Лин Патрик
Сърце до сърце (5)

Четвърта глава

След една обиколка из града, от която се почувстваха напълно изтощени, Габи и Анита решиха да отложат преместването у Люсил за следобеда на следващия ден. Тогава актрисата им предложи още едно импровизирано разглеждане на забележителностите, съпроводено с весели коментари. Когато минаваха покрай „Пантажис“, за който Люсил твърдеше, че бил един от най-прекрасните театри в света в стил „Арт Деко“, Габи си спомни за Кит и тяхното изпълнение. Нямаше търпение да започнат работа над хореографията, но той можеше да се освободи от работата си в „Гарфилд Корпорейшън“ едва на следващия ден, тъй като имаше някаква важна среща.

— Всичко е толкова различно от Ню Йорк — каза Габи, когато лимузината пое на запад по Сънсет Булевард. — Имам усещането, че Лос Анжелис се намира в друга държава.

Люсил се засмя.

— И настина е така. Звездите от двадесетте и тридесетте години превърнаха тази част от Южна Калифорния в истинско вълшебно царство и като казвам това, нямам предвид Дисниленд. Разбира се, сега фалшивият блясък е помръкнал тук-таме.

— И навсякъде има много повече хора от времето, когато бях тук — вметна Анита, която наблюдаваше потока от коли с тъжно изражение.

— Все пак градът е пленителен — побърза да добави Габи.

Знаеше, че майка й пази нежни спомени за родното си място — тъкмо заради това Анита силно желаеше да се върне тук. Много пъти се бе питала защо майка й никога не беше идвала на почивка в Калифорния след преместването в Ню Йорк. Сега бе сигурна, че причината е била страхът й да не срещне Прис Гарфилд.

Шофьорът свърна на север и заизвива нагоре и надолу по страничните улици на Бевърли Хилс. Люсил им показваше къщите, принадлежали някога на кинозвезди, като например тази, построена от Чарли Чаплин.

— Хората наричаха този дом „Къщата на беглеца“ — обясни тя. — За да спести пари при изграждането му, старият скъперник Чарли бе наел дърводелците от неговото студио. Заради това после декоративните корнизи постоянно падаха от стените. На някакъв прием топката на една врата се откачи и остана в ръката ми.

Габи се разсмя, но когато поеха нагоре към рушащия се дом на Люсил, тя не бе много сигурна дали сградата е в по-добро състояние. Майка й я бе предупредила, че от години възрастната актриса изпитва финансови затруднения. И наистина — това, което по всяка вероятност през двадесетте години е било едно от най-изисканите имения на Бевърли Хилс, сега изглеждаше занемарено, като че ли бе запустяло поне от десетина години. Щеше да е необходимо цяло състояние за възстановяването на предишното великолепие на къщата и парка. Все пак Габи бе поразена от размерите и архитектурата на сградата.

— Домът ти наистина има свой облик.

— Да, това бе едно от нещата, което се стремяхме да постигнем, скъпа. Любимият ми покоен съпруг Джим бе нарекъл имението си „Сребърния жребец“ на името на любимия си кон. — Засмя се и добави: — А сега прилича на голям стар слон. Но ще ремонтирам и освежа имението веднага, щом кабарето се превърне в забележителност… Което ще стане с помощта на участието ви с Кит като главни изпълнители.

Габи почувства на плещите си товара на отговорността, ала си каза, че успехът или провалът на „Сърце до сърце“ зависят от неговите достойнства като цяло, а не само от изпълнението им с Кит. Надеждите на Люсил не можеше да са свързани само с тях двамата. Дори не ги беше виждала да танцуват заедно!

С помощта на шофьора жените разтовариха багажа от колата. Във фоайето на дома ги посрещна възрастна негърка. Габи реши, че е някоя от пансионерките, обаче Люсил представи Елси като домашна прислужница и нейна приятелка от дълги години.

— Хайде, елате да ви покажа вашия апартамент — каза Елси, сложи една чанта на закръгленото си рамо и понечи да вземе още багаж.

Габи веднага грабна огромния куфар от ръката й.

— Няма нужда да го носите. Ние не сме гости. Можем да се оправим и сами.

Две тъмни очи се втренчиха в нея през очилата с най-дебелите стъкла, които бе виждала.

— А аз все още мога да си върша работата — отвърна нахакано негърката.

— Елси, помолила съм те да не се преуморяваш — сгълча я Люсил. — Щом паркира лимузината, Харолд ще качи по-тежките неща.

Макар че не настоя отново да носи най-големия куфар, Елси ги поведе бавно с чантата на рамо нагоре по стъпалата към апартамента на третия етаж, който се състоеше от дневна, баня и две спални. Всички помещения бяха боядисани в бяло, екрю и златисто. Габи помисли, че сигурно жилището е било много изискано, когато е било ново, но сега мебелите — кушетки, килими и завеси — бяха поизтъркани и овехтели.

— Брей, тези стъпала си ги бива — каза Люсил и влезе с пухтене в апартамента. — Затова никой не живее тук. Асансьорът не работи вече три или четири години.

— По-точно седем — измърмори Елси, докато сваляше от рамото си чантата край огромния еркерен прозорец. — Вече не знам накъде върви това място. Определено.

— Само към добро — заяви Люсил. — След като кабарето извоюва успех, всичко, което е счупено или развалено, ще бъде поправено, а всичко, което е износено, ще бъде сменено. И ще стане както в доброто старо време.

Габи помисли, че приятелката на майка й преувеличава, ала премълча. На старата дама сигурно щеше да й се наложи да инвестира години наред своя дял от приходите, за да възстанови всичките четиридесет стаи на дома. Не искаше обаче да охлажда ентусиазма й.

— Разположете се спокойно до вечеря. Тя няма да е преди шест и половина — каза домакинята и последва Елси към салона. — Хвърлете обувките си и се отпуснете. Мей Уест обичаше да ползва тази вана. Целият апартамент е подреден по нейния вкус, за да се чувства като у дома си.

След като тя излезе, Габи реши да я послуша. Огромната баня беше от бял италиански мрамор, а ваната бе толкова голяма, че почти ставаше за плуване. „Или за двама“ — помисли тя, докато се наслаждаваше на този разкош, а майка й легна да подремне. Като че ли за да я обезпокои, в съзнанието й изплува тъмнокос мъж със зелени очи. Беше й доста трудно да прогони видението.

Все пак, когато след няколко часа тръгна за вечеря, бе отпочинала, спокойна и готова да се запознае с пансионерите на Люсил.

Видя двама мъже, които разговаряха, застанали до разтворения портал на салона, водещ към трапезарията. Разпозна Нийл Делейни — клоун в комедии от петдесетте и шестдесетте години, и Янси Найт, който до преди десетина години участваше активно във филми, а после изведнъж изчезна от погледа на публиката.

— Бъди кротко, сърце мое — изрече Нийл, когато двете с Анита влязоха в салона.

Белокосият мъж тръгна към тях и им подаде ръка. Облечен в удобни панталони и разкопчана на врата риза, той изглеждаше привлекателен, макар че бе на седемдесет години. Озари Анита с усмивка, в която се долавяше готовност за флирт.

— Мисля, че съм влюбен.

Тя се засмя.

— Някои неща в Холивуд никога не се променят.

— Може и да сме се отървали от каубоите — каза Люсил, като се присъедини към тях през друга врата, — но са забравили бика.

— И този господин наистина си въобразява, че се харесва на жените — намеси се рязко Янси с характерния си, остър като бръснач, глас.

Въпреки че беше само с няколко години по-млад от Нийл, той все още притежаваше добре оформено мускулесто тяло на мъж, два пъти по-млад от него. „За косата няма да говорим“ — помисли Габи, като опитваше да не се заглежда в очевидно неестествения гарвановочерен цвят, който подхождаше на черното му облекло и му придаваше драматичен вид.

— Ако трябва да бъда искрена, тук истинският кавалер е Янси — заяви весело Люсил. — Така че, внимавайте с него!

Мъжът се усмихна и неправилните черти на лицето му омекнаха.

— Люсил, това е най-хубавото нещо, което си казвала за мен от години.

Домакинята бе разказала на Габи и Анита всичко за малката група пансионери, докато пътуваха към дома й, а сега им представи двамата мъже и заговори въодушевено за тяхното минало. Джейн Хънтър се присъедини към тях точно когато се чу звънецът на входната врата.

— А, нашият гост е пристигнал. Какво ще кажете, ако спрем да бърборим и видим какво има за ядене? — Люсил се обърна към Габи. — Слушай, сладурано, би ли отворила вратата? Ако чакаме Елси да го направи, вечерята ще изстине.

— Разбира се. А вие отивайте и сядайте.

Нийл и Янси съпроводиха трите възрастни дами до трапезарията, а Габи отиде до входната врата, като се чудеше кой ли е. Надяваше се, че Прис Гарфилд не е поканен…

Отвори вратата и видя Кит.

— Не очаквах да дойдеш тази вечер — едва изрече тя, като опитваше да убеди себе си, че се радва да го види само защото неочакваният гост е младият, а не възрастният Гарфилд. За жалост не можеше да прогони мисълта за видението в банята, както и не можеше да не се възхити на Кит, който в официално облекло изглеждаше толкова добре, колкото и в избелени джинси.

— Люсил ми заповяда да се явя. — Усмихна се смутено и сви рамене, обгърнати в идеално скроеното сиво сако от коприна. Изведнъж Габи се почувства неподходящо облечена с белия си панталон и ален памучен пуловер.

— Не предполагах, че си човек, който изпълнява заповеди.

— Зависи кой ги дава. — Усмивката му стана още по-широка и край зелените очи се появиха бръчици. — И от това дали желая, или не да изпълня онова, което се иска от мен. Но има хора, на които просто не мога да откажа.

Обичта му към Люсил бе толкова очевидна, че Габи също се усмихна.

— Е, добре, идваш тъкмо навреме. Вече всички са на масата.

Кит вървеше непосредствено след нея, докато пресякоха фоайето и салона и влязоха в просторната трапезария. Стаята се осветяваше от меката светлина на полилея, приличащ на колело от каруца.

Грубо издяланата дървена маса бе достатъчно дълга, за да побере двойно повече хора от присъстващите в момента. Елси взе от украсения със сложна дърворезба бюфет керамична ваза в тюркоазен цвят и я постави на масата.

— Вечерята е в семеен стил — каза негърката.

Кит хвана учтиво Габи под ръката и я съпроводи до мястото й. Тя усещаше топлината му и аромата на неговия одеколон и се почувства по-спокойна, след като й помогна да седне и се отдалечи. Преди да заеме местото си от другата страна на масата, той целуна Люсил по бузата.

— Радвам се, че успя да дойдеш, момчето ми. Исках да отпразнувам новото начало с двамата младежи, които ще го направят възможно.

Габи отново бе обзета от потискащото бреме на отговорността и размени многозначителен поглед с Кит. Изглежда, че и той изпитваше неудобство от надеждите, които кръстницата му възлагаше на тях. Всички вдигнаха чаши за наздравица.

— Дано вашето партньорство бъде по-успешно от моето — измърмори Харви Уанстейн.

Габи знаеше, че дребният плешив мъж, облечен в спретнат, макар и износен костюм, е комедиен актьор. През шестдесетте напуснал актьорската трупа и скоро след това кариерата му забуксувала. Сега, ако имаше късмет, той се появяваше като конферансие в различни локали, за да припечелва по нещо.

— За успеха — вдигна тост Габи, усмихна се на Харви и отпи от червеното калифорнийско вино.

Двама от сътрапезниците взеха чашите си, ала не опитаха. Раиса Шоу, към седемдесет и пет годишна, в течение на десетилетия бе сред най-почитаните драматични актриси в Холивуд. Сега носителката на Академична награда бе слаба и крехка, а едната страна на лицето й бе парализирана. Два удара, беше им споменала Люсил. А Честър Новак — бивш каскадьор, чиито ръце бяха деформирани от сковаващия го ревматоиден артрит, като че ли не можеше да вдигне чашата си.

— Ще бъде чудесно да видим този дом, възвърнал предишното си великолепие — изрече Раиса с ясно доловим бостънски акцент.

Люсил пое подноса с месо от пуйка.

— Всичко зависи от успеха на кабарето — каза тя, като вземаше едно парче. — Това място никога няма да стане втори „Моушън Пикчър Кънтри Хаус“, но двадесетина възрастни души, чиито съдби са били свързани с шоу бизнеса, ще могат поне да го нарекат свой дом.

— Какво е „Моушън Пикчър Кънтри Хаус“? — попита Габи, когато Люсил й подаде подноса.

— Луксозен дом за възрастни хора. Джони Вайсмюлер прекара там известно време — обясни домакинята с усмивка. — Докато накрая започнал да броди из салоните по всяко време на деня и нощта и да реве като Тарзан.

Всички се разсмяха на разказа — едновременно весел и тъжен.

— Често сградите и паркът се използват за снимане на някои телевизионни серии — добави Янси дрезгаво, докато отрупваше чинията си със салата.

— Понякога живеещите там играят като статисти.

— Може би ще се заинтересуват и от това място, след като бъде оправено — заяви Нийл с надежда.

— И вероятно отново ще можем да получим работа.

— Бъди доволен, че си сред приятели. — Честър въртеше с труд вилицата си, като че ли търсеше по-удобен начин, за да я хване. — Всички сме щастливи, че има къде да живеем, и то сред хора, които са загрижени един за друг. Миналата седмица в Уотс е починал един човек, с когото някога работех. Умрял е сам и в крайна бедност.

Харви промърмори нещо тихичко и нагласи очилата си с рогови рамки. Габи се зачуди защо ли новината на Честър развълнува толкова много комедианта.

— За старите хора няма живот в Холивуд. — Раиса старателно втъкваше салфетка в деколтето на старомодната си рокля на цветя. — Освен, ако човек не е бил дълги години голяма звезда и никога не е губил публиката си.

Габи знаеше, че Раиса мислеше както за себе си, така и за останалите. Люсил им бе доверила, че на актрисата не й бяха поверявали роли доста време преди първия й удар и че Честър е бил заставен да спре да играе преди две години, въпреки че на петдесет и пет годишна възраст е можел да бъде полезен, поне като обучава каскадьори или като създава нови номера.

Тези хора, били на върха в разцвета на силите си, сега бяха напълно забравени. Габи изпита ярост. Имаше много да се желае по отношение ценностите на обществото, когато ставаше въпрос за възрастта. И никъде това не бе така очебийно, както в шоу бизнеса. Присъстващите бяха жив пример за мимолетността на славата и непостоянството на публиката. Надяваше се, че ще успее да запази перспективите си за бъдещето, независимо дали участието й в откриването на кабарето щеше да й донесе успех и слава.

— Може би нещата са на път да се променят — каза Джейн. — Не исках да ви съобщавам, преди да съм напълно сигурна, ала агентът ми е чул за един нов сериал, който се снима. Търсят артистка тип „Джейн Хънтър“ и аз възнамерявам да им предложа оригинала! Имам уговорена среща през следващата седмица. Агентът казва, че ролята ми е в кърпа вързана.

Янси остави вилицата си и се намръщи, от което грозничкото му лице стана направо страшно.

— Значи ще се изнесеш? Ще ни липсваш.

— Да ви напусна? Нямам подобно намерение. Тук са моите приятели, освен това ми допада да живея в Бевърли Хилс. — Погледна усмихнато към Люсил. — Може би ще мога да се пренеса в един от свободните апартаменти на третия етаж и да го обновя. Ще поправя асансьора и ще имам възможност да помагам с повече пари за разходите по дома.

— Ти плащаш задоволителен дял от тях — заяви Люсил.

— Да, но ако ми се отпусне повече пространство, тогава и делът ми ще бъде по-голям — настоя Джейн.

Благодарение на новината, съобщена от Джейн, разговорът продължи в приповдигнато настроение и вечерята завърши в оптимистичен дух. Пансионерите напуснаха масата един по един и накрая Кит, Анита и Габи останаха сами с домакинята.

Люсил наблюдаваше обезпокоено Честър, докато той излизаше от стаята.

— Горкият, толкова страда! — промълви тя. — Артритът му се влошава все повече, а пенсията по инвалидност едва му стига. Ако големият плувен басейн беше използваем, би могъл да прави някои упражнения, които да облекчат болките му. Един лекар му е препоръчал специално лечение, което ще му е от полза, обаче Здравната служба не утвърди предписанието, защото е много скъпо. Кабарето трябва да успее, за да му помогна.

Кит се намръщи.

— Люсил, докато това стане, аз бих могъл да допринеса…

— О, момчето ми — прекъсна го кръстницата му, — предложението ти наистина е великодушно, но Честър е твърде горд, за да вземе пари от теб.

Габи гледаше Кит, трогната и впечатлена от желанието му да помогне на бившия каскадьор, когото дори не познаваше добре.

— Какво те кара да мислиш, че ще се съгласи ти да му помогнеш, а ще откаже да вземе пари от мен? — попита Кит.

— Това, че ние, живеещите в този дом, сме нещо повече от приятели — обясни Люсил. — Ние сме едно семейство. И когато това семейство стъпи на краката си, ще можем да осигурим лечението на Честър и ще наемем медицинска сестра диетолог и физиотерапевт на половин работен ден. И всички тези тела ще възвърнат добрата си форма.

— Точно така. Трябва да се мисли за хубави неща — намеси се Анита, докато ставаше от масата.

— А сега, хайде да ни покажеш старите си албуми с изрезки, за които разказа миналата вечер.

Люсил се засмя.

— Ами, мисля, че децата ще бъдат отегчени до смърт. Кит, защо не разведеш Габи наоколо, докато ние с Анита се отдаваме на спомени?

— Какво ще кажеш, Габи? — попита Кит. — Можем да се поразходим до старите конюшни.

— Мисля, че ще бъде чудесно.

Преди двадесет и четири часа се беше опасявала от близостта с Кристофър Гарфилд, но сега чувстваше, че ще бъде от нейна лична полза да прекара известно време в общуване с него. Може би, ако го опознаеше по-добре, напрежението, което със сигурност щеше да се породи в течение на съвместната им работа, щеше да намалее. А се очертаваше тя да е доста интензивна през следващите няколко седмици.

Кит свали сакото и вратовръзката си и ги остави в просторната обща стая. После отвори една от няколкото двойни врати, които водеха към вътрешния двор, и направи жест, с който покани Габи да мине първа. Тя излезе и се взря в хълмистата панорама, простираща се пред тях. Плъзна поглед по празния напукан басейн и кабинките за къпане без навеси — реликви като самата къща, само че неизползваеми.

После се обърна към кавалера си.

— Някога това място сигурно е било забележително.

— Не съм бил тук през двадесетте години — отвърна сухо, — но съм виждал албумите на Люсил. — Гласът му стана тъжен. — И все още помня как изглеждаше всичко, когато бях дете.

Макар че вечерният ветрец бе хладен, той разкопча горните две копчета на ризата си и нави ръкави. Тръгна надолу по напуканата асфалтова пътечка, която лъкатушеше из парка. Габи се наслаждаваше на приятното мълчание, докато вървяха покрай разрушена от времето куличка, която бе кацнала на върха на малък хълм, и гледаше към съседните имения. Пред тях, закътани между дърветата и скрити от избуялата висока трева и шубраците, се виждаха няколко малки вили за гости със заковани с дъски врати и прозорци, както и малък плувен басейн с неправилна форма.

— Паркът е по-голям, отколкото предполагах — каза тя.

— Не толкова, колкото беше някога. Джим, покойният съпруг на Люсил, е закупил почти тридесет акра още преди предприемачите да са имали каквито и да било идеи за тази местност. Наоколо е имало само полета с боб и ечемик, портокалови горички и скотовъдни ферми. Неговият „Палат на мечтите“ е един от първите, построени тук.

— Съпругът на Люсил калифорниец ли е бил?

— Не. Роден е в Аризона и според него — на гърба на кон. Когато се оженили, тук имало шест конюшни. Нещата се променили, след като филмите на Джим Дикс спрели да носят пари.

— Тогава е станал каскадьор.

— Не е точно така. Стоял е зад кадър и е измислял ефектни номера за филмите на други звезди. Наложило му се да продаде всичко, с изключение на тези три акра земя. Макар че успял да купи едно скромно ранчо в Сан Фернандо Вали. Да остане без любимите си коне за него било равнозначно на смърт. Сърце не му давало да развали конюшните тук, въпреки че от десетки години са се саморазрушавали.

— Както и всички останали сгради в имението. — Габи погледна към това, което бе останало от занемарените конюшни и елипсовидния обор за добитък. Наистина всичко изглеждаше грозно. — Вероятно на Люсил й е било доста трудно, след като съпругът й е починал.

— Не е можела да намери работа години наред и положението въобще не се е променило. Както за жалост и самата Люсил. — Кит тръсна глава, но когато продължи, думите му не звучаха неодобрително. — Трябваше да послуша баща ми и да продаде това място. После да си купи една по-евтина къща и да живее от парите, които й останат. В Бевърли Хилс дори празните парцели струват милиони. Но тя даже не искаше да чуе за това — „Сребърният Жребец“ за нея е олтар, издигащ се в памет на покойния й съпруг.

— А разходите по него са я съсипали.

— Те съсипаха банковата й сметка, но не и нея самата. Твърде силна е духом, за да се остави животът да я прекърши — каза той, като използваше един от образните изрази на кръстницата си.

Тя забеляза, че Кит говори с гордост за Люсил. Пътят, избран от тази жена, не бе лек, но затова пък беше почтен. Колко хора се нагърбват с отговорността да се грижат за другите по начина, по който го правеше тя?

Погледна крадешком към Кит и помисли, че сигурно възрастната дама е успяла да му предаде поне някои от възгледите си за ценностите в живота, иначе не би предложил така великодушно да плати лечението на Честър.

Настроението й бе леко като лятната вечер и й се искаше да протегне ръка и да докосне лицето му, да изтрие от него грижите и на тяхно място да остави усмивка. Опита се да го успокои.

— Е, сега Люсил има нов шанс за успех.

— Чрез „Сърце до сърце“ — каза той. — Искрено се надявам да се осъществят всичките й мечти — кабарето да преуспее, да може да превърне това имение в официален дом с нетърговска цел, както тя желае. Един Господ знае какво би станало с тези хора, ако нещо се случи с нея.

Бе трогната от непресторената му загриженост за Люсил и нейните пансионери.

— Започвам да се чувствам лично отговорна.

— Разбирам какво имаш предвид. Просто не мога да не оправдая надеждите на тази дама. От години се опитвам да й дам пари „на заем“, но от гордост упоритата жена отказва да вземе от мен и цент. Иска да ги спечели сама.

Кит я прихвана леко под ръка и я поведе по пътечката, извиваща зад вилите за гости, край които преминаваха в момента. Тя се наслади на лекия допир и го почувства особено близък.

— Всички ние също имаме гордост, нали? — попита Габи. — Не можеш да виниш Люсил за това, че желае да изпита удоволствието да постигне нещо чрез добре свършена работа.

— Мисля, че си права. Сигурно другите възрастни хора се терзаят от чувството за безполезност.

Тя кимна.

— Въпреки че мама почти се е оттеглила от работа, тя винаги държи ръката си на пулса на танцовото училище. Люсил се отнася по същия начин към „Сърце до сърце“.

— А какво ще кажеш ти? Кое е важно за теб?

Личният въпрос я стресна и възстанови дистанцията между тях. Не само възрастните имаха гордост. А нейната собствена бе потъпквана достатъчно. Ако му кажеше истината, а после се провалеше…

— Стана хладно — отклони въпроса тя, като избягваше да го погледне. — Не е зле да се връщаме.

Без да го чака, Габи затича по пътеката, за да избяга от мъжа, който я накара да постави под съмнение способността й да се бори и победи…

 

 

Анита стоеше на балкона, гледащ към парка. Едва бяха започнали да разглеждат албумите, когато Люсил трябваше да проведе важен телефонен разговор. Анита се зарадва на прекъсването, въпреки че никога не би признала това пред старата си приятелка. Беше забавно да се върне към миналото. Обаче снимките и спомените от филмите с Прис събуждаха в съзнанието й твърде много спомени, които я терзаеха.

Погледът й бе привлечен от някакво движение долу. Беше Габи. Крачеше по пътеката, като че ли дяволи я преследваха по петите, а Кит я догонваше. Спряха за малко. Дъщеря й вдигна глава и изправи гръб… Предизвикателно? „За бога, защо е разгневена?“ — зачуди се Анита. После Кит заговори, постави ръка на рамото на Габи и тя като че ли се успокои.

Сърцето на Анита заби неравномерно. Не само че усети как между тях двамата премина нещо особено, но и почти й се струваше, че вижда себе си и Прис.

Колко ли пъти бяха идвали заедно в това имение? Твърде много, за да ги помни.

Понечи да се извърне, ала промени решението си. Време беше да започне да си припомня и да се справи с чувствата си. Трябваше да се изправи лице в лице с миналото, за да не бяга вечно от призраци, и да застане пред Прис така, както Габи застана пред Кит. Там долу те двамата вървяха и разговаряха. И ако преди малко дъщеря й изглеждаше затворена и ядосана, сега беше оживена.

А усещането, че присъства на нещо видяно и преживяно все повече обземаше Анита. Не можеше да се отърси от чувството, че между двамата млади хора лесно може да пламне искра…

— Хей, Анита, свърших с телефона! — извика Люсил. — Готова ли си да се върнем към албумите?

Анита вече бе взела решение.

— Идвам, Люсил. И съм повече от готова! — Пренебрегна тръпките на страх, които пропълзяха по гърба й…