Лин Патрик
Сърце до сърце (6)

Пета глава

Увлечена от музиката, Габи изви гръб и шия и сви колене, когато Кит я вдигна и я понесе с лекота по твърдия дървен под на всекидневната. Две завъртания. След това той забави и тя докосна пода с единия си крак, после — с другия. Кит спря изведнъж и я задържа, щом силата на инерцията я тласна напред.

— Чудесно — каза той.

Тя усещаше топлината на ръцете му на талията й.

— Искам следващия път да отпуснеш глава към рамото ми. Трябва да съм сигурен, че публиката ще усети как оставаш изцяло във властта на моята магия — предложи той.

— Добре.

Нямаше да й бъде трудно да покаже, че се намира във властта на неговото очарование. Като че ли реалният свят изчезваше, когато танцуваха заедно, и на негово място идваше едно ново, вълшебно измерение, в което всичко бе възможно. Допълваха се идеално и започваше да мисли, че съдбата е предопределила двамата да са партньори. Почувства се почти изоставена, щом той я пусна.

Работеха над хореографията на танца „Ще те омагьосам“ от филма „Щастието е редом с късмета“. Кит беше известен фокусник, а Габи — неговата нова асистентка, богато момиче, представящо се, че произхожда от работническата класа, за да добие непосредствена представа за живота. Танцът трябваше да бъде и романтичен, и чувствен — фокусникът се опитваше да омае помощничката си, но накрая сам попадаше във властта на нейната магия. Кит превъртя лентата с мелодията.

— Хайде да опитаме отново без музика. Само че този път, когато те пускам, искам да преминем направо към хоризонтално повдигане.

— Можем да опитаме — съгласи се тя, но в гласа й се долови съмнение.

Той отново изпълни движението, ала когато Габи стъпи на пода, не можа да запази равновесие, докато Кит опитваше да подхване гърба й с ръце. Вече падайки, успя да се хване за раменете му.

— Ау! — Изправи се и се запита дали бе останала без дъх от това, че едва не падна, или от близостта му. Свали бързо ръце. — Това няма да стане.

— И аз така мисля. Ще трябва да прибавим една-две междинни стъпки.

— А какво ще кажеш за цяла група? Няма нужда да правим толкова бързо едно вдигане след друго.

— А аз си го представях точно така. Наситено.

И очите му имаха наситено излъчване. Толкова зелено и живо, така омагьосващо, че тя почти бе готова да се съгласи с него. Но си спомни колко добро беше оригиналното изпълнение.

— Може лиричната част да бъде по-романтична — предложи тя, — а напрежението да нараства постепенно.

— Кой е хореографът на този номер?

Изблик на раздразнение взе връх над очарованието и Габи отстъпи назад.

— В случай, че си забравил — ние двамата.

Кит стисна зъби, обаче не възрази.

— Имаш ли да добавиш още нещо по-специално, освен тази „цяла група“? — попита той.

— Веднага не, ала ще мога… — Отиде бързо до масата в трапезарията, където Кит бе оставил танцовите си диаграми, а тя — чантата за репетиции. Затършува в нея, извади черна пластмасова кутия и му я подаде. — След като изгледаме това.

— Видеокасета?

— Със запис на „Щастието е редом с късмета“.

Когато се споразумяха, без да спорят за номерата, които ще изпълнят, Габи бе удивена. Сега очакваше Кит да се запъне. И не се излъга.

— Не ми е нужно да гледам филмовия вариант, за да направя сценичната постановка.

— Не предлагам да копираме нашите родители, но малко вдъхновение няма да ни навреди.

Кит оставаше непреклонен.

— Нямам нужда от уроците по хореография на баща ми.

Габи разбра колко чувствителен е на тази тема — явно имаше някакво съперничество между него и Прис и тя осъзна, че ще е по-добре да опита да го поуспокои. Иначе нямаше да стигнат доникъде.

— Кит, аз не омаловажавам твоите идеи. Сигурна съм, че ако имахме достатъчно време, би могъл да надминеш баща си — започна Габи, макар да не вярваше много-много в това. Всеки си има своите достойнства. — Знаеш обаче, че не разполагаме с подобен лукс. Помислих, че ако гледаме видеокасетите с изпълненията на нашите родители, това може да ни помогне да напредваме малко по-бързо. Срещата, с която вчера бе ангажиран цял ден, ни отне ценно време и…

— Не можех да я отложа — подчерта той. — Имам задължения, които не мога да пренебрегна.

— Не те критикувам. Само се опитвам да ти обясня колко е ограничено времето, с което разполагаме. Трябва да успеем да подготвим в най-общи линии хореографията на този номер преди денят да е свършил.

— Права си. И предполагам, че няма да ни навреди, ако изгледаме записа — съгласи се Кит с неохота. — Стига обаче и двамата да сме съгласни, че ще използваме оригинала само за справки, а не като библия.

— Дадено. — Не бе очаквала да успее да го убеди толкова лесно. Усмихна се и му подаде касетата. — Нагласила съм я на „Ще те омагьосам“.

— Била си сигурна, че ще се съглася? — Повдигна вежди.

— Надявах се, че ще проявиш благоразумие — поправи го тя.

Пое от нея касетата и отиде към единствената стена без прозорци в стаята. Цялата бе заета от библиотека, направена от тежко светло дърво, на която се намираше модерно аудио-визуално оборудване от най-висока класа. Докато той настройваше видеоапарата, Габи приближи разтворените плъзгащите се стъклени врати, през които нахлуваше океанският бриз. Привлече я шумът от разбиващите се вълни и тя излезе на терасата, висяща почти на шест метра над пясъчния бряг.

Къщата на Кит беше на подпори и бе една от стотиците, подредили се по протежението на Малибу — място, където живееха много повече знаменитости, отколкото където и да е другаде в Лос Анжелис, ако не и в света. Предимството да живееш тук беше в изгледа, от който дъхът секваше. Недостатъците бяха свързани с цената, която природата вземаше за тази слава — приливите и отливите, бурите и свличането на почвата.

Забеляза няколко души, които плуваха или сърфираха и се наслаждаваха на прекрасния летен ден. Завидя им. Но на брега нямаше много хора. Имението на Кит бе част от мястото, населено със знаменитости, което се наричаше Малибу — Северен залив. Уединението бе най-голямото предимство на това да живееш на територията с крайбрежни къщи със силно ограничен достъп, пазена от бариери, рифове и многобройна охрана.

— Успяват ли понякога търсачите на силни усещания да се промъкнат покрай пазачите? — заинтересува се Габи.

Беше получила усещането като че ли преминава граница на чужда държава, когато на идване мина през контролната проверка. Нямаше да се изненада, ако охраната бе поискала да си покаже паспорта.

— Много рядко. По-скоро кинолюбителите обикалят из търговския център в обществената зона на Залива. За тях е вълнуващо да видят как известните личности пазаруват в супермаркети и аптеки или пък да ги забележат в някоя банка — все едно че са „истински“ хора.

— Както разбирам, цената на славата е висока.

Цена, която не би заплатила, ако имаше възможност. Спомни си как предния ден бе настръхнала, когато Кит я попита кое е важното за нея. И бе приятно изненадана, че той се оказа така необичайно чувствителен, щом тя се отдръпна. Беше я настигнал по пътеката, бе се извинил, че се бърка там, където не му е работата, и се закле, че не е искал да се заяжда с нея. Габи не бе намерила сили да устои на неговия чар и на ненужното му извинение.

И като че ли между тях за много кратък момент бе преминало нещо особено… Някаква искра…

— Готова ли си? — Гласът му я накара да се отърси от състоянието на унес.

Обърна се и отново се възхити на стегнатото му силно тяло. Бе облечен със зелена копринена риза с къс ръкав и широки бели памучни панталони. Беше мъж, когото е приятно да гледаш.

— Да.

Кит започна да премества пред телевизора едно диванче за двама в светлобежов цвят. На екрана ги очакваше застиналото изображение на Анита и Прис. Габи побърза да помогне, както и преди, когато разчистиха всекидневната, за да направят импровизиран дансинг. Нямаше намерение да му даде повод да заяви, че тя не поема своя дял от тежестта. Макар че не бе казал нищо неодобрително докато стана дума за видеозаписа…

Отупа една възглавница с ярки шарки, за да стане по-пухкава и я метна на диванчето. После седна, хвърли обувките си за танци и подви обутите си в еластично трико крака под себе си. Кит тръгна към столовата.

— За пуканки ли отиваш? — попита Габи закачливо.

Той взе от масата бележник и няколко молива.

— Не. От пуканките се пълнее и това се отразява ужасно на фигурата на танцьора.

— Само ако са направени с масло — отвърна тя, като гледаше с отвращение организационните му средства.

— Мислех, че бързаш да подготвим хореографията на този танц. — Настани се до нея. Пусна видеозаписа с дистанционното управление.

Габи наблюдаваше техните родители, като че ли през изминалата седмица не бе гледала записа десетки пъти. Забеляза, че Кит драска разни бележки и бързо чертае малки танцови диаграми. Подразни се, когато той спря касетата и върна лентата, за да повтори една последователност от стъпки. Искаше й се да му каже да зареже бележките и да гледа просто за удоволствие. Но се страхуваше, че може да й отвърне да забрави за остарялата хореография и затова запази мълчание. Изгледаха няколко пъти „Ще те омагьосам“, а той запълваше страница след страница.

Габи съзнаваше, че не е изключено да разруши приятелското разбирателство между тях, ала все пак предложи:

— Преди да разгледаме множеството ти бележки, какво ще кажеш да пуснем записа отначало и да имитираме стъпките? Така ще получим истинско усещане за музиката. При това можем да импровизираме — добави бързо.

Кит смръщи вежди и тъкмо бе решила, че ще откаже, когато той явно промени решението си.

— Е, какво пък, можем най-напред да опитаме това, което предлагаш.

Застана усмихната и го зачака. Кит превъртя касетата отначало и хвърли дистанционното управление на диванчето.

През следващите няколко минути двамата имитираха героите от екрана. Отначало фокусникът „овладя“ помощничката си, без да я докосва, като я хипнотизира с ръце. Изпълниха сложните завъртания и плавните повдигания, без да спират. Габи подозираше, че той познава хореографията на баща си по-добре, отколкото признава. Но Кит добави към оригиналния танц няколко нови елемента и засили напрежението.

Завъртя се като че ли насън около него, поставила ръка в неговата. После Кит застана зад нея. Тялото му се полюшваше с нейното, като я докосваше, вълнуваше и привличаше. Усещаше топлия му дъх в косата си. От нежния допир през нея премина лек трепет. Опита да се убеди, че просто се вживява в ролята и нищо повече, ала тялото й говореше нещо съвсем различно.

Кит обгърна талията й с една ръка, повдигна грациозното тяло и го завъртя, а после протегна свободната си ръка с длан към лицето й и драматично я накара да спре — точно като Прис във филма. Прекара ръка пред нея, сякаш я хипнотизираше.

— Искам да се олюлееш и да паднеш отпусната, като че ли си под властта на моята магия.

— Само гледай да ме хванеш — прошепна тя.

Отпусна се, както поиска Кит, и падна назад в прегръдката му. Той я привлече по-близо до себе си, лицето му бе само на сантиметри от нейното. Дъхът й секна. Беше съвсем близо до нея, изражението на лицето му я убеждаваше, че и той изпитва същото привличане към нея. Дали ще я целуне?

Притаи дъх в очакване, ала той отново я повдигна, после я остави и непонятно защо я обзе разочарование. Беше усетила вълнението на истинското привличане, докато Кит просто бе играл! Изпита неудобство. Все пак се надяваше да не е забелязал потръпването на тялото й.

— Хайде да направим повдигането, над което работехме — предложи Кит. Плъзна ръце около нея, повдигна я и я понесе в двойно завъртане. — Краката долу…

Вместо да изпълни движението на второто повдигане, той я повлече по пода. Носеха се заедно, като полата се полюшваше около краката й. Разделиха се за момент, но останаха хванати за ръце. После той я дръпна рязко, така че Габи се обърна към него и каза:

— Сега. — Пое я хоризонтално на ръце и я понесе, докато направи кръг. Накрая я пусна да стъпи. Тя остави тялото си да излезе естествено от инерцията на завъртането, за да се плъзне към него, тъй като все още я държеше. Кит се наведе напред, тя се изви към него и застанаха в класическата холивудска позиция за целувка.

Когато последните тактове на музиката стигнаха до връхната си точка, тя импулсивно обви ръце около врата му и премаляла, вдигна лице към неговото, а погледите им се срещнаха. Устните им се сляха.

„Тази целувка е само проучване на истинското усещане“ — помисли Габи, преди телата им да бъдат увлечени от момента. Кит я притегли с търсещи устни по-близо към себе си. Излъчващата се от него топлина я разтапяше. Усети силата на гъвкавото тяло, притиснато към нейното, и мислите й се замъглиха от изблик на желание. Забрави за танца и за публиката, която щеше да присъства на истинското изпълнение. Сякаш се бе загубила в чудото на прегръдката.

Изведнъж той се стресна и я пусна. Габи залитна, но се овладя. Реалността се върна и тя се изчерви. Музиката бе свършила, на екрана Прис и Анита спореха. Двамата с Кит се спогледаха безмълвно. Той прекъсна едва доловимата връзка между тях, преди да може да отгатне мислите му.

— Трябва да отразя това в танцовите диаграми. — Обърна се и тръгна да вземе бележника си от диванчето. — После можем да опитаме още веднъж и да изчистим фигурите. Може би ще пропуснем целувката, а вместо нея светлините ще изгаснат и останалото ще оставим на въображението на публиката.

Докато говореше, тя гледаше изправения му гръб. После тръсна глава, поставила ръце на хълбоците си.

— Много си разтревожен, нали?

Кит се извърна, готов да отрече.

— За бога, та това беше само една целувка! При това — сценична — допълни Габи, въпреки че я беше усетила доста реално.

Той сдържа усмивката си и отново погледна към бележника.

— Добре — заяви с професионален тон. — Ако си го обмислила достатъчно и смяташ, че танцът ще спечели, като завърши с целувка, ще я оставим.

— Няма значение! — Знаеше, че думите й звучат заядливо, но не можа да се въздържи. Лицето й беше зачервено и дишаше тежко, но ако Кит се осмелеше да й каже, че е била развълнувана от целувката, щеше да отвърне категорично, че е изморена от танца!

Изпита благодарност, когато той отмина казаното от нея и предложи:

— Хайде да изрепетираме само с музика. Можем да накъсаме изпълнението на части, да внесем някои промени и да отразим на хартия новите идеи.

Тя въздъхна. Справедливостта изискваше да се съгласи.

Когато ставаше въпрос да се постигне най-добрата хореография, Кит изпилваше нещата до съвършенство. Повтаряха отново и отново едни и същи стъпки и повдигания, като всеки път той внасяше едва забележими промени. Габи предполагаше, че би могла да изложи и своите идеи, ала истината бе, че сега, след като бяха постигнали компромис благодарение на видеозаписа, това едва ли щеше да подобри неговото виждане. Беше добър — трябваше да го признае.

Прекъснаха репетицията за малко, за да обядват, после продължиха. Когато следобедното слънце надникна в стаята и тя като че ли се изпълни с искряща светлина, Габи беше напълно изтощена. Но Кит искаше да отработят всяка стъпка и движение. Стремежът му към идеалното й напомняше разказите на майка й за Прис. Искаше й се да спрат, а все още не бяха отработили целия танц.

— Мислиш ли, че вече можем да спрем? — попита тя накрая. От всичко най-много желаеше да свали обувките за танци и да даде почивка на краката си, като ги вдигне нависоко.

Кит изглеждаше погълнат от бележките си, обаче я чу.

— Още не. Както самата ти каза, при моята ангажираност трябва да извличаме максималното от всяка репетиция.

— С какво си толкова зает, та не можеш да си вземеш нещо като отпуска от студиото? — попита Габи, като мислеше, че въпросът й е основателен. Но очевидно Кит не смяташе така.

— Корпорацията е много голяма и не обхваща само танцовото студио — отвърна той подчертано, като че ли също бе уморен. — Притежаваме компания за танцово облекло, звукозаписно студио и голям рокклуб. И въпреки че всяко поделение се ръководи от вицепрезидент, винаги има проблеми, за които трябва да се погрижа лично.

— Все пак сигурно би могъл да разчиташ на някой от помощниците си, който да те замести за няколко дни.

Не допускаше, че той може да наеме някого, който да не работи отлично.

— Дори да е така, пак ще трябва да проверявам в офиса как вървят нещата и да провеждам някои срещи, например като вчерашната.

— Ами Прис…

— Какво Прис? — повиши глас Кит и я стресна. — Баща ми определено никога не е желал да бъде безпокоен с работата в корпорацията или с каквото и да е друго, което не е пряко свързано със собствените му танци и хореография.

Явно Кит бе дълбоко убеден, че Прис изобщо не се интересува от него. Тонът му я накара да се запита дали не използва работата в корпорацията като начин да засенчи баща си в област, която никога не бе вълнувала Прис. И макар че го разбираше, беше готова да се разбунтува.

— Виж какво, мисля, че и двамата сме уморени и трябва да приключим за днес — настоя тя.

— А аз искам да продължим, докато изпипаме танца.

— Да, но аз не искам! Вече не си усещам краката — възрази тя и отиде с накуцване до диванчето. Започваше да става сприхава. — Не мисли, че ще ме накараш да работя докато от краката ми бликне кръв, както е правел Прис с майка ми.

Кит като че ли беше объркан.

— Защо не ми каза, че краката ти са толкова зле? Сядай и сваляй обувките!

Това беше заповед, която Габи бе готова да изпълни. Хвърли обувките си и се изтегна на диванчето по дължината му.

— Така е по-добре — промърмори тя.

Преди да проумее какво възнамерява да прави Кит, той хвана едното й стъпало. Искаше да го огледа.

— Малко са отекли, обаче няма мехури.

Започна да го разтрива нежно.

— О, прекрасно е — въздъхна Габи и усети как допирът му я омагьосва.

Притвори за малко очи и се отпусна напълно, докато Кит разтри първо едното й стъпало, после другото. Пръстите, възглавничките, свода, петата. Когато надзърна през полупритворените си клепачи и погледна към него, забеляза едва доловима промяна в позата му — беше напрегнат, подобно на струна, опъната до скъсване. Сякаш масажът предизвикваше у него други, по-интимни мисли. Откритието я развесели, но прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Все пак той не можа да се оправи дори с една нищо и никаква сценична целувка!

„Сигурно желае да запази за мен представата, която си е създал предварително, и ако съм умна, би трябвало и аз да направя същото“ — реши тя. Най-мъдро би било да останат безучастни един към друг…

Изтегли крака си и седна.

— Благодаря, Кит. Ти почти направи от мен нов човек.

Отговорът му я изненада:

— Може би една разходка край брега ще завърши преобразяването ти.

Като мислеше, че би било твърде романтично, за да й е безразлично, Габи осъзна, че би трябвало да откаже и да си тръгне. Щеше да е глупаво да се увлече по един Гарфилд.

Очите й срещнаха тези на Кит и тя се чу да казва:

— Да, може би разходката ще има благотворен ефект…

Кит изчака търпеливо тя да смени златистото см трико и полата с цепка, с които приличаше на танцуващ ангел. „Вероятно ще изглежда така, дори ако е облечена в дрипи“ — реши той, като мислеше за нейната грация и стил. Не знаеше какво го бе подтикнало да предложи разходката край брега. Може би бе глупаво от негова страна. Нямаше нужда от една Брукс, която да обърка живота му така, както Анита бе съсипала този на баща му!

Но когато Габи влезе във всекидневната, облечена с рокля без ръкави в тюркоазен цвят и обута със сандали, които й подхождаха, здравият разум започна да отстъпва. Искаше да бъде с нея!

— Наред ли е всичко? — попита той.

Габи кимна и мина бързо край него.

— Май ще тръгна боса. Пясъкът и водата ще довършат това, което направи чудесният масаж.

Остави сандалите си на терасата, тръгна надолу по стъпалата и се втурна към океана, където се надигаше вълна. Ветрецът си играеше с дългата памучна рокля и я издуваше около босите й крака. Водата заля стъпалата и глезените й, а сетне се разби и остави блестящи капки по ръцете. Очарована, Габи се разсмя.

— Толкова е прекрасно! — извика тя и се завъртя.

Кит се засмя на въодушевлението й. Да, беше чаровница. Толкова освободена и пряма, независимо дали изказва мнение, или се радва. Настигна я и остана настрани от водата, като се стараеше да опази сухи платнените си обувки.

— Разкажи ми случката с кървящите крака — помоли той.

Габи го погледна и повдигна от изненада светлите си вежди.

— Случките — поправи го. — В множествено число. Всеки път, когато снимали филм, Прис карал майка ми да репетират часове наред, докато на краката й се появявали мехури, които се пукали и кървели. Разправяше ми, че веднъж й се наложило да намотае толкова много бинт, че не могла да обуе другите си обувки.

— Изглежда е перфекционистка като моя баща. Какви други случки ти е разказвала?

— Чакай да си припомня. Обичала е да се шегува с него по време на работа. Веднъж например напълнила устата си с дъвка и точно, когато трябвало да я целуне, направила голям балон. Обаче мама казва, че колкото и да се е стараела, никога не успявала да го развесели. Мисля, че любимата ми история е тази за костюма й от пера.

— Но той е алергичен към перата!

— Знам. Мама скрила костюма така, че Прис да не може да го намери и изхвърли, както се заканвал. И когато се карали за нещо, тя обличала дрехата и се стараела перата да се разхвърчат навсякъде, докато накрая го обземал пристъп на кихавица. — Габи се засмя. — Баща ти никога ли не ти е разказвал за това?

— Може и да го е правил, но не и пред мен. Двамата с него рядко говорим за интимни неща.

— Нещо, по което си приличаме.

— Ти определено си близка с майка си. Нима не си била близка и с баща си?

Тя поклати отрицателно глава и се извърна към океана. Дали защото искаше да погледа как чайките се вият и гмуркат да търсят храна? Или за да не може той да види изражението на лицето й?

— Баща ми беше преуспяващ и много зает лекар — поясни и млъкна.

Слънцето озари разпуснатата й коса и тя засия като ореол с пленителни златисти отблясъци. Искаше да я докосне, ала твърдата стойка на раменете й възпря ръката му. Тя направи полукръг с пръстите на краката си, но скоро една вълна го заличи.

Обърна се и го погледна.

— Предполагам, че беше прекалено зает, за да угажда на най-малкото си дете.

— Не смятам, че един родител угажда на детето си като е близък с него.

— Думите са мои, не негови. Ние никога не изяснихме какво всъщност не е наред в отношенията ни. А сега е твърде късно. Татко почина преди няколко години.

Изглеждаше толкова тъжна, разгневена и ограбена, че на Кит му се прииска да я прегърне и успокои. Вместо това обаче пъхна ръце в джобовете си и се загледа в прииждащата голяма вълна.

— Поне имаш майка си — каза той накрая.

— Вярно е. С нея сме много близки приятелки. Трябва да призная, че когато се срещнахме за първи път, в известна степен бях настроена враждебно към теб поради тази особена връзка, която съществува между нас двете. — Думите й прозвучаха малко виновно. — Не можех да направя нищо, а исках да я защитя. Смятах, че си същият като баща си и очаквах най-лошото.

— О, моля те! Та аз съвсем не съм като него! „Май погледът й говори, че се заблуждавам“ — каза си Кит, но дори да беше така, тя не изрази мислите си гласно.

— Близостта с майка ти ли те накара да се насочиш към шоубизнеса?

Тя сви рамене.

— Никога не съм се замисляла над това. Просто винаги съм знаела какво искам. Откакто се помня, все подготвях разни „представления“ за нашето семейство и съседите.

— Сама?

— Не. Винаги успявах да продумам другите деца да ми помогнат. Най-често това бяха ученици от класовете по танци или пеене. По-големият ми брат и двете ми сестри никога не са се интересували от нещата, които правех. Може би затова не бях много близка с тях.

— Ако щастието ми се бе усмихнало и имах сестра или брат, щях да се постарая да бъдем много близки.

— Щом си сигурен, че би могъл да постигнеш близост с брат или сестра, защо не си успял с баща си?

Той нямаше готов отговор — поне правдоподобен, затова смени темата на разговора.

— Може би е време да се връщаме. Чака ни работа.

— Мислех, че сме свършили за днес.

— С репетициите — да. Но ни предстои да решим от какъв реквизит и осветление имаме нужда. А също така да послушаме другите две мелодии, на които се спряхме.

— И да гледаме видеозаписи на оригиналните изпълнения?

— Може да направим и това — съгласи се той с очевидно нежелание.

Не бе никак ентусиазиран от предложението й, но трябваше да признае, че предишното й предложение се оказа сполучливо. Техният танц „Ще те омагьосам“ щеше да прилича на този на родителите им, ала щеше да носи белег на индивидуалност и това го удовлетворяваше.

Чувстваше Габи близка. Дали заради партнирането, дали заради личните им откровения, или и заради двете, но не желаеше денят да свършва…

— Не бих искал да си тръгнеш със залеза — промълви той. — Можем да вечеряме заедно. Какво ще кажеш? Ще останеш ли? Дори бихме могли да поплуваме, стига да искаш.

— Нямам бански костюм.

— Не ти е нужен — пошегува се Кит. И за да изтрие възмутеното изражение, появило се на лицето й, бързо допълни: — Имам няколко комплекта за гости. Все някой от тях ще ти стане.

Строгото изражение изчезна от лицето й.

— Предполагам, че мога да остана. Само се надявам, че мама няма да бъде разочарована.

— У Люсил няма да й бъде скучно.

— Вярно е. Но може би е разчитала да излезем някъде заедно.

— Можеш да се обадиш и да се увериш, че всичко е наред.

Не бе разбрал колко зависима бе Анита от дъщеря си. Все пак бяха в нещо като почивка, макар и работна. Като че ли завиждаше малко на особената им близост. Габи се разбираше добре с майка си, но тя винаги работеше и често отсъстваше заради снимките.

Постара се да потисне всички мрачни мисли. Поеха към дома му. Каза си, че това е началото на едно професионално приятелство… И мисълта го успокои.

 

 

Радостна, че дъщеря й се забавлява, Анита очакваше вечерта, която щеше да прекара в ресторант с човек на нейната възраст — с Люсил. Стоеше в салона и чакаше старата си приятелка, когато Харви Уанстейн слезе по стълбите, като приглаждаше краищата на една малка перука на темето си. Беше облечен в стар кафяв костюм с карирано сако и подхождаща му папийонка.

— С нас ли ще бъдеш на вечеря? — попита тя комедианта.

— О, не. Защо?

— Ами, доста си се издокарал. Къде отиваш?

Той погледна нервно часовника си.

— Да търся един приятел.

— Искаш ли да те закараме?

Сякаш обезпокоен, Харви се отдръпна.

— Не, ще се оправя идеално и със старата си бричка. Не ми е необходима лимузина, за да впечатлявам хората.

Неговото поведение й се стори озадачаващо, но преди да му поиска обяснение, Люсил се появи на стълбището и Харви изчезна през входната врата. Анита погледна след него намръщено.

— Нещо не е наред ли? — попита Люсил и оправи шала от норка върху роклята си от сива дантела.

— Харви се държи ужасно странно.

— Май нещо го терзае, но той си мълчи. Е, какво пък, предполагам, че скоро всичко ще излезе наяве.

— И аз така мисля.

— Хайде, да вървим. — Люсил я хвана под ръка и я поведе към вратата. — Толкова съм гладна, че бих могла да изям и гърмяща змия. Сурова!

Бяха изминали значително разстояние, когато Анита се сети да попита къде отиват.

— В „Чейсънс“. Любимият ресторант на Рони Рейгън, а и моят. Предполагам, не си знаела, че с бившия президент имаме нещо общо, нали? — пошегува се Люсил. — Помислих, че сигурно ще умреш от радост, ако посетиш това място, след като сме спомогнали за неговото откриване.

Анита не отвърна. Помнеше събитието твърде добре — беше през 1937 година. Тогава Прис Гарфилд я бе съпроводил…

Усети, как стомахът й се свива. Това беше нелепо! Трябваше най-сетне да спре да реагира по този начин всеки път, когато нещо й напомнеше за бившия й партньор. Вече беше взела решение да преодолее миналото. И въпреки това, когато след четвърт час влязоха в ресторанта със стени от чамова ламперия и се настаниха в едно от огромните сепарета, покрити с червена кожа, още не се беше успокоила. Келнерът взе поръчката за напитките и им остави менюто.

— Говори се, че духовете на У. С. Филдс, Джон Баримор и Ерол Флин често се явяват тук, за да търсят славата от доброто старо време на Холивуд — каза Люсил. — Погледни, ето и един жив дух — Грегъри Пек. — Тя махна с ръка и известният актьор с посивяла коса й отговори по същия начин. — А ей там е Лиз Тейлър. Пиперките на „Чейсънс“ са любимото й ядене. — Засмя се и понижи глас: — Докато снимала „Клеопатра“ са й ги доставяли в огромни количества чак отвъд океана.

Анита гледаше менюто си.

— Това сигурно й е струвало едно малко състояние. Вероятно са били най-скъпите пиперки в света.

— Може би, но си заслужават всеки похарчен цент! Всъщност точно това смятам да поръчам. — Грабна дамската си чанта и се заизмъква от сепарето. — Избери си нещо за ядене, а аз ще отида да си напудря носа.

— Чакай, ще дойда с теб.

— О, не, няма нужда. Връщам се веднага.

— Ако наистина е така… — Анита се чувстваше странно — без съмнение, защото бе на любимото си място, сама със спомените си.

Не усети, че някой я наблюдава, докато върху менюто й не се появи една-единствена роза. Погледна с разширени от учудване очи нагоре и пое дълбоко дъх. Миналото й бе дошло, за да застане лице в лице с нея, независимо дали беше готова за това, или не.

— Здравей, Анита — поздрави Прис. — Няма ли да ме поканиш при вас?

След като не получи отговор, той седна край нея и попита непринудено:

— Е, какво става с теб?