Даниел Стийл
Жажда (13)

13.

Чарлз и Одри престояха в препълнения влак от Нанкин седем часа и тя си мислеше, че никога няма да пристигнат. От време на време той записваше бързо някои мисли в една от тетрадките си, а тя четеше книга, която беше взела за себе си. Обаче далеч повече я интересуваха пътниците във влака, за да може да се съсредоточи много върху нещо друго, и непрекъснато поглеждаше навън през прозореца към пейзажа. Докато наближаваха Шанхай, правеше снимки.

Но нищо не я беше подготвило за онова, което видя при пристигането им. Хора, които отиват нанякъде, други, които бяха току-що пристигнали, просяци, безпризорни, проститутки, чужденци, всички се движеха и се блъскаха един друг, като всеки се мъчеше да извиси гласа си над общата врява. Имаше деца, които просеха и й дърпаха полата, едно дете с проказа и нещо като протези там, където някога е имало ръце, проститутки, които подвикваха на Чарлз на френски. Половин дузина пътници англичани се движеха бързо край тях. Тя почти не чуваше Чарлз да говори, докато се мъчеше да излезе на глава с блъсканицата на тълпата и държеше здраво тоалетната си чанта и куфара, които той й беше поверил, докато сам се мъчеше да се оправи с нейните чанти.

— Какво? — Беше казал нещо, което тя не успя да чуе, и затова направи усилие да застане по-близо до него. — Какво каза, Чарлз?

— Казах добре дошла в „Шанхай“ — отвърна й той високо с ухилена физиономия, а след малко, слава богу, намериха носач, който много искаше да поеме багажа им.

Той ги отведе бързо навън към опашка от чакащи таксита, а шофьорът ги откара до хотел „Шанхай“, където Чарли обикновено отсядаше. Клиентелата като правило се състоеше от англичани и американци, а обслужването беше отлично.

— Почти като вкъщи — се пошегува той, когато носачът остави чантите им в стаята.

Бяха се регистрирали като господин и госпожа Чарлз Паркър-Скот. Одри беше вече свикнала с това име.

— Би било много странно да бъда просто така, Одри Дрискол.

Това име като че ли отдавна принадлежеше на миналото. Одри Дрискол беше част от друг свят, друг живот, както бяха Анабел и дядо й и всичко в Сан Франциско. Съществуваше само настоящето. Очарованието на Шанхай и хората в оживените улици, които в момента наблюдаваше от прозореца.

Тя се обърна, за да погледне Чарлз, и срещна погледа му. Той повече не беше в състояние да си представи живота без нея до себе си. Двамата бяха пропътували половината свят и след време щяха отново да се върнат. И тогава какво? Не можеше да си представи точно. Не можеше да си представи, че би могъл да се спре на едно място, с което и да е друго същество, и въпреки това не можеше даже да приеме мисълта, че тя би го изоставила. Но точно сега не се налагаше да бъдат решени всички проблеми.

Искаше да й покаже Шанхай, преди да си легнат и когато тя се окъпа и смени дрехите си, двамата слязоха долу и отново наеха такси, което трябваше да ги отведе до мястото, където се намираха всички европейски магазини и сгради, а после обратно по задръстените от навалица улици на Шанхай. Тя оглеждаше възторжено армиите от проститутки, които скитаха навсякъде, децата, които късно през нощта все още бяха на улицата, просяците, чужденците. Съвсем не беше нещо необичайно тук-таме да се забележат западни физиономии и западняците като че ли бяха стотици — италианци, французи, англичани, американци и, разбира се, японци. Имаше ярко осветени фирмени надписи, ресторанти, игрални зали, пушални за опиум. Тук тайни не съществуваха и нищо, което да не се предлагаше срещу някаква цена. Нямаше нищо от величественото спокойствие на древната китайска история и по никакъв начин този град не отговаряше на очакванията на Одри, но тук всичко се движеше с темпо, което ускоряваше кръвообращението, а Одри никога не беше виждала нещо подобно. Получиха отлични френски ястия в един ресторант, изцяло китайски и посещаван от интересен международен конгломерат, като много от тях бяха придружени от китайски момичета. По обратния път за хотела, когато тя оглеждаше с необикновено силен интерес хората по улиците, Чарли насочваше хумора си към нейната пълна неосведоменост и така да се каже невинност. Това положително не беше невинен град. Нямаше нищо, което да не можеш да направиш или да получиш срещу някаква цена.

— Много е интересно, какво ще кажеш?

— Изумително е, Чарлз! Винаги ли е така? — Беше трудно за вярване, че тези хора могат да поддържат този вид енергия през цялото време. А хората бяха толкова много. Наистина градът гъмжеше денем и нощем и Чарли не можеше да не се засмее.

— Да, винаги е така, Од. Понякога забравям колко упадъчно е всичко и когато съм отново тук, през първите ден-два винаги се учудвам. — Картината представляваше рязък контраст на сънливите села, през които се стигаше дотук, в Тибет и Афганистан и останалата част на Китай. Нищо не те подготвя за Шанхай и Чарлз не беше подготвил Одри за този град.

— Мисля си дали е било така по времето на баща ми.

— Вероятно. Мисля, че винаги е било така. Ако изобщо съществува някаква разлика, може би тя е в това, че сега, след японското нападение, е малко по-тихо, макар и не чак дотам. Сега би трябвало много хора да пристъпват на пръсти. — Но все пак разликата не изглеждаше много голяма.

Стигнаха хотела и влязоха бавно във фоайето, като се държаха за ръце и си говореха. Бяха толкова увлечени, че не забелязаха мъжа и жената близо до стълбите, които разговаряха тихо, а след това се загледаха в нея, когато тя и Чарлз ги отминаваха.

Мъжът беше прехвърлил седемдесетте, жената беше на около петдесет и пет, елегантно облечена, с ненатрапващи се, но скъпи бижута, с малка шапчица, с перфектно направен гладък кок и диамантени обеци. Тя погледна за момент Одри, а после каза нещо на мъжа, който носеше английски костюм и очила с рогови рамки. Той изгледа двамата и задържа погледа си върху Одри, тъкмо когато тя започваше да изкачва стълбите, кимна на жена си и тъкмо щеше да й каже нещо, когато тя се провикна:

— Мис Дрискол? — Почти рефлективно, без да се замисля, Одри се обърна изненадана и погледна надолу, откъдето беше дошъл гласът, и ги видя прави един до друг, вглеждащи се ту в нея, ту в Чарлз.

— Аз… Боже мой… нямах представа, че мога да ви видя тук… — Тя се изчерви до корените на косата си, като в същото време се опитваше да изглежда спокойна и бързо слезе по няколкото стъпала, без да изпуска ръката на Чарли. Посочи го с ръка и го представи като своя приятел Чарлз Паркър-Скот.

— Разбира се. — Жената изглеждаше силно впечатлена. — Чела съм всички ваши книги.

— Паркър-Скот ли казахте? — Мъжът кимна, като го оглеждаше с растящ интерес. — Страшно хубава книга написахте за Непал. Живял сте там известно време, нали?

— Да. Повече от три години наведнъж. Това беше първата ми книга.

— Много, много е хубава.

Но жена му сега съсредоточаваше цялото си внимание върху Одри, като от време на време отместваше погледа си, изпълнен с въпроси, от нея към Чарлз. Бяха приятели на дядо й, Филип и Мюриел Браун. Тя имаше излишъци от енергия и се занимаваше с какво ли не, като между другото оглавяваше и доброволците на Червения кръст. Беше получила отличия от французите за сътрудничеството си с тях през Първата световна война, преди това е имала двама съпрузи и два пъти беше овдовявала. Филип Браун се беше оженил за нея заради огромното й богатство, така говореха някои хора. Но малко бяха тези, които можеха да кажат много нещо за двамата. Без съмнение, се радваха на уважение. Той, подобно на дядото на Одри, членуваше в „Пасифик юниън клъб“ и беше президент на Бостън банк. Почти всяка година двамата пътуваха до Ориента и бяха последните хора, които Одри би избрала да срещне. Сега не можеше да има съмнение, че дядо й щеше да научи за Чарли, и тя реши да направи всичко възможно, за да прикрие следите си.

— Дядо не ми каза, че сте тук.

— От шест седмици сме в Япония, но винаги ни е приятно да посещаваме Шанхай и Хонконк. — Тя отправи мил поглед към Одри, а след това към Чарлз, като си мислеше колко беше красив и се чудеше дали тази връзка не е от доста дълго време. Може би по тази причина не се беше омъжила за някого. Винаги се беше чудила за това, въпреки че нито за момент не беше мислила, че Одри е особено привлекателно момиче. Сега тя изглеждаше много по-хубавичка, много по-миловидна, с косата си на меки вълни, която образуваше рамка около лицето й, и с живия подвижен поглед, който беше за нея нещо съвсем ново. Това го нямаше, поне когато Браунови я виждаха с дядо й. По-малката сестра беше красавицата… омъжена за Уестърбрук, както си спомняше Мюриел. — С приятели ли си тук? — Мюриел Браун я гледаше изпитателно в очите, а Одри правеше всички усилия да не се изчерви.

— Да. От Лондон. Но тази вечер са заети с нещо. Господин Паркър-Скот любезно се зае да ме разведе наоколо вместо тях. Мястото е очарователно, нали? — Тя се опитваше да говори безгрижно, но не мислеше, че беше успяла да измами Мюриел и беше точно така.

— А къде сте отседнал, господин Паркър-Скот? — Въпросът го намери напълно неподготвен. Той не можеше да разбере колко силно Одри желаеше да ги махне от главата си.

— Винаги отсядам тук. Чувствам се привързан към това място.

— Аз също — се намеси Филип Браун с напевния си глас, доволен от това, че е получил подкрепата на авторитет като Чарлз. Имаше намерение да напомни за това на Мюриел. Тя му се беше оплакала от хотела същия този следобед. А сега ставаше ясно, че той е бил прав. Най-добрият хотел в града. Несъмнено най-добрият, след като човек като Паркър-Скот го беше предпочел. — Тъкмо днес разправях на жена ми…

Мюриел не се забави да го прекъсне.

— Ще трябва да се видим пак, преди да отпътуваме. Може би за обяд, Одри? И, разбира се, ще ни бъде много приятно да видим и вас, господин Паркър-Скот.

— Боя се, че няма да имаме време… след ден или два заминаваме за Пекин… и мисля — тя се усмихна мило на Чарлз в опит да го ориентира с поглед, — че господин Паркър-Скот работи върху една статия…

— Е, добре, може би, ако намерите време, преди да отпътувате… — Мюриел го погледна объркана. — Вие също ли отивате в Пекин? — Това беше нещо много съблазнително и пикантно за нея и щеше да го отнесе със себе си вкъщи. Внучката на тесногръдия и старомоден Едуърд Дрискол съжителства с писател в Шанхай… Тя вече изгаряше от нетърпение да разкаже на всичките си приятели след завръщането си! Чарлз влезе направо в капана й, а Одри почти простена.

— Да. Работя върху една статия за „Таймз“.

— Колко интересно! — пропя Мюриел и плесна с ръце, а на Одри й се поиска да я удуши, след като знаеше чудесно, че за нея интересен беше фактът, че я беше хванала с Чарлз в момента, когато се качваха в стаята си в един хотел. Знаеше чудесно в какво ги подозира Мюриел и че, разбира се, беше права в подозрението си. Проблемът беше в това, как да й попречи да съобщи на дядо й. Знаеше, че Мюриел подозираше какво става и че щеше да каже на всички, щом се върнеше в Сан Франциско.

— Господин Паркър-Скот току-що взе интервю от Чан Кай Ши в Нанкин. — Одри съзнаваше, че поставя Чарлз в трудно положение, но се надяваше да отклони вниманието на старата кучка, поне временно, а Филип Браун, разбира се, беше силно впечатлен от това съобщение. Тук Одри се обърна и отново се усмихна на Чарлз. — Всъщност не е необходимо да ме изпращате догоре. — Тя отново насочи към Мюриел грейналото си лице. — Тук всички много се страхуват от бандити. Приятелите ми ме повериха на Чарлз, като че ли съм петгодишно дете. — Тя му се усмихна и протегна ръка. — До семейство Браун аз ще съм в пълна безопасност и знам, че имате желание отново да се видите с вашите приятели. — Опитваше се да представи нещата така, сякаш на ъгъла на най-близката улица го очакваха двадесет жени.

Той изглеждаше съвсем объркан от думите й, а след малко всичко му стана ясно и разбра колко глупаво се е държал. Сега и той влезе в тон с нея в нейното театро, ръкува се с нея, а после с двамата Браун, направи голямо шоу, като насъбра бележките за себе си от рецепцията, махна им с ръка и излезе, изпратен от погледа на широко отворените очи на Мюриел, която остана явно разочарована. Може би в края на краищата се беше заблудила. Тя бързо насочи погледа си отново към Одри, която си бъбреше с господин Браун, докато приближаваха стълбите. Стаите им бяха на различни етажи, но те я изпратиха до вратата й, тя се ръкува с тях, влезе с огромна въздишка на облекчение, след като ги беше оставила да продължат пътя си нагоре по стълбите. Не можеше да бъде сигурна дали са й повярвали, но поне беше направила каквото можеше, за да спаси репутацията си, преди да е станало фатално късно. Питаше се какво щеше да стигне до дядо й, ако нещо стигнеше.

Щеше да бъде значително по-малко спокойна, ако можеше да чуе Мюриел, която по стълбите прошепна на мъжа си:

— Не вярвам на нито една дума…

— От кое? Интервюто му с Чан Кай Ши? Да не си полудяла, този човек е най-големият пътуващ писател… — Изглеждаше силно нервиран, а тя, както обикновено, изглеждаше раздразнена от него.

— Не, не, тези глупости за излизането му с приятели и това, че просто само ще я води на вечеря, докато приятелите й били заети с нещо друго… Тя спи с него, Филип. Сигурна съм. — Ситните й като мъниста очи се стесниха, докато той я пускаше пред себе си в стаята с болезнен израз на лицето. Тя винаги се мъчеше да разбере нещо, за който й падне, даже тук, на другия край на света.

— Не можеш да бъдеш сигурна в нищо. Тя е почтено момиче. Не би извършила такова нещо. — Той се чувстваше задължен да я защити, ако не за друго, поне заради старото си приятелство с Едуърд Дрискол.

— Глупости! Тя е стара мома. Щеше да се омъжи за Харкърт Уестърбрук, ако можеше, но малката й сестра й го отне. Човек не може да я види никъде. Тя не прави нищо друго, освен да играе ролята на бавачка на този старец… а после се появява тук, където никой няма да разбере нищо, и си вирва крачетата… — Очите й светеха от удоволствие от собствените й думи, но Филип Браун само махна уморено с ръка.

— Стига си съчинявала. Нищо не знаеш. Най-много да знаеш, че са сгодени… или много влюбени, или просто добри приятели, или даже непознати. Съвсем не е задължително непременно да има нещо нечисто, свързано с хората, които срещаш. — Той често се чудеше защо мислите й биваха винаги насочени по този начин. Потискащо беше това, че тя много рядко грешеше.

— Филип, ти си един наивник. Сигурна съм, че ако направиш справка в регистъра на хотела, ще установиш, че те са в една стая. След като са толкова далече, си мислят, че са в пълна безопасност.

И, разбира се, тя имаше право. Одри вече се измъчваше от паника в стаята си и отново се втурна надолу по стълбите, за да наеме още една стая на друг етаж и на името на Чарли. Час по-късно, когато влезе в тяхната стая, той се смееше.

— Човекът на рецепцията казва, че ме изхвърляш. — Смееше се на обяснението, което му бяха дали, и беше правилно разбрал направеното от Одри за краткото време, когато той беше в бара на другата страна на улицата. — Без съмнение, не си стояла със скръстени ръце, нали?

Тя седна на леглото с отчаян вид и го погледна.

— Не е смешно, Чарлз. Това са последните хора на земята, които бих искала да срещна тук.

— Аз си помислих същото, въпреки че, както трябва да призная, загрях много бавно. Струва ми се, че тази жена не обича да си държи езика зад зъбите, милата госпожа Браун, имам ли право?

— Езикът й е подвижен и зъл. Ще разпространи из целия Сан Франциско новината, че пътувам с теб.

Той се намръщи и седна до нея.

— Действително ли държиш да се преместя в другата стая? — Беше готов да направи всичко за нея. Беше им трудно понякога да си спомнят, че имат и друг живот, с който трябваше да се съобразяват. Имаха чувството, че това е единственият реален живот. И той не искаше да направи нищо, заради което тя би могла да бъде един ден нещастна, особено ако той не можеше да бъде до нея и да я защити. — Наистина съжалявам, Од. Съвсем не съм предполагал, че ще попаднеш на някого…

Тя му се усмихна тъжно.

— В наши дни светът е много малък. А за да отговоря на твоя въпрос — не, не искам да се местиш в друга стая. Искам само да отклоня старата кучка от следата, за да не тревожи дядо ми. Но нямам намерение да променям живота си заради други хора, Чарлз. Те не означават за мен чак толкова много.

— Биха могли някой ден да придобият значение. След като се прибереш у вас… — Гласът му секна. Беше му противна мисълта тя да има дом, освен с него, освен ако този дом не беше някъде много далече. — Не искам да пострадаш.

— Мислех за това още от самото начало и се обвързах с теб. Ако наистина се страхувах, сега все още щях да се крия някъде вкъщи… или вече щях да бъда на път обратно за Щатите. Такова е желанието ми — гласът й прозвуча гордо поради съзнанието, че е с него, и тя наистина беше горда, — и ти си мъжът, когото обичам, Чарлз Паркър-Скот, а ако има хора, на които това не се нрави, то си е тяхна работа. Доколкото правим усилие да не бъде наскърбен или ощетен някой друг — а допълнителната стая беше способствала за това, — тогава останалото от онова, което правим, е само наш проблем и ничий друг.

Той й се усмихна и я взе в ръцете си. Обожаваше това нейно качество. Смелостта й, решимостта й да се придържа твърдо към това, в което вярваше. Беше сигурен, че е готова да се пребори с всекиго, но да не отстъпи от това, което считаше за правилно, и това нейно качество той ценеше над всичко. Уважаваше я, както не беше уважавал никого никога преди.

Тази нощ те прекараха дълги сладки часове в леглото, наситени с много жар, а след финала Одри се усмихна и се пошегува:

— Интересно ми е какво би казала госпожа Браун за това изпълнение.

— Ще изпита адска ревност, скъпа. — И двамата знаеха, че това е точно така и Одри се засмя, като си представи физиономията й.

— А господин Браун ще каже: Прекрасно… прекрасно.

Заспаха, както винаги, обвити един в друг и нямаше нищо чудно в това, че Одри сънува дядо си, но, преди настъпването на утрото, беше напълно престанала да се тревожи. Бяха направили, каквото можаха, и ако й се наложеше, тя щеше да му обясни, че Чарли е приятел на Джеймз и Вай и че те са просто приятели, че така се е случило, че той попаднал в Шанхай по същото време. Беше готова да лъже заради дядо си. На него не му трябваше да знае, че тя е дълбоко влюбена в този мъж. Това само щеше да го уплаши, щеше да се уплаши, че ще я загуби отново, а Одри вече много отдавна беше решила, че няма да я загуби.

Реши, че сега е по-добре да насочи вниманието си отново към чудесата на Шанхай. Наистина мястото беше невероятно, а хората там продължаваха да я очароват. Имаше англичани и французи, както и китайци, и се виждаха знаците на фирми като „Джардайн“, „Мейдсън“ и „Сасун“, изписани в много подходящ британски шрифт.

— Повечето от тях избягват контакти с китайците — обясни Чарлз.

— Това изглежда глупаво, нали? Искам да кажа, след като присъстват тук.

Той кимна, но нещата тук не вървяха така.

— В известен смисъл те са много колониално настроени. Опитват се да си дават вид, че ги няма. Никой от тях не говори китайски, поне твърдя това за хората, които съм срещал, като не смятам може би един човек, за който си спомням, когото всички считаха за малко странен. Китайците им говорят на английски или френски, а западняците намират това за напълно естествено и мислят, че така трябва да бъде.

— Това говори за надутост, не мислиш ли? — Ситуацията я дразнеше, като тя самата много силно се привличаше от идеята да научи китайски. — А ти, Чарлз? Ти говориш малко нещо. Можеш ли да ги разбираш?

— Произношението тук е по-различно, но се справям. — Той се засмя, като захвърляше панталоните си на един стол. — Особено, когато съм достатъчно пиян. — И след тези думи с две големи крачки той стигна до другия край на стаята и я грабна в ръцете си. — Както сега. — Престори се, че я хапе по врата, при което измърмори нещо на китайски. Със смях се тръшнаха на леглото. — Цялото това тукашно декадентство ме стимулира да те атакувам през цялото време, Од. Много е трудно това, да съм тук с теб.

Тя се засмя, а той продължи да се сгушва в нея. Така се бяха изморили от безкрайното си пътешествие, но вече започваха да живват. Тя го обгърна страстно, той я задържа плътно притисната към себе си, като дългите му грациозни пръсти заиграха по бедрата й, докато тя започна да стене тихо в прегръдките му. Прошепна името му, когато той влезе в нея.

В продължение на няколко часа не изпитваха никаква умора, докато накрая се търкулнаха един до друг в пълно изтощение и тя прошепна името му още веднъж, като заспиваше. Не можеше да си представи, че би могла някога да обича друг мъж. Можеше да се омъжи за него, защото му беше дала сърцето си. Завинаги. Любовта им беше прекосила два континента и Одри беше готова да отиде навсякъде заради него или за да бъде с него.

Той го чувстваше, като я държеше здраво до себе си и докато затваряше очи, заслушан в шума на Шанхай.