Лин Патрик
Сърце до сърце (7)

Шеста глава

— Какво имаш предвид? — попита Анита, щом се съвзе от внезапното му появяване. Взе розата и я премести настрани. — Какъв е бил животът ми през последните петдесет и три години ли?

— Наистина ли е минало толкова време? — Гласът му звучеше невинно, макар че прекрасно знаеше колко години, месеци, седмици и дни е живял без нея. — Това означава, че си ги броила и че все още мислиш за мен.

— Да мисля за теб?! Заблуждаваш се.

— А аз мислех за теб. — Не можеше да повярва колко красива е Анита, точно каквато я помнеше. — Винаги съм мислил за теб и винаги ще мисля.

— Ха!

Той се вгледа в гневните й сини очи. Искрящият им цвят се подсилваше от свободната светлосиня рокля.

— И двамата направихме някои грешки, Анита.

— Ти си този, който сгреши.

— А какво според теб е бягството ти и това, че заряза Калифорния и кариерата, която бе от изключителна важност за теб?

— А какво според теб е това, че се ожени за първата попаднала ти млада артистка?

— Беше голяма щуротия — призна той. — Четири от петте ми брака бяха грешки.

— Значи наистина си обичал една от съпругите си?

Прис се усмихна. Май долови в гласа й ревност.

— Един мъж не може да копнее вечно по една жена, макар че, както изглежда, аз доста се постарах в това отношение. А какво ще кажеш ти? — Наведе се през масата и опита да хване ръката й, но тя я издърпа рязко. — Обичаше ли съпруга си?

— Разбира се, че обичах Робърт, иначе нямаше да се омъжа за него! — отвърна възмутено тя.

Ала очите й я издаваха.

— И никога не си мислила за мен?

— О, разбира се, че съм мислила — винаги, когато гледах по телевизията реклама на някой от старите ни филми.

Бе заядлива както винаги. И увърташе. Прис чувстваше, че не му казва цялата истина. Но щеше да я чуе от нея, дори ако това щеше да бъде последното нещо през живота му! Забеляза с крайчеца на окото си приближаващия келнер, който носеше две напитки на таблата. Махна му с ръка, за да го отпрати, и каза:

— Мислех за теб през цялото време.

— Между женитбите си?

„И по време на тях“ — отвърна той мислено.

— Нямаше да имам няколко брака, ако ти не беше толкова упорита — отвърна й раздразнен, че го кара да изпитва вина, че не е успял да я забрави. — Трябваше да се омъжиш за мен, когато те помолих.

— Имаш предвид, когато поиска да го направя. Прис, ти ме задушаваше. Постоянните ти опити да ме заведеш пред олтара бяха просто един пример за това как възнамеряваше да се разпореждаш с целия ми живот!

Невинаги старите рани зарастват с времето. Щом чу до болка познатото обвинение, Прис усети, че го обзема гняв.

— И затова, вместо да останеш тук, при мъжа, когото твърдеше, че обичаш, и да се постараеш да го направиш по-добър, ти избяга!

— Е, няма що, двамата го раздавате точно както в доброто старо време — каза Люсил и остави чантата си върху масата. — Тц, тц, тц.

Той изстена и се облегна назад. Не можеше ли Люсил да изчака още малко!

Анита премести подозрително поглед от него към приятелката си.

— Май не си изненадана, че виждаш Прис? Нима си знаела, че ще бъде тук?

— А сега недей да обвиняваш Люсил! — каза й Прис. — Разбрах къде ще вечеряте и се отбих да ви видя.

Отчасти това бе истина. Уреждането на срещата бе негова идея, макар че Люсил бе щастлива да участва в осъществяването й.

— Как си разбрал? — предизвика го Анита.

— Ама, че работа! — Приятелката й протегна ръка и седна от другата й страна. — Слушайте, време е да спрете да спорите и да започнете да се държите като цивилизовани хора. Опитайте да бъдете приятели, поне заради децата ви!

Последното нещо, което желаеше Прис, бе да е приятел на Анита, но ако тя се съгласеше, това все пак щеше да бъде едно начало. Така поне щеше да има някакъв шанс.

Протегна ръка към нея.

— Ставаме ли приятели?

— По-скоро бих хванала усойница — отвърна Анита.

— Какво ще кажеш, ако се споразумеем да не се караме?

— Няма защо да се притесняваш за това. Едва ли ще се виждаме често.

Той се изправи. Мрачното му изражение не бе престорено.

— Щом искаш… Мисля че… Е, няма нищо. — Обърна се с намерението да си тръгне.

— Чакай!

Той потисна усмивката си и се извърна отново към нея.

— Да?

Вирнала нос, Анита му подаде ръка.

— Приятели сме. Заради децата.

— Чудесно! — заяви Прис, вече без да сдържа усмивката си.

— Сигурно ще се видим на откриването на „Сърце до сърце“.

— Разбира се — потвърди той, но си мислеше, че ако иска да й каже нещо съществено, то ще трябва да бъде преди откриването.

Отдалечи се, като стъпваше наперено.

Анита го гледаше как си отива с чувството, че губи нещо много скъпо, а в мислите й цареше хаос. Изведнъж ресторантът й се стори празен без него.

— Добре ли си, скъпа? Ако искаш, можем да се приберем вкъщи.

Дрезгавият глас на Люсил й припомни за какво бяха дошли тук.

— Вкъщи? — повтори Анита. — Защо? Нали сме излезли да прекараме вечерта в града?

Люсил премигна.

— Разбира се.

Келнерът се върна, остави питиетата и взе поръчките им. През цялото време, докато вечеряха, Люсил забавляваше гостенката си с разкази за известни личности от Холивуд. Съвсем разумно не засегна повече темата за Прис. След десерта предложи да отидат да пийнат по нещо в някое нощно заведение, но Анита помоли да я извини и отказа, тъй като забеляза, че приятелката и е уморена. Все пак Люсил беше по-възрастна от нея с десет години.

Когато станаха да си вървят, Анита взе розата. Докато пътуваха към къщи, си припомни разговора с Прис, особено в частта му за Робърт. Беше искрена, когато му каза, че е обичала съпруга си, макар — може би — и недостатъчно. Беше чакала години Прис да осъзнае грешката си, да се разведе и да я потърси. После си бе наложила да не мисли за него и започна да се среща сериозно с други мъже. Беше лесно да обикне човек като Робърт Лакроа. Кой твърди, че взаимните чувства следва да бъдат еднакво силни?

По ирония на съдбата Прис се разведе за първи път няколко месеца след нейната сватба.

Тя плака, изправена пред една любов, която бе заключила в сърцето си, но която никога не можа да забрави. Потвърди отново решението си да бъде най-добрата съпруга, която Робърт би могъл да желае. Бе го обичала, както и четирите деца, с които бяха благословени. Беше щастлива през повечето време, ала ставаше сълзливосантиментална, когато седеше сама и имаше глупостта да гледа някой от старите си филми.

Въпреки всичко, Робърт бе надникнал в душата й и бе разбрал истината. Анита знаеше, че това бе причината, поради която бе настоял тя да унищожи всичките си спомени, свързани с Холивуд. Съпругата му отказа. Повече никога не повдигнаха този въпрос, обаче отношенията им се промениха, макар че външно това не се забелязваше.

Пристигнаха в имението на Бевърли Хилс и тя излезе от състоянието на унес. Извини се и се качи в апартамента на третия етаж. Първото нещо, на което погледът й попадна щом влезе във всекидневната, бе албумът, който Люсил беше оставила върху масичката за кафе. Въздъхна с примирение, седна, остави розата и го взе. Започна да разлиства страниците, докато намери това, което търсеше.

Снимката бе черно-бяла, но Анита помнеше точния оттенък на роклята си с прасковен цвят, обсипана с пайети. Докосна с върха на пръста си розата на ревера на Прис. Беше й я дал, когато дойде да я вземе за премиерата на „Потупай ме по рамото“, ала тя бе настояла той да носи символа на тяхната любов…

Онази вечер Прис й бе предложил да се омъжи за него…

 

 

Холивуд, 1937 година

Анита слезе от лимузината на студиото и се оказа в ослепителния свят на светкавиците, проблясващи пред „Лос Анжелис Тиътър“.

— Госпожице Брукс?

Усмихната, тя се обърна към непознатия глас, застана за снимка и помаха с ръка точно когато в лицето й избухна нова светкавица.

— Анита, вярно ли е, че с Прис сте пренесли любовта от екрана в личния си живот?

— С Прис сме много близки приятели — отвърна тя на репортера.

Застанал точно зад нея, Прис обви с ръка талията й и я поведе по червената пътека, опъната през покрития с мозайка тротоар. Минаха между масивните колони и влязоха във фоайето, украсено с огромни огледала, блестящи полилеи и ослепителен кристален фонтан.

— Ей, богу, ще бъде една вълнуваща вечер, нали? — прошепна Анита, докато мислеше, че най-съкровената й мечта е на път да се сбъдне.

— По-вълнуваща, отколкото предполагаш — каза Прис.

Долови нервността му и сметна, че причината е в суетата, съпровождаща премиерата. Той мразеше да бъде център на внимание, а студиото рекламираше „Потупай ме по рамото“ като филм на годината. Нищо не липсваше за приема, който следваше прожекцията и всяка по-известна личност в Холивуд се намираше тук, за да види другите и да бъде видяна от тях.

Това беше най-важната нощ в живота й!

През следващите няколко часа й се струваше, че лети в облаците, поздравяваше известни и неизвестни звезди, позираше за снимки, отговаряше на въпроси на репортери, а Прис заставаше на заден план винаги, когато бе възможно. Най-прекрасният момент настъпи след прожекцията. Запалиха всички светлини и двамата бяха аплодирани дълго.

Анита махаше с ръка и изпращаше въздушни целувки, докато Прис стоеше, пъхнал ръце в джобовете, и опитваше да се усмихне.

После публиката се оттегли в сутерена на театъра. Там имаше бална зала и всички можеха да ядат, пият и танцуват под музика от филма, изпълнявана от малък естраден оркестър. Специална система от призми проектираше за втори път „Потупай ме по рамото“ върху малък екран.

— Анита, хайде да се измъкнем — помоли тихо Прис. — Искам да те попитам нещо много важно…

— Да се измъкнем? Сега?

Преди той да успее да обясни какво има предвид, пред тях спряха Люсил Толбът и кокалестият й съпруг Джим Дикс, за да се чукнат с шампанско.

— Хей, как се чувства човек, когато е звезда? — попита Люсил.

— Прекрасно! — отвърна Анита.

Прис обаче не каза нищо…

Съзнаваше, че той просто гори от желание да се махне оттук, да се спаси от стотиците хора и шума. Мисълта за това развали удоволствието й. Желаеше да се наслади докрай на светлините на прожекторите, попаднали най-сетне върху тях с петия им подред филм. Беше чакала славата цял живот. И сега, след като я бяха постигнали заедно с Прис, той искаше да се оттеглят!

— Двамата сте превъзходна двойка — каза Джим, — както на екрана, така и извън него.

— Особено извън него — уточни Прис.

— И кога възнамеряваш да я вържеш, за да не ти избяга?

Прис се огледа нервно.

— Вижте, ще имате ли нещо против, ако отведа моето момиче в някой ъгъл и остана за малко насаме с него?

Люсил повдигна вежди.

— Искаш да бъдете сами, така ли? Можем да го разберем, нали? — Погледна съблазнително съпруга си.

— Ами, скъпа, ако не внимаваш, може да се озовеш на рамото ми и аз ще те изнеса насила оттук, това е!

Люсил се засмя, когато Прис задърпа Анита към прикрито място, далеч от тълпата. Лицето му бе изопнато и бледо.

— Прис, какво има? Добре ли си?

— Да. Не. Не съм… Не съм сигурен.

Тя се обезпокои.

— Може би трябва да поседнеш.

— Не. Трябва да коленича.

— Моля?

— Предполагам, че е необходимо да коленича, ако искам да го направя както трябва — изрече приглушено. Застана на едно коляно и хвана ръката й. — Анита, вече знаеш колко много те обичам. Ще ме удостоиш ли с честта да се омъжиш за мен?

— Да се… омъжа?

Усети как я залива вълна на щастие, но все пак не можеше да се съгласи толкова лесно. Хранеше известни съмнения към брака. Тази институция не бе донесла щастие на майка й и двете бяха страдали при развода й. Освен това, въпреки че обичаше Прис с цялото си сърце, самата мисъл да се омъжи за него я изплаши. Бе толкова самоуверен и властен! Ако му разрешеше, щеше да командва всяка нейна стъпка.

— Изглеждаш шокирана. — Изправи се. — Предполагам, това означава, че не желаеш да се омъжиш за мен, така ли е?

— Прис, ти си единственият мъж, за когото бих се омъжила! Ала предложението ти е съвсем неочаквано!

— Неочаквано? Познаваме се почти от две години. Влюбени сме един в друг поне през половината от това време. Ако все още ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам! Просто… — Опита да намери думи, с които да изрази как се чувства, без да го нарани. — Аз… Аз съм толкова млада…

— Ти си на осемнадесет години. Много момичета се женят дори и по-млади.

— Е, добре, аз не съм от тях.

— Така е. Ти си звезда. — Държеше се хладно и изглеждаше силно наранен.

Анита не можа да се въздържи и обви ръце около врата му.

— Прис, моля те да ме разбереш. Искаш от мен да взема най-важното решение в живота си. Аз желая брак, който да продължи, докато смъртта ни раздели. Обичам те! — Усети как той се отпуска се почувства поуспокоена. — Сигурна съм, че си подходящ за мен, но все още не съм готова да се обвържа за цял живот.

— Наистина ли ме обичаш? — попита Прис с по-ведър глас.

— Обожавам те! Единственото, за което те моля, е да ми дадеш време.

— Добре. — Въздъхна тежко.

Анита го целуна по бузата.

— Ти си най-разбиращият, най-прекрасният мъж на света!

Той я привлече за прегръдка и целувка, която за нея беше сладко-горчива. Защото, въпреки всичко, което каза, въпреки че го обичаше и желаеше да се омъжи за него някой ден, усещаше, че я обзема безпокойство. Външно бе смела и самоуверена, ала всъщност я изпълваше страх, че няма да може да се измъкне от сянката на силната му натура.

А ако никога не се почувства готова?

 

 

Малибу, наши дни

— Скайлър, не можеш да си отидеш. Какво ще правя без теб?

Мъжът с изискан вид и посребрени коси повдигна едната си вежда.

— Честно казано, Джъстийн, глупаво е жена на твоята възраст да се унижава така.

— Добре, смятай ме за глупачка! Само не си отивай! — Хвърли се към вратата, за да препречи с тяло пътя му.

Скайлър я сграбчи за ръка и я дръпна настрани с такава сила, че тя се блъсна в пиедестала, поставената върху него скулптура се олюля, падна и се разби на пода. Джъстийн ахна и сложи ръка на шията си, украсена със сапфирена огърлица с цвета на очите й.

— Нямам време за твоите глупости — изръмжа Скайлър. — Ксанта ме чака. — И излезе.

— Скъпата сладка Ксанта! — изрече злобно Джъстийн и отметна с ръка кестенявите коси от челото си. — Когато приключа с нея, ще съжалява, че въобще е чувала името Скайлър Алджертън Радклиф!

Изображението на ядосаното й лице потъмня до черно.

Габи изръкопляска.

— Очаквайте следващата серия!

— Да — каза Кит, пресегна се през плота, покрит с лъскави сини и бели мексикански плочки, и изгаси портативния телевизор. — Или поне така се надява мама. Иска да продължи да играе, докато може да се движи и да говори.

— Лана Уърт е идеална за ролята на Джъстийн Хок. Не, че прилича на героинята си — допълни бързо Габи.

— Никак даже — засмя се той.

Стана му приятно от похвалата на Габи и се зарадва, че се беше сетил да включи „Кокошарника на Хок“ докато вечеряха. Може би сериалът наистина беше превзет, ала бе забавен и имаше множество верни почитатели. Гордееше се с майка си. Между него и жената, която, въпреки че не бе имала достатъчно време за него, докато той беше дете, го бе дарявала винаги с любов, се бе установило непринудено приятелство.

— Иска ми се да те запозная с майка си, но този месец „Кокошарника на Хок“ се снима в Монте Карло.

— В Монте Карло! Колко вълнуващо! Обзалагам се, че би могла да ни разкаже много интересни случки за сериала — каза Габи и мушна парче печена риба в устата си.

— Повече от обичайното. Чарлз Броуди — актьорът, който изпълнява ролята на Скайлър, е голям зевзек. Преди време трябваше да снимат доста разгорещена сцена в спалнята. Майка ми мрази подобни сцени, но няма как. Както и да е, докато се промъквала внимателно между чаршафите, Чарлз й казал да погледне надолу. Бил закачил отпред на банския си огромна гумена змия. Майка ми мрази змиите — истински или каквито и да са. Закрещяла, скочила и устроила на екипа нещо като частно представление.

— Сигурно се е почувствала ужасно неудобно.

— Сграбчила чаршафа и избягала от снимачната площадка. Чарлз я увещавал половин час пред вратата на гримьорната й да излезе и да продължат снимките. — Кит се разсмя, като си спомни версията на майка си за случката, сигурен, че бе поукрасила нещата. — А после, разбира се, след няколко дена си отмъстила.

Габи се усмихна.

— Браво на нея. Какво е направила?

— Чарлз носел перука. Тя намерила някаква пудра, причиняваща сърбеж, и наръсила перуката. Точно по средата на сцената той започнал да се чеше по главата. Наложило се режисьорът да спре снимките и да започнат отново. След като това се повторило няколко пъти, най-сетне Чарлз разбрал какво е станало.

— Ядосал ли се е?

— Майка каза, че захвърлил перуката със смях.

Габи също се разсмя и допи виното си. Кит бе радостен, че я помоли да остане, и разля остатъка от „Шардоне“-то в двете чаши. Беше непретенциозна жена и подобно на него нямаше нищо против да вечерят в уютната кухня, вместо в официалната трапезария от другата страна на плота. Хвърли бутилката в кошчето за боклук, излезе на терасата и взе последните парчета риба от вградената скара, където я поддържаше топла.

— Желаеш ли нещо допълнително? — попита и постави платото до ръба на масата. — Риба? Салата?

— Ммм, не, нищо.

— Дори сладолед с парченца лакта?

Габи сбърчи нос.

— Ох, моята слабост! Може би съвсем малко… Но ако утре по време на репетицията не успееш да ме вдигнеш, вината ще е само твоя — така ме изкушаваш!

— Съмнявам се, че може да се появи такъв проблем — отвърна той с усмивка. — По-силен съм, отколкото предполагаш.

Посегна да вземе чинията й, но тя го възпря с ръка.

— Бих могла поне да поприбера.

Прибраха, като си помагаха дружелюбно, и след няколко минути кухнята беше в пълен ред. Докато Кит извади от фризера картонената кутия със сладоледа, Габи намери купите и лъжиците. Той се чудеше, дали вече е свикнала достатъчно с него, за да поговорят за нещо, което цял ден не му даваше мира.

— Какво те накара да приключиш с Бродуей, Габи? — Загреба лъжичка сладолед.

Погледна го неспокойно и вдигна за малко упоритата си брадичка. После омекна, сви рамене и отвърна:

— Времето. Вече не беше на моя страна.

— То наистина може да създаде проблеми, ала ти младееш за възрастта си.

— Казвали са ми го. Но вече започнах да я усещам. Не физически, а умствено. Трудно е да продължаваш да се бориш, ако не вървиш наникъде.

Кит върна кутията във фризера. Разбираше колко й е тежко да говори за тези неща, обаче не можеше да спре дотук.

— Трудно ми е да повярвам, че никой не е съзрял таланта ти.

— Има хиляди талантливи професионални танцьорки, които търсят работа в Ню Йорк.

— Но в теб има нещо особено!

— Благодаря. В теб също.

Последва приятна тишина, докато изядоха сладоледа. „Може би се получава нещо по-особено, когато танцуваме заедно“ — помисли Кит. Никога досега не бе чувствал такава хармония с друг партньор… Нито пък беше изпитвал подобно раздразнение. Вероятно тези две неща вървят ръка за ръка. Хората проявяват склонност да си лазят по нервите, ако са свързани ежедневно с работа, изискваща тясно сътрудничество. Нищо чудно именно това да бе съсипало любовта между Прис и Анита.

Не му се искаше да развали вечерта с мисли за миналото, затова попита:

— Готова ли си за плуването?

— Нима имаш и скрит басейн? Май ваната не става за тази работа.

— Искаш басейн, когато океанът е на наше разположение?

— Плуваш в океана нощем?

— Понякога. Какво има? — попита той и понижи глас. — Да не те е страх от акули?

— Повече от тези в човешки образ — отвърна тя със смях.

Кит също се разсмя.

— Точно когато човек е решил, че е безопасно да се върне във водата, и… Какво казваш? Имаме около час до началото на прилива, така че няма защо да се притесняваш.

— Не мислиш ли, че ще е студено?

— Мога да те стопля.

— Имаш готов отговор за всичко, Кит.

— Обикновено е така.

— И обикновено си прав, нали?

— Винаги!

Габи вдигна вежди.

— Хм, никаква склонност към самокритика.

— Самоувереността означава успех. И така, какво ще правим?

— Предавам се — отвърна тя с тежка въздишка. — Къде са тези бански?

— В спалнята за гости. Оттук, моля.

Последва го през всекидневната. Влязоха в просторна стая. Той отвори вратата на вградения гардероб и издърпа едно от чекмеджетата.

— Избери си.

Тя огледа разбърканите бански костюми в най-различни цветове.

— Изглежда си страхотен домакин.

— Старая се. — Отдръпна се от гардероба. — На закачалките има и няколко халата.

Щом той излезе от стаята, Габи порови из костюмите, някои от които бяха бикини. Взе едно горнище и се зачуди дали е осигурен от него за използване от гости, или банският принадлежеше на негова приятелка. Мисълта я накара да го остави, въпреки че не й беше ясно защо се почувства неловко. Естествено е той да има връзки с жени в личния си живот. Всъщност какво я засягаше това? „Аз съм само негов партньор в танците — припомни си, — и то временно.“

И какво толкова я привличаше у него? Спомни си целувката, към която го бе подтикнала по време на репетицията, и отново усети как я облива топла вълна на смущение.

Мушна ръце в чекмеджето и извади най-голямото парче материя, което успя да намери. За щастие целият бански в тюркоазен цвят й беше по мярка. Без да губи повече време, свали дрехите си и го облече. И едва след това се запита дали не трябваше да направи избора си по-старателно… Отпред банският беше с умерена кройка, но гърбът бе открит доста под талията й.

Точно се чудеше дали да не потърси нещо по-скромно, когато Кит я повика от другата стая.

— Хей, още ли не си готова?

— Ей сега!

Грабна един хавлиен халат с бродирани тропически цветя по яката и маншетите, който сега щеше да я скрие добре — навън бе тъмно. Закопча го отпред, оправи косата си, вързана на опашка, и излезе от спалнята.

Вече я чакаше, облечен в тъмнозелен плюшен халат, подсилващ цвета на очите му. Обгърна я с поглед.

— Извинявай, ако съм те накарала да ме чакаш — каза тя, като изпита неудобство от изпитателния му оглед.

Той лукаво повдигна едната си вежда.

— Помислих, че имаш проблеми с връзките на банския или нещо такова. Вече се канех да предложа помощта си. — Думите му я накараха да си поеме дълбоко дъх.

— Оправяла съм се с доста по-сложни костюми без чужда помощ, но оценявам жеста.

Кит се засмя, взе две плажни хавлии и я поведе към терасата, поставил ръка на раменете й. Включи лампите отвън, които осветиха не само стъпалата, водещи към брега, но и пространството пред самата къща. Пясъкът блестеше с мек златист оттенък под синьо-черното небе. Спуснаха се надолу и бързо пресякоха плажната ивица.

— Можем да оставим нещата си тук — предложи Кит, когато стигнаха до края на осветения пясък. — Така ще можем да ги видим, като излезем от водата.

Хвърлиха хавлиите и халатите на няколко метра от мястото, където големите вълни се разбиваха. Пенливата вода въздишаше ритмично, прииждаше и се отдръпваше. Осветеното от луната небе над тях бе безоблачно и осеяно с безброй звезди. „Идеален декор за любов“ — помисли Габи, когато той я хвана за ръка и се втурна напред. Намери се обгърната от хладната вода, преди да успее да се поколебае.

— О! — изпищя силно тя и опита да издърпа ръката си, но Кит я повлече бързо навътре.

— О, не, недей. Вече не можеш да се откажеш!

— Водата е много студена!

— Освежаваща е — поправи я със смях. — И предложението ми да те стопля още е в сила.

— О, така ли? — Плисна вода в лицето му със свободната си ръка.

— Хей! — Отпусна ръката й достатъчно, за да успее тя да се изплъзне, и започна да я плиска с две ръце.

Смееща се, Габи опита да избяга от водния порой, който я обливаше, ала скоро се озова в прегръдката му, мокра и трепереща.

— Студена си. Трябва да направим нещо.

Сключи ръце на гърба й. Тя усети как топлината му се разлива в нея и протестът замря на устните й. Беше й толкова приятно да усеща неговия допир! Романтичният декор и последните няколко часа, изпълнени с дружелюбие, ги привличаха един към друг неудържимо. Луната изливаше върху тях своята магия.

— Знаеш ли, Габи, ти си много красива — изрече Кит сериозно. Лицето му бе съвсем близо до нейното.

Дъхът й секна. Все пак опита да се пошегува:

— Дори и мокра?

— Изглеждаш великолепно и си привлекателна при всякакви обстоятелства…

Този път Габи нямаше готово остроумие в отговор. Това, че Кит я желаеше, я накара да изтръпне цялата. Когато устните му намериха нейните, тя разбра, че в този миг една целувка е нещо съвсем естествено.

Неговата топлина контрастираше рязко с тъмната хладина на водата, която се плискаше около тях.

Обви ръце около врата му и щом усети езика му, разтвори инстинктивно устни.

Това, което бе започнало като внимателен опит, вече се превръщаше в нещо по-сериозно, когато водата се отдръпна, а после отново ги заля с огромна вълна. От нейната сила двамата загубиха равновесие и паднаха заедно. Водата ги понесе към брега и ги изхвърли върху пясъка.

Очарованието на мига бе разрушено и Габи се засмя смутено.

— Също като във филмите!

Но настойчивият му поглед я омагьоса отново.

— Филмите… — повтори той с дрезгав глас, преди да я целуне пак.

Една друга вълна ги обгърна като одеяло и Габи се остави във властта на силата, на която не бе в състояние да устои…