Лин Патрик
Сърце до сърце (2)

Първа глава

Ню Йорк, наши дни

Гейбриъл Брукс Лакроа приближи полуотворената врата на втория етаж, водеща към апартамента на майка й, и успя да хване финалната сцена на „Танц на любовта“ от „Фрак“. Докато наблюдаваше черно-белите изображения на младата си майка и Прис Гарфилд, тя забеляза, че самата Анита също гледа унесено от кушетката, разположена пред телевизора.

„Животът е един любовен танц…“

Габи разпозна веднага основната музикална тема на известния мюзикъл от тридесетте години. След като бе имала последователно часове с три класа, тя излезе от ръководеното от нея Основно училище за танци „Бродуей“, намиращо се на първия етаж, за да отдъхне в апартамента си горе. Но, въпреки че се чувстваше изцедена, не можа да пренебрегне факта, че майка й отново гледа старите си филми.

Отвори по-широко вратата и каза високо:

— Май те е обхванала носталгия.

Анита трепна и погледна през рамо.

— О, здравей, скъпа. — Натисна веднага дистанционното управление и изключи телевизора и видеото. Прокара ръка през лицето си, сякаш се опитваше да изтрие виновното си изражение. — Не знаех, че си тук.

— Просто чух музиката и реших да видя какво правиш.

Всъщност нямаше да бъде обезпокоена, че майка й гледа старите филми, ако тя не се вълнуваше толкова. Неотдавна Анита отново бе изровила един от тях.

Майка й погледна новото й бледолилаво трико и полата в по-светъл тон.

— Този цвят ти отива. Би трябвало да го носиш по-често. — Посочи към стола с дебела тапицерия срещу себе си. — Седни и ми разкажи какво става с класовете ти.

Без да гори от желание да говорят за работата й, Габи заобиколи кушетката и седна на стола.

— С тях всичко е наред. Какво прави ти този следобед? — попита тя многозначително.

Самата Анита обучаваше само няколко специални ученици и имаше достатъчно време, през което да се отдава на спомени за минала слава или страдания.

— О, ами това-онова — отговори уклончиво и смени темата. — Получи ли Хедър ролята, за която кандидатстваше?

— Не.

— Лошо.

Габи въздъхна.

— Никой от учениците ни не успя да си намери работа.

— Кърк все още танцува в онзи ужасно слаб мюзикъл…

— Ако можеха да се нарекат танцуване акробатичните му номера в източноиндийски стил в ролята му на призрак, естествено.

— Е, все пак това не е най-лошата работа на света — възрази Анита. — Който иска да стигне до Бродуей, трябва да плати съответния данък.

„И да се надява, че ще постигне нещо — помисли Габи, — въпреки че много хора никога не успяват. Включително и аз.“ Преди да реши миналата година да напусне професионалното поприще, животът й представляваше една безмилостна надпревара. Вече беше на тридесет и три и бе малко старичка за бродуейските балетни състави. Опъна крака и погледна еластичния клин и пантофките за танци от шевро. Те вечно й напомняха за това, което можеше да бъде.

— Ако искаш, можем да излезем някъде. Ще помоля Джейн да вземе класа ми по степ тази вечер — предложи Габи и помисли, че не е зле да се откъсне за повече време от училището.

— Не ми се ходи никъде. Защо не останем тук да си поговорим? — попита майка й. — Винаги са ме интересували деловите въпроси.

Габи знаеше, че причината за това не са парите. След като преди две години баща й почина от инфаркт, той остави достатъчно инвестиции на съпругата си, така че тя можеше да спре да работи и пак да живее заможно в сградата в Гринуич Вилидж, купена през четиридесетте години.

— Училището е без загуби и всички си вършат отлично работата — обясни Габи. — Доволна съм. — Погледна към телевизора и се сети за въпроса, който майка й ловко избягваше. — Все пак, защо гледаш старите си филми? Знаеш, че те разстройват.

Анита се усмихна успокоително на детето, което винаги бе чувствала най-близко.

— Няма нужда да се тревожиш. Не го правя, за да се превъзнасям по миналото.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Габи продължи да я гледа с подозрение. На седемдесет и две годишна възраст майка й все още беше в отлично физическо и умствено състояние, но се натъжаваше от филмите на Брукс-Гарфилд. Когато за първи път я хвана да гледа собственото си копие на „Фрак“ — с прожекционен апарат и екран, тъй като това бе в ерата преди видеото, Анита плачеше съвсем откровено. Десетгодишната състрадателна Габи бе много разстроена и се наложи да бъде успокоявана и помолена да запази тайната от баща си, който в момента отсъстваше.

— Само искам да престанеш да подхранваш несподелената си любов към тази мижитурка Прис Гарфилд, мамо. — Все още бе изпълнена с ненавист към мъжа, съсипал живота на майка й в много отношения.

Бащата на Габи — Робърт Лакроа, се бе посветил изцяло на хирургията. Несъмнено съзнаваше, че съпругата му никога не би могла да го обича толкова силно, както той нея, и че е на второ място в сърцето й. Бе сдържан и в никакъв случай — всеотдаен баща.

— Знам много добре какво представлява Прис — отвърна Анита и гласът й прозвуча изключително спокойно. И светлелите й очи блестяха. — Освен това Прис не танцува сам в тях. Приятно ми е да гледам и себе си. В края на краищата, нямам видеоклипове от бродуейските ми мюзикъли. — Изсмя се тихо. — Едва ли критиците биха сметнали, че си струва да пазят тези метражи.

— Бродуейските критици винаги са били слепи. — Габи бе убедена, че кариерата на майка й е била провалена само поради нещастно стечение на обстоятелствата, последвали раздялата й с Гарфилд. Анита е станала жертва на банални сценарии, лесно забравящи се песни и предложения, постъпвали в неподходящо време. — Винаги си била прекрасен изпълнител. Просто никога не ти е попадал истински материал. — Нещо, което се беше случило няколко пъти и с нея, когато бе успявала да спечели малки роли.

Анита стана и я прегърна.

— Казвала ли съм ти напоследък, че си чудесна дъщеря?

— Скоро не.

— Е, така е. А освен това си отлична танцьорка. Никога не го забравяй. — Потупа дъщеря си по гърба, преди да се отстрани. — Професионалистът има нужда от стабилно самочувствие.

— Благодаря, мамо. Моето винаги може да разчита на теб. — Искаше да добави, че все още единственото й желание е да бъде в професионалната категория, ала се въздържа.

Преструваше се, че е доволна от оттеглянето си като професионален изпълнител, че приема работата си в училището като ново и освежаващо предизвикателство. Знаеше, че ще разстрои майка си, ако признае, че не е така.

— Всъщност причината да изгледам днес следобед „Фрак“ е съвсем практична — призна Анита и тръгна към спалнята си. — Ела с мен, искам да видя нещо.

Заинтригувана, Габи я последва. Мокетът в цвят екрю заглушаваше стъпките им. Прасковените нюанси, доминиращи във всекидневната, се пренасяха и в спалнята, въпреки че покривката на леглото и завесите бяха в светъл морскосин цвят. Над камината бе окачен портрет на Анита, нарисуван по поръчка на съпруга й. Картината всеки път напомняше колко много си приличат майка и дъщеря.

— Така. — Анита отвори капака на малък сандък. Наведе се, мушна ръце между слоевете тънка хартия и извади рокля от хлъзгав атлаз. Въздухът се изпълни с мирис на нафталин. — Помниш ли костюма ми от „Танц на любовта“?

— Разбира се.

Дрехата бе сред любимите на майка й. Габи не я беше виждала от години. Анита бе скрила старите си костюми, аксесоари и ръкописи, но Габи бе успяла да ги открие. „Още една тайна, която трябваше да пазя от баща ми“ — помисли тя с тъга. Майка й погали приятната материя. Леко пожълтяла от времето, някога бялата рокля, скроена на верев, бе красив екземпляр на модата от тридесетте години.

— Все още е разкошна — прошепна Габи и докосна едно от широките годета на полата. — В музея „Метрополитън“ ще са щастливи да я получат, особено като се има предвид, че филмите с Брукс-Гарфилд са класическа носталгия.

— Е, нямам никакво намерение да им я дам. — Вдигна дрехата на височина на раменете, присви очи и я премери на Габи. — Хм, малко по-висока си от мен и раменете ти са по-широки… Все пак можеш да я пробваш…

— Искаш да я облека?

— Не мислиш ли, че ще бъде забавно? Косите и очите ни са еднакъв цвят. Да, някога и моята коса беше жълтеникавочервена. — Тя въздъхна. — Как лети времето! Хайде, искам да видя как ще ти стои.

Без да се досеща защо майка й е толкова настойчива, Габи взе роклята.

— Щом това те направи щастлива, мога да я изпробвам.

— За мен е по-важно ти да си щастлива. Виждаш ли, не искам да го правя, за да си разчиствам сметките. Надявам се, че и така ще успееш да се наложиш.

Габи не разбра нищо. Погледна намръщено.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Как ти се струва идеята да танцуваш в Лос Анжелис?

— Къде?! — Въпреки че идеята бе неочаквана и дори странна, сърцето й заби по-силно само при мисълта да танцува отново като професионалист.

— Имаш предложение за участие в тържественото откриване на едно луксозно ретро кабаре в Холивуд.

— От кого? И защо са потърсили теб, а не мен?

— Защото предложението е от Люсил Толбът. Позвъни днес и ми разказа идеята си.

— Люсил? — Габи почти не познаваше тази жена, макар че Анита си кореспондираше от време на време с бившата комедийна актриса.

— Тя е съсобственичка на заведението. Ще се нарича „Сърце до сърце“. — Майка й сияеше, очевидно развълнувана. — „Сърце до сърце“. Класическа мелодия от тридесетте години и подходящо име за ретро кабаре.

— Сериозно ли е предложението? — С разтуптяно сърце Габи стисна още по-здраво роклята и се запита дали не сънува. — Защо не ми каза веднага?

— Исках да те изненадам. — Майка й направи широк жест с ръка. — Ще платят самолетните ни билети и участието ти в представлението. Макар че самата възможност за изява е много по-важна от парите.

— И ти ли идваш?

— Да, като консултант. Казах на Люсил, че ще са ни необходими една-две седмици, за да уредим нещата около училището.

— О! — Габи не можеше повече да сдържа обхваналата я възбуда, хвърли роклята на леглото и прегърна майка си. — Чудесна новина!

— Нали? И знам, че ти ще бъдеш страхотна. Представям си как се носиш по дансинга… Ще има оркестър, който ще свири мелодии от тридесетте години, като например „Танц на любовта“. Нали ти казах, че гледах филма от практически съображения. — Хвърли поглед към атлазената рокля. — Надявах се, че ще можем да я използваме — заради сантиментите, но виждам, че платът е излинял. Нищо. Една добра шивачка може да извади кройката и да ушие точно копие.

— Значи ще изпълнявам бални танци?

— Да, а също така и степ. Нещо от рода на номерата на Брукс-Гарфилд. — Лицето й доби сериозно изражение, очевидно бе леко притеснена. — Хм, предполагам, че няма да имаш нищо против да участваш под името Гейбриъл Брукс, нали? Моля те, не приемай това като заплаха за индивидуалността ти — допълни бързо тя. — Поне веднъж името ми може да ти бъде от полза.

— Не се чувствам застрашена.

Габи се усмихна топло на майка си. Бе уверена в способностите си като изпълнител и макар че никога не можа да постигне големи успехи, имаше силно изразена индивидуалност. Без да е използвала името Брукс в професията си, винаги й бе харесвало, че то е част от законното й име — едно от нещата, които Анита не беше предоставила на другите си деца.

— А след като веднъж средствата за масова информация добият представа за таланта ти, няма да имаш нужда от никаква помощ — продължи майка й. — Ще има репортери от всички вестници, да не говорим за телевизионните екипи. Кабарето ще бъде красиво, обновено място, изцяло в стил „Арт Деко“.

— Звучи страхотно!

И многообещаващо. От години не се бе чувствала толкова въодушевена. Въпреки това започна да обмисля практическите подробности. Помисли, че косата й е прекалено дълга и ще трябва да се подстриже. Запита се и колко ли танци ще изпълни… По-точно — ще изпълнят. Но всичко по реда си.

— Ще ми трябва партньор — каза на майка си.

— И за това е помислено — отвърна Анита, наведе се бързо над сандъка и отново започна да рови в него, като че ли се криеше.

— Как така?

— Тук има още няколко рокли — измърмори майка й, без да вдига поглед. — Не са в по-добро състояние, но можем да ги покажем на шивачката. Това са автентични модели от тридесетте години и се спускат много красиво, когато танцуваш.

Габи се намръщи.

— Чакай малко. Кой се е погрижил да ми намери партньор? — Неудачно подбраният партньор можеше да съсипе цялата постановка!

Анита се изправи.

— Люсил ме увери, че всичко е уредено.

Нещо в изражението й накара дъщеря й да застане нащрек. Макар и бивша актриса, Анита не можеше да заблуди детето си, което й бе най-близкият човек. Габи винаги бе притежавала способността инстинктивно да долавя чувствата и мислите, владеещи майка й.

— Какво криеш от мен? Хайде, мамо, кажи ми.

Анита пое дълбоко дъх и седна на стола пред тоалетната масичка.

— Знаех, че няма да успея да те залъжа. — Гледаше виновно. — Е, добре, твой партньор ще бъде Кит Гарфилд.

— Гарфилд?!

Добре познатото име като че ли увисна във въздуха.

— Кит е син на Прис и негово единствено дете.

Значи представлението трябва да привлече публиката с повторното обединяване на имената Брукс-Гарфилд. Надеждите на Габи рухнаха.

— Не искам да танцувам с един Гарфилд!

Анита кимна.

— Знам, какво изпитваш.

— Няма да танцувам с Гарфилд!

Прис бе съсипал живота на майка й и Габи го ненавиждаше от десетгодишна възраст.

— Да.

— Как можа дори да го предложиш? — Мечтите й се бяха превърнали в пепел. — Обади се веднага на Люсил и й кажи, че ще се наложи да потърси някой друг. Кажи й…

Анита вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Когато днес тя се обади, в първия момент и аз реагирах по същия начин. Но сетне потиснах чувствата си и размислих. Изслушах я докрай. Люсил изброи възможностите, които се откриват пред теб — театрите по Западното крайбрежие, киното, представителите на пресата, журналисти от телевизията и радиото… А приходите от вечерта на откриването ще отидат за благотворителна дейност — за финансирането на дом за възрастни хора от шоубизнеса, намиращи се в крайна нужда. Не всички колеги и приятели са имали възможността да осигурят старините си…

Габи знаеше колко се възмущаваше майка й от начина, по който Холивуд се отнасяше с остаряващите филмови звезди. И я разбираше добре, тъй като самата тя се беше сблъскала с този проблем на Бродуей. Въпреки това, домът за стари хора не бе основният въпрос.

— Мислех, че презираш Прис Гарфилд. — Но докато изричаше думите, осъзна, че чувствата на майка й към този мъж са значително по-сложни.

— Той не ме интересува в момента. Слушай. — Анита вдигна поглед към лицето на дъщеря си. — Понякога, за да оцелее, на един човек му се налага да постъпва разумно. Защо да не се възползваш от ситуацията? Прис е легенда. Името му ще привлече на откриването много важни личности.

— Но той те е използвал!

— Значи сега е наш ред да го използваме.

Габи бе поразена, че майка й е толкова невъзмутима. Досега, щом станеше въпрос за Прис Гарфилд, тя никога не бе успявала да запази спокойствие.

— Хората ще решат, че си преглътнала обидата. Не мислиш ли?

— След петдесет и три години мога и да я попреглътна. Помисли обаче за възможността да танцуваш пред публика!

Габи трябваше да признае, че в думите на майка й има логика.

— Наистина, от време на време ми се е случвало да танцувам с партньори, които не съм харесвала…

— И защо да не го направиш още веднъж?

— Може би не е зле да помислим до утре сутринта — отбеляза Габи разколебано. Опита да се измъкне от окончателен отговор по лични съображения, като същевременно пощади чувствата на майка си, и попита: — Кит Гарфилд професионален танцьор ли е? Не искам да танцувам с някой аматьор, макар и с известна фамилия.

— Люсил твърди, че е професионалист, въпреки че никога не се е снимал във филми. Танцувал е с партньорки в различни клубове. — Тъй като Габи не отвърна нищо, Анита продължи: — Права си. Утре ще се обадим на Люсил за окончателния ни отговор.

Загрижена както винаги за майка си, Габи се питаше как ли ще се справи тя с възникналата ситуация.

— А ако се появи Прис? Разбираш, че това е твърде вероятно, след като синът му ще играе главна роля. Как ще реагираш, ако се сблъскате лице в лице? Въпреки че се е оттеглил от доста години, той може би все още живее в Лос Анжелис…

— Мога да го отмина. — Анита стисна устни. — Ще държа езика зад зъбите си, за да изплати той дълга си. Моля те, Габи, приеми. Семейство Гарфилд ни дължи една кариера.

Поддадена на силното изкушение, Габи бавеше отговора си.

— Ако така виждаш нещата… — промълви най-сетне тя.

— Ще приемеш ли?

— Наистина ли желаеш да го направя?

Колко чудесно би било да се озове отново под светлината на прожекторите, да има публика, дори ако е замесен един Гарфилд!

— От години не съм имала по-силно желание от това — заяви твърдо Анита.

— Е, добре. Приемам.

Двете се прегърнаха и Габи се постара да се отърси от съмненията, които я изпълваха. Мислите й вече бяха заети от идеята за изпълнение в стила Брукс-Гарфилд. Взе роклята, за да я изпробва в апартамента си. Вероятно като цяло моделът щеше да се окаже добър и в този си вид. Ако се наложеше, можеше да се направят дребни корекции. А самата тя трябваше да се подготви психически за предстоящото изпитание.

Когато помолеше майка си да й даде касетите с филми, Анита щеше добре да се посмее!

Тази нощ на Анита й беше по-трудно от обикновено да заспи и накрая стана да си стопли чаша мляко. Не бе разтревожена от разговора с дъщеря си. Когато казваше, че Прис й дължи реванш, не излъга.

Все пак въпросът на Габи как ще реагира тя, ако се сблъска с някогашния си партньор, я накара да настръхне. Седнала в леглото, Анита отпи от млякото, притвори очи и си представи срещата им. Щеше ли Прис да я познае сега — с побелели коси и бръчки по лицето? Щеше ли тя да го познае? Разбира се, че да! Нима би могла да забрави очите, пламтели някога с толкова любов? Ръцете, които я бяха прегръщали по време на най-романтичните танци, създадени някога?

Стана, отиде до прозореца и дръпна завесите. Отвън градът живееше, целият окъпан в светлини. Ню Йорк имаше свой неоспорим чар, макар че не бе мястото, на което си бе представяла, че ще живее.

Родена и отрасла в Калифорния, всичките й надежди бяха свързани с Холивуд. Още от дете бе мечтала да стане кинозвезда. Актриса на любителско ниво от край време, бе обожавала суетнята, почитателите и изявите пред публика. Успяваше да накара хората да се чувстват щастливи и на свой ред усещаше тяхната обич. Бе дълбоко развълнувана, когато остави отпечатъците от стъпките си пред сградата на някогашния „Грумънс Чайниз Тиътър“.

Прис Гарфилд бе нещо различно. Беше пристигнал в Холивуд в началото на тридесетте години, за да търси работа като хореограф, и прие с неохота ролята, която му бе предложена. Обичаше танците, но винаги бе казвал на Анита, че славата не може да му помогне да постигне своите стремежи, които имат доста по-личен характер. Признаваше, че творческата работа е важна, ала й бе доверил, че за него голямото семейство и вечната любов са много по-важни.

„Каква ирония на съдбата — помисли Анита, — че нито моите желания, нито тези на Прис се сбъднаха.“ Кариерата й бе тръгнала стремително надолу, след като бе избягала в Ню Йорк. А неговите пет съсипани брака не осъществиха мечтата му за любов… Както и за голямо семейство, тъй като Прис имаше един-единствен син.

Дали Прис бе разочарован, както и тя?

Анита не бе изпълнена с толкова горчивина, колкото смяташе Габи. След като бе предпочела любовта пред бляскавата кариера, тя беше благодарна за щастието, с което бе дарена. Съпругът й бе добър и великодушен. Може би не беше заслужила нито него, нито четирите им прекрасни деца. Както и училището, което й даваше радостта да обучава танцьори, изпълнени с надежди за бъдещето.

Мечти…

Затвори очи и опита да си представи как ли изглежда сега Прис. Дали щеше да се почувства отново като разтърсена от ток, щом го види? Вероятно не. Явно се бе превърнала в една стара сантиментална глупачка.

Въздъхна, отдръпна се от прозореца и се върна в леглото. Може би ще се срещне с Прис в Калифорния. Може би ще го постави на мястото му. Може би ще отмине. Може би ще го удари. А може би ще бъдат способни да разменят няколко думи като цивилизовани и добре възпитани хора.

Каквото и да се случеше, то щеше да събуди отдавна забравени емоции и усещания. Анита бе в състояние на непонятно за нея въодушевление, което за първи път от години я накара да се почувства истински жива.

Нямаше да бъде и наполовина настойчива в старанието си да убеди Габи да приеме предложението, ако самата тя нямаше да бъде в центъра на нещата…