Даниел Стийл
Жажда (4)

4.

Влакът за Чикаго тръгна от Оуклънд. Анабел, Харкърт и дядо й бяха настояли да дойдат с нея на гарата. Тя беше решила да не лети със самолет, а да се наслади на всеки отделен момент от пътуването на Изток, като вземе влак. През целия път, когато се движеха с ферибота, пресичайки залива, Анабел не преставаше да говори и Харкърт постоянно поглеждаше многозначително Одри над главата й, като че ли имаше намерение да я грабне в ръцете си и да я целуне за довиждане продължително и страстно пред жена си. Одри би се засмяла на начина, по който я гледаше, ако не беше тревогата й за дядо й, който от дни наред беше странно тих, а през последната сутрин въобще не говореше. Не беше произнесъл дори една дума, докато пиеше чая си, не се докосна до яйцето си, въпреки че Одри му беше намерила отлична нова готвачка, и даже не отвори вестника си. Очевидно сърцето му беше натежало и Одри се безпокоеше сериозно за него, докато затваряше последната от чантите си и оглеждаше за последен път стаята си. Ужасяваше я мисълта, че отпътуването й можеше да ускори една сърдечна атака или че той просто можеше да загуби интерес към живота, което беше още по-лошо. Но за първи път в техния живот им се налагаше на всички да застанат на собствените си крака без нея. Само за няколко месеца… просто достатъчно дълго, за да може тя да види някаква малка част от света и да наруши скучния ритъм на съществуванието си с малко движение. Хиляди пъти му беше обещавала, че ще се върне съвсем наскоро. Но по нищо не личеше, че той й вярва.

— Ще съм си вкъщи до септември, най-вероятно, или октомври, най-най-късно, дядо… кълна се. — Той я поглеждаше тъжно и поклащаше глава, като твърдеше, че и преди е чувал тези думи, преди много време, и че Роулънд никога не се беше върнал от скитанията си… никога…

— Това е друго, дядо…

— Така ли? Защо? Какво ще те накара да се върнеш, Одри? Някакво чувство на дълг към мен? Какво ще те върне?

Той говореше с горчивина и все пак, когато най-накрая тя бе готова да се откаже, той не се съгласи с това. Знаеше колко важно беше за нея да замине и също така знаеше, че заради нея самата трябваше да я пусне, колкото и да беше това болезнено за него. И наистина беше болезнено. Изведнъж той се почувства много стар и като че ли нещо, което беше потискал мълчаливо в продължение на много години, най-накрая го беше победило. Винаги се беше страхувал, че един ден тя ще го напусне… че един ден ще тръгне по стъпките на баща си. Толкова приличаше на него и винаги беше обичала тези проклети албуми! Сега тя щеше да ги остави в стаята си и да тръгне, за да изживее приключенията на баща си със собствена камера на рамо, една „Лайка“, на която извънредно много държеше.

На гарата тя се притисна силно към дядо си, изпълнена с внезапното чувство за това, колко беше безпомощен, и изпита съжаление по повод бягството си, като заедно с това почувства омраза към Харкърт, който я беше принудил да постави под съмнение целия си живот. Какво право имаше той да постъпва така! Освен това, че беше в правото си да я предизвика. Това, което трябваше да направи, тя трябваше да го направи сега. Трябваше… трябваше… Заради самата себе си. Трябваше да направи нещо за себе си сега… не за дядо си или за Ани.

Продължаваше да си напомня това и сега, когато беше притисната силно към дядо си. Не можеше да сдържа сълзите си и продължаваше да се притиска към него. Другите бяха на няколко крачки по-далече и тя се вглеждаше в очите му с мокро от капещите сълзи лице. Чувстваше се като дете, което за първи път напуска дома си, и изведнъж си спомни болката, когато за първи път напусна Хавай след смъртта на родителите си.

— Обичам те, дядо… Скоро ще се върна. Обещавам! — Той пое нежно лицето й в ръце и мълчаливо целуна мокрите й бузи. Цялата му грубост беше изчезнала. Болката, предизвикана от заминаването й, разтопи обвивката на обичта му.

— Пази се, дете! Ела си, когато си готова. Всички ще те очакваме.

Той говореше тихо и това беше начинът му да внуши, че чудесно ще мине и без нея. Самият той не беше напълно убеден в това, но чувстваше, че й дължи нейната свобода. Беше му дала толкова много от себе си през последните петнадесет години и сега беше дошъл нейният ред, въпреки че съвсем не го привличаше идеята да пътува сама, но тя не спираше да повтаря, че годината е тридесет и трета, че сега са модерни времена и че няма причина да не пътува сама. При това отиваше само до Европа. Имаше приятели на баща й, които смяташе да посети в Париж и Лондон, Милано и Женева, ако отидеше там. Навсякъде имаше хора, към които можеше да се обърне, но сега погледът й беше обърнат само към дядо й, който бавно слизаше от влака с бастун в ръка, с шапка на главата си, висока, съсухрена фигура и с очи, които пронизваха нейните, застанал гордо на перона.

И тогава, най-после, когато влакът потегли, той й се усмихна. Това беше прощалният му подарък за нея, разрешението му да последва зова на сърцето си. Харкърт я беше притиснал прекалено силно, когато я целуваше за довиждане, а Анабел не беше спряла да говори, ужасена от това, какво щеше да прави, ако бавачката на малкия Уинстън напуснеше, или може би момичето, което се грижеше за горния етаж… Харкърт имаше право… Тя беше направила прекалено много за всички тях. А сега беше настъпил часът на Одри.

Тя махаше с ръка дълго време и след малко влакът се скри зад един завой и всички изчезнаха като мираж.

Бяха необходими два дни и две нощи, за да стигнат до Чикаго, и Одри прекара цялото време в четене на книги, които беше взела със себе си. Имаше собствено просторно купе и отделна кабина с диван и в първия ден тя завърши „Смърт през следобеда“ от Ърнест Хемингуей и се почувства изпълнена с неговия приключенски дух, като четеше за коридите, които толкова много го вълнуваха. Веднага след това тя прочете „Храбър нов свят“ от Олдъс Хъксли. И двете книги изглеждаха подходящи за настроението й, насочено към откриване на нови пространства и към приключения. През целия път тя почти не размени дума с никого. Само от време на време слизаше от влака, за да се поразтъпче или да похапне нещо несмилаемо на някоя от гарите. Четеше книга, докато се хранеше, а след това се утешаваше с купените там сладкиши. Радваше се на пълна свобода и за първи път от толкова години не й се налагаше да мисли за някой друг, а само за себе си. Не й се налагаше да се тревожи за разни менюта, да се кара на момичетата, нито за това, че трябва да се облече навреме за вечеря.

През цялото пътуване носеше сива фланелена пола, беше взела и няколко блузи. Тръгнала бе с розов крепдешин, вързан семпло отзад на врата, носеше и бисерната огърлица, подарък от дядо й за двадесет и първия й рожден ден. На втория ден беше със сива коприна, а последната вечер — бял крепдешин.

Носеше палто от лисича кожа във вечерния студ, когато спряха на Денвър, но по-късно времето започна да се стопля. Беше средата на юни и когато стигнаха Чикаго, Одри надяна един бял ленен костюм и новите бели обувки, които беше купила за пътуването. Те представляваха последната мода и тя се чувстваше много шик, когато слизаше от влака с голямата си кривната на една страна шапка. Червената й като мед коса се спускаше около лицето й.

Тя махна с ръка на един носач. Всичките си неща отнесе в хотел „Ла Сал“, където прекара нощта, преди отново да се качи на влака на следващата сутрин за краткия преход до Ню Йорк. Изведнъж я овладя вълнението от това, което беше предприела. Имаше желание да застане на улицата и да се смее с висок глас, толкова беше доволна от себе си, и даже болката от раздялата със семейството й като че ли беше затихнала.

Болката се появи отново, едва когато проведе разговор с дядо си. И даже тогава само много за кратко. Гласът му звучеше сърдито, но това едва ли можеше да скрие чувството му на самотност.

— Кой? — излая той по телефона и тя се усмихна в хотелската си стая, загледана с невиждащ поглед навън през прозореца.

— Аз съм, дядо. Одри — повтори му. — Не е възможно вече да си ме забравил.

— Слушах Уолтър Уинчъл. — Тя бързо пресметна разликата във времето и разбра, че я лъже. Не искаше тя да узнае, че е седял до телефона с надеждата тя да му се обади. — Къде все пак, по дяволите, се намираш?

— В Чикаго, в хотел „Ла Сал“. — Беше го запознала с маршрута си, преди да тръгне, и там се споменаваше „Ла Сал“.

— Какво е това? Някакъв евтин хотел?

— Разбира се, че не! — Тя се засмя, като изведнъж почувства колко много й е домъчняло за него. Беше далече, много далече от вкъщи и самотна без него. — И ти си бил тук. Казвал си ми.

— Не си спомням. — Но тя знаеше, че си спомня. Просто беше трудно да се говори с него, да се лекува чувството на самотност, което отсъствието й беше причинило. — Кога ще ходиш в Ню Йорк?

— Сутринта, дядо.

— Е, добре, гледай да се настаниш в добро купе. Един Господ знае какви боклуци ще има във влака. Имаш отделно купе, нали? — Гласът му звучеше нервно и това я трогна.

— Разбира се, дядо.

— Добре. Стой си на мястото. — И изведнъж на това място гласът му прозвуча кротко и почти умоляващо. Това беше толкова нехарактерно, че очите й се навлажниха. — Ще ми телефонираш ли от Ню Йорк?

— Веднага, когато пристигна. — Гласът й нежно погали слуха му и мълчаливо от своя край той кимна. Искаше да й благодари, но не знаеше как. Даже беше благодарен за позвъняването й от Чикаго.

— Къде ще отседнеш в Ню Йорк?

— В „Плаза“, дядо.

— Това е добре. — Последва кратко мълчание. — Пази се, Одри.

— Ще се пазя, дядо. Обещавам. И ти се пази. Не оставай до късно довечера.

— Бъди предпазлива във влака! — Отново в гласа му прозвуча тревога. — Стой си в купето!

И, разбира се, на следващия ден, когато беше на „Бродуей лимитид“, тя съвсем не се съобрази с думите му. Салон вагонът беше прекалено интригуващ със своя доста добре посетен бар, където се виждаха щастливи, увлечени в разговори хора. Ресторантът беше в не по-малка степен елегантен, а храната беше превъзходна и се сервираше от келнер във фрак. Заедно с нея на масата присъстваше една двойка в медения си месец и един с респектираща външност адвокат от Кливлънд, който беше оставил жена и четири деца вкъщи. Но той я попита дали не би могъл по някакъв начин да я види в Ню Йорк и даже й предложи да я вземе в колата си от „Пен стейшън“ до хотела й.

Тя отклони поканата и веднага след пристигането се отправи бързо от гарата със свое такси, като начаса започна да прави снимки. Наклони се напред, както беше седнала в голямата кола, зае устойчиво положение и взе да щрака небостъргачи и минувачи, като биваше привлечена от екстравагантни шапки и също така интересни лица. Притежаваше истински талант за това, което виждаше в окото на камерата, и беше напълно погълната в заниманието си, когато колата спря пред хотела й. Навън бяха паркирани таксита и шофьорът я огледа с любопитство, докато му плащаше.

— Турист или професионалист? — Искаше да си обясни каква е точно, но не можеше. Беше привлекателна и добре облечена и все пак като че ли знаеше какво прави с камерата си.

Когато портиерът отнасяше чантите й, тя се усмихна на шофьора.

— По малко и от двете.

— Ще искате ли обиколка на Ню Йорк? — Гледаше я с надежда.

— Сигурно. — Тя погледна часовника си. — Дайте ми един час. Ще се срещнем тук.

Беше прекрасен слънчев следобед, а тя нямаше никакви грижи, разполагаше с време и й предстоеше съвсем самостоятелно да открие един град.

Шофьорът обеща да се върне и точно удържа на думата си.

Час по-късно тя отново беше в таксито, профучаваше бързо покрай интересните обекти, които не беше виждала по време на пътуванията си до Ню Йорк — Емпайър стейт билдинг, Свети Джон Божествений. Даже го накара да минат през Харлем и там прояви необикновена активност с камерата си, а след като фотографира две малки момиченца, им купи сладолед.

Беше божествен ден, божествено пътуване, божествен момент в един човешки живот. И когато се прибра в хотела, тя имаше чувството, че е видяла всичко. Беше заснела шест филма на сгради, на хора, на Харлем, Сентръл парк, Ийст Ривър, Хъдзън, „Джордж Уошингтън бридж“, „Уолстрийт“, „Сейнт Патрик“.

Преливаше от радостни чувства, когато същата вечер разговаряше с дядо си и продължаваше да бъде в плен на приповдигнатото си настроение, когато отиде за вечеря в „21“. Това беше най-прочутото питейно заведение по времето на сухия режим и от малкото, където човек можеше да бъде на спокойствие. Беше в хубава черна вечерна рокля и в момента, когато седна, я приближиха двама мъже, но главният келнер побърза да ги помоли да се върнат на бара, откъдето бяха дошли. Одри се върна в „Плат“, както беше го напуснала, без ескорт.

Оставаха й три дни в Ню Йорк, преди да се качи на кораба, и тя ги употреби добре. Посети всички забележителни места, които беше искала да види, и даже гледа два филма, като и в двата участваше Джоун Крофърд, която Одри много харесваше: „Грандхотел“, където участваше и Грета Гарбо, и „Дъжд“ с Крофърд и Уолтър Хъстън. И двата филма се бяха появили предната година, но Одри не беше намерила време да ги види. А сега тя имаше време, време и нищо друго. Излезе от кината в много добро състояние на духа, а на следващия ден беше на дневно представление на „Документ за развод“ с Кетрин Хепбърн.

Тя се разхождаше безкрайно дълго и разглеждаше витрини и магазини и единствено съжаляваше, че не може да посети „Ел Мороко“, който беше открит преди година и половина, а Одри беше чувала от Ани очарователни истории за това място. Там се въртели всички любители на подобен род заведения, пиели и танцували до малките часове. Имало прекрасни жени в баснословни облекла и красиви мъже, които изглеждали изключително сексапилни и романтични. Поиска й се да види и тази сцена, но не виждаше как можеше да стане по приемлив начин. Тя не познаваше жива душа в Ню Йорк, а не можеше да става и въпрос за това, да отиде сама, даже ако й бяха позволили, което беше невъзможно.

Беше все пак очарована, когато скиташе из улиците, където жените бяха толкова шик, а мъжете толкова добре облечени. Кой знае защо, но това караше Сан Франциско да изглежда много сънлив град и тя се опита да обясни всичко това на Анабел, когато й телефонира.

— Толкова много ти върви, Од… Бих дала всичко, за да бъда там с теб…

— Всички носят най-изисканите шапчици и най-хубавите дрехи. — И двете знаеха, че интересните малки шапчици бяха на мода през тази година, но когато човек ги видеше накацали по главите навсякъде, идеята се материализираше. Всичко беше толкова много по-голямо и ярко и по-вълнуващо, отколкото в Калифорния! Изведнъж Сан Франциско й се стори прекалено сериозен и спокоен, а фактически той беше именно такъв.

— Ходи ли в „Ел Мороко“?

Одри се засмя и поклати глава, загледана навън през прозореца на хотелската стая.

— Разбира се, че не. Как бих могла? Не познавам никого, който да ме заведе.

— Доколкото знам пускат всички, стига да са с добър външен вид… — Тук тя замълча и Одри отново се засмя. Беше чувала и това, нямаше друг начин, по който да функционират пълноценно и да създават впечатление за успех по време на депресията. Пускат прилични хора, за да може мястото да изглежда оживено, а след това пристигаха редовните им посетители и нищо по-умно от това не можеше да се измисли.

— Не мисля, че без ескорт ще постигна голям успех — каза тя, без да изпитва някакво съжаление, а от другия край на жицата Анабел сви рамене. Беше глупаво Одри да пътува сама като някаква стара жена.

Но тогава тя въздъхна и каза:

— Може би така ще ти е по-добре, Од. — Не искаше да каже нищо повече. Гласът й секна. И това накара Одри да се запита какво ли е намислил Харкърт.

— Наред ли е всичко? — Тя изпита силно съчувствие към сестра си. В нейните очи Анабел все още беше едно бебе. — Да не се е случило нещо лошо? — Гласът й издаваше готовност на тигрица да защити малкото си, но Анабел отрече нещо да не е наред и на Одри й се поиска да й повярва.

— При нас всичко е чудесно. Само че е… толкова трудно без теб. Не мога да разбера как се справяш с всичко както трябва и… — В очите й имаше сълзи, но за щастие Одри не можеше да ги види.

— Всичко ще е наред. Само имай търпение. Не можеш изведнъж да научиш всичко.

— Харкърт мисли, че мога. — Сега тя звучеше тъжно и Одри се усмихна.

— Мъжете не разбират от такива неща. Погледни дядо. — Анабел се усмихна през сълзи. — Няма нищо страшно. — Това беше същото насърчение, което й даваше цял живот. — Ти се справяш прекрасно с малкия Уинстън. — И това беше истина. Тя беше като малко момиченце, което си играеше със своята кукличка.

— Много ме е страх, че ще направя нещо погрешно… — Започваше да се тревожи и Одри я сряза.

— Няма. Ти си му майка. Ти знаеш как е най-добре да постъпиш. — Сега тя си мислеше за това, колко ли скъпо щеше да струва разговорът. Беше взела само пет хиляди долара от парите, които родителите й бяха оставили след смъртта си, и те трябваше да стигнат за цялото пътешествие. — А сега най-добре е да прекратим, скъпа. Ще ти се обадя, преди да отплавам.

— Кога е това?

— След два дни. — Тя знаеше, че Анабел не й завижда. Тя винаги ставаше жертва на морската болест при пътуванията до и от Хавай и нищо не се беше променило. Харкърт каза, че по време на сватбеното им пътешествие тя нито веднъж не излязла от кабината на „Ile de France“. Но се възстановила много бързо в Париж. „Шанел“, „Пату“, „Вионет“. Беше се наскитала и похарчила едно състояние. — Пази се и предай поздравите ми на дядо.

— Той никога не ме търси — проплака тя.

— Обади му се, за бога! — В гласа на Одри прозвуча досада. Ани никога не си даваше труд да потърси някого. Чакаше другите да дойдат при нея. — Сега той има нужда от теб.

— Добре… Ще му се обадя. И ми позвъни, ако отидеш в Ел Мороко.

Докато затваряше телефона, Одри я напуши на смях. Колко бяха различни, понякога беше забавно да мисли за това. „Шанел“ и „Пату“ не фигурираха в маршрута на Одри. Друго я занимаваше повече и когато на следващия ден беше на кораба, сърцето й заби силно. Стоеше загледана към четирите комина на „Мавритания“, а когато се настаняваше в кабината си на палуба А, за миг й се стори, че всичко е като сън, превърнал се в действителност. Даже албумите на баща й избледняха в съзнанието й, единственото, за което можеше да мисли, бяха собствените й пътешествия, собствените й приключения, собствените й планове. Разбира се, нямаше изпращачи, но когато корабът тръгна, тя се изкачи горе, за да гледа как се отдалечават бавно от дока, а пътниците, които хвърляха ленти и конфети, се провикват към приятелите си на брега. Чу се воят на сирената, който заглуши всички останали шумове. До себе си тя забеляза млада двойка, уловени под ръка, жената в прекрасен розов копринен костюм и с една от онези изключителни шапчици, към които Анабел беше толкова силно привързана.

Имаше гарвановочерна коса, огромни сини очи и кремава кожа, обута бе в розови ленени обувки с връзки със златни краища и докато тя махаше на приятелка на брега, Одри забеляза и много голяма диамантена гривна. По-късно, когато сирената утихна, тя чу смеха й и видя как целуна мъжа до себе си.

Той носеше отпуснати бели ленени панталони и тъмносин блейзер, шапка, нахлупена ниско над едното око, и двамата заедно правеха изключително впечатление, отдалечавайки се, все още хванати под ръка, като продължаваха да се смеят и като от време на време се спираха, за да се целуват.

Одри се опита да отгатне дали са на сватбеното си пътешествие и беше почти сигурна, че е така, когато малко по-късно видя, че пиеха шампанско преди вечерята, седнали в шезлонги. Тогава забеляза, че отправят погледи към нея. Жената носеше удивителна бяла вечерна рокля с голямо отпуснато на гънки деколте, мъжът й беше с черна връзка, а Одри самата беше облякла сива сатенена вечерна рокля, която неочаквано изглеждаше значително по-семпла, отколкото преди няколко месеца в Сан Франциско. Но всъщност това не я вълнуваше много. Забавляваше се прекрасно, като оглеждаше всички останали, а когато излезе на палубата след вечеря, си наметна палтото от сребърна лисица.

И там ги видя отново, целуваха се на лунната светлина и си държаха ръцете. Тя се отпусна в един шезлонг, отправила поглед към луната и се усмихна, когато те минаха покрай нея още веднъж. Изненадано трепна, когато двамата спряха край нея и жената й се усмихна.

— Сама ли пътувате? — се обърна непринудено към Одри. Когато човек се загледаше в невероятните й сапфирени очи, изглеждаше даже още по-хубава, всъщност очите й по-скоро напомняха сини диаманти.

— Да, сама. — Изведнъж тя се почувства смутена. Беше едно нещо да си мисли за приключения и съвсем друго да се качи съвсем сама на кораб, където ще й се наложи да се среща с нови хора и да им обяснява всичко. Почувства се несръчна и зелена в момента, в който изключително облечената млада жена се насочи към нея.

— Името ми е Вайълет Хоторн, а това е съпругът ми Джеймз. — Тя махна непринудено със същата ръка, която малко по-рано беше с диамантена гривна, а сега там имаше пръстен с много голям смарагд и подходяща за него гривна, а това, което беше пропуснала да спомене пред Одри, беше, че „Джеймз“ всъщност беше лорд Джеймз Хоторн, а тя лейди Вайълет, маркиза по рождение. Но в очите, които се усмихнаха на Одри, нямаше нищо високомерно или снобско, а съпругът й приближи, за да се ръкува с нея, като укоряваше жена си за това, че се държи грубо, но в гласа му искреше смях, а видът му, когато обхващаше с ръка раменете й, беше такъв, като че ли едва ли би могъл да свали ръцете си от фантастичната си жена.

— На сватбено пътешествие ли сте? — Одри не можа да се въздържи и да не ги попита и в отговор двамата се засмяха.

— Имаме ли такъв вид? — Това се стори много забавно на Вайълет. — Колко е шокиращ… този ужасно напрегнат поглед, който казва на всички, че нямаш търпение да се търкулнеш в леглото. Скъпи, наистина колко ужасно… — Одри се изчерви при тези твърде откровени думи, но и тримата се засмяха, а Вайълет побърза да внесе яснота. — Боя се, че сме женени от шест години и имаме две деца, които ни очакват… Не, просто бяхме на почивка. Джеймз има братовчед в Бостън, а аз исках да отида до Ню Йорк. През този сезон той е прелестен. Вие от Ню Йорк ли сте?

Тя придружи въпроса си с усмивка, като очевидно не съзнаваше какво впечатление правеше в бялата си вечерна рокля, с хермелиновата си наметка и блестящите смарагди, които отразяваха светлината от кораба. Одри беше съвсем объркана и се чувстваше като пълна глупачка.

— Всъщност аз съм от Сан Франциско.

Веждите на лейди Вайълет се повдигнаха, толкова беше голям интересът й. Тя имаше най-изразителното лице и едва ли изглеждаше по-възрастна от Одри.

— Наистина ли? Там ли сте родена? — Тя обичаше да задава въпроси и мъжът й побърза да се намеси, като й се поскара, смеейки се.

— Кога ще престанеш да подлагаш хората на разпит, Вай! Крайно време е да престанеш с това! — Но американците бяха във висша степен толерантни към нея и много малко от тях протестираха, даже се чувстваха щастливи, когато отговаряха на всичките й въпроси.

— Нямам нищо против — вметна бързо Одри.

Лейди Вайълет се извини:

— Много съжалявам. Джеймз е прав. Имам ужасния навик да задавам твърде много въпроси. В Англия всички ме намират ужасно нетактична. В това отношение американците ми се струват по-разбрани хора.

Тя се усмихна непринудено, а Одри се засмя.

— Нямам нищо против. Всъщност аз съм родена в Хавай и се преместих в Сан Франциско, когато бях на единадесет години. Моите родители са родом от там.

— Колко интересно наистина. — Тя изглеждаше истински очарована и Одри се засмя, след като разбра, че досега не им се бе представила. Тя протегна ръка и с това завърши формалното представяне, след което Джеймз я покани да се присъедини към тях за шампанско.

Той беше невероятно красив мъж с лъскава черна коса, широки рамене и безупречни аристократични ръце. Одри трябваше да положи най-сериозни усилия да не се вглежда в него, но той беше толкова приятен и когато човек го слушаше, се чувстваше като хипнотизиран, а ако ги гледаше заедно, беше като да гледа филм. Бяха превъплъщение на всичко онова, което се нарича очарование и романтика. Имаха всичко, бяха прекрасни хора в прекрасни дрехи и невероятни бижута, говореха духовито и се държаха така непринудено, че всеки можеше да им завиди.

— Идвате ли често в Европа? — Вайълет пак започваше с въпросите си, но този път Джеймз не направи опит да я спре.

— Била съм само веднъж — отговори Одри. — Когато бях на осемнадесет години. Ходих с дядо си. Бяхме в Лондон и Париж и прекарахме една седмица в някакъв курорт на Женевското езеро. После се прибрахме в Сан Франциско.

— Вероятно става дума за „Евиан“. Ужасно скучно, нали? — Вайълет и Одри се засмяха, Джеймз се отпусна назад, загледан в жена си. Очевидно беше луд по нея и като ги гледаше, Одри изпита съжаление към сестра си. Такова нещо трябваше да представлява бракът, двама, които са внимателни един към друг, които се радват на едни и същи неща, не полупознати, които се интересуват само от това, как изглеждат в очите на другите. Предпочиташе да остане сама за цял живот или да чака, докато намери мъж като Джеймз, и откри, че въобще не изпитва завист към Вайълет. Докато Вайълет продължаваше да бъбри, Одри се наслаждаваше на гледката, която тя и Джеймз представляваха. — Баба ми имаше една много интересна стара къща в Бат. Ходеше там заради водите и всяка година ме пращаха там с нея. Не знам как да обясня колко много мразех това… но — тя погледна Джеймз с широка усмивка, — но имаше едно лято, което не беше много ужасно.

— Бях си счупил крака по време на лов в Шотландия и отидох да живея при майката на леля си, което не ми беше много по волята и малко напук на здравия разум, но… имаше няколко добри неща. Малката лейди Вай беше едно от тях… — Гласът му беше прехласнат и тя пое въдицата добродушно.

— Искаш да кажеш, че е имало и други добри неща?

— О, едно малко хубаво нещо в пекарницата, както си спомням, и…

— Джеймз, как можеш!

Той я дразнеше и това й харесваше, а Одри прекара с двамата една особено приятна вечер в смях, закачки, разговори за Калифорния и за местата, които искаше да види в Европа.

— Колко време смяташ да останеш, Одри? — я попита Джеймз с много приятен глас, докато наливаше остатъка от втората бутилка шампанско в чашите им.

— Горе-долу до края на лятото. Обещах на дядо си, че дотогава ще се прибера. Нали разбирате, аз… боя се, че е доста объркано. Живея при него, а той е на осемдесет и една.

— Трябва да е много тъжно за теб, скъпа…

Джеймз проявяваше загриженост, но тя побърза да поклати глава, поради обич и лоялност. Винаги й беше харесвало да живее заедно с дядо си. Цялата работа беше там, че точно сега, съвсем за кратко време тя изпитваше необходимост да направи нещо по-различно.

— Той е чудесен човек и се разбираме много добре. — Тя се усмихна. — Не че бихте повярвали на думите ми, ако можехте да ни видите заедно. Непрекъснато се караме на политически теми.

— Това е добре за здравето. Аз винаги водя спорове с бащата на Вай. Това ни забавлява много.

Тримата се усмихнаха, за една вечер бяха станали най-добри приятели.

— Сега ни разкажи за плановете си.

— Ами най-напред Лондон, после Париж, а след това, струва ми се, бих могла да тръгна с кола към южната част на Франция…

— С кола? — Той я погледна изненадан и тя кимна. — Съвсем сама или с шофьор?

Тя му се усмихна.

— Говориш също като дядо ми. Сигурно ще бъдеш много изненадан, но аз съм много добър шофьор.

— Все пак… — Джеймз съвсем не беше сигурен дали би одобрил подобна идея.

Вайълет му направи знак с ръка.

— Не бъди толкова старомоден. Убедена съм, че ще се справи отлично. А после къде? — Тя насочи изпълнения си с интерес поглед към Одри.

— Не знам. Мисля, че ще прекарам известно време на Ривиерата, а след това с кола до влака за Италия. Искам да отида в Рим… Флоренция… Милано… — Тя се поколеба съвсем за малко, но никой от двамата й събеседници не забеляза това. — А ако имам време, бих могла да прекарам няколко дни във Венеция и след това ще взема влак за Париж, а оттам за вкъщи.

— И имаш намерение да направиш всичко това до септември?

— Каквото мога… има и други неща, които бих искала да направя, но знам, че няма да има време. Бих искала да посетя Испания, може би Швейцария… Австрия… Германия…

Индия, Япония… Китай… тя почти се засмя на самата себе си. Целият свят я привличаше толкова силно, приличаше на гигантска ябълка, която й се искаше да хапе и хапе, и хапе, докато погълне цялата без остатък, семки и всичко.

— Не мисля, че ще имаш време дори за половината от всичко това. — Джеймз беше обхванат от съмнение, а Вайълет изглеждаше заинтригувана.

— И смяташ да се справиш сама? — Одри кимна. — Много си храбра, знаеш ли това?

— Не мисля, че съм. Просто… — Тя ги погледна с откровен поглед и в този момент изглеждаше много млада. — Винаги съм искала да направя нещо подобно… баща ми беше такъв човек. Той пропътува целия свят и най-накрая се спря в Хавай, но продължаваше да пътува до Фиджи и Самоа и Бора Бора… Мисля, че причината е в кръвта ми. Цял живот съм мечтала да пътувам така… сама… Да срещам различни хора, да предприемам различни неща… и сега, изведнъж, ето ме тук…

Видът й беше такъв, сякаш можеше всеки момент да експлодира от радост. Лейди Вайълет я прегърна.

— Знаеш ли, ти си едно забавно момиче. И страхотно храбра. Не мисля, че бих имала смелостта да предприема нещо такова без Джеймз. — Той й се усмихна добродушно. Вече започваше да мисли за това, как ще прекара нощта с нея в леглото. Не след дълго Одри и нейните приключения щяха да бъдат de trop. Интересуваше го само жена му. — Добре ли се забавляваше досега? — Както обикновено Вайълет беше любопитна.

— Да. — Одри се усмихна на двамата. Беше вярно подушила нарастващия интерес на Джеймз към жена си. Освен това беше вече късно и тримата бяха имали дълъг ден. Тя се изправи усмихната и отново се ръкува с тях. — Прекарах прекрасна вечер. Много ви благодаря. Благодаря и за шампанското.

— В такъв случай нека направим нещо прекрасно и утре. Да обядваме заедно, не е лошо, нали? — Вайълет се усмихна, а Одри кимна.

— Ще ми е много приятно. И така, до утре. — Тя ги остави да си бъбрят щастливо и се отправи към кабината си на палуба А.

Вечерта с тях беше много хубава, а те самите въобще не бяха този вид хора, който беше очаквала да срещне. Вечерта между другото беше научила от Вайълет, че тя е на двадесет и осем, а Джеймз на тридесет и три, имали петгодишен син, също Джеймз, и малко момиче, Александра, на три. Живеели в Лондон, имали къща в провинцията, а през лятото ходели в Кап д’Антиб. Очевидно водеха безгрижен и луксозен живот, но не бяха нито отегчителни, нито сноби. Изглеждаха отлично и компанията им представляваше голямо удоволствие. Одри очакваше с голямо желание обяда на следващия ден и излезе така, че тя прекара по-голямата част от пътуването с тях.

Бяха се превърнали в неразделно трио, като през цялото време се смееха, танцуваха, разказваха си различни истории, пиеха шампанско, докато едва ли повече можеха да спрат да се смеят, шегуваха се с другите пътници и ги канеха от време на време при себе си. Общо взето триото имаше огромен успех и Одри беше станала сериозна приятелка на двамата Хоторн, и то до такава степен, че, когато на следващия ден се видяха изправени пред перспективата да слязат от кораба, вечерта беше натежала от скръб.

— Ще дойдеш ли с нас в Кап д’Антиб? — Предложението беше на Вайълет, но Джеймз го подкрепи много възторжено. — Ще прекараш времето си прекрасно. При нас винаги е така. Там има такива превъзходни хора. — Между въпросните хора бяха и семейство Мърфи, разбира се, Джерълд и Сара, с техните безкрайни партита, забавни костюми и интересни приятели. Известно време там с тях беше Хемингуей, Фитцджерълд винаги присъстваше, Пикасо, Дос Пасос… Но над всички блестяха двамата Мърфи, които бяха толкова забавни. Двамата Хоторн бяха много силно привързани към тях и се чувстваха щастливи от това, че принадлежат към приятелите им. — Непременно ела! — В очите на Вайълет имаше толкова силна молба, че Одри изпита силната съблазън да каже да. — Без друго си се насочила към Южна Франция. Включи в плана си малко повече време там.

— Да — добави Джеймз със смях, — да кажем два месеца. Боже мой, Одри, братът на Вайълет остана с нас седем седмици миналата година и прекара чудесно. — Той се намръщи на шега и погледна жена си. — Тази година няма ли да дойде пак, лейди Вай?

— Моля те, не започвай пак с това, Джеймз, знаеш, че той остана само две седмици през юли. А тази година може да отдели само няколко дни. — Тя отново насочи вниманието си към Одри. — Разчитаме на теб. Ще бъдем там до трети-четвърти юли, а ти ела.

— Ще дойда — обеща тя и изведнъж лятото й се стори още по-съблазнително.

Цял нов свят очакваше да бъде открит заедно с хората, които й бяха описали. И всичките приключения, в които щяха да участват заедно. Поднасяха се радости, също като шепа скъпоценни камъни, а обещанията танцуваха в главата й като малки феи, докато тя лежеше в леглото си тази нощ и премисляше всичко отново и отново… уикенд в Сан Тропе… комар в Монте Карл’, както Вай наричаше казиното с нейния безупречен, но не много щастлив френски… Кан… Ница… Вилфранш… Самите думи бяха достатъчни, за да я изпълнят с възбуда, сърцето й биеше бурно и тя благодареше на щастливата си звезда за това, че ги е срещнала.