Даниел Стийл
Жажда (17)

17.

Беше средата на март. Одри лежеше в леглото си в Харбин, като мислеше за Чарли и за прекараните заедно нощи, когато чу мек удар в кухнята под стаята й. Тя се надигна и се ослуша, изпадна в тревога, страхувайки се, че комунистите са дошли, за да се скрият, или, още по-лошо, че са бандити, както веднъж се бе случило при убийството на монахините. Цялото й тяло се вдърви, а ръката й обхвана пистолета, който преди няколко месеца Лин Хуай й беше дала. Тя не знаеше откъде го е взела и не зададе никакви въпроси. Само беше много благодарна, че го притежава.

Чу се още един заглушен удар, последван от звук, също както, когато някой тътри нещо много тежко по пода. Сега вече всичко беше ясно. В къщата, освен тях, имаше още някой и когато тя излезе на пръсти от стаята си, облечена в една от тежките вълнени нощници на монахините, видя Лин Хуай да се измъква тихо от стаята, която делеше с част от по-малките деца. Сега тялото й беше деформирано от бебето, а погледът й беше строг. Одри мълчаливо й направи знак да се прибере в стаята си. Не искаше да й се случи нещо лошо, а споменът за обезглавените монахини бързо изплува в съзнанието й. Откакто се намираше в Харбин, не се беше чуло за никакви комунистически атаки в областта, но японците продължаваха да затягат властта си. Единственото, което знаеше, беше, че в къщата има нежелан гост, и затова тя тихо слезе по стълбите със зареден пистолет, готова да стреля срещу всеки, който се изпречи пред нея. Тялото й беше изпънато от напрежение, очите й проникваха в тъмното пространство. Чуваше ударите на собственото си сърце и те бяха толкова силни, че не беше сигурна дали ще успее навреме да чуе натрапника и да се защити. Много скоро обаче до слуха й долетя шум от дишане и тя видя една сянка до прозореца. С пръст на спусъка тя се поколеба само за миг. Изведнъж беше разбрала, че място за колебание няма, че ще трябва да го убие, но от тъмнината един глас извика остро. Знаеше, че го е видяла, и единственото, което я изненада, беше, че той проговори на френски, предполагайки вероятно, че тя е някоя от монахините.

Груб, затаен глас й беше казал, като че ли измъчван от болка: Je ne vous ferai pas mal. Няма да ти причиня зло. Произношението беше странно, но все пак ясно. Във всеки случай нямаше как да се разбере дали намеренията му бяха миролюбиви или се опитваше да я излъже.

— Qui etes-vous? — прошепна тя в тъмнината, а сърцето й биеше като барабани в джунглата. Беше го попитала кой е и не можеше да си представи какъв ще е отговорът.

— Le General Чан. — Този път гласът беше чист и ясен, но все пак тя продължи да държи пистолета насочен към него.

— Que faites-vous ici? — Тя го попита какво търси там и зачака отговора му.

— Je suis blesse. — Последва дълга пауза, след като й каза, че е ранен, и като слезе по последните няколко стъпала, тя взе една свещ и несръчно я запали с една ръка, без да сваля очи от силуета и без да отклонява насочения пистолет.

Предупреди го да не се движи и вдигна високо свещта. Единственото, което можа да види, беше набит мъж, среден на ръст, в костюм, който й приличаше на монголски. Около мястото, където беше застанал, имаше локви от разтопен сняг. На слабата светлина забеляза огромно кърваво петно на рамото му. Около мястото бяха навързани парцали, които той се мъчеше да поддържа с ръка. В пояса му беше втъкнат огромен пистолет, а от едната му страна висеше голяма сабя, дълъг патрондаш над едното рамо, но очевидно той нямаше никакво намерение да използва някое от оръжията си за защита срещу нея. Само я наблюдаваше с предпазливи очи и я запита дали е от монахините на „Сен Мишел“. Тя не знаеше дали трябва или не трябва да излъже, че е, но накрая реши да каже истината. Поклати глава, като все още го гледаше в ужас. Чу се шум, който идваше отгоре. Лин Хуай се движеше. Одри се страхуваше, че мъжът можеше да я види и да й направи нещо лошо, но той въобще не изглеждаше да има агресивни намерения. Вероятно се страхуваше не по-малко от Одри, която продължаваше да стои срещу него с пистолет и свещ в ръце.

— Мога ли да остана тук до довечера? — попита той на френски и у нея се прокрадна странното чувство, че е идвал тук и преди. Следващите думи потвърдиха това подозрение. — Мога да се скрия в килера, където е месото, както по-рано.

Той я погледна умолително и тогава тя забеляза златна бродерия върху кожената му шапка. Горната му дреха беше по-украсена от повечето, които беше виждала, въпреки че с тези кървави петна той изглеждаше донякъде раздърпан. Сега тя си спомни още веднъж думите му и реши да го разпита, преди да му позволи да остане. Не можеше да допусне някаква опасност да застраши децата.

— Казахте, че сте генерал?

— Аз съм генерал на моята провинция и лоялен на националистическата армия. — В такъв случай той беше един от последователите на Чан Кай Ши и очевидно някъде наблизо водеше сражение с комунистите. Не й беше ясно за каква провинция ставаше дума, но той обясни. — Аз съм от Баруун Урта отвъд планините Кинган. Дойдохме, за да се срещнем с някои от хората на Чан Кай Ши, но вместо това се натъкнахме на японска войска. Трима от моите хора ме очакват в църквата. Ако не ми позволиш да остана, те ще ми помогнат. Не се страхувай. — Той беше по странен начин учтив, а френският, с който си служеше, беше далеч по-качествен от нейния, което изглеждаше учудващо за монголец. — Преди сестрите ме пускаха. Бил съм тук два пъти, но не искам да излагам на опасност теб и децата. Ако искаш да си отида, ще си отида.

Той направи опит да се задържи прав, но тя видя как трепна и се олюля от болката в рамото.

— Някой видя ли те да идваш тук? — Опитваше се да вземе решение какво да прави. В този момент Шин Ю слезе по стълбите и застана точно зад нея. Одри откри с изненада, че това не е Лин Хуай, а Шин Ю. Опита се да й каже нещо, но Одри само й направи знак да се прибере горе, тъй като искаше да се съсредоточи върху думите на монголския генерал.

— Не вярвам да са ни забелязали, госпожице. — Той изглеждаше слаб, а сега се виждаше, че от рамото му продължава да тече кръв. — Няма да ви причиним безпокойство. Трябва ни само някакво място, където да починем до падането на нощта. Движим се пеш и трябва да се върнем при нашите хора.

Мисията им, каквато и да е била, беше изпълнена. Но тя се страхуваше да им позволи да останат. Ами ако това би предизвикало отмъщението на японците? Досега никой не беше ги безпокоил и тя желаеше силно нещата да си вървят както досега заради децата. Но този човек беше ранен и нямаше да стигне далеч без подслон и отдих.

— Остави си оръжията.

— Моля? — Гласът му прозвуча изненадано, а той самият действаше така, като че ли не можеше да я разбере. Шин Ю отново слезе по стълбите и отново беше отпратена обратно от Одри с махване на ръка.

— Казах да си оставиш оръжията — пистолета, патроните и сабята. Иначе няма да те пусна.

Той помисли за момент, като я гледаше продължително и твърдо с лице, по което не можеше да се прочете нищо.

— А готова ли си да ме защитаваш?

— Не знам кой си. Не мога да допусна да причиниш зло на тези деца.

— Няма да им причиним никакво зло. Моите хора ще се скрият навън, а аз ще бъда тук, в килера, ако ми разрешиш. Аз съм генералът на моята провинция, госпожице, човек на честта. — Той говореше толкова цивилизовано, че цялата ирационалност на положението я притисна с всичка сила, но тя не можеше да отслаби бдителността си. Тя имаше само неговата дума относно неговата самоличност. Можеше като нищо да е бандит и може би тези хора, без много да му мислят, биха нападнали нея и децата. — Имаш моята дума. Ти и децата сте в безопасност. Трябват ми само няколко часа, за да се възстановя.

След което, когато я погледна, той разбра, че няма да спечели битката. Свали пистолета от колана си и извади сабята от ножницата, после с известна трудност изхлузи патрондаша от рамото си. За Одри остана скрит фактът, че той имаше още един пистолет, скрит под дрехата му, и остър като бръснач нож в ръкава му, но нямаше намерение да ги използва срещу нея. Но не беше и толкова глупав да остане невъоръжен. Беше сигурен, че трябва да постъпи точно така, но ако за момент тя беше размислила, щеше да подозре, че той има още оръжия.

— Как мога да знам, че няма да направиш нещо на децата?

— Имаш думата ми, госпожице! Няма да ви причиним никакво зло.

— А твоите хора? — В главата й нахлу споменът за обезглавените монахини в църквата.

— Ще говоря с хората си и те ще се скрият бързо. Никой няма да ги види. Обещавам ти. — И той й се усмихна. Имаше странно, интересно лице с дръпнати очи и високи скули, съвсем не приличаше на китайците около Харбин или другите хора, които беше виждала в Нанкин, Пекин или Шанхай. — Ние сме големи майстори в това изкуство.

Не чак толкова големи майстори, помисли тя, защото иначе нямаше да бъде ранен.

— Трябват ли ти чисти превръзки за раната?

Тя продължаваше да се държи много предпазливо и не се отделяше от стълбата, а и го бе предупредила да стои на разстояние от оръжията си. Като се подпираше на стената, той се отдалечи до другия край на кухнята, а тя, като продължаваше да държи пистолета си насочен към него, прибра пистолета и сабята му, след което се върна при стълбата и тогава чу, че Шин Ю я вика отново. Детето очевидно беше уплашено от напрегнатото положение. Одри й извика, че всичко е наред и отново насочи вниманието си към монголския генерал.

— Ако имаш някакви чисти парцали… — започна той колебливо, — но мисля, че това ще свърши работа…

Той посочи напоените с кръв парчета от одеяло, които покриваха раната, и Одри, като държеше високо свещта, насочи погледа си към рамото му. Тогава тя забеляза, че той съвсем не беше непривлекателен мъж, но не беше сигурна, че може да му се довери. Все пак в погледа му имаше нещо почтено и прямо.

— Аз самият имам деца и ти казах, че съм бил тук и преди. Сестрите ме познаваха добре. Когато бях млад, получих образование в Гренобъл.

Изглеждаше забележително, че след като е бил в Гренобъл и е образован, все пак се е върнал в тази примитивна и неуютна част на света, но нещо й подсказваше, че говори истината.

— Ще ти дам нещо чисто за раната и малко храна. Но довечера трябва да напуснете. — Тя го гледаше твърдо и му говореше така, както би говорила с някое от децата.

— Имаш думата ми. А сега ще говоря с хората си.

Преди Одри да може да каже нещо, той изчезна и тя видя само как една сянка се спуска бързо към навеса между сиропиталището и църквата. Тя се възползва от добрата възможност да нареже две хавлии на ивици, да напълни една кана вода и да нареже малко сирене, хляб и изсушено месо и когато той се върна, тя му посочи всичко това на кухненската маса. Сега тя вече топлеше вода за чай.

Генералът, който й се видя много слаб, седна на пейката и я погледна с признателност.

— Благодаря.

Той много бързо изяде месото и сиренето, но изглеждаше прекалено уморен, за да смени превръзката. Одри се страхуваше и поради това не можеше да му свърши тази услуга. След малко той отстрани парчетата от одеяло и Одри забеляза грозната рана. Очевидно тя беше причинена от удар със сабя и изглеждаше червена, сурова и сърдита. Генералът имаше барут в една малка кутийка в джоба си, с който поръси раната си, след като Одри му беше подала парчетата от хавлия, натопени във вода. Двамата заедно почистиха мястото и накрая тя превърза отново раната.

Генералът внимателно наблюдаваше действията й.

— Ти си храбра жена, защото иначе нямаше да ми се довериш. Как си попаднала тук, след като не си монахиня?

Тя му разказа за убитите монахини и за това, че е била на посещение в Харбин. Не му спомена за Чарлз и това, че са дошли заедно. През цялото време, докато работеше, не сваляше поглед от превръзките. Одри не беше нечувствителна към грубоватата красота на този човек и долавяше една мъжественост, която до този момент беше непозната за нея. Като че ли той излъчваше някаква особена сила и Одри се чувстваше раздвоена между страха и възхищението, което той й внушаваше. В известен смисъл той беше човек, който вселяваше страх, създаваше чувството, че е способен да скочи като тигър и да убие с едно бързо движение, и въпреки това, когато й говореше, изглеждаше много нежен. Имаше могъщи ръце и интересно лице.

Сега той се движеше бързо към скривалището си. Беше й казал истината. Знаеше много добре къде е това място и как да влезе в него. Погледна я за последен път и внимателно затвори вратата след себе си, след което се спусна в тъмнината.

Одри продължаваше да стои сама в кухнята със съда с порозовяла от кръв вода и парцалите, единствените свидетели за присъствието му тук. Тя бързо изля водата на снега вън от кухнята и покри червените петна и превръзките със сняг. Отдавна щеше да е пролет, преди някой да е видял превръзките, а генералът отдавна щеше да си е заминал.

Тя се върна в къщата, където я очакваше Шин Ю силно развълнувана. Големите й очи бяха изпълнени със страх.

— Лин Хуай… Времето е дошло. Нейното бебе от бога сега вече тръгва… много е болна… о, много, много зле, госпожице Одри…

Одри хукна нагоре по стълбите, като все още носеше своето оръжие и това на генерала. Натика ги под леглото си и ги покри с едно одеяло, след което се затича към стаята на Лин Хуай. Другите деца продължаваха да спят. Младото момиче притискаше към себе си тънкото одеяло, стискаше зъби, а очите й бяха широко отворени от болка и ужас. Одри прокара нежно ръка по челото й и момичето не произведе никакъв звук, но се гърчеше очевидно от силна болка, а ръцете й се вкопчиха в Одри.

— Всичко е наред… всичко е наред… ще те взема в моята стая.

Тя взе момичето в ръцете си и бързо отиде в стаята си, като помоли Шин Ю да остане с другите деца. Страхуваше се за сестра си и искаше да присъства, но Одри знаеше, че е по-добре тя да не бъде свидетел на това, което предстоеше да преживее Лин Хуай. От месеци се беше заглеждала в тези тесни бедра и се страхуваше, че раждането няма да бъде лесно. Щеше й се да извика някой от руските доктори, когато дойдеше времето, но знаеше от по-ранен опит, че те не биха се разтревожили за някакво си китайско момиче. Тя не беше по-специален случай от останалите, а бебетата се раждаха по домовете с помощта на майки, сестри и братовчедки. Обаче това момиче не можеше да очаква помощ от другаде, освен от Одри, на която липсваше всякаква опитност. Тя даже не беше присъствала на раждане.

Сега тя седеше, хванала ръката на момичето, което мълчаливо се бореше с контракциите. Не издаваше никакви звуци, а Одри искаше това да не е така.

Когато останалите деца започнаха да се събуждат, Одри помоли Шин Ю да ги наглежда и да им приготви закуска. Молеше се на бога генералът да не се покаже навън от скривалището си. Наистина, тя нямаше основание да мисли, че той ще излезе, но през цялата сутрин се чувстваше неспокойна. Не можеше обаче да се отдели от Лин Хуай, момичето явно имаше страхотни болки, и сега, въпреки усилията си, стенеше с пресипнал глас и изглежда беше в делириум. Извиваше се и пищеше, дърпаше ръцете на Одри и я молеше да й помогне.

Най-после в късния следобед, като помисли, че всичко това трае необикновено дълго, тя накара Лин Хуай да й позволи да види дали бебето не се показва. Момичето плачеше като малко дете и Одри си спомни за плача на Ши Хуа, преди да умре, но Лин Хуай не умираше, тя даваше живот на бебето, което беше създала с младия японски войник предната година, и Одри беше сигурна, че сега, когато лежеше в агония, тя горчиво се разкайва за стореното. Вече обаче беше късно, а нямаше въобще никакъв знак за това, че главата на бебето ще се покаже, въпреки че Лин Хуай имаше болки от повече от дванадесет часа.

Тази вечер Шин Ю сложи децата да спят, след като целия ден се беше грижила за тях. От време на време отиваше при Одри, за да получи нареждания и да се осведоми за сестра си, но Одри не й разрешаваше да я види. Тя самата не беше яла нищо цял ден, а Лин Хуай се бе отказала даже и от чай. Единственото, което понякога приемаше, бяха малки глътки вода. Сега тя крещеше от болка през по-голямата част от времето и Одри беше толкова увлечена, че даже не чу стъпките зад себе си, когато генералът влезе посред нощ. Тя подскочи с приглушен вик, когато забеляза сянката му върху стената. Беше много късно да посегне към пистолета, който беше скрила под леглото си. Скочи на крака и се обърна, за да го пресрещне, но лицето му беше спокойно и миролюбиво.

— Не се страхувай. — Погледът му бързо се премести върху момичето, а после отново се върна към Одри. — Тя е едно от децата?

Одри кимна, докато момичето продължаваше да крещи. Вече бяха минали деветнадесет часа без всякакъв напредък.

— Била е изнасилена от японците. — Не искаше да му каже истината, че момичето по собствена воля е спало с един от тях, защото се страхуваше, че той можеше да й стори нещо лошо.

— Животни. — Гласът му прозвуча тихо в задушната стая. Във въздуха се носеше миризма от потта на Лин Хуай. Беше се мъчила от толкова време и сега тя го погледна с невиждащи очи. Болките вече не се успокояваха и през последния час Одри плачеше заедно с нея. През целия си живот никога не беше се чувствала толкова безпомощна. Сега тя погледна генерала, който внимателно наблюдаваше Лин Хуай. — Моментът е критичен.

Видът му беше такъв, сякаш знаеше съвсем точно какво е положението, и Одри се обърна към него колебливо. Все още не знаеше дали може да му има доверие, въпреки че беше удържал на думата си и не беше напускал скривалището си през целия ден. Питаше дали наистина е толкова честен, колкото изглеждаше, и дали би помогнал на момичето.

— Тя е с болки от снощи, когато ти пристигна. Вече почти двадесет и четири часа. — Одри чувстваше как отчаянието прониква в гласа й. Страхуваше се за Лин Хуай и съвсем не знаеше какво да направи за нея, освен да й държи ръката и да чака раждането на бебето. Но тя нямаше никаква идея как да облекчи агонията, в която беше момичето, даже не знаеше дали някой би могъл да направи това.

— Вижда ли се главата на детето? — Одри поклати глава и той даде знак, че е разбрал. — В такъв случай тя ще умре.

През четиридесетте години, които беше изживял, той беше видял много нещо от живота и смъртта, от войната, отчаянието и мизерията и сега говореше тихо и спокойно. Рамото му вече не го болеше толкова и той изглеждаше добре отпочинал, но думите му причиниха на Одри болка.

— Откъде знаеш? — прошепна тя.

— Изписано е върху лицето й. За да се роди първото ми дете, потрябваха три дни. Син. — Погледът му остана сериозен. — Но силите я напускат, а и е много млада. Виждам това съвсем ясно. — Присвитите му очи се обърнаха към американката.

— Нужен е доктор.

Той поклати глава.

— Никой няма да дойде. И никой не може да й помогне. Докторът може да спаси детето, но никой няма да иска едно полуяпонче.

— Какво искаш да кажеш? — Докато местеше погледа си от генерал Чан към Лин Хуай, Одри се чудеше дали той би я оставил да умре. — Не може ли да се направи нещо?

Одри не разбираше нищо от процедурите и съжаляваше, че не беше слушала малко повече разказите на сестра си. Но при Анабел всичко беше много лесно или така поне изглеждаше, а и бяха й дали хлороформ. За нищо подобно не можеше да се говори сега тук и тя се обърна към монголския генерал. Помисли си, че той съвсем точно материализира представата за военен. Изглежда анализираше ситуацията, преценяваше неща, които Одри не би могла да знае. След малко погледите им се срещнаха.

— Можеш да я срежеш. — Това прозвуча страшно в ушите на Одри и на нея не й стана ясно в първия момент за какво ставаше дума, докато генералът не продължи: — С чист нож. Това трябва да се извърши от жена или от свят човек, само че ти не знаеш как, както виждам.

— А ти знаеш ли?

— Виждал съм как го правят. Веднъж срязаха жена ми. При втория ми син.

— И тя оцеля? — Одри искаше само това, да спаси момичето и да я освободи от детето, което й причиняваше толкова много болка.

Шин Ю почука тихо на вратата и Одри я отпрати с няколко тихо изговорени думи. Не искаше тя да вижда генерала тук, нито да зърне сестра си в състоянието, в което се намираше.

— Да. — И той кимна утвърдително. — Оцеля. Оцеля и детето. Може би това момиче ще живее, ако извършим операцията бързо. Най-напред трябва да притиснеш детето надолу.

Без много да се церемони, но с нежни ръце, той приближи Лин Хуай, каза й няколко думи, а после огледа подутия й корем. Той се ориентира добре и без предупреждение в момента, в който настъпваше новата болка, той я затисна с цялата си тежест. Тя изпищя, докато той избутваше детето надолу, за да облекчи излизането му. Тя се противеше с всички сили, но той повтори движението си още два пъти, преодолявайки съпротивата й и Одри се страхуваше, че ще я убие с натиска на могъщото си тяло, но този път, когато той каза на Одри да погледне, тя забеляза малка част от главата на бебето. Виждаше се мъничко черна коса и Одри се усмихна на генерал Чан с облекчение.

— Виждам бебето. — Той не каза нищо, а само натисна още два пъти, след което се показа още от главата на детето. Генералът отстъпи назад и погледна Одри.

— Ще ти трябват чисти хавлии, чаршафи, кърпи.

От думите му тя разбра, че бебето е на път и когато се върна с пълни ръце, направо подскочи, виждайки как той с едно-единствено движение измъкна дълъг нож от ръкава си и го прокара на няколко пъти през пламъка от свещта, докато тя можеше само да си представи колко е нагорещен, но така ножът щеше да бъде чист за разреза. Сега тя разбра, че оръжията, които й беше дал, не са били всичките, които е носил у себе си, но не каза нищо. Досега той не беше нарушил думата си и ако помогнеше на Лин Хуай, щеше да му бъде вечно задължена. Сега той държеше ножа високо и Одри не беше напълно сигурна къде щеше да го насочи.

— Виж дали сега не се вижда повече от главата — инструктира я той. Отворът се беше разширил, откакто генералът беше спрял да натиска корема на Лин Хуай. Сега бедното момиче надаваше грозни викове при още по-усилилата се болка. Бебето се мъчеше да излезе, но не успяваше. — Дръж й краката. — Гласът му беше твърд и за момент Одри се уплаши. Тя се доверяваше на този човек по простата причина, че не съществуваше друга възможност. Нямаше друг, който да й помогне.

— Какво ще правиш с нея? — Одри се страхуваше, но нещо в погледа му я успокои.

— Ще се опитам да направя отвор, достатъчно голям, за да може да премине главата на бебето. Побързай, ножът не трябва да изстива.

Одри се поколеба само за миг, а след това, като каза няколко утешителни думи, тя седна до Лин Хуай с гръб към главата й и хвана краката й колкото се може по-здраво. Но Лин Хуай почти не оказа съпротива. Тя нямаше сила, с която да им се противопостави, и пред погледа на Одри ръката му с ножа задейства умело. В началото нямаше кръв, но изведнъж силна струя бликна срещу кърпите, които й беше казал да държи. Сега с напрегнат глас той каза на Одри да притиска стомаха й, както го беше притискал той, а когато не беше достатъчно решителна, той й се развика. Напрежението на момента беше завладяло и него. Един Господ знаеше колко много хора беше убил този човек, но сега се сражаваше за един живот. Одри затаи дъх и натисна с всичка сила, докато той нагорещяваше отново ножа и сряза още повече и тогава при ужасните стонове на Лин Хуай се появи главата на бебето, след това бавно се показа челото, две малки ушенца, нос и уста, цялата глава беше свободна. Одри гледаше изумена, а той й заповяда да продължи да натиска. Лин Хуай вече не издаваше никакъв звук, беше загубила много кръв, а болката в края на усилието беше станала съвсем непоносима. Тя беше в безсъзнание, когато малкото й момиченце се появи на бял свят, а генералът я вдигна нагоре победоносно и се усмихна широко на Одри. Увиха набързо бебето и го почистиха с една от чистите кърпи. Одри забеляза с изненада, че през прозореца навлизаше слаба светлина. Бяха работили заедно от полунощ и генерал Чан беше спасил Лин Хуай и бебето й. Но сега, като оглеждаше момичето, погледът му беше сериозен. Той изследва прореза, която беше направил с ножа си. Само погледна Одри, но не й каза от какво се страхува. Лин Хуай беше останала с много малко кръв и той се съмняваше, че ще живее. Щеше да оцелее само бебето, освен ако, разбира се, младата майка не беше с много, много голям късмет.

— Трябва да я зашиеш — каза той тихо.

Одри бързо достави единствената игла, с която разполагаше, и здрав бял конец и прокара върха на иглата през огъня, така, както беше постъпил той с ножа, преди да зашие разреза.

Това беше най-трудното нещо, което някога бе правила, и при всеки бод ръката й трепереше и тя се молеше за момичето. Щеше да е толкова несправедливо, ако умреше. Това не трябваше да се случи.

Сълзите пареха в очите на Одри и като че ли това шиене продължи безкрайно дълго време. Накрая тя много внимателно изми раната с хладка вода и чиста кърпа. Изми и цялото й тяло и я зави в одеяла, като през това време генералът държеше в ръце спящото дете, като че ли беше негово собствено. Изглежда нито Одри, нито генералът си спомняха, че детето е наполовина японче, беше им все едно. Малката беше нов живот, тяхно дете, живот, който бяха спасили заедно в нощ, изпълнена с трудна работа.

— Ти се справи много добре. — Промърмори той, като наблюдаваше Одри с изпадналото в несвяст момиче и гласът му прозвуча нежно.

Лин Хуай беше съвсем бледа и затова погледът на Одри беше изпълнен с боязливи въпроси.

— Толкова е бледа.

— Загуби много кръв.

Той също беше загубил кръв, но беше мъж и не му се случваше за първи път. Съвсем друго нещо бяха жените при раждане. По този начин брат му беше загубил две жени, но имаше двама сина.

Той погледна бебето, спомняйки си за своите собствени по времето, когато бяха родени, и за първия път, когато ги беше взел в ръце. Сега му се струваше, че е било много отдавна, най-малкото му дете беше на осемнадесет години и се сражаваше в планините с армията на Чан Кай Ши, но чувството си оставаше същото, чувството на почит и страхопочитание, че такова нещо беше въобще възможно, нов живот да произлезе от стар.

— Ще се оправи ли? — Гласът на Одри беше много тих. Свещта започна да пращи и тя я остави да угасне. Светлината от зората им беше достатъчна.

— Не знам. — Сега той погледна бебето. — Тя трябва да има мляко, ако не може да има майка.

Когато малко по-късно Шин Ю се появи на вратата, Одри я помоли да накара някое от децата да издои кравите, но генерал Чан беше на мнение, че много по-подходящо ще е козето мляко. Одри погледна генерала с отчаяние. Нямаха шише, с което да я хранят. Като по чудо намериха една кожена ръкавица, останала от монахините, и след като я извариха на печката в кухнята, успяха да налеят в нея млякото. Бебето го изцока щастливо и отново заспа. Но Лин Хуай все още не се беше събудила и Одри мислеше, че тя няма да надживее изпитанието, през което беше преминала.

Генералът се върна в скривалището си за през деня. Сега за него беше много късно да тръгва нанякъде и само Шин Ю знаеше, че той е там. А когато той се върна след настъпването на нощта, Одри все още беше на своя пост, като хранеше бебето през няколко часа и се грижеше за Лин Хуай, която почти не дишаше и така и не се върна повече в съзнание след раждането.

Тази нощ Чан държеше бебето и го хранеше с ръкавицата, а Одри мълчаливо държеше в ръцете си Лин Хуай до последния момент, когато тя издаде тиха въздишка и умря.

Одри продължаваше да я държи дълго време след това, като си мислеше какво сладко дете беше, и за мъката, която очакваше детето, което беше останало без майка. Тази мисъл измъчваше цялото й същество. Тя си спомни и за своята майка, както и за самотното съществуване, на което беше обречена дъщеричката на Лин Хуай, която щеше да расте в свят, където никой нямаше да я обича, презирана и от японци, и от китайци, в едно общество, където момичетата биваха продавани за ориз или боб, или брашно.

Сълзи се стичаха по лицето на Одри, когато покриваше Лин Хуай, и притискаше към себе си малкото същество. Чан слезе долу и приготви чай, а когато започна да се развиделява, Одри събуди Шин Ю и й съобщи новината. Момичето плака и се притисна към Одри, за да си скрие очите. Одри разбираше болката й, защото знаеше как смъртта на родителите й се беше отразила на Анабел. Генералът стоеше до тях. Вече беше прекарал две нощи на това място и винаги, когато се канеше да тръгне, се случваше нещо, което да го задържи. Преди да се скрие отново, той разговаря накратко с Одри, като този път погледът му беше много сериозен.

— Трябва да тръгна по тъмно. Моите хора ще започнат да губят търпение.

Одри винаги беше оставяла храна за тях в навеса до църквата, но не ги беше виждала. Досега генералът не беше нарушил думата си и тя вече не изпитваше никакъв страх от него. Не можеше да бъде и друго след това, което бяха постигнали заедно. Сега помежду им съществуваше връзка, която нито той, нито тя щяха да забравят. И тази връзка беше нещо много особено и за двамата.

— Благодаря за помощта. — Тя погледна дълбоко в очите му, което изразяваше не само благодарността й, но и нещо много повече.

— Какво ще правиш с детето? — Той я погледна странно, с много любопитен поглед. В много отношения тя беше необикновена жена, но той все още не разбираше как така се беше появила тук. Беше дошла от толкова далече и се отнасяше толкова сериозно към отговорността си към децата. — Ще я задържиш ли при себе си?

Въпросът изглеждаше странен и Одри потърси погледа му.

— Предполагам, че тя ще бъде едно от децата тук, в сиропиталището. С нищо не е по-различна от другите.

— А ти? Ти не си ли сега по-различна? Не е ли тя донякъде твоя, след като си я видяла в самото начало на живота й? — Той на свой ред потърси погледа й и Одри бавно кимна.

Той имаше право. Откакто бебето се роди, тя се чувстваше не съвсем същата, като че ли някаква част от съществото й беше запълнена. Но беше толкова разстроена около Лин Хуай, че не се зарадва на бебето, както би се зарадвала при друго развитие на събитията.

— Може би един ден ще я вземеш със себе си и ще й осигуриш един по-добър живот. — Каза го така, сякаш се надяваше, че тя ще постъпи точно така, като че ли бебето беше нещо, което ги свързваше, и затова не искаше Одри да я остави в Китай.

Тя въздъхна, знаейки колко е невъзможно.

— Бих искала да ги взема всичките със себе си, но не мога. Когато монахините дойдат, аз трябва да си вървя. — Очите й го молеха да я разбере, но все пак тя не можеше да се освободи от чувството, че изоставя и него, и децата.

— Ще я осъдиш ли на глад и невежество, госпожице? Ако я вземеш със себе си, тя ще бъде щастлива. — Погледът му беше толкова напрегнат и тя се чувстваше по странен начин привлечена към него, сякаш го беше познавала от безкрайно дълго време, сякаш той беше част от някакъв много познат свят. Не монголски военен водач. Или сега може би това беше единственият свят, който познаваше, чудеше се тя, докато той я следеше с умен поглед. — Имах късмет да бъда изпратен в Гренобъл. — Той се усмихна тъжно. — Бих искал нещо подобно да се случи и на това дете. — Знаеше прекрасно какъв живот я очакваше, ако Одри не я спасеше.

— И все пак ти се върна?

— Това беше мой дълг. Но това бебе няма близък човек тук и всички ще й обърнат гръб, след като е наполовина японка. — Той можеше да види разликата, която се определяше още от самото й раждане. Тя не приличаше на чистокръвна китайка и, разбира се, не беше. — Един ден ще я убият заради това. Спаси я, госпожице. Вземи я със себе си, като заминаваш.

Одри имаше неприятното предчувствие, че той ще продължи да я убеждава. Сега тя даже не искаше да мисли по този въпрос. Лин Хуай беше току-що умряла и сега трябваше да се мисли за всички останали, а не само за бебето.

— А другите?

— Ще ги оставиш, както си ги намерила, но когато си дошла, тя не е съществувала. Може би сега тя е твоя.

Той се сражаваше за този мъничък живот, живота, който даже не беше поискал да спаси в началото, но сега детето беше тяхно. И когато през целия този ден Одри я държеше до гърдите си, тя си спомняше думите му и я притискаше още по-здраво.

Трябваше да се съобщи на местните власти за смъртта на Лин Хуай, но тя се боеше да го направи, след като Чан и хората му все още бяха при нея. Вместо това тя я уви в одеяла и я сложи в един от навесите. Щеше да съобщи на следващия ден, когато те ще са си заминали. Междувременно не беше никак свободна поради скръбта на Шин Ю и грижите за другите деца, а вече и за бебето. Това даже я отклоняваше от мислите за генерал Чан през целия ден и не беше лошо, защото тези мисли непрекъснато я объркваха.

А през нощта, когато децата си бяха легнали, Чан приближи вратата й и почука тихо. Той си поиска обратно пистолета и сабята и я изгледа продължително. Беше преизпълнен с уважение към нея и се питаше дали някога ще се срещнат пак. Тя беше по-красива от жените, които беше виждал в Гренобъл, а в онези свои млади години беше копнял за жени от собствената си раса. Но сега тя му напомняше за едно отдавна отминало време и той протегна ръка и докосна лицето й, а тя разбираше, че никога не беше чувствала по-нежно докосване и че не беше виждала по-благи очи. Сега вече тя знаеше, че през цялото време не е имало за какво да се страхува от него. Разбра и колко много беше привързана към него, но и за двамата беше ясно, че това няма да има продължение.

— Au revoir^[1], госпожице. Може би един ден ще се видим отново. — Той не би могъл да мечтае за нищо по-добро, но съществуваше и друг живот, към който трябваше да се върне, живот, в който въобще нямаше място за нея, нито щеше да има някога.

— Къде ще отидеш сега? — В погледа й се четеше загриженост и възхищение, и топло чувство.

— Обратно през планините в Баруун Урта. Някой път ще се върнем тук по същия път, но тебе вече няма да те има.

Погледите им се срещнаха и не се разделиха дълго време и тя почувства копнеж по него, който почти я уплаши поради силата си. Досега не беше срещала човек като него. В този момент даже споменът за Чарлз като че ли избледняваше.

— Пази рамото си, генерале.

Той й се усмихна и наведе погледа си към бебето в ръцете й. Малкото момиченце спеше доволно и на топличко като малко ангелче.

— Грижи се за нашето бебе — прошепна той и докосна нежно лицето й с ръка, милвайки я с очи, а след миг изчезна. Тя чу само лек шум от скърцащ сняг, а след това нищо, когато вече лежеше в леглото, притиснала бебето до гърдите си, топлейки го в замразения въздух и спомняйки си всичко онова, което той й беше казал… Грижи се за нашето бебе… нашето бебе… И като мислеше за това, тя чувстваше как в гърдите й се надига силна любов, любов за спящото дете в ръцете й и спомена за монголския генерал, който го беше спасил.

Одри спеше, подпряна на възглавницата си… като сънуваше объркани сънища, където присъстваха дядо й, и бебето, и Чарлз… и генералът.