Даниел Стийл
Жажда (16)

16.

Писмото, което Одри писа на Чарлз в коледната вечер, стигна до него след четири седмици и сега той го четеше късно една нощ във всекидневната си в Лондон. Камината беше запалена и той, с чаша бренди в ръка, четеше и препрочиташе случая със смъртта на Ши Хуа и за бебето на Лин Хуай, а след това и думите: Как само искам това бебе да беше наше, скъпи… колко много съжалявам сега, че бяхме предпазливи… Беше странно, но той съвсем точно можеше да разбере чувствата й. Сам се беше обвинявал за всичко милиони пъти… за това, че я беше оставил в Харбин, вместо насила да я вземе със себе си, че не се беше оженил за нея… че беше я оставил на японците… оставил… оставил… Оттогава съвестта му нямаше нито миг спокойствие. Най-накрая, обзет от отчаяние, той се беше изповядал за всичко пред Джеймз, който остана дълбоко потресен.

— Знаеш ли, наистина е удивително… Вайълет беше сигурна, че отношенията ви са много сериозни, и аз й казах, че е луда. Трябва да ти призная, че това момиче понякога ме изумява. — Той се усмихна. — Почти винаги тя е тази, която се оказва права. Все пак не бих й казал това, ако съм на твое място… Ще стане трудно управляема! — Чарлз се беше усмихнал, като си пожелаваше да можеше да се позабавлява по повод дарбата на лейди Вай да знае всичко.

— Излязох страшен глупак, като я оставих. Когато си помисля какво може да я сполети там, ми става лошо. Това го разбрах, когато отпътувах от Шанхай. Бях обезумял.

— Ти имаш свой собствен живот, Чарлз. — Джеймз винаги беше готов да предложи съчувствие, а особено сега. Двамата седяха в един тих ъгъл на неговия клуб и пиеха портвайн. — Не може да се очаква един човек да прекара една година в Манджурия и да се грижи за сираци. Трябва да кажа, че тя ме изненадва. Не съм мислил, че това е толкова много в неин стил. Ако ми беше казал, че е останала, за да прави снимки, бих повярвал съвсем лесно, но не това… — Той се усмихна на стария си приятел. — Само добра душа като нея би се заела с тези деца, нали?

— Тя е проклета глупачка — промълви Чарлз мрачно. Вайълет, след като мъжът й й разказа историята, дари Чарлз със същия комплимент.

— Той е направил какво! — Тя изкрещя тези думи пред изумения поглед на Джеймз. — Той я оставил там? В окупираната Манджурия? Да не е полудял?

— Скъпа, тя е жена на възраст в края на краищата. Има право да взема решения и е взела точно това.

— Тогава той защо я е оставил? Преди всичко той я е завел там и, разбира се, е можел да остане при нея до края.

— Както изглежда, отиването в Харбин е било нейна идея, а след това тя твърдо отказала да остави децата.

— Надявам се, че е така. — Вай разбираше всичко и мислеше, че Одри е постъпила като светица.

— Не му е било лесно да наруши договора си и да избяга от цялата си отговорност.

Джеймз би извинил Чарлз за всичко в много по-голяма степен, отколкото Чарлз искаше да извини себе си. Чарли напълно се съгласи с лейди Вай и реши за себе си, че е най-долният човек на земята, след като беше оставил Одри в Китай. Нямаше ден, в който да не се укоряваше за постъпката си. Но в писмата й до него нямаше укори. Особено в онова, което му беше писала на Коледа. То беше нежно и преливаше от обич и беше повече от очевидно, че тя очаква със затаен дъх идването на монахините. Вече беше прекарала там повече от два месеца и сега мисълта да се прибере вкъщи я вълнуваше силно.

Чарлз й отговаряше често, но като че ли нещата, които можеше да й каже, бяха много малко. Въпреки че беше писател, както той откри, думите не му достигаха и така беше винаги, когато седнеше пред лист хартия, в началото на който беше написано името й: Моя скъпа Одри… А след това мълчание. Какво би могъл да й каже? Колко много съжалява? В какъв огромен успех се превръща последната му книга? Че са го поканили в Индия през пролетта и Египет през есента… Че лейди Вай и Джеймз настояват да бъде с тях следващото лято? Всичко това изглеждаше така глупаво и безсмислено и тя му липсваше така остро. Имаше чувството, че някой беше откъснал част от тялото му в деня, в който я беше напуснал. Той продължаваше да си спомня многократно думите й преди заминаването му… Ами ако тези деца бяха наши… А след това думите й за бебето на Лин Хуай, че би желала това дете да бъде нейно. Агонията се състоеше в това, че той самият искаше сега същото. Знаеше, че няма никакъв смисъл отново да я моли да се омъжи за него или да бъде при него в Индия или Египет. Тя не можеше да отиде. Трябваше да се прибере вкъщи при семейството, което така жестоко я експлоатираше. Той беше намразил тайно Анабел за това, че изискваше толкова много от нея, за това, че очакваше Одри да отгледа децата й, да се грижи за нейната къща, да прави всичко вместо нея. Кога Одри щеше да получи възможност за собствен, личен живот? И кога щеше да я види пак?

Тъкмо това го измъчваше най-много и го водеше към бутилката коняк всяка вечер преди лягане. Не можеше да понася празното си легло, когато си спомняше за нощите им във Венеция и Нанкин, и Шанхай… и безкрайните часове в онези малки влакчета… Той не правеше нищо друго, освен да работи и да мисли за нея. Почти не излизаше вече, а лейди Вай най-накрая спря да му вади душата за това, че е оставил Одри в Харбин, тъй като виждаше колко много страда и без нейна помощ. Беше загубил чувствително от теглото си, погледът му беше станал безизразен и това безпокоеше Джеймз.

След време лейди Вай сама писа на Одри, а Одри беше силно развълнувана при получаването на писмото и почувства облекчение поради това, че приятелката й беше посветена в любовта й към Чарлз. След това тя пишеше на лейди Вай във всяко свободно време, и по-рядко се обаждаше вече на Чарлз. Или поне не достатъчно често. Винаги, когато получеше писмо от Одри, лейди Вай повикваше Чарлз.

— Какво пише? — Когато в средата на февруари Вайълет му телефонира, той беше повече от мрачен.

— По времето, когато е писала писмото, монахините все още не са били пристигнали. Разбира се, сега може би вече са там. Надявам се, че това е така. Бедното момиче! Тя наистина е най-храбрата душа, която познавам.

Вайълет каза същото и по време на една организирана от нея вечеря, на която покани Чарлз и неговия блестящ издател Хенри Биърдзли. Беше го срещала и по-рано и твърде много го харесваше. Той беше могъщ и гръмогласен мъж с брилянтен ум и донякъде груби маниери. Но по време на вечерята се прояви като голям сладкодумник и Джеймз реши, че е много забавно, ако в техния аристократичен кръг се влее малко свежа кръв.

Този път Биърдзли ги изненада, като ги попита дали може да доведе дъщеря си Шарлот. Тя беше привлекателно момиче, което наближаваше тридесетте, облечена според най-последната мода, макар и не красива в класическия смисъл на думата. Но беше привлекателна и много умна. Ходила бе в колеж в Америка, „Васар“, и имаше степен по американска литература, което я правеше полезна за баща й в неговия бизнес. Той очевидно се гордееше много с нея и Вай беше изненадана, когато научи, че тя все още живее в къщата му. Беше на двадесет и девет години, както любезно призна, а баща й беше вдовец.

— Всъщност аз бих предпочела правно училище. — Тя се усмихна от другата страна на масата към Чарлз в отговор на въпроса на Вай относно „Васар“. Американските колежи винаги я бяха очаровали. — Но татко се противопостави. Той каза, че не му трябва още един адвокат в къщата, а един ден ще му трябва управител.

Баща и дъщеря размениха многозначителни усмивки. В издателските кръгове не беше тайна, че той я готвеше за тази роля. Чарлз я беше срещал преди това, но повечето от контактите му бяха с баща й и той за пръв път тази вечер беше толкова силно впечатлен от Шарлот. Тя беше изключително умна и много приятна и за Вайълет беше очевидно, че проявява силен интерес към Чарли.

— О, за бога, Вай… — Джеймз й отправи пренебрежителен поглед, когато по-късно вечерта се бяха съблекли. — Винаги си измисляш какви ли не романтични неща.

— А права ли съм? Освен това този път не съм нарекла това романс, нали?

— Какво би трябвало да означава това? — Той я погледна с интерес. Нищо не можеше да се сравни с нейната компания и той я предпочиташе решително пред всички други събеседници. Освен че бяха съпрузи, те бяха от много години вече и най-добри приятели.

— Да ти кажа истината, скъпи, не съм сигурна. Ако искаш да знаеш какво действително мисля, мисля, че тя е студена като лед, и че Чарли й харесва такъв, какъвто е. Тя е на двадесет и девет години, дяволски симпатична, има много пари и й трябва подходящ съпруг. За нея Чарлз е идеален.

— Боже мой, ти наистина не си губиш времето! Надявам се, че тя не е толкова аналитична натура, колкото си ти.

— Не бъди толкова сигурен. — Тя отправи към него поглед, достоен за една Мата Хари, и той се разсмя, когато тя бързо изчезна в банята сред облак от френски парфюм и в розов сатенен пеньоар.

Но две седмици по-късно той започна да се пита дали Вайълет не беше по-проницателна, отколкото той допускаше, когато попадна на Чарлз и Шарлот Биърдзли, докато те обядваха заедно.

— Много се радвам, че се виждаме пак, госпожице Биърдзли… Чарлз, старо момче, добре ли се държиш? — Поговориха си няколко минути, след което той се присъедини към групата, с която имаше среща за обяд, но забеляза, че Чарли изглеждаше отпуснат и че както по всичко личеше, се забавляваше прекрасно, а когато на следващия ден го попита за причината, Чарли обясни това с бизнеса.

— Тя е симпатично момиче. — Джеймз пускаше въдица. Двамата се бяха разположили пред камината в техния клуб.

— Не бъди глупав. Можеш да кажеш на лейди Вай да бъде спокойна. Шарлот иска да започне да се занимава с моите договори с баща й. Тя казва, че той чувствал умора и че моята работа е твърде добре изпипана и прозрачно ясна. Не виждам нищо лошо в това сътрудничество с нея, а освен това тя е в добри отношения с моя агент. — Чарли не личеше да подозира някакви скрити мотиви и Джеймз заяви на лейди Вай, че този път тя греши.

Но Вайълет отказа да повярва.

— Не бъди глупава, Вай. Мога да те уверя, че през тези дни той не мисли за друго, освен за Одри. Някакви новини от нея днес?

Вече беше март и бяха започнали да се чудят дали тя въобще ще успее да напусне Харбин.

Чудеше се и самата тя. Беше си задавала същия въпрос седмици наред, когато студеното време не се променяше, а времето за раждането на бебето на Лин Хуай все повече наближаваше.