина… — Той отново я дръпна към себе си в тревата и известно време лежаха прегърнати, а когато след малко им беше трудно да се контролират, тя се отдръпна мъдро, а той я погледна малко тъжно.

Имаше високо мнение за нея и се отнасяше с уважение, но не му се беше случвало толкова отчаяно да желае жена, както желаеше нея, а и им оставаше толкова малко време.

Времето, което прекарваха заедно с Вай и Джеймз, се отличаваше с многобройни прояви на шумна радост. Вечерите ставаха все по-дълги и се изпълваха с повече шампанско. И за нея ставаше все по-трудно да се откъсне от него, за да отиде в своята стая, но тя държеше да не направи някоя глупост, преди да се върне в Сан Франциско. След това за цял живот щеше да трябва да живее с последиците. А Чарлз не искаше да предприема нищо рисковано, колкото и да беше силно привличането й. Прекалено много я обичаше.

— Мисля, че трябва да се ориентирам към студени душове или среднощно къпане в морето, не че Средиземното море е достатъчно ледено. Боя се, че това няма да ми помогне — пошегува се той една вечер, когато се прибираха бавно от едно парти. — Знаеш ли, ти ме подлудяваш.

Тя се почувства виновна, а нямаше и желание да се заяжда.

— Съжалявам, Чарлз… — Вдигна глава и го погледна с много чувство, а той сложи ръка на рамото й и отново я притисна близо до себе си.

— Не трябва. Благодарение на теб преживях най-хубавото време от живота си. Ще нося спомена от тези седмици със себе си до края на света. — Той й се усмихна и целуна разпиляната й коса.

Още не знаеше, но тя му беше приготвила изненада. Беше се заела да оформи албум от дните им в Антибите от снимки, които беше направила. Те бяха в по два екземпляра и половината оставаха за нея. Намерението й бе да комплектува всичко, което е за него, преди заминаването му. Би могъл да разглежда албума по пътя до Нанкин. Сега тя предпочиташе да не мисли за това. Но трябваше. Той щеше да тръгне след няколко дни.

През последната им нощ те седяха един до друг и наблюдаваха изгрева на слънцето, също както бяха правили първата нощ при запознанството им само преди няколко седмици.

— Трудно е за вярване, нали? — Той държеше ръката й и изглеждаше много сериозен. Вай и Джеймз отдавна се бяха отказали да им правят компания и бяха побързали да си легнат, но Чарлз и Одри съвсем не бързаха да се разделят. — Струва ми се, че съм те познавал през целия си живот.

— Ще бъде много странно, когато отново няма да те има… изведнъж толкова празно… — Беше напълно откровена. Той беше този, на когото можеше да каже всичко и често го правеше, а сега той седеше загледан в нея, неспособен да се откаже от мечтата да я задържи със себе си.

— Искам да те попитам нещо, Од. И искам да помислиш, преди да кажеш не. — Той замълча и пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Искаш ли да дойдеш с мен? — Сърцето й спря и това трябва да е проличало в очите й. — Само до Истанбул. Все още можеш да се върнеш в Лондон навреме. Аз трябва да напусна Венеция на трети септември. Ти ще отплаваш на четиринадесети. — Сега той я погледна със светнали очи. — Одри… — Тя вече клатеше глава.

— Не мога да направя това, Чарлз.

— Защо не? Един Господ знае кога отново ще се видим. Толкова ли ти е лесно да се откажеш от това, да захвърлиш всичко, което имаме? — Лицето му изведнъж придоби гневен израз, той стана и закрачи по терасата, от която трябваше да видят изгрева на слънцето. — Как можеш да се отказваш по такъв начин? По дяволите, Одри, само сега… помисли за себе си… помисли за нас… Моля те! — Той се обърна към нея с поглед, който можеше да разкъса сърцето й. — Помисли поне мъничко.

Тя обеща да помисли, но този път я спираха не задълженията й. Беше нещо друго. Боеше се да отиде във Венеция с него. Знаеше какво ще се случи там… какво щеше да прави, ако останеше сама с него… Щеше да захвърли всички условности. Почти беше готова за това на Антибите, но не искаше да го прави… Беше истинска лудост. А да отиде във Венеция, беше все едно да се хвърли от някоя канара.

През цялата нощ тя се вглеждаше в очите му като мислеше върху предложението му, а когато слънцето се показа, се обърна към него, подготвена да му каже, че не може да отиде с него, но той й попречи да говори с целувка, а след това изведнъж започна да говори за Шон… и за това колко е кратък животът… колко безкрайно скъп… и тя изведнъж разбра много точно какво представляваше неговият живот. Отиваше в Китай, за да интервюира Чан Кай Ши и да пише за Шанхай, който в момента беше застрашен от японците. Ами ако го убиеха… ако никога повече не го видеше… Мисълта беше ужасяваща и когато той я целуна пак и тя почувства как ръцете му се плъзват бавно нагоре по бедрата й, дъхът й спря и тя почти простена при докосването му.

— Моля те, Одри… моля те… Ела в Италия с мен… — И когато тя надникна в очите му, разбра колко отчаяно тя самата се стремеше към същото. Не можеше да му каже не… нито можеше да каже не на себе си… Вече не можеше.

— Ще бъда с теб във Венеция, преди да тръгнеш — прошепна тя, докато той целуваше шията й и галеше гърдите й. Беше шокирана от собствените си думи, но когато той я взе в прегръдките си отново и я задържа, не съжали за обещанието си.

Тя искаше същото. И щеше да е необходимо само да бъде разумна и да не предприема нищо прекалено безумно… но какво можеше да се случи в края на краищата? Нали беше само за два дни, преди той да хване влака…

Споразумяха се да не казват на Вай и Джеймз и когато на следващия ден тръгна, той я целуна продължително пред погледите на приятелите им, а тя му маха с ръка, докато колата му се загуби от погледа. Лейди Вай се опита да я утеши след заминаването му.

— Добре ли си, Од? — Тя й поднесе силно питие и като че ли беше готова да види как Одри ще рухне, обляна в сълзи. Но явно беше доволна, когато Одри отпи една глътка, а след това кротко отиде в стаята си, за да си легне. Мислеше за него и за това, което се беше съгласила да направи… което му беше обещала… Обещала… Беше истинска лудост, но все пак не изпитваше никакви съжаления… Площад „Сан Марко“ в шест часа на първи септември. И тогава само Бог знаеше какво предстоеше да се случи след това. Но Одри знаеше едно нещо със сигурност. Трябваше да бъде там с него.